Таньо Танев
Као (2)

Бягство

Сутринта, когато Као отиде да изведе Козата и козлетата видя отдалеч че черепа е преместен. Огледа се и като не видя нищо подозрително изкара козите като тръгна надолу по течението на реката, заобиколи селото отдалеч и се насочи към сала. Свря козите в една долчинка наблизо и зачака.

Не след дълго се появи крадешком и тънката фигура на Пеа, прикривайки се зад храстите. Пеа не забелязваше двамата ловци, баща й и брат й които я следваха, но Као ги видя. Остави козите и се качи на сала, като отвърза въжето. Когато тя се показа Као и подвикна:

— Бързо, зад теб са.

Пеа се обърна, не видя никого, но за всеки случай се затича към него. Спря за миг преди да стъпи на дърветата, Као я хвана за ръката и я претегли към себе си и с крак отблъсна сала от брега.

Точно тогава изскочиха баща й и брат й. Баща й много приличаше на неговия баща, нисък, набит и широк, мощен с рошава брада и коса. Той с два скока се докопа до въжето с намерение да изтегли сала на брега и да се разправи и с двамата.

Као само пусна края на връвта и тя бавно заплува към баща й, който втрещен гледаше как се отдалечават от него. Као с няколко сигурни тласъка го закара на дълбока вода, така че нагазилия й във водата брат да не може да ги достигне. Той обаче хвърли копието си. Понеже бе до кръста във вода хвърли слабо и Као го отклони с клона, който използваше за гребло и копието цопна във водата. С още няколко тласъка сала стана съвсем недостижим и Пеа прибра копието на брат си. Съвсем истинско копие с остър кремъчен връх.

— Все ще ви намеря и ще ви убия! — съскаше брат й. — Ти си позор за нас.

Пеа седна на дърветата и каза тихо:

— Той целеше мен, Као. Брат ми се целеше в мен.

— Сега аз съм с теб. — успокои я Као.

Куай навлезе във водата и заплува към сала. Изчакаха го за да го качат и течението ги понесе надолу.

След малко се показа селището. Няколко камъка цопнаха около сала и шамана ги прокле вълци да им влачат червата.

На няколко пъти сала се завърташе, но Као се справи и стигнаха до острова, където той вече бе попадал веднъж. Там щяха да са в безопасност поне за известно време.

Проблемите се появиха веднага — нямаха огън и храна. Пиеха яйца и ядяха сурова риба, но колко време можеха да изкарат на такава диета. Поне на острова нямаше хищници. Као се замисли дали да не се опита да открадне огън от селото, но Пеа се възпротиви. Много беше рисковано.

Као счупи няколко големи клона и ги върза, а Пеа започна да плете трева за покрив.

Всеки ден Као ходеше на другия бряг и залагаше примки, а Пеа събираше яйца и плодове от острова. Козлетата бяха пораснали и бяха станали бързи и пъргави за да ги хване. Уби няколко кози с копието на брат й, но окачиха месото да съхне.

После дълго време Као не носеше нищо. Пеа не го питаше нищо, докато един ден Као не се появи с вързани кози и козлета на сала.

Пеа подскачаше около брега заедно с Куай.

— Ти си велик ловец Као.

— Виждаш ли! Никакъв ловец не съм. Сплетох около една полянка като козарник и те сами влязоха.

— Не си ли гладен? Защо ги пускаш? — настръхна Пеа при вида на това което правеше Као.

— Къде ще отидат? Ние сме на остров! Ще ги изядем когато сме гладни, не сега. Сега можем само мляко да пием.

Липсата на огън обаче ги огнетяваше. Какво ли не пробва Као, но само шамана знаеше тайната.

Веднъж като гонеше едно прасе копието на брат й не улучи и се удари в един камък и се счупи кремъчния му връх и изхвръкна искра, като от огън. Свинята избяга, но Као бе доволен. Започна да чука с какъвто камък намери по кремъка и понякога изскачаха искри. Прибра се веднага, като по пътя събра няколко необработени кремъка и камъни.

Пеа дълго се чудеше какво прави. Не й обръщаше внимание и чукаше камъните един в друг.

Накрая търпението бе възнаградено. Правеше си остриета за копие и се опитваше да пали огънят искрите. Тя разчисти място и му донесе суха трева, с каквато майка й разпалваше огън и няколко сухи съчки. След дълги усилия накрая успяха да разкъдят от искра сухата трева и само внимателното подухване на Пеа породи първото пламъче. Този ден ядоха печени яйца и месо до насита.

Скоро се наложи да ловят козите една по една и да ги затварят в обширен козарник защото бяха на път да оглозгат острова. Ходеха и двамата на другия бряг да кършат клонки и да скубят трева за да ги хранят.

Пушека от техния огън бързо доведе ловците до острова им. Крещяха заплахи и хвърляха камъни от брега, единствено Куай им отговаряше винаги.

Идваха периодично през няколко дни, но разредиха идванията. Накрая идваха или неговия, или нейния баща, поседяваха, поседяваха, пооглеждаха ги и си тръгваха. Баща му Баку ги съветваше да се махат по-далеч. Винаги оставяха по нещо за ядене по брега и се отдалечаваха.

С напредването на времето птиците оредяха, млякото на козите намаля. За двамата имаше предостатъчно, а й крехкото тяло на Пеа наедряваше видимо.

Един ден Као бе спрял до една локва и нареждаше камъчета по едно недоизгоряло парче дърво и съответно пускаше същия брой камъчета в поклащаща се в локвата кратунка. Кратуната и парчето дърво бяха почти еднакви, но дървото потъваше на третия камък, а кратунката потъваше само на един пръст по-дълбоко и можеше да носи още камъчета. Као ги гледаше замислено, когато чу гласа на баща си.

Имаше новини от селото, лоши новини.

— Као, ела тук.

Као се подчини. Баща му сигурно имаше основателна причина да не иска да говорят през реката. Като пристигна на брега и издърпа сала каза:

— Как сте в селото. Имате ли храна?

— Ще ти кажа, а вие имате ли храна? — с това Баку приключи обичайните любезности. — Как е Пеа, майка й цял ден ходи след мене и поръча да я видя.

Пеа стоеше на брега срещу тях и Баку я виждаше.

— Ела на острова и постой при нас. — покани го Као.

— На това нещо не се качвам. Трябва да ти кажа нещо. Дивеча намаля и ловците срещнаха други ловци. Брат й Маро е пострадал, ръката му е счупена. Попу е убит с копие.

— Как е станало? Защо?

— Ловците отишли много нагоре по реката, на три дни път, тогава ги нападнали.

— Маро хвърли копие по Пеа.

— Сега Маро не говори за това. Храната стана малко, а зимата още не е дошла. Други ловци са ги срещнали и на два дни път. Рано или късно ще открият селото. Дядо ти, когото не помниш, този който го уби глиган е разказваше, че неговия дядо е живеел до голямата вода Море и след като им открили селото ги нападнали. Убивали ловци и отвлекли жени. Тогава сме се скрили в тези гори. Сега ни нападат и от планините. Питам се дали не може да прехвърлим селото на другия бряг.

— На другия бряг никой ли няма.

— Поне никой не сме виждали до сега.

— Ела на острова и хапни с нас. — настоя Као. — Ако ще се прехвърляме на другия бряг, все ще трябва да се качиш на сал.

Баку неохотно се съгласи. Щом се разгледа мъдро каза:

— Напролет ще дойде много вода и ще ти залее колибата. Нека направим нова по-нависоко, до козарника.

Пеа много се притесни за брат си Маро и се сви в ъгъла на колибата, докато те говореха навън.

— Вече можете да се върнете в селото.

— Защо да се връщаме? — Попита Као.

Баку не отговори, само очите му гладно гледаха козите.

— Откъде взе огън? Това исках да те питам през цялото време.

— Сам си го направих! — гордо отвърна Као.

— Боговете са те дарили с дарба на шаман? — подозрително го изгледа Баку.

— Боговете са милостиви понякога и от камъните изскачат искри. — отвърна Као. — Шамана благослови ли вожд?

— Не, но ще му се наложи скоро. На война трябва млад и силен вожд. Да не би ти да се кандидатираш?

— Не. — отвърна Као — Тук вече съм вожд.

Баку се засмя после се замисли. „Тук, на острова Као е и вожд, и шаман.“

Баку се застоя при тях няколко дни и направи доста неща, от нова голяма колиба до голям глинен съд който опече на специален огън в огнище високо като дърво. Као никога не бе виждал нищо подобно. Баща му не обясняваше много, освен: „Покажи го и ти на децата си, както дядо ми го показа на мен.“

Накрая дойдоха майката на Пеа — Енга и неговата майка — Мофа с брат му Вава да търсят Баку. Бяха се притеснили за него. Другите ловци вече били на ден път от селото.

На острова стана населено и Као с жал уби едно мъжко яре за храна.

Решиха да оставят жените на острова и за всеки случай опънаха едно въже между острова и брега, при нужда да влачат сала по него. Енга бе най-недоверчива, защото мъжът й веднъж бе държал въже на сал.

Когато Баку, Вава и Као стигнаха до селището всичко бе почти приключило. Тяхното появяване обърна в бяг нападателите, които си помислиха, че друга голяма група ловци идва на помощ. Као все пак отнесе един удар от хвърлен камък по гърдите. Имаше много ранени и няколко подпалени колиби, но нападателите бяха отблъснати. Вожд бе Додо, макар и с рана от копие на бедрото.

Четири убити нападатели и двама пленника, единия от които съвсем млад войн при бягството си налетя на Баку толкова ненадейно, че Баку го цапна през краката с дръжката на копието и го залови.

Гърдите боляха Као и имаше синьо петно от удара, но той разглеждаше трофеите от заловения. Чудни бяха оръжията му. Имаше кожена лента с каквато хвърлиха камък по него и огънат клон вързан с ремък. На никаква цена не биваше да убиват пленника преди да им каже как се използват. Голямо самочувствие са имали нападателите, че двадесетина човека да нападнат цяло село.

Като човек с най-малко грижи тук, Као се зае с пленниците. Езика ма пленника бе близък до неговия и макар и трудно се разбираха.

— Как се казваш?

— Зак.

— Колко души бяхте?

— …?… — пленника каза нещо неразбираемо.

— Покажи с ръце!

Ръцете на пленника се отвориха два пъти и още три пръста.

Као сви два пръста за пленниците и още четири за убитите. Оставаха три цели ръце, дори да имаха и трима ранени, пак можеха да нападнат.

— Защо ни нападате. Може да ловувате с по-малко жертви.

— Жени.

— За жени?

— Да.

— Тогава защо нападнахте ловците?

— Нападнахме само с оръжия каквито и те имаха за да раним един и да ги проследим до селото. — Това обясняваше защо брата на Пеа и другите са били оставени да се измъкнат.

— А вашите жени?

— Лоша болест. Като се върнахме от лов всички в селото бяха мъртви. Всички.

Као хвана каишката с която бяха хвърлили камък по него, взе един камък и с много обяснения на вързания пленик разбра, че трябва да хване двата края и да сложи камъка на провисналата част, след което да завърти и да пусне единия край.

После взе лъка. Почука с него като с тояга, опъна ремъка и не виждаше как това нещо ще хвърли остра пръчка. Не след дълго намери една здрава и някак по описанията на пленника я сложи на ремъка. Опъна малко и като я пусна тя отскочи на няколко крачки. Значи трябва да се опъне по-силно.

— Къде е вашето село.

— Няма го, всички са мъртви.

— Добре къде беше.

— На осем дни път.

— Покрай реката ли?

— Четири дни, после през хълмовете още четири дни, на два дни от морето.

— Ходил си до морето?

— Да.

Това бе много интересно, но Као се зае да оглежда пораженията на селото. Мъхът по бузите му можеше да побелее като на старец от гледката. Над двадесет убити мъже и две деца, много ранени някои от които сигурно щяха да починат. Селото нямаше да се възстанови докато е жив. Много млади мъже бяха убити.

Като се върна, другия пленник бе умрял.

Вечерта мъжете се събраха около огъня. Као отиде непоканен и никой не го изгони. След горчивото благодарство за великата победа на шамана се омълчаха. Донесоха вожда Додо. Раната в бедрото му бе от стрела и не изглеждаше много зле.

Додо набързо разпредели задачите и пак се умълчаха.

Као стана, никой не възрази, дори шамана и каза:

— Те ще нападнат пак.

Всички погледи се впериха в него, а баща му го дръпна за ръката да седне и да мълчи.

— Говори Као. — шамана се обърна към него уважително.

— Разпитах пленника. Селото им е загинало от болест. Ще отвличат жени. Казах.

— Да убием пленника. — сега се сетиха за него и болката от загубените близки се обърна в ярост.

— Не печелим нищо. — сряза ги шамана. — Ома пи достатъчно кръв днес и Ло прие телата на убитите. И той е сит. Нека се замислим кой ще ловува за да изхранва селото. Нека любимецът на Ло — Као каже какво да правим.

— Имат оръжия каквито нямаме. — Каза Као. — По-възрастните трудно ще свикнат с тях. Нека децата и младите бойци се учат да ги правят и да си служат с тях. Докато се научат обаче има много време, а те ще нападнат скоро.

— Едва ли ще нападнат селото. — тихо каза Додо.

— Ще се опитат да отвлекат жени. — каза Као. — Или ще ни избиват системно, докато селото съвсем остане без мъже. Нека пуснем пленника да ги намери и да ги доведе тук.

— И после да ги убием. — обади се някой.

— Тихо, разбира езика ни. — каза Као.

— Кой ще храни семействата на убитите? Замислете се. — поде шамана.

— Доведете тук пленника и няколко девойки. — Каза Додо. — Никой никого повече няма да убива. Те няма да станат едни от нас, но техните деца вече ще са от нашето племе, а до тогава ще хранят децата на убитите.

— Племето на мъжа е племето на жена му. — потвърди шамана. В интерес на истината това сега го измисли.

Докараха и развързаха пленника. В тъмното имаше няколко девойки, но не се виждаха.

— Завърти се!

Пленника се завъртя.

— Имаше ли жена в твоето село?

— Не, аз съм млад ловец.

Додо се обърна към мрака:

— Някоя иска ли го за мъж?

— Аз. — обади се веднага женско гласче.

— Мата? — Додо се зачуди на смелостта й. — Вземи го и го води. Твой е. Ей ти, как ти е името?

— Зак, вожде.

— Зак, подарявам ти живота. Бъди мъж на Мата, но ако видим оръжие в ръката ти си мъртъв. Можеш да излизаш от селото и ако видиш някой от твоите му кажи да дойде сам и да си остави оръжието до реката преди да влезе в селото. Щом искате жени, тук има, да дойде с мир.

— Разбрах вожде.

— Шамана да ги благослови с благодатта на Ома. Казах!

Шамана хвана ръцете им и запя песен за топъл огън и малки деца. Като чуха тази неуместна песен за сватба в изпълненото със смърт село, няколко жени подадоха глави от колибите и се скриха бързо.

На другия ден Као си тръгна. Нямаше желание да се връща в селото, острова му харесваше. Като оцени как стоят нещата в селото сигурно щяха да му изядат козите, но през лятото щеше да хване други. Сега щеше да чака шамана да дойде да го моли за храна. Зимата тепърва предстоеше. Тогава щяха да си поговорят дали наистина вълци трябва да му влачат червата. Трябваше да го накара и на него да му пее за топъл огън и много деца. Истински се страхуваше да не стане нещо с Пеа и детето, ако не са благословени от Ома.