Таньо Танев
Као (14)

Интриги

С течение на времето обществото придоби съвсем друга структура. Бившите роби работеха по парче земя, колкото можеха да обработват. Някои от семействата от племената също започнаха да обработват земя, а други се върнаха по горите и полята и продължиха да се изхранват от лов и риболов. Вождовете, настанени в господарските имения се пооткъснаха от племената и все-повече се ангажираха в разправиите помежду си коя нива и коя горичка на кой вожд да принадлежи. Сблъсъците за сега се ограничаваха до няколко синини и удари с тояга, но беше въпрос на време да се сбият.

Принц Самадур периодично напомняше за себе си, нападайки по крайбрежието и отвличайки хора. Цар Дидан за сега се ограничаваше да изпраща по стотина конника, да граби по границата и да пали ниви и села. Явно бе научил как е завладян Самад и никога не нападна с по-голяма войска. Държеше си войската близо до Полдиниа.

Съвета на вождовете като никога единодушен възложи на Емон да разкарва по границата с Дидан стотина конника. това даде резултат. Конниците на Дидан никога не влязоха в битка. Побягваха веднага щом видеха конницата на Емон и нападенията оредяха. Поне половината от конниците бяха от войниците на цар Самадан.

Чак сега започнаха да проумяват първите думи на цар Самадан. Конницата на Емон трябваше да яде от някъде, докато се мота около границата. Стражевите лодки, които обикаляха крайбрежието, за да намалят набезите на Самадур също трябваше да ядат. Стражите на Хум, които разгонваха бивши войници, сега разбойници наоколо също трябваше да ядат. Племената които се грижеха сами за себе си се бяха размили и размесили с робите. Земеделците се грижеха за земята си и ставаха все по-малко склонни да грабват копия и да се втурват на помощ един на друг. Вождовете държаха при себе си из именията по десетина войника, които бяха ангажирани повече във враждите помежду им, отколкото да пазят нивите и земеделците от разбойници и грабители.

Вождовете решиха земеделците да дават половината от реколтата на вождовете, а вождовете да дават половината от събраното на Магун за общи дела. Естествено шаманите и жреците си вземаха своя дял за да омилостивят боговете.

Всички интриги се въртяха около това което се даваше на Магун за общи дела. Магун не виждаше почти нищо от него, освен почит и поклони. С този дял се разпореждаше Тамрин. Понеже всичко потъваше, караниците все бяха около това. Као остана малко встрани и го позабравиха. Той се зае с имението. Бившите господари повери на Зак и да ги наглеждат. Надзирателя Ламур фактически управляваше от името на Као, ангажиран до сега с държавни дела. Сега обаче Као се зае с това и Пеа бе много щастлива, сега чакаше и дете.

Као като се помота из имението и се увери в лоялноста на Ламур. Въпреки всичко нивите растяха, а събрания данък намаляваше. Познаваше робската подлост. Земеделците криеха продукция и всяка реколта беше лоша. Винаги имаше мор по животните. Както бе тръгнало, за да си изхрани семейството, към което се присъедини и брат му Вава с Хара и детето им скоро трябваше сам да хване мотиката. Дълги нощи лежа буден до Пеа. На всичко отгоре и един самозабравил се младеж, син вожд от планинци започна да прогонва пастирите му от поляните край гората и да ги удря и замеря с камъни, преби няколко козари и отмъкна двайсет кози за нанесени щети. Гората била негова и поляните също.

Као се качи на един кон и отиде лично до племето с подаръци за вожда Додо. Оплака се и на стотника Мурал от нахалния младеж. После мина край лодкарите и се прибра. Не бе минал и месец когато се чу, че младежа е бил намушкан в града. Така го намерили сутринта в една улица.

През това време Као засели две семейства лодкари на брега на реката. За пореден път реши да се довери на покровителството на своя бог покровител Ло.

Лодкарите започнаха да строят за него особена тежка лодка, която да пренася през реката хора и товари. Десет кози даде Као и каруца жито на единия син на Матао, за да направи пристан на неговия бряг и сто крачки място наоколо.

Тогава в имението се появи стотника Мурал със семейството си и Као го постави на каика да взема по пет яйца на човек и една кокошка на товар за превоз през реката. От начало нямаше много пътници, но с всеки ден се увеличаваха. Когато прибраха реколтата, всички се стичаха към града да разменят жито, кози и коне, на кой каквото му трябва. В такива дни лодкарите превозваха по въжето товари денем и нощем и изкарваха по десет кози на ден за Као, отделно за себе си.

Този път Пеа дари Као със син и Као го нарече Лохим. Ло не го изоставяше. Щастлив беше с Пеа. Тя му каза и как да спре надлъгването със земеделците.

Као с помощта на Ламур определи колко е половината от слаба реколта от една нива и поиска от земеделците толкова данък. Ако годината е по-добра те печелят и толкоз. Надигна се ропот, но Као, брат му Вава и страховития стотник бяха въоръжени и убедителни.

Тази година Као закара в града девет каруци зърно за данък, тридесет кози и пет коня. Никой от вождовете не даде толкова, колкото Као от това малко имение. Някои въобще не дадоха нищо.

Тамрин го повика при себе си:

— Как така Као си забогатял? — Тамрин се разливаше от задоволство.

— Не съм забогатял, вожде. Давам ти определеното от вождовете.

— А другите защо не изкарват толкова?

— Питай другите. Може и да изкарват, кой знае.

— Велик мъж си ти Као. Да ти се похваля, сега съм цар, откакто Матао почина, но ти си в страни и не знаеш. Фаху ме провъзгласи набързо след панаира.

Като цар имам право да те обявя за свой наместник. Как да те нарека? Реших моите наместници и поместни владетели да се наричат боили. Фаху ще те благослови тържествено пред всички.

Као си спомни робските времена и се поклони:

— Щом такава е волята ти царю.

— Такава е волята ми. Понеже чувам, че те покровителствува самия бог Ло, ще те титуловам боил на Ло.

Као пак се поклони.

Церемонията бе дълга и скучна и Фаху много пя и кади, после ядоха.

Последствията от този разговор обаче Као не предвиди. Конниците на Емон превзеха именията на вождовете и ги прогони, които не платиха данък и Тамрин провъзгласи други боили на тяхно място.

Докато се връщаше срещна няколко коли със зърно данък от сина на Матао. Дал една коза бакшиш на лодкарите да превозят данъка по-бързо. На Као му стана тъжно и смешно. Светът се променяше.

Дори свободните ловци като баща му Баку дадоха данък сушено месо, кожи и мед. Някои обаче потънаха в горите със семействата си.

Као отиде направо при лодкарите в града и им поръча кораб или най-голямата товарна лодка каквато можеха да направят, която да може по море да носи много стока. Какъв стратег беше, ако не се досетеше, че Тамрин няма какво да прави с токова жито и кожи. Вождовете или боилите също имаха в излишък.

Повъртя се доста из пустия пристан и се поогледа за моряци. Имаше няколко плували, които сега се навъртаха из кръчмите,но не му вдъхнаха доверие. Намина край рибарите. Там намери няколко от плували някога с корабите на цар Самадан, сега изхранващи с риба семействата си. Търсеше някой по оперен. Као ги почерпи и послуша малко моряшки небивалици, какъвто беше обичая. Помоли ги да си спомнят кой до къде е плувал и ги покани да му погостуват в имението.

Намери Поо, който имаше неприятности със жреци и шамани, които не одобряваха, че има две жени.

— Здравей Поо.

— Здрасти, чувам боил си станал, честито.

— Лъжат, пак съм си аз. — Као се засмя доволно. Вече бе зап[очнал да напълнява. — Поо, нали знаеш въжето на каика.

— Е, и.

— Искаш ли да търгуваш от него нагоре чак до планините, по реката и всичките й притоци.

— Е, и. — на Поо започна да му става интересно.

— Всичко от мен ще купуваш и всичко на мен ще продаваш. Това е.

Поо се замисли:

— На моята лодка пет кози и пет делви мога да кача, ама става. То повече стока и нямам.

— Аз стока ще намеря. Ти трябва само да я продадеш. — Као виждаше как занаятчиите едва преживяват и щеше да намери всичко евтино, а един връх за копие цяла коза струваше в планините. — И лодка съм поръчал. Когато ми изплатиш тридесет кози, лодката е твоя.

— Тридесет кози не са малко, но реката е голяма. — Каза Поо и му подаде ръка.

Веднага щом се прибра поръча на своите лодкари лодка за Поо.

След няколко дни започнаха да пристигат поканените рибари, Као бе направил голямо платно от кожи и се опитваше с тяхна помощ да направи карта на морето.

Познанията на всички свършваха до Итония и Полдиния. Все пак изчерта две три кожи. До една седмица път всички познаваха брега чудесно, за други брегове само бяха чували от корабите които пристигат от там, но кой вярва на моряшки приказки.

Когато си отиде и последния, неочаквано пристигна един неканен моряк.

— Търся боил Као. — провикна се пред къщата.

Као излезе бос, понеже никого не чакаше.

— Аз съм, какво има? — Као огледа един малко пълен, зле облечен и доста мургав дори за обгорял на слънцето рибар човек на средна възраст, с вече побеляваща брада и боси крака.

— Чух си давал храна и си разпитвал за море. Имам какво ти кажа.

— Добре, ела насам. Как се казваш?

— Самон, боиле.

— Кажи Самон какво имаш да ми кажеш. За храната не се безпокой, никого гладен не съм изпратил от тук.

— Откъде започна, боиле? Кажи какво имаш питаш.

— Самон, най-много ме интересуват бреговете по-далеч от Полдиния.

— Само веднъж съм ходил там — каза Самон замислен гледайки картата. — Нагоре зная повече.

— Ето ти един въглен, нарисувай каквото си видял, така,че една педя да е един ден път. Ще можеш ли.

— Мога. Ли искаш само това? Ли искаш градове, реки, острови, стоки?

— Откъде си? Не си тукашен.

Самон стигна до края на картата мерейки педя по педя, направи още две крачки примъкна една пейка качи се на нея отмервайки четири педи и каза:

— Тукашен. — черната точка бе на стената до самия таван.

— Откъде? — опули се Као.

— Тукашен. — сериозно отговори Самон. — Ли видя кораб да бяга когато идвахте?

— Видях, Самон, видях.

— И аз видях от брега. От тогава тук съм аз.

— Не бързай Самон, начертай всичко което знаеш.

Самон старателно рисува и мери. Накрая погледна и каза:

— Това видял аз.

— Сега давай да хапнем и ще разказваш.

До вечерта Као намери още кожи и нанесе осем града и ситно нарисува къде какви стоки са товарили.

— Това струва повече от храната ти Самон. Кажи какво искаш.

— Искам в къщи и работи до къщи.

— Когато стигнем до твоя дом, ти ще си на кораба, Самон. — обеща Као.

Кой е господар и как се казва страната ти.

— О, велик цар Пасаон и град Усана голям.

— Царя Пасаон има ли роби?

— Много, много.

— Над вас кой е цар? — Попита Као и посочи тавана.

— Малки царе на малко племе много и град Хуру три педи. Под нас също седем педи, тогава Миман цар. Тука Садик цар. Тука Садик цар също и тука също. После много вода и тука Радак и тука Радак цар роби няма. До вас град Поса близо. Тика Самадан цар и тука Дидан цар.

— Ти какво правеше на кораба?

— Аз — Самон се изпъчи — товар на цар Пасаон кара и за цар Пасаон купува.

— Значи не си моряк, а търговец.

— Не. — позамисли се малко. — Да. Моряк.

— Искаш ли да продаваш и купуваш за мен?

— Може, но искам в къщи.

— Поне докато си отидеш до в къщи ще купуваш и ще продаваш за мен.

— Може. — съгласи се Самон.

— Остани тогава тук, докато тръгнем и да ми разкажеш в кое царство какво си видял.

Не след дълго Поо замина с новата си лодка и стоки за ловците нагоре по реката. Као можеше да се надява да се върне в началото на есента.

Као едва дочака да стане готова голямата лодка. Като я видя се зарадва много. Беше голяма почти колкото корабите които бе видял да бягат, широка, каквато я искаше. Поиска да я напълни със стока и да я пробва до Полдиниа, но Самон го спря.

— Камък много трябва на дъното.

— Камъни в лодката? Защо да возя камъни?

— Така трябва. Много камъни трябва. Тогава лодка става хубава.

Као се сети как пускаше камъчета в кратунката на острова и как кожената лодка се обърна, когато беше празна. Може би Самон имаше право. Тук никой на слагаше камъни в лодките.

— Колко камъни трябват? — попита Као.

Самон огледа лодката и начерта една резка, после отмери още няколко педи и начерта още една.

— До тук камъни и до тук стока.

На Као му стана неудобно. Щяха да го помислят за луд лодкарите или да се обидят. Лодката се поклащаше на вълните и съвсем добре си изглеждаше.

Као реши да послуша Самон. Купи един зид и се заеха да носят камъни в лодката. Хората които му продадоха зида бяха много доволни. Кой би дал иначе пари за камъни. Као им каза, че ще построи стена в която да спира каика на реката, а на брега камъните са малко а калта много.

Позасмяха се, но натовариха камъните, които Самон подреди особено старателно. После обра каквото намери из работилниците и натовари лодката до втората черта. Взе още трима моряци и отплува за Полдиниа. Лодката се клатеше забележимо по-малко и плуваше съвсем добре.

След три дни ги заваля дъжд. Свалиха платното и го опънаха по едно въже, да не се мокри стоката. Все пак на дъното започна да се събира локва. Као бе много недоволен. Нямаше как да се бръкне между камъните и да се изгребе водата, но се оказа, че Самон е оставил едно място отзад, където дъното се виждаше и от там изгребваха.

Когато пристигна в Полдиниа, още стражевата лодка направо го ограби, една десета взеха от всичко и най-хубавото отбраха. Стоката му не беше хубава в сравнение с техните и я продаде трудно. Купи каквото можа и бързо тръгна обратно. Сега вятъра не му помагаше и се влачи две седмици. На всичко отгоре когато наближи Итониа го засече корабът на принц Самадур. Лодката на Као бе почти празна и лека и побягна с издуто платно. Когато се стъмни продължиха да бягат и ги отнесе доста навътре. На сутринта кораб не се виждаше, нито бряг и не знаеха къде са. Бряг не видяха нито на следващия ден,нито на по-следващия. Започнаха да се тревожат. Бряг не се показа и на следващия ден. Запасите им от храна и вода намаляваха. На следващия ден видяха в далечината нещо синкаво като планини и обърнаха натам.

За два дни стигнаха бряг, но не знаеха къде са. Решиха, че са подминали Самад и се връщаха два дни назад. Оказаха се прави. На третия ден по обяд вече бяха на пристанището. Радостта на Као бе силно помрачена, защото хората на Тамрин също му отмъкнаха десятък и то най-хубавата стока. Явно трябваше да свиква с това. Откровено съжаляваше за това, че не закара кораба направо по реката до малкия пристан на каика.

Той не побърза да продаде стоката, макар много да ми се искаше да се върне при семейството си. Почти седмица се пазари със синчета на вождове за стоките от Полдиниа, колкото да не е на загуба.

Когато закара лодката до пристана на каика си отдъхна. Нареди на лодкарите да повдигнат малко бордовете и да наковат дъски, та като вали да не мокри стоката и да не се пълни лодката с вода. Според него сега трябваше да заприлича на кораб.

Намери Пеа много разстроена. Тя бе научила, че е заминал и се бе притеснила. После бе научила, че се е върнал и се бе притеснила още повече. Сигурна беше, че Као си е намерил друга жена в града и не иска да види нито нея, нито децата. Никакви обяснения и уверения не можаха да я успокоят.

Въпреки всичко Као започна да товари зърно на корабчето. Когато потегли корабчето заседна в тинята на устието когато морето вече се виждаше. Клатеха го, с лодки го дърпаха. но докато не го разтовариха наполовина нищо не помогна. Два дни търсиха по-дълбоко място и накрая намериха. На Као никак не му се искаше всичко да товари и разтоварва пред очите на Тамрин и стражите му.

Отново натовариха и съвсем внимателно минаха тинестите плитчини. Този път поеха нагоре към Поса. Стигнаха за пет дни и пак му взеха десятък. За жалост градът почти не се различаваше от Самад и стоките които се предлагаха бяха същите. Као реши да продължи към Радак.

Отиде още седмица клатене по море. Там беше друго. Бронзовите сечива вървяха на безценица и платове с чудни шарки имаше много. Имаше и други кораби. Очертаваше се добра печалба, а и като видяха житото и кожите му стражниците само се засмяха и не взеха почти нищо, освен няколко хубави кожи. Казаха му само: „Другия път като дойдеш, поне вино докарай.“

Самон намери кораб на цар Пасаон и го напусна. Као му подари вързоп кожи и го изпрати.

Когато се върна разтовари на пристана на каика и изпрати на Тамрин десятък, какъвто той избра. Поо се бе върнал и гордо му отброи двадесет кози. Као също бе доволен от кожите и меда които Поо. Даде на Поо бронзови сечива и си поговориха за цените, докато не дотърча Пеа и не ги прекъсна.

Као обичаше Пеа, но тя ставаше все по-властна и нападателна.

С Поо се доразбраха на следващия ден. До края на зимата трябваше да му изплати лодката и стоката. Као беше сигурен, че Поо ще се постарае и цяла зима ще влачи нагоре зърно и надолу кожи и мед, но самия той беше притиснат. Зърното не струваше много, нито кожите. Произведенията на занаятчиите в Самад също не ги биваше.

В града продаде платовете с голяма печалба и бронзовите сечива също. Изкупи на Бенлад делвите и поръча още особени делви за вино. Дори му даде една от Радак за модел. Такива ги искаше. Всяка нощ обаче се прибираше в имението при Пеа.

Един ден го намериха стражниците на Тамрин и му казаха без заобикалки, корабчето му повече да не влиза в реката, а само в града. Освен това Тамрин искал с кораба да пътува негов човек.

Као само се поклони и предаде уваженията си към цар Тамрин. Колкото и да не му харесваше, не искаше неприятности.