Таньо Танев
Као (3)

Зимен ловец

С напредването на зимата запасите на племето намаляваха бързо и скоро пред острова на Као цъфна вожда. Той след добро похапване поиска от као да прехвърли на другия бряг неколцина ловци, които да видят какво може да се ловува на другия бряг. За Као това не бе голяма изненада, интересно бе кои са се престрашили да дръзнат да безпокоят великия бог на реката Ло. Думите на вожда не бяха заплашителни, но звучаха като заповед.

— Трябва да се помолим на Великия бог Ло за милост, а и аз не смея да стъпя на другия бряг от страх да не би вълци да влачат червата ми, както бях прокълнат.

— Не ставай заядлив Као. Всеки знае, че вълци могат да влачат червата ти и на нашия бряг, още повече, че шамана те прокле на нашия, а не на другия бряг и там може проклятието да не е в сила. Така де, как проклятието ще премине през великия бог Ло, който отнася всичко и което е отнесъл не се е завърнало, с изключение на тебе.

— Тогава помоли шамана да снеме проклятието, за да не погуби то и вас заедно с мене.

— Као, малък си, но си много упорит. Аз не съм пратеник на шамана и ако имаш с него неуредени проклятия се разправяй с него. Всички мен гледат да поведа ловците и да ги нахраня.

— Така или иначе няма да тръгна през владенията на Ло преди да ме благослови шамана.

— Нали преди малко преплува от острова до тук през владенията на Ло без благословията му?

— Да, но преминах половината река и на собствен риск. За да преплувам цялата река и да ви превозя, трябва да ме благослови. Шаманите също ядат.

— Изнудваш!

— Не, предлагам да уважаваме боговете, освен това ще угостя всичко с две кози, когато ми благослови съпругата.

— Ставаш нагъл.

— Да, но шамана става гладен. Освен това ще ви науча да плавате сами и да не сте повече зависими от мен. — Као не си правеше илюзии, че с няколко опита, а и подгонени от глада до три дни с цената на жертви ще се научат и той щеше да стане излишен.

— Можем да заповядаме на пленника да го направи. Защо ли се занимавам с теб. Ти се държиш така, все едно не сме от едно село.

— Да, вече не сме от едно село. Моето село е тук. Ако пленника ви изостави на другия бряг и докато ви няма неговите хора нахълтат в селото, пак ще ме викаш, само че от другия бряг. По-добре да се разберем. Идвам в селото с жена си и две кози. Снема проклятието от нас. Благославя ни за дълго здраве и много деца. После благославя мен и ловците.

— Ще говоря с него и може да го убедя. За всеки случай елате след три дни в селото. Като те зная, като нищо ще натовариш жена си и козите си и ще тръгнеш надолу по реката да търсиш друг шаман и на него да дадеш кози. За две кози през зимата и аз ще ти пея за много деца. Майка ти и нейната майка ме помолиха да ви накарам да си дойдете в село. По-добре си живей тук Као. Само проблеми създаваш. Вече се държиш като вожд, а в едно село двама вождове са много и аз си тръгвам.

Вожда направи няколко крачки и се обърна:

— Забравих да ти кажа Као, приятелката на жена ти Хара си взе един пленник. В селото вече станаха повече от една ръка пленници и ако си събираш племе мога да ти пратя поне тях двамата.

Това звучеше по-скоро като молба, Као да изхрани поне още двама през зимата. Жена му вече махаше от другия бряг от радост, че самотата й свършва.

— Да, ще ги взема. Мога да взема и още някого.

— Вече си вожд Као. Довиждане вожде. — това не прозвуча несериозно.

— Довиждане вожде. — отвърна Као.

След три дни Као и жена му пристигнаха в селото пеша за учудване на всички, които ги очакваха на сал. Шамана претупа церемониите презрително бързо, но така или иначе боговете бяха уведомени за новите реалности.

Као се учуди от няколкото желаещи да дойдат при него на острова, но твърдо обеща само на един.

На другия ден след като изядоха козите, Као взе със себе си трима млади ловци и се заеха да строят сал който да носи поне тях. До пладне бяха готови. Взеха три топа дълго въже и отидоха на другия бряг без проблеми. Вързаха въжето на едно яко крайбрежно дърво, върнаха се обратно и завързаха другия край на въжето за друго дърво до селището. Као направи две клопки и завърза сала за въжето на две места. Това за сега им стигаше. Всеки един от тримата придърпвайки сала по въжето отиде заедно с Као на другия бряг и се върна. Као реши, че не му влиза в задължението да ги учи на свободно плаване, а пък и не искаше ако стане нещо да обвинят пак него. Достатъчно дълго живя с проклятието вълци да му влачат червата и страха това да не се случи наистина.

Много му се искаше да вземе на острова първия пленник Зак, но двама пленника срещу него сам с младата му жена не бе добра комбинация и за това с много преговори взе млади семейства, едно от своя род и едно от нейния и това на приятелката й ,няколко старци, както и една вдовица с три деца и майка й, заедно с по-малкия му брат общо петнадесетина човека. Това бяха възможностите му.

На острова за негово учудване пленниците се почувстваха по-свободни. Веднага след като построиха колиби на семействата се заеха да кършат клони и да ги набучват в три гъсти колони около новосъздаденото малко селище. На въпроса му какво правят, отговориха кратко: „-Ще видиш след време.“

Као едвам ги дочака да свършат и ги накара да му направят всички възможни оръжия които знаят.

— Не можем, Каза Поо. Ако ръката ми докосне оръжие, ще ме убият.

— Да, това и аз го чух, но вожда не е тук.

— Аз съм дал дума.

— Дал си дума на вожда на селото, а не на вожда на острова. В селото няма да ходиш с оръжие, тук също, но аз ти разрешавам да го направиш и да обучиш ловците и децата да си служат с него.

— Ти ли си вожда? — попита Поо. — Много си малък.

— Затова съм малък вожд. Като порасна ще стана голям вожд. На този остров аз съм вожда. Ако не искаш да си тук, върни се в селото или върви където искаш. Казах!

— Добре — съгласи се неохотно Поо. — Тъй да бъде, но преди да направя нещо подобно, ще помоля вожда на селото да ме освободи от дадената дума.

— Така да бъде. — Као също побърза да тушира конфликта. — Ще отидем всички в селото на празника на слънцето. До тогава можеш да показваш без да пипаш. Видях как хвърляте стрели. Това служи за лов. Ти с какво ще ловуваш или си кандидат за козар. До другата зима ще имаш дете от жена от нашето племе и ще си част от нас. Тези оръжия ми трябват за лов преди всичко, защото трябва да доживеем до другата зима. Между другото, нали с брадва сякохте клоните които набихте в земята, или това не беше оръжие? Щеше да е оръжие, ако с брадвата заплашиш някой от нас.

Пленниците се спогледаха.

— А ти? — обърна се Као към първия пленник — Зак.

— Ще ти направя оръжия, — Каза той с готовност. — но и аз ще искам разрешение от вожда в селото.

— Тогава направете нещо което го няма тук и не е оръжие, но да е полезно поне за храна.

Поо взе един няколко ремъка и един чепат клон. Заплете ремъците и натопи клона в реката. Всички с учудване гледаха и не виждаха смисъл в това, докато над съоръжението не мина една едра риба. Тогава Поо с едно движение изхвърли рибата на брега.

— Ето това исках. — Каза му Као.

Зак започна да учи децата да хвърлят камък с прашка. Поодариха се някои, но едно от децата дори успя да улучи птица.

В това време Поо измоли няколко кози кожи и започна да шие дреха на жена си. Као и жените го гледаха с изумление. До сега през зимата връзваха кожи, за да се стоплят. Поо поставяше кожата върху камък и чукваше отгоре с друг камък. После провираше тънък ремък през дупката и го връзваше. С такава дреха вятъра не беше страшен.

Као се зае да повтори наученото, но Поо го спря.

— Остави това на жените, вожде. Те го могат по-добре.

Као изви един дебел клон и отчупи една права пръчка.

— Това ме интересува най-много. Какво се прави?

— Постави пръчката по средата на лъка. Опъни и пусни.

Пръчката отлетя на двадесетина крачки.

— Така. Пробвай пак.

— Направи ми истинска стрела.

Поо дълго избира пръчка и доста време я оправя. Пече я на огън и я огъва. Накрая разцепи предния й край и с тънко ремъче завърза на върха й един кремък, както се вързва на върха на копие.

Као внимателно повтори всичко. На другия ден след много опити простреля птица. Беше толкова горд от себе си и нареди всички ловци и момчета веднага да и направят лъкове и стрели. Нищо, че Поо не одобряваше дървото на лъковете. Нека тренират с тези лъкове които имат сега и с прашки.

Пак се загледа в кратунката, която се люлееше върху глинената купа изпечена от баща му. Едва докосваше водата и като пусна няколко камъчета потъна съвсем малко. Ако се направи голяма кратуна, вътре и човек може да плува, но такива големи кратуни няма. Кратуната беше съвсем тънка, като кожа … Кожа. Као подскочи. Утре! Само да съмне. Жена му се свря до него на топло. Нея я вълнуваха други мисли.

Още сутринта започна да плете голям кош, като този с който носеше листа и трева на козите, но много по-голям и издължен като дънера. Сега имаше доста хора да се грижат за дреболиите от живота и той реши да се възползва от положението си на вожд. започваше да му харесва. До обяд облече коша с кожи съшити както Поо му показа и го сложи в реката. Също като кратуната едва докосваше водата и се килна на една страна. Као се качи. Коша се обърна и той и пльосна във водата. Мислеше, че никой не го гледа унесен в работата, но избухна дружен детски смях.

Отърси се и измъкна коша от реката. На всичко отгоре коша пропускаше вода, а кратуната не пропускаше. Жена му го гледаше укорително.

— Пропуска вода.

— Подсуши се за да не изпусна тебе. Детето има нужда от баща. Добре, че другите ги няма, за да не ти се смеят и те.

— Кожите пропускат през шевовете. — продължи той настървено. — Докато се обърне направо църкаше по краката ми.

— Като се обърна ти се видя още вода. Ло ти прости и този път. Водата бяга само от мас и лой.

Поо беше прав, жените се справят по-добре с тези неща. Обърна коша. Загря козя лой и внимателно заля всеки шев.

Усещайки намерението му да пробва пак жена му се възпротиви:

— Не се качвай! Сложи коза или камъни. Козата ще прежаля, но детето ми има нужда от баща.

Као пак я послуша. сложи в коша камъни колкото тежи той. Нагази в реката. за негово учудване коша потъна съвсем малко и само тук таме просълзяваше вода. Събра кураж и той стъпи вътре. коша потъна още съвсем малко, залюля се и заплува. Као трудно пазеше равновесие, а и вятъра се засили, затова седна. Изведнъж лодката стана стабилна. Бодна няколко пъти с дръжката на греблото което бе направил от чепат клон и парче кожа. Лодката се плъзгаше леко по водата.

Загреба няколко пъти и тя се завъртя. Задника му започна да се мокри. Докато се връщаше към брега усети как да гребе. Или малко настрани, или веднъж от едната страна, веднъж от другата. Изправи се на коляно и извика силно на жена си. Бе доволен от себе си.

Вятъра го тласкаше в гърдите. Жена му го гледаше и пищеше от ужас.

Као забеляза, че се движи срещу течението. Жена му се молеше на Ло за живота му, но Ло си бе наумил друго и му откри още една тайна. Као се приведе и лодката тръгна надолу. Изправи се и лодката първо спря, после тръгна съвсем слабо нагоре. Вятъра! Велики са тайните на Ло и той бе неговия любимец, затова само на него ги откриваше. Сега бе време за връщане, защото в коша се плискаше педя вода, а Као знаеше какво става, когато кратунката прелее.

 

 

Вечерта децата разказаха как Као без да мръдне е тръгнал срещу течението по волята на Ло. Такова чудо и възрастните не бяха виждали. Гледаха на Као с надежда и увереност. Той бе избран от Ло.

Няколко дни ходи на лов, но мисълта за лодката не му даваше покой. Наклепа я с лой още по-добре и си спомни за големия клон който стабилизираше дънера по време на първото му плаване. Привърза солидно парче дърво с дълъг клон към лодката и се качи смело. Това вече бе друго нещо, а и лодката не сълзеше. Качи вътре кучето си и младия пленник. За жалост нямаше вятър, но за сметка на това хванаха толкова много риба с греблото с мрежа, колкото не можеха да изядат. На следващия ден подухваше вятър, но колкото и да стоеше прав, дори и двамата с пленника да са прави, не стигаше лодката да тръгне срещу течението. Наловиха риба и се върнаха още преди пладне. Жена му тъкмо чистеше колибата и изтръскваше рогозката когато вятъра я поде и отвя боклука. Вятъра! Ло му говореше и чрез жена му. Взе рогозката и я помъкна към лодката. Всички знаеха че е обсебен от Ло, но Ло чрез него щедро им даваше храна и му прощаваха. Набързо я върза за един клон и се качи в лодката. Разпери рогозката и лодката тръгна нагоре. Сви я и лодката тръгна надолу. Върна рогозката на жена си, която видимо съжаляваше, че се е хванала да живее с него, поне за пред хората. След пладне наловиха още риба и с пленниците и се отправиха към селото. При пристигането си обаче лодката се наниза на един клон. Добре, че това стана на самия бряг.

Там много им се изненадаха, още повече се изненадаха на многото риба, която им даде. Као поиска от вожда да позволи на пленниците да носят оръжие за лов.

— Не! — вожда бе категоричен. — В селото няма да носят оръжие, докато не им се роди дете. При тебе ти решаваш, ти си вожд, да носят каквото искат, но дойдат ли в селото с оръжие ще ги убия.

Као и на това бе благодарен. Те бяха свободни от думата си извън селото.

Наложи се да кърпят лодката и да изгребват вода, но се върнаха на острова по смрачаване, порядъчно изплашили всички. Као обаче бе доволен, защото имаше двама пълноценни ловци, а и на всеослушание бе признат за вожд. За толкова риба дори шамана му пя благословия за успешен лов и дълъг живот. Дори баща му не го паргоса по врата.

Ло ти прости и този път. Водата бяга само от мас и лой.