Таньо Танев
Као (17)

Завръщане

Као в Поса продаде доста стока и се разплати с двамата си моряци, които пожелаха да останат, а и трудно можеше да им плаща. Едва се оправяше с корабчето сам и Пеа с децата трябваше да плуват с него.

Пак купи стока от Радак и плува нагоре до двата града на цар Садик и столицата на цар Миман, но и там бе като в Самад и Поса, че и по зле. Имаха нужда от всичко, но не можеха да предложат нищо освен жито, кожи и мед, при положение, че в Радак и житото бе по-евтино от тяхното. Не разбираше въобще езика им и реши повече да не минава през многото вода според картата. По-добре бе да се пробва стоки от Радак в Полдиниа, където макар и трудно разбираше езика. само дето трябваше да заобикаля както Самад, така и Итониа. Двата кораба на Самадур може и да не са миролюбиви когато го спипат сам с Пеа. Населението на Итониа му се видя поувеличено, спрямо разказите на моряците в Самад. Хората от селището въобще не бяха стотина, нито бяха козари. Принц Самадур кой знае колко хора беше отвлякъл за роби.

В морето Пеа се поуспокои и понапълня, стана по груба и жилава и чакаше трето дете.

Навлезе доста навътре в морето след Поса и остана доволен от вещината си във воденето на кораб. От морето излезе право срещу Полдиниа.

Още в пристанището след обичайния данък му направи впечатление явната промяна. Много оръжие и много войници. Бронза му се разграби независимо от цената. Печалбата бе добра. Нямаше кого да пита, много мълчаливи бяха станали полдинииците и се прибра на кораба. Завари войник на пост пред кораба си. Войника нито го спря, нито го попита нещо, но никой не приближи кораба. Видя и странен кораб, който го нямаше когато дойде и чиито символи не бе срещал. Имаше чувство, че той го е правил в ранните си години, само че огромен. Езика им не напомняше нищо познато.

Може би трябваше да отплува, но нито имаше къде да ходи, нито вятъра бе добър. Постоя няколко дни, да се похранят с прясна храна. Все пак купи от странния кораб дървено каче със странно съдържание — твърдо солено мляко. От млякото бе останал само белия цвят и с отвратителния вкус свикна за един ден. С това можеше да се търгува и мляко от кози имаха всички, само трябваше да разбере как се прави и да им поръча. Даде им и пет чувала зърно за още едно каче със странни черни и солени плодчета, колкото да ги заговори за сиренето. Преводача му обясни неочаквано подробно, защото поне тук нямало интерес към този продукт, а те умираха от желание да се похвалят и да му намерят пазар.

Плати на преводача и войника пред кораба му изчезна. започна да мисли за тръгване, когато се появи Поо с две лодки, сковани с яки греди, така, че образуваха едно цяло. Това пък никъде не бе виждал. На кого му е притрябвало да ползва лодки като сал, но Поо винаги го бе изненадвал, но сега бе надминал всички очаквания и с кривите си платна.

— Жив ли си човече? — провикна се Поо.

Явно добре му вървяха нещата.

Когато спря до него, леко сведе глава;

— Не е толкова весело. Тамрин нападна Поса.

— Не думай, аз бях там преди една луна.

— Разминал си се. Не зная дали усети. Дидан почина, наследи го синът му Гофар. Понеже имаха сведения, че Тамрин прехвърля армия с твоя каик, тук също събраха войска, но той нападна сина на Матао и като го уби тръгна към Поса. Много вождове уби Тамрин и сложи роднини навсякъде. Така поне се чува.

— Няма от къде да зная. — откровено му каза Као. — Ти как измисли това чудо?

— Видях нещо подобно далеч от тук.

— Какво има там?

— Крайморски селца, нищо друго, поне докъдето стигнах.

— Тия от къде са?

— Кой ги знае? Изскачат направо от морето, не следват брега.

— И аз ходих много надалеч.

— Хей ти, Као от Самад изгнаник. — на пристана стояха двама войници и един сановник.

Двамата улисани сега замлъкнаха уплашени.

— По волята на великия цар Гофар, син на мъдрия цар Дидан, прогласяваме волята му: „освобождава се от данък всеки, за всичкото оръжие което докара в Полдиниа“. Това е великото му благоволение.

— Благодаря на великия Гофар. — каза Као и се поклони.

Те също се поклониха и си тръгнаха. Поо и Као се спогледаха — Май става интересно. — каза мрачно Као.

— И доходно. — още по-мрачно допълни Поо. — Знаеш колко сълзи и кръв го чака народа. Не ти казах колко наши хора се крият по границата и из планините, защото докато ти кръстосваше морето, той вживя като цар и се развилня, докато накрая подгони и теб. Не знаеш и какво стана после, защото беше далеч.

— Кой се крие по границата?

— Семействата на половината вождове и кой-знае още колко хора. Обгради се със хора от своето племе и ласкателите на Самадан.

— Разбрах. Разбрах. Какво според тебе дири в Поса? Там няма нищо което да си заслужава.

— Не зная. Ти знаеш, но той може и да не знае. Може и да са му казали, че Поса е по-слаба и той се е полакомил да я ограби.

— Там пък какво има за грабене? Няма нито богатства, нито роби, нито селяните ще му дадат кой-знае какъв данък. Това е интересно!

— Разправят, че Самадур се е ориентирал там да граби, защото е село без кучета.

— Чувал съм какво ли не за него, даже, че и по море грабил кораби. Сега вече има два кораба.

— Щом тук се говори за война срещу Самад, Самадур ще дойде. — каза Поо. — Ще се опита да си върне Самад или поне да ограби каквото може и да накаже който докопа. Ако Тамрин има глупостта да подкара армията си към Поса, кой ще брани Самад. Робите ли?

— Ха! Поо, я ела насам!

— Какво? — Поо се приближи съвсем.

— Докато се боричкат около Самад, кой ще брани Итония? Колко от бежанците можем да съберем край границата? Сто, двеста?

— Ти си луд Као! Втори път така лесно град няма да превземеш, поне докато е жив Самадан.

— Не се знае колко е голяма алчността му. Свикнал е той да напада, не него да нападат. Ще се пробвам.

— Пробвай, ти си стратега!

— Итониа ми хареса, обичам островите от малък. Дълга е около осем хиляди крачки и поне три широка. Вода и гори има.

— Мисля да се разходя по брега, да видя колко хора мога да събера.. Ако се хванат на идеята ти!

— Да не си им отдумал. Казвай, че съм намерил земя, където да се скрият и да правят големи лодки и да ги крият по брега.

Као прецени колко зърно има и отиде при лодкарите. От далеч забеляза скелет на среден кораб, зарязан до брега, а лодкарите се мотаха около малки поръчки.

— За кого е недовършения кораб?

— А, остави. Заклаха го човека в една кръчма и сега няма кой да ни плати. На никого не му е до лодки и кораби. Три коня колкото кораб струват. Гофар няма с кого да се бие по море, конница събира.

— За колко време може да стане?

— Ако платиш, може и за две седмици, ама трябва да говориш с майсторите.

— А, не бързам, мисля да докарам остриета за копия от Радак и брадви. Цар Гофар не взема данък за оръжие и е много изгодно.

— Това е добре, ама ти не си ли от тях?

— Аз съм търговец! Кой ви докара цял кораб остриета и брадви? Сметки имам да разчиствам с Тамрин.

— Така е — патриотизма заговори в пълничкия чирак и тъмните му очи заискриха. — ела да те заведа.

— Майсторе — Као се обърна към един набит як майстор с кърпа на главата.

— А! Имам работа. После.

— За недовършения кораб искам да питам.

Сега майстора се обърна.

— Питай, ама да знаеш, че за по малко от петдесет чувала зърно няма и да го започнем. Материала отделно.

— Докато се върна от Радак ще го направите ли? Сега давам половината, другото, когато е готов.

— Ха сега глупости. Половин година ще се клатиш до Радак и обратно. До тогава ще сме измрели от глад. С половината само материал не можем купи.

— Материала ви е бил платен вече веднъж. Само за работата не сте си получили.

— Това теб не те засяга. Ти искаш кораб.

— Аз и така мога да стигна до Радак. Там само с виното ще купя кораб като този.

— Ами от там си го купи. Петдесет чувала зърно казах.

— Имаш го зърното. Ето ти и една брадва за тебе. — Као му подаде едно острие за брадва.

Майстора се поколеба, взе острието и го опипа.

— Малко е. — каза майстора и понечи да му го върне.

— Цял комплект инструменти от Радак давам, за себе си ги пазех, ако стане нещо в морето, две кози коля и двадесет мяха вино давам, когато е готов. Толкова.

— Малко е, ама става. С два кораба ще потеглиш за Радак след две седмици.

Поо тъкмо се върна, когато кораба бе почти готов. Може[е да му се сложи палуба и да се доизпипа, ама на тая цена повече не можеше да се иска от лодкарите.

Докато лодкарите още ядяха козите и пиеха вино, след като бутнаха кораба на вода, Пеа, жените на Поо и децата пълнеха чували с камъни и пясък, а Као о Поо ги мъкнеха в кораба, чак докато съвсем се стъмни. Као завърза кораба за своя и отплава навътре, доста на вътре, където брега едва се мержелееше. Нямаше за какво да ходи до Радак. Корабите му бяха два, но празни. Нямаше какво да продаде, за да купи стока. През това време жените ушиха платна от похабения плат за новия кораб и платнище, което да го пази от дъжда, ако завали.

Мярнаха се мачти, но всички отиваха в Полдиниа и никой не напускаше, освен кораба от незнайната страна, който приличаше на разплетена кошница.

Ненадейно се появи Поо.

— Едва не се сблъсках със цар Самадур покрай брега. Дори на кораба си носи корона.

— Цар?

— Цар! Цар на Итониа и съюзник на Гофар. Двамата келеши нямат нищо общо с мъдростта и искат да се бият с другия лудак Тамрин. Съюза им ще е от ден до пладне. Самадур има около двеста и петдесет главореза събрани от изметта на пристанищата и сто и петдесет войника. Видях ги всичките. Прав беше Као, сега е момента.

Двата кораба и катамарана на Поо свърнаха към брега и започнаха да се пълнят с уплашени бежанци. Където имаше лодки, ги вързваха на въжета след корабите. Гледката не беше нова нито за Као, нито за тях. Стовариха се на Итониа право до селището.

Оказа се, че в селището има двадесетина престарели бойци и петдесетима въоръжени надзиратели. Козарите бяха пръснати и ако се съберяха, само те можеха да ги пометат, ама не се събраха.

Цар Самадан също бе жив, но береше душа и не беше в съзнание. Това поне научиха от заловените по полето роби. Прибързал е Самадур да стане цар.

Као не искаше да се бие. Не беше за битка с тези жени и деца. Поо с десетина младежи и трите съда пое към брега за още хора и добитък.

— Хей вие. Няма да ви нападам. Не ме интересувате. — провикна се Као. — Всички чухте как цар Самадан ми обеща ако му доведа принцовете, да ми даде злато колкото тежат.

Отсреща мълчаха.

— Проверете в къщата му! Ако златото не е там, значи го е скрил някъде из острова. Не ме интересува нито селото ви, нито жените ви. Дошли сме да търсим златото към онзи връх. Когато го намерим, ще си го поделим. Който го намери, мой човек, войник или роб, дори дете, получава половината за себе си.

Хората на Као се пръснаха из пущинака.

Тези от селището не смееха да излязат. На следващия ден изнесоха на една поляна близо до селището няколко излъскани бронзови сечива и дълго ги размахваха, после ядоха и танцуваха.

След обяд в търсенето се включиха и заловените роби и надзиратели. Вечерта пиха вино и се веселиха, но по-далеч от селището.

На другия ден се включиха и роби от селището, даже и козари да търсят съкровището.

Привечер научиха, че цар Самадан е починал още по обяд. Као реши неговите хора също да го почетат. Отбраната на селището се разпадна и когато след смрачаване Поо доведе малкия флот пълен с хора и животни.

На сутринта погребаха цар Самадан с почести. Као застана до двамата жреци и по начина по който го почете, даде да се разбере кой командва вече. Веднага след погребението разпредели набързо терена на острова без да гледа кой е роб, кой местен козар и кой от неговите. Събра младежи за войска също без да се интересува кой какъв е бил до вчера. Младежите трябваше да се обучат да стрелят с лък и да мушкат с копие за месец и после да служат през седмица.

Определи и третина данък. Въпроса беше да изкарат годината, за да се прибере данъка.

Отбра по желание от местните младежи десет човека да служат на корабите му и им сложи по двама от рибарите за командири. Някои от отвлечените искаха да си ходят, но като им обясни каква война ще пламне всеки момент, ги убеди да изчакат. Нямаше и намерение да ги пуска. като поживеят, можеше да се опита да им докара близките или дори да ги пусне да си ходят, но когато събере достатъчно хора. За сега хора му трябваха. Трябваше и занаятчии да примами.

— Как сега да те наричаме, а Као? — попита го Поо. — Все нещо трябва да кажем на народа.

— Да питаме жреците?

Жреците се довлякоха пъргаво за възрастта си, щом ги повика. Те бързо разбраха промяната.

— Как ще се титуловам като владетел на Итониа?

— Не може да си цар! — отсече стария. — Ти си знаеш, имаш ли царска кръв и благословия.

— Вие какво мислите.

— Вие казахте „владетел“, ваше величество.

— Добре! Аз, владетеля на Итониа ви позволявам да ме прогласите на народа ми, по благословията на цар Самадан и за изпълнител на волята му както всички чухте от самия него.

— Чухме ваше величество.

Церемонията бе кратка и хората си хапнаха доволни от новия си владетел.

Пеа не се побираше в себе си в ролята си на владетелка.

— Миличка, не се вживявай! — предупреди я Као. — Ти вече беше владетелка на едно имение. Сега нямам дори толкова. Раздадох всичко. Остана ми само къщата на Самадан, но не искам да живея в нея. Давай да си направим дом, както другите. Къщата на Самадан нека бъде за приемна на владетеля. Аз искам дом.

— Нали ти си владетеля? — учуди се Пеа.

— Аз съм Као, Пеа. Работя като владетел. Това ми е работилницата. Ще сложа двама стражи и един писар на входа и толкоз.

— Щом няма да пазят тебе, защо ще стоят там денем и нощем?

— Пеа, Пеа, това е много важно! Те ще пазят властта.

Пеа го гледаше изумена.

— А, напомни ми, като събера по-старите войни за два дни следващата седмица, да направят складове и житница. Те знаят да въртят меч. Нека младите махат мечовете. Разходи се малко. Ей там накрая мисля да си направим къща.Огледай!

— Као, ти си различен. Говориш ми не като човек, а като стратег.

— Свиквай Пеа. Аз трябва да мисля не само за себе си, а и за всички. Аз ги доведох и им обещах убежище. Няма повече да занимавам тебе с това, нали назначих дванадесет за войводи.

— А приятеля ти Поо?

— Какво Поо. Пръв войвода е! Имение му дадох със залив удобен за пристанище, точно срещу нашата къща ще бъде, отсреща на залива. Ще е добре да го задържа да ми служи. Цена няма той, но трудно ще го удържа.

— Е, ти си владетеля, аз ще нагледам децата.

Као я придърпа и я погали по видимо наедрелия корем.