Дашиъл Хамет
Алена жътва (27)

СКЛАДОВЕТЕ

Карахме по улицата и се оглеждахме за сгради, които да приличат на изоставени складове. Вече се бе развиделило и се виждаше добре.

Скоро забелязах голяма квадратна ръждивочервена постройка, разположена в средата на буренясал двор. И къщата, и дворът изглеждаха съвсем изоставени. Приличаше на това, което търсехме.

— Спри на следващия ъгъл — казах аз. — Това, изглежда, е въпросният приют. Ти пази таратайката, а аз ще разузная.

Извървях още две пресечки, за да мога да вляза от задната страна на сградата. Пресякох внимателно откритото пространство — без да се прокрадвам, но и без да вдигам излишен шум.

Предпазливо натиснах задната врата. Разбира се, че беше заключена. Отидох до един прозорец и се опитах да надникна вътре, но от мръсотията и тъмнината не успях. Помъчих се да го отворя — не помръдна.

Имах същия успех и със следващия. Заобиколих и започнах подред да проверявам прозорците от северната страна на сградата.

При първия — поражение. Вторият бавно се плъзна нагоре, и то без много шум. От вътрешната страна на рамката му, от горе до долу, бяха заковани дъски. От моето място изглеждаха здрави и плътно наредени.

Изпсувах, но с надежда си спомних, че прозорецът не вдигна много шум, когато го отворих. Покатерих се на перваза, опрях ръка на дъските и внимателно натиснах.

Поддадоха.

Натиснах по-силно. Дъските отляво се откъртиха, като разкриха върховете на ред лъскави пирони.

Отместих ги още по-навътре и надзърнах. Не видях нищо освен тъмнина. Нищо не се чуваше.

Стиснал пистолета в дясната си ръка, аз прекрачих перваза и се вмъкнах вътре. Крачка наляво ме изведе от сивата светлина, която проникваше през прозореца.

Преместих пистолета в лявата си ръка, а с дясната бутнах дъските обратно на мястото им.

Затаил дъх, близо минута останах неподвижен, но не чух нищо. Прилепих ръката с пистолета близо до тялото си и започнах да изследвам свърталището. Напредвах малко по малко, но само дето подът хлътна под краката ми. Протегнатата ми лява ръка най-сетне докосна груба стена. Изглежда, бях прекосил една празна стая.

Тръгнах покрай стената и затърсих вратата. Половин дузина дребни крачки ме отведоха до една. Долепих ухо до нея, ала не чух нищо.

Намерих бравата, натиснах я внимателно и бавно отворих вратата.

Нещо изсвистя.

Направих три неща едновременно: пуснах дръжката, отскочих и натиснах спусъка, а нещо твърдо и тежко като надгробен камък се стовари върху лявата ми ръка.

Блясъкът на изстрела не ми разкри нищо. Винаги става така, макар че не е трудно да си въобразиш противното. Без да знам какво друго да сторя, стрелях отново.

Старчески глас помоли:

— Не прави така, приятелю. Няма нужда.

— Дай светлина — наредих аз.

Някой на пода щракна клечка кибрит. Трепкаща жълтеникава светлина припламна и освети едно съсипано лице. Лицето бе старо, болнаво и безизразно — като тези, които се срещат по пейките в парковете. Старецът седеше, проснал жилестите си крака на пода. Не изглеждаше да е ранен. До него лежеше крак от маса.

— Стани и светни — казах аз — и докато го правиш, клечката да не изгасва.

Той щракна нова клечка, прикри я с ръка, изправи се, прекоси стаята и запали една свещ, поставена на маса с три крака.

Последвах го отблизо. Лявата ми ръка бе изтръпнала, иначе за по-сигурно щях да го хвана.

— Какво правиш тук? — запитах аз, след като свещта запламтя.

Не ми беше нужен отговорът му. В единия край на помещението бяха наредени дървени каси, по шест една върху друга, с надпис: „Отличен сироп от кленов сок“.

Махнах капака на една от касите, докато старецът обясняваше, че той не знае нищо и бог му е свидетел, че единственото, което знае, е как преди два дни един мъж на име Йейтс го наел за нощен пазач и ако нещо не е наред, той е съвсем невинен, съвсем невинен.

Бутилките вътре имаха етикети „Канейдиан Клъб“^[1], които сякаш бяха направени с гумен печат.

Оставих касите и като накарах стареца да върви пред мен със свещта, претърсих сградата. Както и предполагах, не открих нищо, което да подскаже, че това е складът, обитаван от Шепота.

Когато се върнахме обратно в помещението с алкохола, лявата ми ръка си бе възвърнала дотолкова силата, че да вдигне една бутилка. Сложих я в джоба си и посъветвах стареца:

— По-добре изчезвай. Наели са те, за да заемеш мястото на някой, дето Пийт Финландеца е направил полицай. Ама Пийт е мъртъв и бандата му е разбита.

Покатерих се, за да изляза през прозореца, а старецът остана при касите, гледаше ги с жадни очи и броеше нещо на пръсти.

 

 

— Е? — рече Мики, когато се върнах.

Извадих бутилката, пълна с всичко друго, но не и с „Канейдиан Клъб“, измъкнах тапата, подадох му шишето, а после и аз си налях една глътка в моята система.

— Е? — отново рече той.

— Хайде да опитаме в склада на стария Редмън — отвърнах аз.

— Гледай някой ден да не се съсипеш с многото информация, дето я даваш — отбеляза той и потегли.

След три пресечки нагоре по улицата забелязахме табела „Редмън и Ко“. Сградата под табелата бе продълговата, ниска и тясна, с малко прозорци и покрив от гофрирана ламарина.

— Ще оставим лодката зад ъгъла — наредих аз, — а ти ще дойдеш с мен този път. Последното ми самостоятелно пътешествие не беше чак толкова забавно.

Слязохме от колата, а тясната уличка пред нас обещаваше да ни отведе до задната страна на склада. Поехме по нея.

Тук-там по улиците се мяркаха хора, но все още бе рано за фабриките, които заемаха по-голямата част от този квартал.

На гърба на сградата открихме нещо интересно. Вратата бе затворена. По ръбовете й и около бравата имаше драскотини. Някой бе работил с лост.

Мики натисна вратата. Беше отключена. Малко по малко, с подходящи паузи между всеки опит, той я открехна дотолкова, че да можем да се проврем през нея.

Когато се вмъкнахме, чухме нечий глас. Не можахме да разберем какво каза. Чувахме само едва доловим мъжки глас със сприхави нотки.

Мики посочи следите по вратата и прошепна:

— Не са ченгета.

Направих две крачки навътре, като се стараех да стъпвам на гумените си токове. Мики ме последва. Усещах дъха му във врата си.

Тед Райт ми бе казал, че скривалището на Шепота е на горния етаж, в задната част на сградата. Далечният кънтящ глас можеше да идва и оттам.

Обърнах се към Мики и запитах:

— Имаш ли фенерче?

Той го мушна в лявата ми ръка. В дясната стисках пистолета. Дебнешком продължихме напред.

Вратата, останала открехната, пропускаше достатъчно светлина, която ни насочи към друг вход без врата. Вътре бе тъмно.

Светнах фенерчето в тъмнината, видях една врата, изгасих и тръгнах напред. Следващото просветване ни показа стълби, които водеха нагоре.

Заизкачвахме се по тях, сякаш се страхувахме да не се продънят под краката ни.

Кънтящият глас не се чуваше. Нещо друго витаеше във въздуха. Не проумявах какво точно. Може би нечий недостатъчно силен глас, за да го чуем, ако това означава нещо.

— Бях преброил девет стъпала, когато някой над нас ясно произнесе:

— Разбира се, че аз убих курвата.

Отвърна му пистолет и повтори отговора още четири пъти, изтрещявайки като голямокалибрена пушка под ламаринения покрив.

Първият глас рече: „Добре.“

Ние с Мики вече бяхме оставили последните стъпала зад себе си, бяхме отстранили една врата от пътя си и се опитвахме да отделим ръцете на Рино Старки от гърлото на Шепота.

Задачата бе трудна и безполезна. Шепота бе мъртъв.

Рино ме позна и отпусна ръце.

Погледът му бе все така празен; конската му физиономия — безизразна, както винаги.

Мики отнесе тялото на мъртвия комарджия до походното легло в единия край на стаята и го просна върху него.

Стаята, очевидно някогашна канцелария, имаше два прозореца. В процеждащата се през тях светлина забелязах друго тяло, наблъскано под походното легло — Дан Ролф. По средата на пода лежеше „Колт“.

Рино отпусна рамене и се олюля.

— Ранен ли си? — запитах аз.

— И четирите ги изстреля в мен — отвърна той невъзмутимо, наведе се и притисна с ръце долната част на тялото си.

— Повикай лекар — обърнах се към Мики.

— Няма смисъл — рече Рино. — Нищо не е останало от корема ми.

Преместих един сгъваем стол и го настаних на него, така че да се наведе напред и да се крепи.

Мики изтича надолу по стълбите.

— Знаеше ли, че не е убит? — запита Рино.

— Не. Предадох ти го така, както ми го разказа Тед Райт.

— Тед си е тръгнал твърде рано. Подозирах нещо подобно и дойдох да се уверя. Хубавичко ме хвана в капана. Престори се на мъртъв, докато му дойдох на мушката. — Той впери унесен поглед в трупа на Шепота. — Цар беше на тези работи, дявол да го вземе. Умира, ама няма да се откаже. Омотан целият в бинтове, притаил се и чака. — Той се усмихна — единствената усмивка, която изобщо видях на лицето му. — А сега е само една мръвка месо, и при това неголяма.

Гласът му стана хриплив. Под стола се бе образувала малка, червена локвичка. Страхувах се да го докосна. Само позата, която бе заел, го крепеше — притиснал ръце към корема си и приведен напред.

Той се втренчи в локвата и попита:

— Как, по дяволите, се сети, че ти не си я пречукал?

— Чак до този момент трябваше да се задоволявам с надеждата, че не съм го сторил — отвърнах аз. — Бях ти го приписал на теб, ама не можех да бъда сигурен. Онази нощ бях упоен от наркотика и сънувах най-различни сънища — с биещи камбани, зовящи гласове и тем подобни. После ме осени мисълта, че не е било само сън, а кошмари, предизвикани от неща, които са ставали около мен.

Когато се събудих, лампите бяха угасени. Не ми се вярваше да съм я убил, да съм угасил осветлението, а после отново да съм хванал дръжката на шилото. Би могло да има и други варианти. Ти знаеш, че бях там онази нощ. Обеща да ми осигуриш алиби без увъртания. Това ме накара да се замисля. Доун се опита да ме изнуди, след като беше научил историята от Хелън Олбъри. След нейния разказ полицията обвини теб, Шепота, Ролф и мен. Открих мъртвия Доун, след като бях видял О’Мара недалеч от кантората му. Изглежда, мошеникът се беше опитал да шантажира и теб. Този факт и фактът, че полицията ни обвини заедно, ме накараха да се размисля и да стигна до извода, че те имат толкова улики против вас, колкото и против мен. Обвинението им към мен се крепеше на казаното от Хелън Олбъри — че ме е видяла онази нощ да влизам или да излизам, или и двете. Предположих, и то с основание, че е видяла и вас да вършите същото. Имаше причини, които изключваха Шепота и Ролф. Тогава оставахме ти… и аз. Но бях озадачен — защо ти е трябвало да я убиваш.

— Имаше защо! — рече той, наблюдавайки растящата локва на пода. — Грешката си беше нейна, по дяволите. Тя ми се обади и ми каза, че Шепота щял да отиде да я види. Така че ако пристигна преди него, ще мога да го причакам и да го ликвидирам. Отидох и зачаках, но той не се появи.

Рино спря и се престори, че е заинтересован от формата на растящата червена локва. Знаех, че бе спрял от болка, но знаех също, че ще продължи веднага щом се овладее. Той възнамеряваше да умре така, както бе живял — вътре в същата непроницаема черупка. Приказването можеше да е мъчение, но той нямаше да спре по тази причина — не и докато имаше кой да го наблюдава. Той бе Рино Старки и можеше да изтърпи всичко, което му поднесе светът, без да му мигне окото. Такъв щеше да си остане до самия край.

— Омръзна ми да чакам — след миг продължи той. — Почуках на вратата и я запитах каква е работата. Тя ме покани вътре и ми каза, че няма никой. Усъмних се, но тя се закле, че е сама и отидохме в кухнята.

Имайки едно на ум, започнах да си мисля, че в капана съм аз, а не Шепота.

Влезе Мики и каза, че телефонирал за линейка.

Рино използува прекъсването, за да даде почивка на гласа си. После продължи да разказва:

— По-късно разбирам, че Шепота наистина й е телефонирал за посещението си, но пристигнал преди мен. Ти си гроги. Тя се страхува да го пусне вътре и той се омита. Тя скрива всичко това от мен, защото се страхува, че ще си отида и ще я оставя. Ти си наблъскан с наркотик, а тя иска някой да я пази, в случай че Шепота се върне. Аз по това време все още нищо не загрявам. Като я знам какво представлява, започвам да подозирам, че съм се натресъл на нещо. Мисля си, ако я притисна, ще изтръгна нещо с шамари. Опитвам, л тя сграбчва шилото и пищи. Като заграчи, чувам мъжки стъпки. Капанът щракна, мисля си.

Той заговори по-бавно и все повече време и усилия му бяха необходими, за да произнася думите спокойно и обмислено. Гласът му стана неясен, но ако бе разбрал, не го показа.

— Нямах намерение да се оставя само аз да бъда жертва. Измъквам шилото от ръката й и го забивам в нея. Ти говориш насън, наблъскан си с опиат до козирката и със затворени очи нападаш целия свят. Тя се строполява върху теб. Ти падаш от кушетката, претъркулваш се и ръката ти се удря в дръжката на шилото. Хващаш я и продължаваш да си спиш кротко като Дайна. Тогава разбирам какво съм направил. Но, по дяволите, тя е мъртва! Нищо не може да се промени. Загасявам лампите и се прибирам в къщи. Когато ти…

Умореният екип на линейката — Пойзънвил им бе създал доста работа — внесе една носилка в стаята и прекъсна разказа на Рино. Отдъхнах с облекчение. Имах всичката необходима информация, а да седя там, за да го слушам и гледам как се убива с приказки, не беше приятно.

Отведох Мики в един ъгъл на стаята и прошепнах в ухото му:

— От този момент ти поемаш работата. Аз ще изчезна. Би трябвало да съм извън подозрение, но много добре си познавам Пойзънвил, за да поемам рискове. Ще отида с колата ти до някоя гара, откъдето да мога да хвана влака за Огдън. Там ще отседна в хотел „Рузвелт“ и ще се регистрирам под името П. Ф. Кинг. Дръж позициите тук и ме уведоми кога е разумно да приема отново истинското си име или да направя екскурзия до Хондурас.

 

 

По-голямата част от седмицата прекарах в Огдън, като нагласявах отчетите, за да не си личи, че съм нарушил толкова правилата на Бюрото и държавни закони и съм изпотрошил толкова човешки кости, колкото си бяха в същност.

На шестата вечер пристигна Мики.

Съобщи ми, че Рино е мъртъв, че официално не съм вече престъпник, че по-голямата част от плячката, задигната от Първа национална банка, е възстановена, че Максуейн си признал за убийството на Тим Нунан а Пърсънвил, при въведеното военно положение, се превръщал в благоуханна леха от рози без бодли.

Двамата с Мики се върнахме в Сан Франциско.

Спокойно съм могъл да си спестя труда и потта, които вложих в докладите си, за да звучат безобидно. Не измамиха Стареца. Вдигна страхотна пара.