Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Key, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Дашиъл Хамет. СТЪКЛЕНИЯТ КЛЮЧ

Роман. Американска. Второ издание

Библиотека „Крайм“

 

Преводач: Борис Миндов, 1994

Художник: Красимир Трифонов, 1994

Коректор: Росица Николова

Издателска къща „Петриков“ София, 1994

Печатна подготовка: ЕТ „Илчо Ничовски“

Печат: ДФ „Балкан прес“

 

Dashiell Hamniett

THE GLASS KEY

Brown, Watson Limited

London, 1961


Глава първа
ТРУПЪТ НА КИТАЙСКАТА УЛИЦА

1

Зелените зарове се търкулнаха по зелената маса, удариха се едновременно в ръба й и отскочиха обратно. Единият се спря внезапно, показвайки отгоре шест бели точици на два еднакви реда. Другият се претърколи до средата на масата и се закова само с една-единствена точица отгоре.

Нед Бомонт изсумтя тихо: „Пфу!“ — и печелещите прибраха парите от масата.

Хари Слос взе заровете и ги потрака в бледата си широка, космата ръка. „Залагам двайсет и пет долара“. Той хвърли на масата банкнота от двайсет долара и друга от пет.

Нед Бомонт се отдръпна и рече:

— Поемете го, играчи, аз трябва да се презареждам. Той прекоси билярдната зала по посока на вратата.

Там се сблъска с Уолтър Айвънс, който тъкмо влизаше. Каза: „Здравей, Уолт“ — и искаше да продължи, но Айвънс го улови за лакътя и го обърна с лице към себе си.

— Г-г-говори ли с П-п-пол?

Когато Айвънс произнесе „П-п-пол“, от устните му изхвръкнаха леки пръски.

— Тъкмо отивам при него. — Порцеланово сините очи на заобленото, възбяло лице на Айвънс светнаха, но Нед Бомонт добави с присвити очи: — Не се надявай на много. Ако можеш, почакай малко…

Брадичката на Айвънс помръдна.

— Н-н-но тя ще р-р-ражда идущия месец.

В тъмните очи на Нед Бомонт проблесна учудване. Той измъкна лакътя си от ръката на по-ниския и се отдръпна. Ъгълчето на устата му трепна под тъмните мустачки.

— Времената са лоши, Уолт, и… хм… ще си спестиш известно разочарование, ако не разчиташ на много до ноември. — Очите му станаха пак присвити и зорки.

— Н-н-но ако ти му к-кажеш…

— Ще му поставя въпроса ребром. Нали знаеш, той би направил всичко възможно, но точно сега е в затруднение. — Нед повдигна рамене и лицето му помрачня, само очите му святкаха зорко.

Айвънс облиза устни и замига бързо. Пое дълбоко дъх и потупа Нед Бомонт по гърдите с двете си ръце.

— В-в-върви в-веднага — каза той с настойчив, умолителен глас. — Аз ще те ч-чакам т-тук.

2

Нед Бомонт се изкачваше по стълбата, палейки тънка пура със зелени шарки. На площадката на втория етаж, където беше окачен портретът на губернатора, свърна към лицевата страна на сградата и почука на широката дъбова врата, която преграждаше дъното на коридора.

Когато чу гласа на Пол Медвиг: „Свободно“, отвори вратата и влезе.

Пол Медвиг беше сам в стаята. Стоеше до прозореца с ръце в джобовете на панталоните си и с гръб към вратата, загледан през пердето надолу към тъмната Китайска улица.

Той се извърна бавно и каза:

— Аха, ето те и теб.

Пол Медвиг беше човек на четиридесет и пет години, висок колкото Нед Бомонт, но с четиридесет фунта по-тежък и стегнат. Гладко вчесаната му светла коса имаше път по средата. Руменото му, красиво лице беше със сурови черти. Единственото, което спасяваше дрехите му от безвкусица, бе качеството им и начинът, по който ги носеше.

Нед Бомонт затвори вратата и каза:

— Дай ми малко пари в заем.

От вътрешния джоб на сакото си Медвиг извади голямо кафяво портмоне.

— Колко ти трябват?

— Двеста.

Медвиг му подаде една стодоларова банкнота и пет по двайсет, след което запита:

— За игра на зарове ли?

— Да. — Нед Бомонт прибра парите в джоба си. — Благодаря.

— Май отдавна не си печелил? — подхвърли Медвиг, като пъхна ръце отново в джобовете на панталоните си.

— Е, не чак толкова отдавна… от месец — месец и половина.

Медвиг се усмихна.

— Много време.

— За мен не е много. — В гласа на Нед Бомонт имаше лека нотка на раздразнение.

Медвиг подрънка монети в джоба си.

— Голяма ли е играта тази вечер?

Той седна на ъгъла на масата и погледна лъскавите си кафяви обувки.

Нед Бомонт изгледа русокосия с любопитство, поклати глава и отвърна:

— Дребна работа.

Отиде до прозореца. Над зданията от другата страна на улицата небето беше черно и прихлупено. Той мина зад гърба на Медвиг, приближи се до телефона и набра някакъв номер.

— Ало, Бърни. Тук е Нед. Колко се котира Пеги О’Тул?… Само толкова ли?… Добре, заложи от мое име на петстотин за всяко състезание… Разбира се… Обзалагам се, че ще вали, в такъв случай тя ще бие Огнения… Добре, тогава дай повече… Дочуване. — Той сложи слушалката на вилката и се обърна отново към Медвиг.

— Защо не изчакаш известно време, щом не ти върви? — запита Медвиг.

Нед Бомонт се намръщи.

— Така е по-лошо, само се протака работата. Вместо да се разпилявам, би трябвало да заложа на едно състезание. Загубя ли този път, край.

Медвиг се засмя и като вдигна глава, каза:

— Стига да издържиш.

Нед Бомонт смъкна надолу ъгълчетата на устата си, краищата на мустачките му ги последваха.

— Аз мога да издържа на всичко, на което трябва да се издържи — отвърна той, крачейки към вратата.

Ръката му беше вече на бравата, когато Медвиг изрече сериозно:

— Не се съмнявам, че можеш, Нед.

Нед Бомонт се обърна и попита раздразнено:

— Какво мога?

Медвиг отмести погледа си към прозореца.

— Можеш да издържиш на всичко — каза той.

Нед Бомонт се взря изпитателно в извърнатото лице на Медвиг. Русокосият се размърда неловко и пак запремята монети в джобовете си. Нед Бомонт го изгледа озадачено и попита с крайно учуден тон:

— Кой? Аз ли?

Медвиг се изчерви, повдигна се от масата и направи крачка към Нед Бомонт.

— Върви по дяволите — каза той.

Нед Бомонт се засмя.

Медвиг се ухили стеснително и обърса лицето си с кърпичка със зелена обшивка.

— Защо не идваш вкъщи? — попита той. — Мама казваше снощи, че не те е виждала от един месец.

— Някоя вечер през седмицата може да намина.

— Непременно Нали знаеш колко те обича мама. Ела на вечеря. — Медвиг прибра кърпичката си.

Нед Бомонт тръгна пак към вратата, но този път бавно, като следеше русокосия с крайчетата на очите си. И пак с ръка върху бравата запита:

— Затова ли искаше да ме видиш?

Медвиг се намръщи.

— Да, тоест… — Той се прокашля. — Ъ-ъ-ъ… а-а… има и нещо друго. — Изведнъж стеснителността му изчезна; явно придоби спокойствие и самообладание. — Ти разбираш тия работи по-добре от мен. В четвъртък е рожденият ден на мис Хенри. Какво трябва да й подаря според теб?

Нед Бомонт дръпна ръката си от бравата. Когато застана отново пред Медвиг, очите му загубиха смутеното си изражение. Той изпусна дим от пурата си и попита:

— Устройват нещо по случай рождения ден ли?

— Да.

— Ти поканен ли си?

Медвиг поклати глава.

— Но утре отивам там на вечеря.

Нед Бомонт погледна най-напред пурата си, после — отново лицето на Медвиг и запита:

— Искаш да подкрепиш сенатора ли, Пол?

— Мисля, че ще го подкрепим.

Когато Нед Бомонт зададе следващия си въпрос, неговата усмивка беше кротка като гласа му.

— Защо?

Медвиг се усмихна.

— Защото с наша подкрепа той ще победи Роун в изборите и после с негова помощ ще можем да диктуваме списъка на кандидатите, все едно, че никой не се състезава с нас.

Нед Бомонт пъхна пурата в устата си и попита все тъй кротко:

— Без теб… — той наблегна на местоимението — … без твоята подкрепа ще може ли този път сенаторът да надвие?

Медвиг беше спокойно уверен:

— Няма никакви изгледи.

След кратка пауза Нед Бомонт попита:

— А той знае ли това?

— Би трябвало да го знае по-добре от всеки друг. Пък и дори да не го знае… Но какво ти става, дявол да го вземе?

Нед Бомонт се усмихна иронично.

— Ако не знаеше — подхвърли той, — щеше ли да отидеш там на вечеря утре?

Медвиг повтори въпроса си намръщено:

— Какво ти става, дявол да го вземе?

Нед Бомонт извади пурата от устата си. Зъбите му бяха разръфали крайчеца й.

— Нищо ми няма — отговори той. Изведнъж придаде на лицето си замислено изражение. — Не смяташ ли, че и другите кандидати ще имат нужда от неговата подкрепа?

— Подкрепата никога не е излишна — отвърна Медвиг небрежно, — но и без неговата помощ ще успеем да задържим фронта.

— Обеща ли му нещо?

Медвиг сви устни.

— Всичко е вече уредено.

Нед Бомонт наведе глава и погледна изпод вежди русокосия. Лицето му бе пребледняло.

— Зарежи го, Пол — произнесе той с приглушен, дрезгав глас. — Остави го да се удави.

Медвиг сложи пестници на хълбоците си и възкликна тихо, сякаш не вярваше на ушите си:

— Какви ги дрънкаш!

Нед Бомонт заобиколи Медвиг и с треперещи тънки пръсти смачка горящия край на пурата си в кования меден пепелник на масата.

Медвиг гледаше вторачено гърба на по-младия, докато той се изправи и се обърна. Тогава русокосият му се усмихна едновременно с нежност и раздразнение.

— Какво ти става, Нед? — възнегодува той. — Ту си нормален, ту без никаква причина те прихващат дяволите. Да пукна, ако мога да те разбера!

Нед Бомонт направи гримаса на отвращение.

— Добре, да оставим това — каза той, но веднага нападна отново със скептичен въпрос: — Мислиш ли, че ще играе по свирката ти, след като го преизберат?

Медвиг не се безпокоеше.

— Ще се справя с него.

— Може би, но не забравяй, че той никога в живота си не е губил.

Медвиг кимна в знак на пълно съгласие.

— Разбира се, и това е, струва ми се, една от най-основателните причини да го подкрепим.

— Не, не е така, Пол — възрази Нед Бомонт разпалено. — Тъкмо обратното. Размисли, докато те заболи главата. Ти май здравата си налапал въдиците на тази зашеметяваща блондинка, дъщеря му?

— Аз ще се женя за мис Хенри — заяви Медвиг.

Нед Бомонт изду устата си, сякаш да свирне, но не изсвири.

— Това част от сделката ли е? — запита той с присвити очи.

Медвиг се ухили хлапашки.

— Никой още не знае за тази работа — отговори ток — освен ти и аз.

По мършавите бузи на Нед Бомонт избиха червеникави петна. Той се усмихна колкото се може по-мило и рече:

— Можеш да разчиташ на мен, няма да ходя да го раздрънквам, но ще ти дам един съвет. Ако наистина е такова желанието ти, накарай ги да го напишат черно на бяло, да го заверят при нотариус и да внесат парична гаранция или, още по-добре, настоявай венчавката да стане преди деня на изборите. Тогава поне ще бъдеш сигурен, че ще получиш своя фунт месо[1], или… колко тежи тя?

Медвиг пристъпяше от крак на крак. Избягвайки погледа на Бомонт, той каза:

— Не разбирам защо непрекъснато говориш за сенатора така, като че е гангстер. Той е джентълмен и…

— Безспорно. Ще прочетеш това в „Пост“: един от малцината аристократи, останали на американската политическа сцена. А и дъщеря му е аристократка. Затова те предупреждавам: приший си ризата на гърба, когато, отидеш там, иначе може да си излезеш без риза, защото за тях ти си по-низше същество, за което правилата не важат.

Медвиг въздъхна и заговори:

— Ех, Нед, не бъди толкова…

Ала Нед Бомонт си бе спомнил нещо. Очите му святкаха от злоба.

— И да не забравяме — каза той, — че младият Тейлър Хенри е също аристократ, поради което вероятно си забранил на Опал да има вземане-даване с него. А какво ще се случи, когато се ожениш за сестра му и той стане вуйчо или нещо подобно на дъщеря ти? Ще му даде ли това право да има пак вземане-даване с нея?

Медвиг се прозина.

— Ти не ме разбра правилно, Нед — каза той. — Аз не те питах за всичките тия неща. Попитах те само какъв подарък да направя за мис Хенри.

Лицето на Нед Бомонт загуби своята живост, стана малко навъсено.

— Докъде си стигнал с нея? — полюбопитства той с глас, който не издаваше какво точно мисли.

— Доникъде. Ходил съм у тях може би пет-шест пъти, да говоря със сенатора. Понякога я виждам, понякога не я виждам, но и в единия, и в другия случай има хора, казвам „здравейте“ или нещо подобно и толкова. Знаеш ли, не съм имал още възможност да й говоря.

За миг в очите на Нед Бомонт проблесна весела искрица. Той приглади единия край на мустачките си с нокътя на палеца си и попита:

— За пръв път ли ще вечеряш утре у тях?

— Да, макар че се надявам да не бъде последен.

— А нямаш покана за рождения ден?

— Не. — Медвиг се поколеба. — Още не.

— Тогава отговорът ми няма да ти хареса.

Медвиг попита безстрастно:

— А какъв е той?

— Не й подарявай нищо.

— Ух, Нед, какъв си!

Нед Бомонт повдигна рамене.

— Прави каквото искаш. Нали ме питаше.

— Но защо?

— Подаръци не се правят, ако не си уверен, че ще ги приемат с удоволствие.

— Но всеки обича да…

— Може би, но тук има нещо по-дълбоко. Когато подариш някому нещо, все едно казваш гласно: зная, че ще ви бъде приятно.

— Разбрах те — каза Медвиг. Той потърка брадата си с пръстите на дясната си ръка. Намръщи се и добави: — Мисля, че си прав. — Лицето му се проясни. — Но в никой случай не искам да пропускам тази възможност.

Нед Бомонт вметна бързо:

— Е, тогава нека бъде цветя или нещо от тоя род.

— Цветя ли? О, боже мой! Аз пък исках…

— Разбирам, искаше да й подариш открит спортен автомобил или два метра перли. По-късно ще имаш такава възможност. Започни с малко и постепенно увеличавай.

Медвиг направи кисела физиономия.

— Мисля, че си прав, Нед. Ти разбираш по-добре от мен тия неща. Нека бъде цветя.

— Но не прекалено много. — След това Нед веднага добави: — Уолт Айвънс разправя наляво и надясно, че трябва да изкараш брат му от затвора.

Медвиг подръпна надолу пеша на жилетката си.

— Нека му кажат, че Тим ще остане зад решетките до края на изборите.

— Нима ще допуснеш да бъде съден?

— Да — отговори Медвиг и добави раздразнено: — Много добре знаеш, че нищо не мога да направя, Нед. Сега, когато всички се готвим за преизбирането на кандидатите ни и женските клубове са настървени, ще бъде рисковано да потулваме случая с Тим.

Нед Бомонт се усмихна криво на русокосия и каза провлечено:

— Женските клубове не ни плашеха чак толкова, когато не спадахме към аристокрацията.

— Но сега ни плашат. — Очите на Медвиг станаха непроницаеми.

— Жената на Тим ще ражда идущия месец — подхвърли Нед Бомонт.

Медвиг изпухтя нетърпеливо.

— Не ми стигат другите главоболия, та… — оплака се той. — Защо не мислят за тия неща, преди да загазят? Нямат мозъци, нито един няма.

— Но имат гласове.

— Там е бедата — изръмжа Медвиг. За миг той се вторачи навъсено в пода, после вдигна глава. — Ще се погрижим за него, щом се преброят гласовете, но дотогава нищо не можем да направим.

— Това няма да се хареса на момчетата — каза Нед Бомонт, като погледна изкосо русокосия. — Със или без мозъци, те са свикнали да се грижат за тях.

Медвиг издаде брадата си малко напред. Очите му, кръгли и тъмносини, бяха впити в очите на Нед Бомонт.

— Е, и какво? — попита той тихо.

Нед Бомонт се усмихна, гласът му прозвуча сухо:

— Знаеш колко малко е нужно, за да почнат да разправят, че едно време, преди да се сдушиш със сенатора, било друго.

— Е, и?

Нед Бомонт продължи невъзмутимо със същия глас и същата усмивка:

— Знаеш, че не е нужно много, за да вземат да разправят, че Шед О’Рори престава да се грижи за момчетата си.

Медвиг, който слушаше с напрегнато внимание, произнесе много бавно и тихо:

— Зная, че няма да допуснеш да говорят така, Нед, и разчитам, че ще направиш всичко възможно да спреш всички приказки от тоя род, които чуеш.

Известно време стояха безмълвно и се гледаха в очите, без да променят изражението на лицата си. Нед Бомонт прекъсна мълчанието, като каза:

— Можем да помогнем донякъде, ако се погрижим за жената и детето на Тим.

— Правилно. — Медвиг отпусна брадичката си и погледът му се проясни. — Моля те, имай грижа за това. Дай им всичко, от което се нуждаят.

3

Уолтър Айвънс чакаше Нед Бомонт в подножието на стълбата; очите му блестяха от надежда.

— К-какво к-аза?

— Каквото ти казах и аз: че няма да стане. След изборите ще направят всичко необходимо, за да измъкнат Тим, но дотогава не ще си помръднат пръста.

Уолтър Айвънс наведе глава и от гърдите му се изтръгна тих ръмжащ звук.

Нед Бомонт сложи ръка върху рамото на по-ниския и рече:

— Лошо е и Пол най-добре знае това, но самичък нищо не може да направи. Иска да й кажеш да не плаща никакви сметки. Изпращайте ги на него — наем, бакалин, доктор и болница.

Уолтър Айвънс вдигна рязко глава и улови десницата на Нед Бомонт с двете си ръце.

— Ей б-богу, много мило от негова страна! — Порцелановите очи бяха влажни. — Н-н-но ми се ще да измъкне Тим.

Нед Бомонт отговори:

— Е, не е изключено да се яви някаква възможност. — Като освободи ръката си, каза: — Ще се видим пак — и заобикаляйки Айвънс, тръгна към вратата на билярдната.

Билярдната беше пуста.

Взе шапката и палтото си и излезе на предния вход. Дълги дъждовни струи с цвят на стрида падаха полегато на Китайска улица. Той се усмихна и зашепна:

— Падайте, милички, вие ми носите три хиляди двеста и петдесет долара.

Върна се и повика такси.

4

Нед Бомонт отдръпна ръцете си от мъртвеца и се изправи. Главата на умрелия се бе смъкнала от бордюра и извила малко наляво, така че лампата на уличния ъгъл осветяваше цялото му лице. Лицето беше младо, а изражението на гняв се подсилваше от тъмната резка, която пресичаше диагонално челото от края на къдравата светла коса до едната вежда.

Нед Бомонт вдигна глава и огледа Китайска улица. От едната страна, докъдето стигаха очите му, не се виждаше жива душа. От другата страна, през две пресечки, пред клуба „Дървена къщурка“, двама души слизаха от автомобил. Те оставиха колата пред клуба с предница към Нед Бомонт и влязоха вътре.

След като се взира в автомобила няколко секунди, Нед Бомонт внезапно изви глава, за да огледа отново улицата от другата страна, а после с бързина, която превърна двете движения в едно-единствено, се засили и скочи на тротоара под сянката на най-близкото дърво. Дишаше през уста и макар че по ръцете му под светлината блестяха капчици пот, потръпна и вдигна яката на палтото си.

Постоя може би половин минута в сянката на дървото, улови се с ръка за него. После се изправи рязко и закрачи към клуба „Дървена къщурка“. Вървеше все пот бързо, наведен напред, и вече почти тичаше, когато забеляза един човек, който се зададе от другата страна на улицата. Веднага забави крачка и тръгна изправен. Преди да успее да се изравни с Нед Бомонт, човекът влезе в някаква къща.

Когато Нед Бомонт стигна до клуба, бе престанал да диша през уста. Но устните му бяха още малко бледи. Погледна празния автомобил, без да се спира, изкачи стъпалата на клуба между двата фенера и се озова вътре.

Хари Слос и един друг човек тъкмо пресичаха фоайето, идвайки от към гардеробната. Те се спряха и казаха едновременно: „Здравей, Нед“. Слос добави:

— Чувам, че днес си спечелил от Пеги О’Тул.

— Да.

— Много ли?

— Три хиляди и двеста.

Слос прокара език по долната си устна.

— Чудесно. Значи си навит да поиграем тази вечер.

— По-късно може би. Тук ли е Пол?

— Не знам. Ние току-що влизаме. Не се бави много; обещах на жената да се прибера рано.

— Добре — отговори Нед Бомонт и влезе в гардеробната. — Тук ли е Пол? — запита той гардеробиера.

— Да, дойде преди десетина минути.

Нед Бомонт погледна ръчния си часовник. Беше десет и половина. Качи се в първата стая на втория етаж, Когато влезе, Медвиг във вечерно облекло седеше до масата с протегната към телефона ръка.

Медвиг отдръпна ръката си и попита:

— Как си, Нед? — Едрото му красиво лице беше румено и спокойно.

Затваряйки вратата подире си, Нед отговори:

— И по-зле съм бивал. — Седна на един стол недалеч от Медвиг. — Как мина вечерята у Хенри?

Кожата в ъгълчетата на очите на Медвиг се сбръчка.

— И по-зле е бивало — каза той.

Нед Бомонт подрязваше края на една светла пура с точици. Ръцете му трепереха, ала гласът му беше твърд, когато запита:

— Присъства ли Тейлър? — И погледна Медвиг, без да вдига глава.

— На вечерята го нямаше. Защо?

Нед Бомонт изпъна кръстосаните си крака, облегна се на стола си, описа небрежно дъга с ръката, която държеше пурата, и каза:

— Умрял е в една канавка на улицата.

— Така ли? — каза Медвиг невъзмутимо.

Нед Бомонт се наклони напред. Мускулите на мършавото му лице се изопнаха. Обвивката на пурата се скъса между пръстите му с тих пукащ звук. Той попита раздразнено:

— Разбра ли какво казах?

Медвиг кимна бавно.

— Е?

— Какво „е“?

— Той е убит.

— Добре, де — каза Медвиг. — Да не искаш заради това да получа истеричен припадък?

Нед Бомонт се изправи на стола си и запита:

— Да се обадя ли в полицията?

Медвиг леко повдигна вежди:

— А тя не знае ли?

Нед Бомонт гледаше втренчено русокосия.

— Когато го видях, наоколо нямаше никой — обясни той. — Исках да поговоря с теб, преди да предприема нещо. Трябва ли да кажа, че съм го намерил?

Веждите на Медвиг се отпуснаха.

— Защо не? — попита той равнодушно.

Нед Бомонт стана, направи две крачки към телефона, спря се и се обърна отново към русокосия. Произнесе бавно и натъртено:

— Шапката му не беше там.

— Сега тя няма да му трябва. — След това Медвиг се навъси и добави: — Ти си кръгъл глупак, Нед.

— Да, единият от нас е глупак — каза Нед Бомонт и се приближи до телефона.

5

ТЕЙЛЪР ХЕНРИ УБИТ
трупът на сина на сенатора намерен на Китайска улица

Снощи малко след 10 часа на Китайска улица, близо до ъгъла с авеню „Памела“, е бил намерен мъртъв Тейлър Хенри, 26-годишен, син на сенатора Ралф Банкрофт Хенри. Смята се, че той е станал жертва на нападение с цел да бъде обран.

Следователят Уилям Дж. Хупс заяви, че смъртта на младия Хенри се дължи на счупване на черепа и мозъчно сътресение, причинено от удряне на тила о ръба на бордюра, след като е бил повален от удар в челото, нанесен с топуз или друг тъп предмет.

Изглежда, че трупът е бил открит най-напред от Нед Бомонт, живущ на авеню „Рендъл“ 914, който отишъл в клуб „Дървена къщурка“, през две пресечки, за да телефонира на полицията; но преди да успее да се свърже с полицейското управление, полицаят Майкъл Смит намерил трупа и съобщил за това.

Полицейският началник Фредерик М. Рейни незабавно е наредил да се задържат всички подозрителни лица в града. Той заяви, че ще направи всичко възможно да залови веднага убиеца или убийците.

Членове на семейството на Тейлър Хенри твърдят, че той излязъл от дома си на Чарлз Стрийт към девет часа и половина, за да…

Нед Бомонт остави вестника настрана, изгълта останалото в чашата си кафе, сложи чашата и чинийката на масичката до леглото си и се облегна на възглавниците. Лицето му беше уморено и бледо. Той придърпа завивките до шията си, сключи ръце зад главата си и се загледа недоволно в офорта, окачен между прозорците на спалнята му.

Половин час лежа така, само клепачите му се движеха. После взе вестника и прегледа наново съобщението. Докато го четеше, недоволството се разля от очите по цялото му лице. Сложи пак вестника настрана, измъкна се от леглото бавно, уморено, загърна мършавото си тяло, облечено в бяла пижама, в кимоно с малки фигурки в кафяво и черно, пъхна краката си в кафяви чехли и като покашляше слабо, влезе във всекидневната.

Тя беше голяма стая в старомоден стил, с висок таван и широки прозорци, с огромно огледало над камината и изобилие от червен плюш по мебелите. Взе пура от една кутия на масата и седна на широко червено кресло. Нозете му почиваха в ромбоидното петно на пода, образувано от късното утринно слънце, а пушекът, който изпущаше, внезапно придобиваше плътност, щом навлезеше в слънчевата светлина. Сега Нед Бомонт беше намръщен, а когато пурата не беше в устата му, гризеше нокътя си.

На вратата се почука. Той се изправи и погледна зорко, целият нащрек.

— Влез.

Влезе келнер в бяло сако.

С разочарован тон Нед Бомонт каза: „А, добре“ — и пак се отпусна в червеното плюшено кресло.

Келнерът мина в спалнята, излезе оттам с поднос с чинии и си отиде. Нед Бомонт хвърли угарката от пурата си в камината и влезе в банята. Когато се обръсна, изкъпа се и се облече, лицето му бе загубило своята бледост, а стойката му — почти изцяло предишната отпадналост.

6

Наближаваше пладне, когато Нед Бомонт излезе от апартамента си и през осем пресечки стигна до един светлосив жилищен блок на Линк Стрийт. Натисна звънеца във вестибюла, щом ключалката на вратата изщрака, влезе в сградата и се изкачи с малък автоматичен асансьор на шестия етаж.

Натисна копчето на звънеца, монтирано в рамката на една врата, отбелязана с Номер 611. Вратата му отвори незабавно дребничка девойка, която сигурно само преди няколко месеца беше навършила деветнайсет години. Очите й бяха тъмни и гневни, лицето й — бледо и сърдито. „О, здравей“ — каза тя и с плаха усмивка и смътно омиротворително движение на ръката се извини за гнева си. Гласът й звучеше с метална пронизителност. Носеше кафяво кожено палто, но без шапка. Късо подстриганата й, почти черна коса, гладка и лъскава като емайл, увенчаваше кръглото й лице. Обеците й бяха от червен халцедон в златна обковка. Тя отстъпи назад, като едновременно придърпа вратата.

Нед Бомонт прекрачи прага и запита:

— Бърни стана ли вече?

Лицето й отново пламна от гняв. Тя извика пискливо:

— Мръсен негодник!

Нед Бомонт затвори вратата подире си, без да се обръща.

Девойката се приближи до него, сграбчи ръцете му над лактите и се опита да го разтърси.

— Знаеш ли какво направих заради тоя нехранимайко? — кресна тя. — Напуснах най-хубавата къща, която може да притежава едно момиче, и майка, и баща, които ме смятаха за светица. Казваха ми, че бил негодник. Всички ми повтаряха това и излязоха прави, само аз, глупачката, не вярвах. Е, сега мога да ти кажа, че вече вярвам, ах, тоя… — Останалото беше писклива ругатня.

Нед Бомонт слушаше мрачно, без да помръдне. Очите му вече не бяха добродушни. Когато, задъхана, тя спря за миг, той попита:

— Какво е направил?

— Какво е направил ли? Избяга от мен, ах, тоя… — Останалата част от изречението беше нецензурна.

Нед Бомонт се сепна. Усмивката, която разтегли устните му, беше унила.

— Не е ли оставил нещо за мен? — попита той.

Девойката скръцна със зъби и приближи лицето си до неговото. Очите й се разшириха.

— Дължи ли ти нещо?

— Аз спечелих… — Той се изкашля. — Мисля, че спечелих три хиляди двеста и петдесет долара от четвъртото състезание вчера.

Тя пусна ръцете му и се изсмя презрително.

— Опитай се да ги вземеш сега. Гледай. — Протегна ръце. На малкия пръст на лявата й ръка имаше пръстен от червен халцедон. — Това е последното смрадливо украшение, което ми е оставил, а нямаше и да ми го остави, ако не го носех.

Нед Бомонт запита със странно равнодушен глас:

— Кога стана това?

— Снощи, макар че го установих едва тази сутрин; но не мисли, че няма да накарам господин Негодника да съжалява, че се е запознал с мен. — Тя пъхна ръка в пазвата си и я измъкна свита на юмрук. Приближи юмрука до лицето на Нед Бомонт и го разтвори. На дланта й лежаха три смачкани листчета. Когато той посегна към тях, тя стисна отново ръката си, отдръпна я и отстъпи назад.

Той помръдна нетърпеливо ъгълчетата на устата си и отпусна ръка.

— Чете ли тази сутрин във вестника за Тейлър Хенри? — запита тя възбудено.

Отговорът на Нед Бомонт — „да“ — беше много спокоен, но гърдите му се повдигаха и отпускаха от ускореното дишане.

— Знаеш ли какво е това? — Тя протегна отново разтворената си ръка с трите смачкани листчета.

Нед Бомонт поклати глава. Очите му се присвиха, засвяткаха.

— Това са дълговете на Тейлър Хенри — заяви тя тържествуващо, — разписки за хиляда и двеста долара.

Нед Бомонт понечи да каже нещо, но се сдържа, а когато заговори, гласът му беше вял:

— Сега, когато е мъртъв, не струват пукнат грош.

Тя ги пъхна отново в деколтето си, приближи се до Нед Бомонт и каза:

— Слушай, те никога не са стрували пукнат грош, затова е мъртъв.

— Предположение ли е това?

— Наречи го както искаш, дявол да го вземе — отговори му тя. — Но виж какво ще ти кажа: Бърни се обади по телефона на Тейлър миналия петък и му даде само три дни срок да се издължи.

Нед Бомонт приглади единия край на мустачките си с нокътя на палеца си.

— И това те вбесява? — попита той предпазливо. Лицето й се изкриви от злоба.

— Как да не ме вбесява? — тросна се тя. — Толкова ме вбесява, че ще ги занеса в полицията, и хич няма да ми мигне окото. Но ако мислиш, че това не е вярно, значи си последен глупак.

Той все още изглеждаше неубеден.

— Откъде ги взе?

— От сейфа. — Тя кимна с пригладената си главица към вътрешността на апартамента.

— Кога точно е офейкал снощи? — попита Нед Бомонт.

— Не зная. Прибрах се вкъщи в девет и половина и почти цялата нощ седях да го чакам. Едва на сутринта започнах да подозирам нещо й като потършувах, видях, че е задигнал от къщи всички пари до последния цент и всички бижута, които не носех.

Той пак приглади мустачките си с нокътя на палеца и запита:

— Къде, мислиш, е отишъл?

Тя тупна с крак, размаха юмруци и с писклив, яростен глас започна отново да ругае избягалия Бърни.

— Стига! — извика Нед Бомонт, улови я за китките и я задържа така. После добави: — Ако само ще крещиш, дай ми тия разписки, аз ще се опитам да направя нещо.

Тя отскубна ръцете си и се разкрещя:

— Нищо няма да ти дам! Ще ги занеса в полицията, на никой друг няма да ги дам, дявол да го вземе!

— Добре, прави каквото щеш. Но кажи ми, Лий, къде е отишъл според теб?

Лий отговори троснато, че не знае къде може да е отишъл, но затова пък знае къде би го пратила. Нед Бомонт каза уморено:

— Хайде, хайде! С остроумничене доникъде няма да стигнем. Мислиш ли, че ще се върне в Ню Йорк?

— Откъде да зная? — Очите х изведнъж зашариха плахо.

От раздразнение по бузите на Нед Бомонт избиха червени петна.

— Какво ще правиш сега? — запита той подозрително.

Лицето й беше като маска на невинност.

— Нищо. Какво имаш предвид?

Той се наклони към нея. Заговори много сериозно, като подчертаваше думите си с бавно поклащане на глава:

— Не си въобразявай, че ще успееш да скриеш тези разписки от полицията, Лий. Няма да можеш.

— Не мисля и да ги крия — каза тя.

7

В дрогерията, която заемаше приземния етаж на жилищния блок, Нед Бомонт си услужи с телефона. Той набра номера на полицейското управление, поиска капитан Дулън и заговори:

— Ало. Капитан Дулън ли е?… Обаждам се по молба на мис Лий Уилшир. Тя е в апартамента на Бърни Диспейн на Линк Стрийт 1666. Изглежда, че нощес той е изчезнал внезапно, като е оставил някои разписки за дългове на Тейлър Хенри… Точно така… И казва, че преди два дни чула, като го заплашвал… Да, и иска да се срещне с вас незабавно… Не, по-добре елате сам или пратете някого, и по-възможност по-скоро… Да… Това няма никакво значение. Вие не ме познавате. Говоря просто от нейно име, понеже не искаше да телефонира от апартамента му… — Той послуша още малко, после, без да каже нищо повече, сложи слушалката на вилката и излезе от дрогерията.

8

Нед Бомонт отиде в една от редицата спретнати тухлени къщи на Ъпър Темз Стрийт. Когато позвъни, вратата му отвори млада негърка. Усмихвайки се с цялото си кафяво лице, тя каза: „Здравейте, мистър Бомонт“ и даде да се разбере, че самото отваряне на вратата представлява сърдечна покана.

— Здравей, Джун — рече Нед Бомонт. — Има ли някой вкъщи?

— Да, сър, още се хранят.

Той свърна към столовата, където на маса с покривка в червено и бяло седяха един срещу друг Пол Медвиг и майка му. До масата имаше и трети стол, но той не беше зает, а чинията и сребърните прибори пред него стояха непобутнати.

Майката на Пол Медвиг беше висока, слаба жена, чиято руса коса не беше съвсем побеляла за нейните седемдесет и повече години. Очите й бяха сини, ясни и млади като очите на сина й — дори по-млади от неговите. Когато погледна Нед Бомонт, който влизаше в стаята, бръчките на челото й станаха още по-дълбоки.

— А, ето те — възкликна тя. — Ти си невъзпитано момче, щом пренебрегваш така една стара жена.

Нед Бомонт й се усмихна дръзко и отговори:

— О, майко, аз вече съм голямо момче и си имам работа. — Махна с ръка на Медвиг. — Здравей, Пол.

— Седни — каза Пол Медвиг, — Джун ще ти намери нещо за ядене.

Нед Бомонт се наведе да целуне сухата ръка, подадена му от мисис Медвиг. Тя я дръпна и го смъмри.

— Отде учиш такива фокуси?

— Казах ти, че вече съм голямо момче. — Той се обърна към Пол: — Благодаря, само преди няколко минути закусих. — Погледна празния стол. — Къде е Опал?

Мисис Медвиг отговори:

— Лежи. Не се чувства добре.

Нед Бомонт кимна, почака малко и като гледаше Пол Медвиг, запита учтиво:

— Нали не е нещо сериозно?

Медвиг поклати глава:

— Главоболие или нещо подобно. Мисля, че това момиче прекалява с танците.

Мисис Медвиг се обади:

— Добър баща си, щом не знаеш кога дъщеря ти има главоболие.

Кожата около очите на Медвиг се набръчка.

— Хайде, хайде, мамо, не се заяждай — каза той и се обърна към Нед Бомонт. — Какви са новините?

Нед Бомонт заобиколи мисис Медвиг и се приближи до празния стол. Седна и рече:

— Бърни Диспейн офейкал нощес с печалбата ми от Пеги О’Тул.

Русокосият се облещи. Нед Бомонт добави:

— Оставил разписки на Тейлър Хенри за хиляда и двеста долара.

Русокосият присви очи. Нед Бомонт каза:

— Лий разправя, че се обадил на Тейлър в петък и му дал три дена срок да уреди сметките си.

Медвиг потърка брадата си с опакото на ръката си.

— Коя е Лий?

— Приятелка на Бърни.

— Аха. — После, тъй като Нед Бомонт мълчеше, Медвиг попита: — Казал ли е какво ще прави, ако Тейлър не се разплати?

— Не съм чул — Нед Бомонт се опря с ръка на масата и се наведе към русокосия. — Пол, направи ме помощник-шериф или нещо подобно.

— Какви ги дрънкаш! — възкликна Медвиг, премигвайки. — Защо ти е притрябвала такава работа?

— Ще ме улесни. Аз ще търся този човек, а като имам вилает, може да си спестя някои неприятности.

Медвиг изгледа загрижено по-младия.

— Какво ти е влязло под кожата? — попита той бавно.

— Три хиляди двеста и петдесет долара.

— Добре, де — каза Медвиг все тъй бавно, — но нещо те глождеше още снощи, преди да разбереш, че са ти замъкнали парите.

Нед Бомонт махна нетърпеливо с ръка.

— Да не мислиш, че мога да се препъвам в трупове, без да ми мигне окото? — рече той. — Но да оставим това. Сега то няма значение. По-важното е да намеря този човек. Трябва да го намеря. Непременно. — Лицето му беше бледо, сурово, гласът му — страшно сериозен. — Слушай, Пол, не става дума само за парите, макар че три хиляди и двеста не са дребна работа. Но положението нямаше да се измени, ако бяха и само пет долара. От три месеца играя, без да спечеля нито веднъж, и това ме разсипа. Колко струвам, щом като не ми върви? После изведнъж ми потръгна, или просто си въобразявам, че отново влизам във форма. Вече не подвивам опашка и се чувствам пак човек, а не подритнато куче. Парите са много важно нещо, но не е там работата. Важно е както преживявам, когато непрекъснато губя. Разбираш ли? Това ме съсипва. И изведнъж, тъкмо когато си мисля, че съм изплувал, този човек изчезва и ме оставя на сухо. Не мога да изтърпя това. Ако се оставя, свършено е с мене, ще полудея. Затова няма да се оставя. Тръгвам по дирите му. Ще тръгна въпреки всичко, но ти можеш да отстраниш пречките по пътя ми, като ме назначиш на някаква длъжност.

Медвиг протегна едра отворена длан и погали грубо измъченото лице на Нед Бомонт.

— Добре, добре, Нед — каза той, — непременно ще те наредя някъде. Само че не искам да се забъркаш в някоя каша. Но… дявол да го вземе, щом такова е желанието ти, мисля, че е най-добре да те направя специален следовател при окръжната прокуратура. Така ще бъдеш подчинен на Фар, но той няма да си пъха носа в твоята работа.

Мисис Медвиг стана с чиния във всяка от костеливите си ръце.

— Ако нямах за правило да не се меся в мъжки работи — заговори тя строго, — сигурно щях да кажа нещичко на двама ви, дето се заплитате господ знае в какви далавери, които ще ви вкарат господ знае в каква беля.

Нед Бомонт се хилеше, докато тя най-после излезе от стаята с чиниите. Тогава престана да се хили и каза:

— Ще уредиш ли назначаването ми още сега, за да бъде готово днес следобед?

— Разбира се — съгласи се Медвиг, като се изправи. — Ще се обадя по телефона на Фар. И ако мога да направя нещо друго за теб, знаеш, че съм на твоите услуги.

Нед Бомонт каза „Добре“ — и Медвиг излезе. Влезе черната Джун и започна да разтребва масата.

— Мислиш ли, че мис Опал спи? — попита Нед Бомонт.

— Не, сър, тъкмо й занесох чай и препечен хляб.

— Изтичай да я попиташ мога ли да се отбия за минута.

— Добре, сър, непременно ще я запитам.

Когато негърката излезе, Нед Бомонт стана от масата и започна да се разхожда напред-назад из стаята. По мършавите му бузи точно под скулите пламтяха румени петна. Щом Медвиг влезе, той се спря.

— Всичко е наред — съобщи Медвиг. — Ако Фар го няма, говори с Барберо. Той ще те оправи, не е нужно нищо да му обясняваш.

Нед Бомонт каза „Благодаря“ и погледна чернокожата на вратата.

— Мис Опал заръча да дойдете веднага — съобщи тя.

9

Стаята на Опал Медвиг беше предимно в сини тонове. Самата тя в синьосребриста роба се бе облегнала на повдигнатите възглавници в леглото си, когато Нед Бомонт влезе. И тя като баща си и баба си беше длъгнеста, със сини очи, сурови черти и светлорозова кожа, все още детски нежна. В момента очите й бяха зачервени.

Тя пусна филийка препечен хляб на таблата в скута си, протегна ръка на Нед Бомонт, усмивката й откри нейните здрави бели зъби и каза: „Здравей, Нед!“ Гласът й трепереше.

Той не стисна ръката й, а само я плесна леко по обратната страна, рече: „Здравей, Ножичке“ и седна в долната част на леглото. Кръстоса дългите си крака и извади от джоба си пура. — Ще те боли ли главата от пушека?

— О, недей — отговори тя.

Той кимна сякаш на себе си, прибра пурата в джоба си и престана да си придава нехаен вид. Изви се на леглото, за да я вижда по-добре. Очите му бяха навлажнени от съчувствие. Гласът му звучеше дрезгаво.

— Зная, малката, че е тежка.

Тя го изгледа с детински невинни очи.

— Не, всъщност главоболието почти ми мина, а не беше толкова страшно. — Гласът й вече не трепереше.

Той й се усмихна със стиснати устни и запита:

— Значи вече съм външен човек?

Между веждите й се образува лека бръчка.

— Не те разбирам, Нед.

Със сурови очи и уста той отговори:

— Имам предвид Тейлър.

Макар че таблата се разклати леко на коленете й, нищо в нейното лице не се промени. Тя каза:

— Да, но… нали знаеш… не съм го виждала от месеци, откакто татко направи…

Нед Бомонт се вдигна рязко. Подхвърли през рамо: „Добре“ и тръгна към вратата.

Момичето в леглото мълчеше.

Той излезе от стаята и се спусна по стълбите.

Пол Медвиг, който обличаше палтото си във вестибюла, каза:

— Трябва да прескоча до кантората да уредя ония договори за канализацията. Ако искаш, ще те сваля пред службата на Фар.

Нед Бомонт отговори: „Отлично“, но в този момент от горния етаж долетя гласът на Опал: „Нед, хей, Нед!“

— Идвам — подвикна той, после се обърна към Медвиг: — Не ме чакай, ако бързаш.

Медвиг погледна часовника си.

— Трябва да бягам. Ще се видим ли довечера в клуба?

— Ъхъ — промърмори Нед Бомонт и се качи обратно на горния етаж.

Опал бе свалила таблата в долния край на леглото.

— Затвори вратата — каза тя.

Когато той затвори вратата, тя се отдръпна навътре в леглото, за да му направи място до себе си. После запита:

— Защо се държиш така?

— Не биваше да ме лъжеш — отвърна той сериозно, като седна.

— Но, Нед! — Сините й очи се взряха проницателно в кестенявите очи на Нед.

— Кога за последен път видя Тейлър? — попита той.

— Искаш да знаеш кога съм говорила с него ли? — И лицето, и гласът й бяха искрени. — Преди няколко седмици и…

Нед Бомонт се изправи внезапно. Вървейки към вратата, подхвърли през рамо: „Добре“.

Тя почака да му остане една крачка до вратата и чак тогава извика:

— О, Нед, не бъди така жесток с мен!

Той се обърна бавно с безизразно лице.

— Не сме ли вече приятели? — попита тя.

— Разбира се, че да — отговори той веднага, вяло, — но мъчително е да си спомняме това, когато се лъжем взаимно.

Опал Медвиг се изви настрана в леглото, опря буза о най-горната възглавница и се разплака. Не издаваше никакъв звук. Сълзите й капеха на възглавницата и образуваха Там сивкаво петно.

Нед Бомонт се върна при леглото, седна Отново до нея и премести главата й от възглавницата върху рамото си.

Няколко минути тя плака така беззвучно. После оттам, където устата й беше притисната о палтото му, дойдоха приглушени думи:

— Ти… знаеше ли, че се срещам с него?

— Да.

Тя се изправи разтревожена.

— А татко знаеше ли?

— Мисля, че не. Не съм сигурен.

Тя отново отпусна глава на рамото му така, че следващите й думи едва се чуха:

— Ох, Нед, аз бях с него вчера следобед, целия следобед!

Той я притисна по-силно към себе си, но не каза нищо.

След още една пауза тя попита:

— Кой… кой според тебе може да го е направил? Той трепна.

Внезапно тя вдигна глава. Сега у нея нямаше никаква слабост.

— Знаеш ли, Нед?

Той се поколеба, облиза устни, смънка:

— Мисля, че зная.

— Кой? — запита тя разпалено.

Той пак се поколеба, отбягвайки очите й, после бавно й зададе въпрос:

— Ще обещаеш ли да пазиш тайна, докато му дойде времето?

— Да — отговори тя бързо, но когато той понечи да заговори, спря го, като сграбчи с двете си ръце по-близкото му до нея рамо. — Почакай. Няма да обещая, докато ти не ми обещаеш, че те няма да се отърват, че ще бъдат заловени и наказани.

— Не мога да обещавам такова нещо. Никой не може.

Тя го изгледа вторачено, хапейки уста, после каза:

— Добре, тогава няма как, аз обещавам. Кой?

— Казал ли ти е, че дължи на един комарджия на име Бърни Диспейн пари, които не е в състояние да изплати?

— Нима… нима този Диспейн?…

— Мисля, че да, но споменавал ли е нещо за дългове?…

— Знаех, че си има неприятности. Каза ми това, но не ми обясни точно какво е, заяви, че се скарал с баща си за някакви пари и че бил… „в отчаяно положение“, така се изрази.

— Не спомена ли името Диспейн?

— Не. За какво става дума? Защо мислиш, че този Диспейн го е направил?

— Той е имал разписки на Тейлър за повече от хиляда долара, но не можел да си вземе парите. Снощи напуснал града. Сега полицията го търси. — После сниши глас, гледайки я малко изкосо. — Би ли направила нещо, за да ми помогнеш да го заловят и да го дадат под съд?

— Да. Какво?

— Имам предвид нещо малко по-особено. Знаеш ли, ще бъде трудно да го уличат, но ако е виновен, готова ли си да направиш нужното, което може да се окаже мъничко… хм… по-особено, за да го поставим натясно?

— Готова съм на всичко — отговори тя.

Той въздъхна и стисна устни.

— Какво трябва да направя? — понита тя нетърпеливо.

— Искам да ми намериш една от шапките му.

— Какво?!

— Трябва ми една от шапките на Тейлър — каза Нед Бомонт, лицето му бе поруменяло. — Можеш ли да ми намериш някоя?

Опал Медвиг беше объркана.

— Но защо ти е, Нед?

— За да притисна Диспейн до стената. Само това мога да ти кажа засега. Можеш ли да ми намериш, или не можеш?

— Аз… мисля, че мога, но бих искала да ми…

— Кога?

— Днес следобед, предполагам — отговори тя, — но бих искала…

Той пак я прекъсна:

— Не е нужно да знаеш всичко. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре; същото важи и за шапката, която трябва да ми намериш. — Той я прегърна и я притегли към себе си. — Наистина ли го обичаше, Ножичке, или само защото баща ти…

— Наистина го обичах — изхълца тя. — Почти съм уверена… уверена съм, че го обичах.

Бележки

[1] Във „Венецианският търговец“ от Шекспир младият търговец Антонио Взема паричен заем от евреина-лихвар Шайлок при условие, че ако не се издължи в тримесечен срок, ще даде на Шайлок един фунт месо от плътта си. Б. пр.