Дашиъл Хамет
Алена жътва (14)

МАКС

Новината за залавянето на Макс бързо се разпространи. Когато Нунан, полицейският му антураж и аз пристигнахме с комарджията и свестилия се вече Джери пред полицейския участък, там заварихме най-малко сто души, струпани, за да ни видят.

Не всички изглеждаха доволни. Полицаите на Нунан, най-меко казано — жалка паплач, се движеха наоколо с пребледнели и напрегнати физиономии. Нунан обаче бе най-ликуващото същество западно от Мисисипи. Даже фактът, че не му провървя да подложи Талер на разпит трета степен, не можеше да наруши блаженството му.

Шепота смело устоя на всички въпроси и заплахи. Настоя да разговаря с адвоката си и с никого другиго — и не отстъпи. Нунан, въпреки омразата си към комарджията, този път не приложи номера си да го изпрати на „ремонтната бригада“. Шепота бе убил брата на шефа и Нунан го мразеше до смърт, но Талер все още бе твърде известна личност в Пойзънвил, за да бъде третиран грубо.

Най-накрая Нунан се умори да си играе със затворника и го изпрати горе — затворът бе на най-горния етаж на кметството — да го приберат на топло. Запалих нова пура — от тези на шефа — и прочетох подробните показания, които бе получил от болната жена. В тях нямаше нищо ново, което да не бях научил от Дайна и Максуейн.

Шефът настояваше да обядваме у тях, но се измъкнах, като се престорих, че китката ми — вече бинтована — ме безпокои. В действителност нараняването не бе повече от едно опарване.

Докато разговаряхме, двама цивилни полицаи въведоха червеноликата птичка, която бе спряла куршума, предназначен за Шепота. Отървал се с едно счупено ребро и се измъкнал през задната врата, докато ние сме се разправяли. Хората на Нунан го бяха заловили в един лекарски кабинет. Шефът не успя да получи никаква информация от него и го изпрати в болницата.

Изправих се, като се канех да си тръгна, и рекох:

— Това момиче — Бранд — ми подшушна новината. Затова те помолих да не ги намесваш двамата с Ролф.

За пети или шести път през последните няколко часа шефът сграбчи лявата ми ръка.

— Ако искаш да се грижим за нея, повече ходатайство не е нужно — увери ме той. — Но ако е имала пръст в разкриването на онова копеле, можеш да й кажеш от мое име, че по което и да е време, каквото и да пожелае, само да го спомене и ще го получи.

Обещах, че ще й предам и се запътих към хотела с мисълта за онова спретнато бяло легло. Наближаваше обаче осем часът, а стомахът ми също имаше нужда от внимание. Влязох в ресторанта на хотела и уредих този въпрос.

После един кожен фотьойл ме изкуши да спра във фоайето и да изгоря една пура. Това ме въвлече в разговор с някакъв пътуващ финансов ревизор по железниците от Денвър. Оказа се, че той познава един човек от Сейнт Луис, който бе и мой познат. В този момент от улицата долетя честа стрелба.

Отидохме до вратата и решихме, че се стреля в околностите на кметството. Отървах се от ревизора и се запътих натам.

Бях изминал две трети от разстоянието, когато срещу мен се зададе лека кола. Движеше се бързо и от задната си част сипеше олово.

Отдръпнах се в една странична уличка и измъкнах пистолета си. Колата се изравни с мен. Уличната лампа освети две лица на предната седалка. Това на шофьора не ми говореше нищо. Горната част на другото бе скрита под прихлупена шапка, долната бе на Шепота.

От другата страна на широката улица продължаваше пресечката, в която се бях притулил, добре осветена в задната си част. В момента, в който колата на Шепота изрева наблизо, някой мина между светлината и мен. Този някой притича от една сянка, която можеше да бъде на кофа за смет, и се скри зад друга.

Това, което ме накара да забравя за Шепота, бе, че краката на този някой изглеждаха криви.

Профуча кола, натоварена с полицаи, бълваща огън по първата.

Бързо прекосих улицата и се вмъкнах в пресечката, където се криеше мъж, който може би имаше криви крака.

В случай че бе моят човек, с чиста съвест можех да предположа, че не е въоръжен. На това и заложих и тръгнах по средата на хлъзгавата уличка, като се вглеждах във всяка сянка, мобилизирайки очи, уши и нос.

Стигнах почти до края, когато една сянка се отлепи от друга — мъжка фигура, която стремглаво побягна към мен.

— Стой! — извиках аз, изтрополявайки тежко след него. — Спри или ще те застрелям, Максуейн.

Той направи още пет-шест големи крачки, спря и се обърна.

— О, това си ти — рече той, сякаш имаше някаква разлика кой ще го върне обратно в дранголника.

— Да — признах си. — Къде се шляете всички вие вън, на свобода?

— Нищо не знам. Някой издъни пода на затвора с динамит. Промуших се през дупката заедно с останалите. Имаше няколко идиоти, дето държаха на разстояние куките. Избягах с един друг мъж. После се разделихме; аз реших да пресека напряко и да се насоча към планината. Нищо общо нямам със случилото се. Просто когато дупката цъфна, тръгнах с останалите.

— Шепота го прибраха тази вечер — казах му аз.

— По дяволите! Ето откъде идва. Нунан трябваше да знае, че не може да залости този човек — не и в тоя град.

Все още бяхме в уличката, където Максуейн бе спрял да бяга.

— Знаеш ли за какво го прибраха? — запитах аз.

— Ъхъ, за убийството на Тим.

— Ти знаеш ли кой уби Тим?

— А? Разбира се — той го уби.

— Ти си го убил.

— А? Какво ти става? Да не си се побъркал?

— В лявата си ръка държа пистолет — предупредих го аз.

— Ей, почакай… Та нали самият той каза на оная кукла, че е бил Шепота. Какво ти става?

— Той не е казал, че е Шепота. Чувал съм жените да викат на Талер Макс, но не съм чул нито един мъж тука да го нарича по друг начин освен Шепота. Тим не е казал Макс. Той е произнесъл Макс — първата част на Максуейн — и е умрял, без да може да го довърши. Не забравяй пистолета.

— За какво да го убивам? Той преследваше на Шепота…

— Не съм стигнал дотам — признах аз, — но нека продължим. Вие с жена ти сте били разделени. Тим си падаше по жените, нали? Може би тук се крие отговорът. Ще трябва да проверя. Причината, която ме накара да се усъмня в теб, е, че ти нито веднъж след това не си се опитал да измъкнеш още пари от момичето.

— Престани — замоли той. — Знаеш, че е безсмислено. А защо останах там след това? Щях да изчезна и да си правя алиби като Шепота.

— Защо? Ти си бил полицай. Твоето място е било там — да се увериш, че всичко е спокойно и ако има нещо, сам да се оправиш.

— Много добре знаеш, че в това няма логика, няма смисъл. Престани, за бога!

— Не ме интересува колко е тъпо — отвърнах аз, — но все е нещо, което да подхвърля на Нунан, като се върнем. Той сигурно е съкрушен от бягството на Шепота. Това ще го разсее.

Максуейн коленичи на калната уличка и проплака:

— О, божичко, не! Той ще ме очисти със собствените си ръце.

— Стани и спри да хленчиш — недоволно изръмжах аз. — Сега ще ми кажеш ли истината?

Той заскимтя:

— Нунан ще ме очисти със собствените си ръце.

— Както щеш. Щом ти не искаш да говориш, аз ще говоря, пред Нунан. Ако ми кажеш истината, ще направя каквото мога за теб.

— Какво можеш да направиш? — запита той без надежда в гласа и отново се завайка. — Откъде да знам, че ще се опиташ?

Рискувах и му казах част от истината:

— Ти ми призна, че подозираш какво преследвам тук, в Пойзънвил. Тогава трябва да се досещаш, че играта ми е да държа Нунан и Шепота разделени. Като накарах Нунан да мисли, че Шепота е убил Тим, аз ги разединих. Но ако не искаш да играеш с мен, добре, аз ще играя с Нунан.

— Искаш да кажеш, че няма да ме издадеш? — запита той нетърпеливо. — Обещаваш ли?

— Нищо не ти обещавам — отвърнах аз. — Защо да обещавам? Хванал съм те със свалени гащи. Казвай на мен или ще говориш пред Нунан. И бързо решавай. Няма да стоя тука цяла нощ.

Реши да говори пред мен:

— Не зная какво ти е известно, но беше така, както ти каза — жена ми лапна по Тим. Това ме изкара от релси. Когото искаш питай и ще ти каже, че съм бил порядъчен човек преди това. Стана така: каквото поискаше тя, имаше го. Често ми беше трудно да й угодя, но не можех по друг начин. Ако можех, сигурно щяхме да бъдем далеч по-добре. Затуй й разреших да се изнесе и да подаде молба за развод — за да се омъжи за него, като мислех, че той наистина иска да я вземе.

Много скоро започнах да чувам, че задирял онази Мъртъл Дженисън. Това не можех да понеса. Бях му дал възможност с Хелън — честно и почтено. Сега той й даваше пътя заради Мъртъл. С това не можех да се примиря. Хелън не беше някоя лека жена. Но онази нощ край езерото налетях на него случайно. Когато го видях да тръгва надолу към вилите, аз го последвах. Мястото изглеждаше тихо и подходящо да се изясним. Мисля, че и двамата бяхме малко пийнали. Така или иначе разговорът стана разгорещен. Когато го притиснах, той измъкна пистолет. Подъл беше. Хванах го и в схватката пистолетът изгърмя. Кълна се, че не съм го направил нарочно — така стана. Изгърмя, докато и двамата го държахме. Хукнах към някакви храсти, но оттам го чувах да стене и да говори.

Надойдоха хора, някакво момиче се спусна тичешком от хотела — оная Мъртъл Дженисън.

Исках да се върна и да чуя какво приказва Тим, за да разбера в какво положение се намирам, но ме беше шубе аз да съм първият. Затова изчаках момичето да стигне до него, като през цялото време чувах крясъците му, ама не разбирах нищо, щото бях далеч. Когато момичето се приближи до него, аз бързо се присъединих към нея точно когато той, умирайки, се опитваше да произнесе името ми.

Не ми мина през ум, че това е и името на Шепота, докато тя не направи предложението си. Показа ми писмото му и ми предложи двеста долара и камъка. Аз само се мотаех насам-натам, като се преструвах, че слагам някакъв ред — нали тогава бях в полицията, а в същност се опитвах да разбера къде се намирам. След като тя завъртя играта, разбрах, че съм наред. И така продължи, докато ти не започна отново да ровиш.

Той шляпна с крака в калта и добави:

— Една седмица по-късно жена ми загина — случайност. Случайност, как не. Закарала форда точно до шосе № 6 — там, където свършва големият наклон от Танър — и спряла.

— „Фалшивото езеро“ в този окръг ли е?

— Не. В Боулдър.

— Това е извън територията на Нунан. Мога да те закарам там и да те предам на техния шериф.

— Не. Това е Том Кук — зетят на сенатора Кийфър. Все едно че съм тук. Нунан може да ме пипне чрез Кийфър.

— Ако всичко е така, както ти го разказваш, поне имаш шанс да се измъкнеш от закона.

— Няма да ми дадат възможност. Бих изтърпял всичко, ако имаше и най-минимален изглед за честна борба — но не и с тях.

— Връщаме се в кметството — наредих аз. — Дръж си устата затворена.

С клатушкаща походка Нунан се разхождаше нагоре-надолу из кабинета си, сипейки ругатни върху шестте ченгета, застанали около него и изпълнени с единственото желание да са далеч оттук.

— Намерих това нещо да се скита наоколо — казах аз и бутнах Максуейн напред.

Нунан нокаутира бившия детектив, ритна го и нареди на един от полицаите да го отведе.

Някой повика Нунан на телефона. Измъкнах се, без да кажа „лека нощ“, и се запътих обратно към хотела.

На север проечаха изстрели.

Подмина ме групичка от трима мъже с прикрити погледи; вървяха на пръсти.

Малко по-нататък друг мъж се отмести чак до бордюра, за да ми направи път да мина. Не го познавах, а предполагам — и той нямаше представа кой съм аз.

Недалеч отекна самотен изстрел.

Когато наближих хотела, по улицата профуча очукана черна кола, натъпкана с хора до перденцата. Движеше се най-малко с осемдесет.

Усмихнах се след нея. Пойзънвил бе започнал да кипи под похлупака. Почувствувах се така тукашен, че дори мисълта за твърде некрасивата роля, която си бях отредил в този кипеж, не ми попречи да изкарам здрав дванадесетчасов непробуден сън.