Дашиъл Хамет
Алена жътва (9)

ЧЕРНАТА КАМА

На следващата сутрин се събудих с идея под черепа. Пърсънвил имаше само някакви си четиридесет хиляди жители. Нямаше да е трудно да разпространиш слух. В десет часа вече го разпространявах.

Разпространявах слуха в билярдни, магазинчета за цигари, питейни заведения, будки за безалкохолни напитки и по ъглите — навсякъде, където срещнех двама-трима души да се шляят. Техниката на разпространението бе, общо взето, следната:

— Имате ли огънче?… Благодаря… Ще ходите ли на бокс довечера?… Чувам, че Айк Буш ще се гмурне в шестия… Трябва да е вярно; научих го от Шепота… Да, всички са еднакви.

Хората обичат информация „отвътре“, а всичко, към което беше прикрепено името на Талер, бе много „вътрешно“ за Пърсънвил. Слухът се разпространяваше прилично. Половината от мъжете, на които го пуснах, работеха с усърдие, почти равно на моето, просто за да покажат, че знаят как стоят нещата.

Когато започнах кампанията, облозите, че Айк Буш ще победи, бяха седем към четири и две към три — че ще спечели с нокаут. Към два часа залаганията бяха вече наравно, а в три и половина Кид Бъчвата бе фаворит — с две към едно.

Последният ми пристан бе една закусвалня, където докато ядях топъл сандвич с месо, подхвърлих новината на келнера и на още двама-трима клиенти.

Навън видях един мъж да чака до вратата. Имаше криви крака и издължена заострена челюст като на диво прасе. Той кимна и тръгна редом с мен по улицата, като дъвчеше клечка за зъби и ме гледаше косо. На ъгъла каза:

— Зная със сигурност, че не е така.

— Кое? — запитах аз.

— Че Айк Буш ще падне. Зная със сигурност, че това няма да стане.

— Тогава изобщо не трябва да се притесняваш. Но парите на умните са две към едно за Бъчвата. А той не е чак толкова добър, освен ако Буш ни му пусне.

Дългото чене изплю сдъвканата клечка и светна с пожълтелите си зъби към мен.

— Той самият ми каза снощи, че Бъчвата е слаб боксьор за него и че няма да ми направи подобно нещо… не на мен.

— Приятел ли ти е?

— Не точно, но той знае, че аз… Ей, я чуй! Наистина ли Шепота ти каза това? Честно?

— Честно.

Той изруга яростно:

— А аз заложих последните си тридесет и пет долара за този плъх, на неговата дума. Аз, който можех да го тикна в… — Той спря и погледна надолу по улицата.

— За какво ще го тикаш в пандиза? — запитах аз.

— За много работи — отвърна той. — Нищо. Излязох с предложение.

— Ако знаеш нещо за него, може би ще трябва да го обсъдим. Аз самият нямам нищо против Буш да спечели. Ако това, което знаеш, си струва, какво ни пречи да му погодим номер?

Той ме погледна, после сведе очи към тротоара, затършува в джоба на жилетката си за нова клечка, мушна я в устата си и измърмори:

— Ти кой си?

Казах му някакво име — нещо като Хънтър или Хънт, или Хънтингтън, и го запитах за неговото. Отвърна, че се казва Максуейн, Боб Максуейн и мога да запитам всеки в града дали е вярно.

Уверих го, че му вярвам и запитах:

— Какво решаваш? Ще притиснем ли Буш?

В очите му се появиха жестоки пламъчета и угаснаха.

— Не — преглътна той. — Аз не съм такъв човек. Аз никога…

— Ти никога нищо не си сторил, освен дето си се оставил да те изиграят. Максуейн, не е необходимо ти да се срещаш с него. Дам ми материал и аз ще завъртя играта… при положение че е истински.

Той обмисли предложението, като облизваше устни, без да забележи, че клечката падна от устата му и остана да стърчи отпред на палтото му.

— Няма ли да изпортиш, че и аз имам участие в тази работа? — запита той. — Аз принадлежа към този град и ако се разчуе, не ми остават никакви шансове. И него няма да предадеш, нали? Само ще го накараш да се бие?

— Точно така.

Възбуден, той хвана ръката ми и настоя:

— Честна дума?

— Честна дума.

— Истинското му име е Ал Кенеди. Преди две години, когато бандата на Хагарти Ножицата обра Кийстоунската банка във Филаделфия и свети маслото на двама куриери, и той бил в групата. Ал нямал пръст в убийството, но участвувал в лудорията. По това време се боксираше из Фили. Пипнали всички, а той се измъкнал. Затова и се завира тука по шубраците и не дава да му показват сурата по вестници и афиши. Ето защо се преструва, че е нищо, макар че е най-добрият. Разбираш ли? Този Айк Буш е същият Ал Кенеди, дето филаделфийските полицаи търсят за кийстоунския фокус. Ясно ли ти е? Той е бил в…

— Разбирам, разбирам — спрях въртележката. — Следващата ни крачка е да се доберем до него. Как ще го направим?

— Кърти в „Максуел“. Мисля, че по това време е там и събира сили за боя с юмруци.

— Събира сили за какво? Той не знае, че ще се бие. Ама ние ще направим опит да го придумаме.

— Ние! Ние! Откъде измисли това ние. Ти каза… ти се закле, че ще ме държиш настрана.

— Да — отвърнах аз, — сега си спомням. А той как изглежда?

— Чернокос хлапак, строен, с едно увиснало ухо и съвсем прави вежди. Не съм убеден, че идеята ще му допадне.

— Остави това на мен. Къде да те намеря после?

— Ще се навъртам около заведението на Мъри. Внимавай да не ме издадеш. Обеща.

 

 

„Максуел“ бе един от дузината хотели на Юниън Стрийт — с тесни врати, между два магазина, с паянтово стълбище, водещо към канцелариите на втория етаж. Рецепцията на „Максуел“ бе един дървен тезгях във фоайето, с табло за ключове и писма, което имаше вопиюща нужда от боядисване. На тезгяха лежаха месингов звънец и мръсен регистър. Нямаше никой.

Трябваше да прелистя осем страници отзад напред за да намеря — Айк Буш, Солт Лейк Сити, 214. Преградката с този номер бе празна. Изкачих се още няколко стъпала и почуках на съответната врата. Нищо не излезе. Опитах още два-три пъти, след което тръгнах обратно. Някой се качваше. Изчаках на горната площадка, за да видя кой е. Светлината беше слаба, но достатъчна за бегъл поглед.

Идваше строен мускулест младеж, облечен в памучна риза, син костюм и сив каскет. Черните вежди образуваха права линия над очите му.

— Здрасти — рекох аз.

Той кимна, без да спре или да произнесе дума.

— Ще спечелиш ли довечера? — запитах.

— Надявам се — отвърна той кротко, като ме отмина.

Оставих го да изкачи четири стъпала към стаята си, преди да му кажа:

— Аз също. Ще ми бъде неприятно да те откарам обратно във Фили, Ал.

Той направи още една крачка, много бавно се обърна, подпря рамо на стената, очите му придобиха сънливо изражение и изсумтя:

— Ъ?

— Ако се оставиш това нищожество Кид Бъчвата да те лепне в шестия или в който и да е друг рунд, много ще се огорча — казах аз. — Не го прави, Ал. Ти не искаш да се върнеш във Фили.

Младежът заби брадата си надолу и тръгна към мен. Когато бе на една ръка разстояние, спря и извъртя малко лявото си рамо напред. Ръцете му висяха отпуснати. Моите бяха в джоба на шлифера.

— Ъ? — произнесе той отново.

— Опитай се да запомниш следното: Ако тази вечер Айк Буш не спечели, утре сутринта Ал Кенеди ще пътува на изток. — Той повдигна лявото си рамо. Наместих пистолета в джоба си.

— Откъде ти дойде тази идея, че няма да спечеля? — изръмжа той.

— Само дочух. Не повярвах, ама може да искаш безплатен билет до Филаделфия.

— Трябва да ти избия ченето, тлъст мошеник такъв.

— Сега е моментът да го направиш — посъветвах го аз. — Ако спечелиш довечера, едва ли ще ме видиш пак. Ако загубиш, ще ме видиш, но ръцете ти няма да са свободни.

Открих Максуейн при Мъри — комарджийско заведение на Бродеуй.

— Добра ли се до него? — запита той.

— Да. Всичко е уредено… в случай че не изчезне от града, не каже на покровителите си или пък просто не ми обърне внимание, или…

Максуейн започна да нервничи.

— По дяволите, добре внимавай — предупреди ме той. — Може да се опитат да те премахнат. Той… Аз трябва да видя един приятел — и ме изостави.

Боксовите състезания в Пойзънвил се провеждаха в голямо дървено здание — бившо казино на края на града, там, където някога е имало парк за развлечения. Когато пристигнах в осем и половина, сякаш целият град се бе събрал — в плътни редици от сгъваеми столове около ринга и още по-гъсто натъпкани пейки на двете малки балкончета.

Дим. Воня. Жега. Шум.

Мястото ми бе на третия ред, до ринга. Придвижвайки се към него, съзрях Дан Ролф на един стол до пътеката, недалеч от моя, а до него — Дайна Бранд. Най-после косата й бе подстригана и навита с маша, а в сивото си кожено палто изглеждаше много шик.

— Заложи ли на Бъчвата? — запита тя след размяна на поздрави.

— Не. Ти много ли заложи на него?

— Не толкова, колкото ми се искаше. Задържахме, щото се надявахме шансовете да се подобрят, а те отидоха по дяволите.

— Изглежда, всеки в града знае, че Буш ще се гмурне — казах аз. — Преди няколко минути видях да залагат стотачка за Бъчвата при четири към едно. — Надвесих се над Ролф, приближих устата си там, където сивата кожена яка криеше ухото на момичето, и зашепнах:

— Гмуркането отпада. По-добре промени залога си, докато още не е късно.

Големите й зачервени очи се разшириха и потъмняха от възбуда, алчност, любопитство и подозрение.

— Наистина ли? — дрезгаво запита тя.

— Да.

Тя прехапа изчервените си устни, сви вежди и попита:

— Откъде го научи?

Нямаше да й кажа. Подъвка още устни и отново запита:

— Макс знае ли?

— Не съм го виждал. Тук ли е?

— Така предполагам — отвърна тя разсеяно, с невиждащ поглед. Устните й се движеха, сякаш броеше на ум.

— Както искаш, но е истина — настоях аз.

Тя се наведе напред, за да ме погледне изпитателно в очите, стисна зъби, отвори чантата си и измъкна свитък банкноти, голям колкото кутия за кафе. Част от тях бутна на Ролф.

— Ето, Дан, заложи ги на Буш. Все пак разполагаш с един час да огледаш облозите.

Ролф взе парите и тръгна да изпълнява задачата. Седнах на неговото място. Тя сложи ръка на рамото ми и рече:

— Господ да ти е на помощ, ако си ме накарал да хвърля на вятъра всичките тия мангизи.

Дадох си вид, че самата идея е абсурдна.

Започнаха предварителните мачове — четирирундови схватки между разнородни, посредствени боксьори. Продължавах да се оглеждам за Талер, но напразно. Момичето се въртеше на стола си до мен, без да обръща внимание на това, което става на ринга. Времето си тя оползотворяваше, за да ме разпитва откъде съм получил информацията и да ме заплашва с проклятия и наказания в ада, ако всичко това се окаже блъф.

Ролф се върна по време на полуфинала и подаде на момичето шепа талони. Когато се насочих към мястото си, тя мореше зрението си над тях. Без да вдига поглед, ми извика:

— След мача ни изчакай вън.

Докато се промъквах към моето място, Кид Бъчвата се изкачи на ринга. Беше румено, добре сложено момче със сламеноруса коса, белези от удари по лицето и твърде много плът около горната част на светлолилавите си гащета. Айк Буш, иначе наречен Ал Кенеди, премина между въжетата в отсрещния ъгъл. Фигурата му изглеждаше по-добре — стройна, приятно мускулеста, гъвкава, само лицето му бе пребледняло, неспокойно.

Двамата бяха представени, след което отидоха в средата на ринга за обичайните напътствия. Върнаха се всеки в своя ъгъл, отметнаха халатите си, разкършиха се на въжетата: гонгът удари и схватката започна.

Кид Бъчвата беше безделник. Имаше чифт крошета, които можеха и да причинят болка при попадение, но всеки човек с два крака трябваше да е в състояние да се държи настрана от тях. Буш си го биваше — пъргави крака, прекрасна бърза лява ръка и дясна, която изнасяше като светкавица. Ако стройното момче се стараеше, щеше да е убийство за Кид да застане на ринга срещу него. Но уви, той не го правеше. Мисълта ми е, че Буш не се стремеше да спечели. Стремеше се да не го прави и бе много зает с тази си дейност.

Бъчвата се клатеше на плоските си стъпала по ринга; мяташе крошета във всички посоки — от лампите до ъгловите стойки. Тактиката му бе проста — юмруците му се сипеха на воля и очакваха своя шанс. Буш влизаше и излизаше от схватките и нанасяше удари на руменото момче, когато си пожелаеше, но без да влага нищо в тях.

Преди края на първия рунд публиката започна да ги освирква. Вторият рунд също беше слаба работа. Не се чувствувах много добре. Нямаше признаци Буш да се е повлиял особено от краткия ни разговор. С ъгълчето на окото си виждах как Дайна Бранд се опитва да привлече вниманието ми. Изглеждаше разгорещена. Внимавах да не го привлече наистина.

Приятелските действия на ринга продължиха и през третия рунд, придружени от викове: „Изхвърлете ги“, „Защо не се целувате?“, „Накарайте ги да се бият“. Валсът на боксьорите ги отведе в близкия до мен ъгъл и като използувах една пауза в освиркванията, направих фуния с ръце и извиках:

— Обратно във Фили, Ал.

Буш бе с гръб към мен. Той завъртя Бъчвата, притисна го към въжетата така, че той — Буш — да е с лице към мен.

Някъде отдалеч, от другия край на залата долетя още един вик:

— Обратно във Фили, Ал. Максуейн, предположих аз.

Отстрани един пиян повдигна подпухналото си лице и изрева същото нещо, като се смееше, сякаш това бе чудесна шега. Несъзнателно викът бе подет и от други. Единствено Буш изглеждаше обезпокоен.

Очите му зашариха под черната линия на веждите.

Едно от произволните замахвания на Бъчвата шибна стройното момче отстрани по брадичката.

Айк Буш се строполи в краката на рефера.

За две секунди реферът отброи до пет, но гонгът го прекъсна.

Погледнах към Дайна Бранд и се засмях. Не ми оставаше нищо друго. Тя ме погледна, но не се засмя. Лицето й имаше същия болен вид като на Дан Ролф, само че бе още по-сърдито.

Секундантите на Буш го довлякоха до ъгъла му и започнаха да го масажират — не много усърдно. Той отвори очи и Погледна краката си. Удари гонгът.

Кид Бъчвата се затътри напред, като си придържаше гащетата. Буш го изчака да стигне до средата на ринга и се приближи до него — бързо.

Лявата ръкавица на Буш се стрелна надолу и изчезна, направо потъна в корема на Кид. Той изпъшка и отстъпи назад, превит на две.

С дясно кроше в зъбите Буш го изправи и отново заби лявата си ръка в корема му. Бъчвата пак изстена „Ъх“ и коленете му се подгънаха.

Буш му светна по един от двете страни на главата, зареди дясната, с дълъг ляв прав грижливо нагласи лицето на Кид в удобна позиция и изнесе дясната си ръка светкавично, право изпод брадата си, към челюстта му.

Всички в залата усетиха удара.

Кид се просна на пода, отскочи и се установи върху него. На рефера му беше необходима половин минута, за да отброи десетте секунди. Нещата нямаше да се променят даже да беше продължил половин час. Кид Бъчвата беше свършен.

Когато реферът най-после престана да шикалкави с броенето, той вдигна ръката на Буш. И двамата не изглеждаха щастливи.

Нещо проблясна във въздуха. Къса сребриста линия описа бляскава траектория.

Изпищя жена.

Сребристата линия прекрати проблясващия си полет на ринга, като звънна глухо.

Айк Буш изхлузи ръката си от тази на рефера и падна тежко върху Кид Бъчвата. От врата му стърчеше черната дръжка на кама.