Дашиъл Хамет
Алена жътва (12)

НОВА СДЕЛКА

Излязох да диря Максуейн. Нито градският справочник, нито телефонният указател ми подсказаха нещо. Обиколих игралните домове, магазинчетата за цигари, тайните питейни заведения, като най-напред се оглеждах, после задавах предпазливи въпроси. Не научих нищо. Тръгнах по улиците и гледах за криви крака. Не постигнах нищо. Реших да се върна обратно в хотела, да подремна и да възобновя издирването.

В далечния ъгъл на фоайето един мъж престана да се крие зад вестника си и се изправи да ме пресрещне. Имаше криви крака, удължена челюст и бе Максуейн.

Кимнах му небрежно и се насочих към асансьорите. Той ме последва, като измънка:

— Ей, можещ ли да ми отделиш една минута?

— Да, толкова мога. — Спрях, като се преструвах на безразличен.

— Да отидем някъде по-наскрито — предложи той нервно.

Заведох го в моята стая. Той възседна един стол и мушна клечка в устата си. Седнах на леглото и зачаках. Максуейн подъвка известно време клечката, след което започна:

— Искам всичко да ти призная, братко. Аз съм…

— Искаш да ми кажеш, че вчера, когато ме спря, си знаел кой съм? — запитах аз. — Освен това Буш не ти е казвал да залагаш на него, нали? И че ти си заложил чак след това? И че си познавал досието му, защото си бил ченге? И си мислел, че ако ме накараш аз да му го кажа, ще успееш да прибереш малко мангизи, като заложиш на него?

— Проклет да съм, ако чак толкова съм се замислял — отвърна той, — но след като стана въпрос, ще отговоря с да.

— Спечели ли?

— Спечелих шестстотин „човечета“. — Той бутна шапката си назад и се почеса по челото със сдъвкания край на клечката. — А след това загубих тях и още двеста мои на зарове. Какво ще кажеш за това? Прибирам шест стотачки като едното нищо, а после трябва да прося петдесет цента за закуска.

Обясних го с лошия му късмет и със света, в който живеем.

Той промърмори: „Аха“, мушна клечката обратно в устата си, подъвка я малко и добави:

— Затова и реших да дойда да те видя. Аз самият бях по едно време в групата и…

— Нунан защо ти подложи динена кора?

— Кора? Каква кора? Аз напуснах. Когато жената загина при автомобилна катастрофа, нещата се измениха. Получих малко пари… застраховката — и напуснах.

— Чух, че те бил изритал по времето, когато брат му се застрелял.

— Е, значи погрешно си чул. Беше веднага след това, но можеш да го питаш дали не напуснах по мое желание.

— Не че толкова ме интересува. Разказвай защо си дошъл да ме видиш.

— Фалирах, напълно. Знам, че си детектив на „Континентъл“ и подозирам защо си тук. Повечето от нещата, които стават в този град, и добри и лоши, са ми известни. Така че мога да направя нещо за теб — като бивша кука и защото познавам играта.

— Искаш да станеш доносник?

Той ме погледна право в очите и спокойно заяви:

— Няма смисъл човек за всичко да подбира най-лошите изрази.

— Ще ти дам задача, Максуейн. — Извадих документа, подписан от Мъртъл Дженисън, и му го подадох. — Разкажи ми тази история.

Той го прочете внимателно — устните оформяха думите, а клечката се движеше, нагоре-надолу в устата му. Изправи се, постави хартийката на леглото до мен и я загледа навъсено.

— Най-напред трябва да си изясня нещо — рече той много сериозно. — Ще се върна след малко и ще ти разкажа цялата история.

Засмях се и му отвърнах:

— Не ставай глупак. Знаеш, че няма да те оставя да ми се изплъзнеш.

— Това не ми е известно. — Той поклати глава, все така сериозно. — Както и на теб. Само ти е ясно дали ще се опиташ да ме спреш.

— Отговорът е да — отговорих аз, докато отчитах, че е доста здрав и силен, че е шест или седем години по-млад от мен и с десет-петнадесет килограма по-лек.

Стоеше до края на леглото и ме гледаше със сериозно изражение. Аз седях по средата на леглото и го гледах с подходящ за случая поглед. Близо три минути прекарахме така. Част от времето използувах да премеря разстоянието помежду ни и да преценя как, като се хвърля на леглото и се обърна настрани, ще мога да го отблъсна с крака, ако се нахвърли върху мен. Твърде близко бе, за да си измъкна пистолета. Току-що бях приключил с въображаемия си план, когато той проговори:

— Оня мръсен пръстен изобщо не струваше хилядарка. Добре че имах късмет да му взема две стотачки.

— Седни и разказвай.

Той отново поклати глава и ми рече:

— Най-напред искам да знам какво смяташ да правиш.

— Да улича Шепота.

— Нямах пред вид това. Имам пред вид — с мен.

— Ти ще трябва да дойдеш с мен в полицията.

— Няма.

— Защо няма? Ти си само свидетел.

— Аз съм само свидетел, комуто Нунан може да окачи обвинение за вземане на подкуп или за съучастничество, или и двете. А той ще си умре от радост, като чуе за тази възможност.

Това бръщолевене, изглежда, не водеше никъде.

— Много лошо — отбелязах аз. — Ти обаче ще се срещнеш с него.

— Опитай се да ме заведеш.

Седнах по-изправен и плъзнах дясната си ръка назад към хълбока.

Той връхлетя върху мен. Хвърлих се по гръб върху леглото, завъртях се настрани и бързо вдигнах крака към него. Номерът бе добър, само че не свърши работа. В нетърпението си да ме хване той се блъсна в леглото и го отмести точно толкова, че да ме изръси на пода.

Проснах се по гръб. Продължавах да издърпвам пистолета си, докато се опитвах да се претъркуля под леглото.

Като не ме улучи, плонжът го изпрати от другата страна на леглото. Падна до мен на врата си, а тялото му се преметна през глава.

Опрях дулото на пистолета в лявото му слепоочие и тихо казах:

— Правиш и двама ни на палячовци. Стой мирно, докато стана, иначе ще направя отвор в главата ти, за да ти налея малко мозък.

Изправих се, намерих документа, прибрах го в джоба си и му разреших да стане.

— Оправи си шапката и завърти връзката отпред, за да не ме срамиш по улиците — наредих аз, след като прекарах ръка по дрехите му и не открих нищо, което да прилича на оръжие. — Ще ти бъде от полза да помниш, че този патлак ще стои във външния ми джоб и ще държа пръст на спусъка.

Той оправи шапката си и връзката и рече:

— Ей, я слушай. Аз съм „вътре“, предполагам, и ако изчезна няма нищо да спечеля. В случай че се държа добре, ще забравиш ли за свадата? Виж… може да е по-добре за мен, ако си помислят, че съм отишъл доброволно, а не, че ти си ме завлякъл.

— Окей.

— Благодаря ти, братле.

Нунан бе отишъл да яде. Наложи се да го чакам половин час в приемната пред неговия кабинет. Когато се върна, той ме поздрави с обичайните: „Как си?… Това безспорно е чудесно…“ и останалата част от програмата. Не каза дума на Максуейн, просто го изгледа сърдито.

Влязохме в кабинета на шефа. Той притегли един стол до бюрото за мен и сам седна на своя, като пренебрегна бившата кука.

Подадох на Нунан документа от болното момиче.

Той му хвърли един поглед, скочи от стола си и тряс-на юмрук, голям колкото пъпеш, в лицето на Максуейн.

Ударът засили Максуейн през стаята, докато една стена спря полета му. Стената изскърца от напрежението, а една фотография в рамка — на Нунан и други градски сановници, посрещащи някакъв мъж с гети — падна на пода заедно с ударения.

С клатеща походка дебелият шеф отиде там, наведе се, вдигна снимката и я направи на трески в главата на Максуейн.

Нунан се върна обратно зад бюрото; пъхтеше, усмихваше се и весело ми заяви:

— Не познавам друг такъв плъх.

Максуейн седна и се огледа. От носа, устата и главата му течеше кръв. Нунан изрева:

— Ей ти, я ела тук!

Максуейн отвърна: „Да, шефе“, изправи се с мъка и бързо се приближи до бюрото.

— Разправяй или ще те убия — заплаши Нунан.

— Да, шефе — отвърна Максуейн. — Беше точно както тя казва, само че камъкът не струваше хилядарка. Тя обаче ми го даде заедно с двете стотачки, за да не си отварям устата, защото аз пристигнах там точно когато тя го питаше: „Тим, кой го направи?“, а той отвърна „Макс!“ Произнесе го ясно и силно, сякаш искаше, преди да умре да каже, защото веднага след това той умря… за малко да не успее. Така беше, шефе, камъкът обаче не стру…

— По дяволите камъка — излая Нунан. — И престани с тази кръв по килима ми.

Максуейн откри в джоба си една мръсна носна кърпа, избърса носа и устата си с нея и продължи да ломоти:

— Така беше, шефе. Всичко останало е, както го казах миналия път, само тогава дето не споменах, че съм го чул да казва за Макс. Знам, че не трябваше да…

— Млъкни — изкомандува Нунан и натисна едно от копчетата на бюрото си.

Влезе полицай в униформа. Шефът посочи с палец към Максуейн и нареди:

— Свали този малкия долу в мазето и остави „ремонтната бригада“ да поработи върху него, преди да го затворят.

Максуейн начена отчаяна молба: „Оу, шефе“, но преди да успее да продължи, полицаят го отведе.

Нунан ми пъхна една пура, почука по бележката с друга и запита:

— Тази кукла къде е?

— В градската болница, умира. Ще трябва да накараш следователя да вземе друг документ от нея. Този тук не е много редовен юридически. — аз го написах, за въздействие. Още нещо… Чувам, че Мъри Кльощавия и Шепота не са вече приятелчета. Мъри не беше ли един от свидетелите му?

Шефът отвърна: „Беше“, вдигна единия от телефоните и каза: „Макгро“, а сетне: „Намери Кльощавия Мъри и му кажи да намине. Освен това приберете Тони Агости заради оная кама.“

Той остави слушалката, изправи се, пусна кълба дим от пурата и през тях заяви:

— Не винаги съм се разбирал с теб.

Това е меко казано, помислих си аз, но не отвърнах нищо, а той продължи:

— Познаваш си занаята. Знаеш как стоят тук нещата. Тоя трябва да слушаш, оня трябва да слушаш. Само защото някой си е шеф на полицията, не означава, че той командува. Ти може би притесняваш някого, който пък притеснява мен. И нещата не се променят, дори и да мисля, че ти си правият. Трябва да играя с тези, които играят с мен. Схващаш ли мисълта мй? Заклатих глава, за да покажа, че разбирам.

— Така беше — продължи той, — но свърши вече. Това е нещо друго. Нова сделка. Когато старата умря, Тим беше още момче. Тя ме закле: „Грижи се за него, Джон“, и аз обещах. А после какво става — Шепота го убива заради онази курва. — Той се протегна и докосна ръката ми. — Разбираш ли за какво става въпрос? Година и половина оттогава и ти ми предоставяш първата възможност да го пратя по дяволите. Уверявам те, в Пърсънвил няма глас, достатъчно силен, който да те заглуши. Не и след днешния ден.

Стана ми драго и го показах. Продължихме да си мъркаме така, докато в стаята въведоха възслаб мъж с изключително чип нос, разположен в средата на кръгло, обсипано с лунички лице. Беше Мъри Кльощавия.

— Точно се питахме къде ли се е намирал Шепота по времето, когато Тим умря — започна шефът, след като подаде стол и пура на Мъри. — Ти беше на езерото същата нощ, нали?

— Ъхъ — отвърна Мъри и върхът на носа му се изостри.

— С Шепота?

— Не през цялото време.

— А беше ли с него по време на изстрела?

— Не.

Зеленикавите очи на шефа се стесниха и заблестяха. Той попита тихо:

— Знаеше ли къде е?

— Не.

Шефът въздъхна напълно удовлетворен и се облегна назад.

— По дяволите, Мъри, преди ни каза, че си бил с него в бара.

— Да, вярно — призна върлинестият. — Но това не значи нищо, освен че той ме помоли, а аз нямах нищо против да помогна на един приятел.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо против да те подведат за лъжесвидетелство?

— Не ме будалкай — Мъри се изплю енергично в плювалника. — Нищо не казвам пред никакъв съд.

— Ами Джери, Джордж Кели и О’Брайън? — запита шефът. — И те ли казваха, че са били-с него само защото ги е помолил?

— O’Брайън — да. За другите не знам. Излизах от бара, когато налетях на Шепота, Джери и Кели, и се върнах, за да изпия по чашка с тях. Кели ми каза, че са пречукали Тим. Тогава се обади Шепота: „Никому няма да навреди, ако си има алиби. Ние бяхме тук през цялото време, нали?“ — погледна към О’Брайън, който беше зад бара. „Разбира се, че бяхте“ — отвърна О’Брайън, а когато Шепота ме погледна, аз повторих същото. Днес обаче не виждам причина да го прикривам.

— Кели каза, че Тим е бил пречукан, така ли? Не каза ли, че е бил намерен мъртъв?

— „Пречукан“ беше думата, която употреби.

— Благодаря ти, Мъри — рече шефът. — Не е трябвало да постъпваш така, но станалото — станало. Как са децата?

Мъри отвърна, че вървели добре, само бебето не било така дебело, както му се искало на него. Нунан позвъни в канцеларията на прокурора, извика Дарт и един стенограф, за да запишат казаното от Мъри, преди да си тръгне.

След това Нунан, Дарт и стенографът се отправиха към градската болница, за да вземат пълните показания от Мъртъл Дженисън. Аз не тръгнах с тях. Реших, че се нуждая от сън, казах на шефа, че ще му се обадя по-късно и се върнах в хотела.