Агата Кристи
Искрящ цианкалий (3)

2
РУТ ЛЕСИНГ

Рут Лесинг, през един от редките й свободни от, работа моменти, мислеше за съпругата на работодателя си. Розмари Бартън.

Ненавиждаше я. И разбра колко, едва след онази ноемврийска сутрин, когато се запозна с Виктор Дрейк.

От този разговор с Виктор Дрейк започна всичко — той даде началния тласък. Преди него, нещата, за които мислеше сега, бяха толкова далеч от съзнанието й, че всъщност дори не си беше давала сметка за тях.

Беше се посветила на Джордж Бартън. От самото начало. Още, когато отиде при него — добре владеещо се, компетентно двадесет и тригодишно момиче — разбра, че той има нужда от някой, който да се грижи за него. Тя пое тези грижи. Бе му спестила много време, пари и тревоги. Дори започна да подбира приятелите му и да го насочва към подходящи хобита. Възпираше го от необмислени търговски операции и го поощряваше да поема разумни рискове. Нито веднъж през дългото им сътрудничество, Джордж не беше и помислил, че тя може да е нещо друго, освен изпълнителна, внимателна и изцяло подчинена нему секретарка. Външният й вид му доставяше истинско удоволствие — сресаната блестяща черна коса, елегантните й костюми и шумолящи блузи, малките перли на добре оформените й уши, бледото й, дискретно напудрено лице и приятният розов оттенък на червилото й.

Рут, мислеше той, е съвършена.

Харесваше улегналото й, сдържано поведение. Тя не показваше чувствата си и не фамилиарничеше. В резултат на това, той споделяше с нея доста от личните си проблеми, а тя го изслушваше със съчувствие и винаги намираше някакъв полезен съвет.

Но Рут Лесинг нямаше нищо общо с брака му. Не го одобряваше. Въпреки всичко го прие и помощта й при уреждането на подробностите около сватбата беше направо безценна. Спести на мисиз Марл доста усилия.

Известно време след това отношенията й с Джордж Бартън сякаш поохладняха и не излизаха от рамките на служебните. Той й поверяваше доста неща.

Независимо от всичко, Рут Лесинг се справяше с всичко толкова добре, че Розмари съвсем скоро се убеди, че е незаменима в много отношения. Секретарката на мъжа й беше винаги мила, усмихната и готова да услужи.

Джордж, Розмари и Айрис се обръщаха към нея на малко име и доста често я канеха за обяд или вечеря. Вече беше на двадесет и девет, но изглеждаше точно така, както беше изглеждала на двадесет и три.

Без някога да са разговаряли за интимните си проблеми, тя долавяше и най-малкото емоционално сътресение на Джордж. Разбра точно кога първоначалното му опиянение от брачния живот бе заменено от радостно задоволство, кога това задоволство отстъпи мястото си на нещо друго, което не можеше да се определи така лесно. Нарастващото му невнимание по онова време тя компенсираше със собствената си предвидливост.

Колкото й разсеян да беше Джордж, Рут Лесинг с нищо не показваше, че е забелязала. И той й беше благодарен за това.

Заговори й за Виктор Дрейк една сутрин през ноември.

— Искам да свършиш една доста неприятна работа, Рут.

Тя го погледна с очакване. Нямаше нужда да му казва, че ще я свърши. Това се разбираше от само себеси.

— Във всяко семейство има по една черна овца — продължи Джордж.

Тя кимна с разбиране.

— Става дума за един братовчед на жена ми. Боя се, че наистина е тежък случай. Почти е разорил майка си — себеотдайна сантиментална душа, която е продала повечето от акциите си заради него. Започнал е с фалшификация на чек в Оксфорд, която са съумели да потулят, а след това непрекъснато пътува по света, но никъде не е успял да постигне каквото и да било.

Рут го слушаше без особен интерес. Тя познаваше този тип хора. Те ту отглеждаха портокали, ту се захващаха с птицеферма, ту отиваха в Австралия, за да се занимават с овце или в Нова Зеландия, за да търгуват със замразено месо. Никога не успяваха, никъде не се задържаха за по-дълго време и неизменно похабяваха парите, вложени в начинанията им. Подобни хора не я интересуваха. Предпочиташе успелите.

— Сега отново се е появил в Лондон и разбрах, че е притеснявал жена ми. Не го е виждала откакто е била ученичка, но той е много убедителен мошеник и й е писал с молба да му изпрати пари. Това вече не мога да изтърпя. Уговорих среща с него днес в дванадесет часа, в хотела му. Искам да отидеш вместо мен. Истината е, че не искам да се срещам с него. Никога не съм го виждал, не смятам да го виждам, не желая и Розмари да го вижда. Мисля, че всичко може да приключи много по-бързо и делово, ако се заеме друг човек.

— Да, това е умно. А какво трябва да направя с него?

— Ще му дадеш сто лири в брой и билет за Буенос Айрес. Но парите трябва да получи след като се качи на кораба.

Рут се усмихна.

— Разбира се! Искаш да си сигурен, че е заминал.

— Точно така.

— Тези неща се случват доста често — каза тя с безразличие.

— Права си. Има много такива хора — Джордж се поколеба. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се заемеш с тази неприятна история?

— Разбира се, че нямам — отвърна тя с лека изненада. — Мога да те уверя, че много леко ще се справя с него.

— Ти можеш да се справиш с всичко.

— Билетът му запазен ли е? Как се казва, между другото?

— Виктор Дрейк. Ето билета. Купих го вчера. Корабът е „Сан Кристобал“ и тръгва от Тилбъри утре.

Рут взе билета, погледна го, за да се увери, че всичко е както трябва и го прибра в чантата си.

— Считай въпроса за уреден. Ще се погрижа за всичко. Къде трябва да стане срещата?

— В хотел „Рупърт“, до „Ръсел Скуеър“.

Тя си го записа.

— Рут, скъпа, не знам какво бих правил без теб…

— Той сложи развълнувано ръка на рамото й. За първи път правеше такова нещо. — Ти си дясната ми ръка, моето второ „аз“.

Тя се изчерви от задоволство.

— Никога не съм ти казвал… Винаги съм приемал това, което вършиш за нещо съвсем естествено… Но не е така. Нямаш представа колко много разчитам на теб за всичко… — той повтори: — За всичко! Ти си най-милата, най-добрата, най-чудесната жена на света!

— Ще ме разглезиш като ми говориш такива неща — Рут се засмя, за да прикрие удоволствието и смущението си.

— Но това е самата истина. Ти си част от фирмата, Рут. Животът ми би бил немислим без теб.

Тя излезе стоплена от думите му. Когато пристигна в хотел „Рупърт“ тази топлина още не я беше напуснала.

Рут не чувстваше никакво притеснение, заради това, което трябваше да направи. Беше съвсем уверена в способността си да се справя с всякакви положения. Историите за лош късмет и неудачници никак не й допадаха. Прие срещата с Виктор Дрейк като част от ежедневната си работа.

Той се оказа почти такъв, какъвто си го беше представяла, само че много по-привлекателен. Предварителното й мнение и за характера му се оказа съвсем точно. Виктор Дрейк не беше стока. Беше безкрайно пресметлив и коравосърдечен, но прикриваше тези си качества зад фасада на непринуденост и приятна веселост. И изобщо не беше допускала, че може да притежава такава способност да чете в душите на хората и да влияе толкова силно на чувствата им. Или не беше оценила правилно собствената си устойчивост на мъжкия чар? Защото Виктор Дрейк наистина имаше чар. Посрещна я с радостно удивление:

— Изпраща ви Джордж? Но това е чудесно! Каква изненада!

Сухо и делово, тя изреди условията, поставени от Джордж. Виктор се съгласи с тях веднага.

— Сто лири? Никак не е лошо. Горкият Джордж! Бих се задоволил и с шестдесет, но не му казвайте! Условия? Да не тревожа прекрасната братовчедка Розмари, да не покварявам невинната Айрис, да не безпокоя чудесния Джордж? Разбира се, че няма! Кой ще дойде да ме изпрати на кораба? Вие, прекрасна мис Лесинг? Фантастично!

Той сбърчи нос и очите му заблестяха дружелюбно. Лицето му беше гладко и загоряло от слънцето, а нещо в маниерите му напомняше за тореадорите — колко романтично, наистина! Жените го харесваха и той знаеше това.

— От доста време работите при Бартън, нали мис Лесинг?

— От шест години.

— И той не би се справил с работата си без вас, нали? О, знам как стоят нещата. Знам и всичко за вас самата!

— Откъде? — попита Рут рязко.

Виктор се ухили:

— Розмари ми каза.

— Розмари? Но…

— Всичко е наред. Повече няма да я безпокоя. Тя вече прояви достатъчно съчувствие към мен. Даде ми една стотачка, между другото.

— Това говори зле за вас, мистър Дрейк.

— О, много ми се отдава да измъквам пари. Имам съвършена техника. Например въпросът винаги се урежда, ако изпратя телеграма с намек, че нещата опират до самоубийство.

— Би трябвало да се срамувате от себе си.

— Не смятам, че съм добър, мис Лесинг. Напротив, аз съм ужасно лош. И ми се иска да научите точно колко.

— Защо? — полюбопитства тя.

— Не знам. Може би, защото не сте като другите. Не бих могъл да ви приложа обичайната си тактика. С тези кристални очи… Не, би било безполезно. Номера с „вижте колко съм пострадал“ пред вас няма да мине. Вие нямате жалост.

Лицето й стана каменно.

— Презирам жалостта.

— Въпреки името си? Рут означава жалост, нали. Безжалостната Рут.

— Не мога да съчувствам на слабостта — отговори тя.

— А кой твърди, че съм слаб? Не, това не е вярно. Може да съм порочен, но не съм слаб. Все пак, има едно хубаво нещо, което може да се каже за мен.

Тя сви устни — очакваше неизбежното оправдание.

— Какво е то?

— Обичам да се забавлявам — кимна той. — Забавлявам се невъобразимо много. Видял съм доста от този живот, Рут. Правил съм какво ли не. Бил съм актьор, магазинер, келнер, момче за всичко, носач на гарата и даже реквизитор в цирка! Бил съм моряк, участвал съм в президентска предизборна кампания в Южна Африка. Бил съм в затвора! Само две неща не съм правил на този свят — не съм прекарал нито ден в честен труд и никога не съм плащал, за това, което получавам.

Той я погледна и се засмя. Тя чувстваше, че би трябвало да е отвратена. Но Виктор Дрейк притежаваше дяволска сила. Той можеше да представи и най-голямото зло като някаква шега. Очите му бяха толкова проницателни.

— Няма смисъл да си така самодоволна, Рут. Ти не си толкова добродетелна, колкото си мислиш. Успехът е твоят фетиш. Ти си от тези, които най-накрая се омъжват за шефа си. Трябваше да се омъжиш за Джордж. Той сгреши с тази малка гъска Розмари. Трябваше да те вземе теб. Щеше да е сто пъти по-добре за него, ако го беше направил.

— Мисля, че тонът ви е неподходящ.

— Розмари е проклета глупачка. Винаги е била такава. Красива като самия рай и тъпа като галош. Тя е от онези, по които мъжете лапват още в първия миг, но само за кратко. А ти… ти си друга. Боже! Ако някой се влюби в теб, никога няма да му омръзне!

Беше засегнал уязвимата й точка.

— Ако! Само че Джордж никога не би се влюбил в мен — каза тя в изблик на искреност.

— Ти са мислиш така. Не бъди глупава, Рут! Ако нещо се случи с Розмари той би се оженил за теб веднага!

(Да, това беше то. Началото на всичко.) Виктор продължи, без да отделя очи от нея:

— Но ти знаеш това не по-зле от мен.

(Ръката на Джордж върху нейната, мекият му топъл глас… Да това беше истина… Той разчиташе на нея, зависеше от нея…)

— Мило момиче — каза Виктор, — трябва да си по-уверена в себе си. Можеш да въртиш Джордж на малкия си пръст. Розмари е само една обикновена глупачка.

„Вярно е — мислеше Рут. — Ако не беше Розмари, бих могла да го накарам да се оженим. Бих била добра съпруга. Бих се грижила за него както трябва.“

Изведнъж я обзе безсилен гняв и тя се изпълни с негодувание. Виктор Дрейк я наблюдаваше с интерес. Обичаше да мушка разни идеи в главите на хората. Или, както беше в този случай, да им показва, че те вече са там…

Да, ето така започна всичко… от тази случайна среща с мъжа, който на следващия ден щеше да отпътува за другия край на земята. Тази Рут, която се върна в офиса на Джордж Бартън, съвсем не беше като онази, която излезе оттам преди известно време, макар и никой да не би могъл да забележи това по външния вид или държането й.

Скоро след като се прибра на работното си място, по телефона се обади Розмари.

— Мистър Бартън току-що отиде на обяд. Мога ли да помогна с нещо?

— Да, Рут, много те моля. Този отегчителен полковник Рейс е изпратил телеграма, в която казва, че няма да се върне навреме за рождения ми ден. Попитай Джордж кого да поканя на негово място. Трябва да е мъж. Вече има четири жени… Айрис, Александра Фарадей и… коя, дявол да я вземе, беше другата? Не мога да си спомня!

— Мисля, че става дума за мен. Бяхте така любезна да ме поканите…

— О, да, разбира се! Как бях забравила! Розмари се засмя леко и непринудено. Тя не можеше да види внезапната червенина и стиснатата челюст на Рут.

Поканена на рождения ден на Розмари като един вид услуга — като жест към Джордж. „О, да! Ще поканим твоята Рут Лесинг. В края на краищата, на нея ще й стане приятно, а е ужасно полезна. Освен това и видът й позволява да бъде представяна на публично място.“

В този момент Рут разбра, че мрази Розмари Бартън.

Мразеше я, защото беше богата и безгрижна, невнимателна и безмозъчна. Никога не беше работила по цял ден в офис — всичко й се поднасяше на златна табла. Любовни приключения, съвестен съпруг… никаква нужда да се труди, да крои планове за бъдещето…

Омразна, надменна, надута своеволна красавица!

— Искам да умреш! — каза тихо Рут в замлъкналата телефонна слушалка.

Думите й я стреснаха. Толкова не й подхождаха! Никога не беше избухвала, никога не беше проявявала невъздържаност, винаги бе успявала да запази самообладание, да се владее, да работи както трябва.

„Какво става с мен?“ — попита се тя.

През онзи следобед бе изпитала омраза към Розмари Бартън. Изпитваше я и сега, цяла година по-късно.

Някога, може би, щеше да е в състояние да забрави тази жена. Но това време още не беше дошло.

Тя се замисли за онези октомврийски дни.

Седеше и гледаше втренчено телефона… в сърцето й се надигаше гняв…

Предаде на Джордж за телефонния разговор с жена му с приятен, овладян глас. Предложи тя самата да не отива на тържеството, за да има равен брой мъже и жени. Джордж не пожела и да чуе за такова нещо.

На следващия ден му докладва за отплаването на „Сан Кристобал“. Той беше облекчен, благодарен.

— Значи замина, така ли?

— Да. Дадох му парите миг преди да вдигнат трапа. — Тя се поколеба и добави:

— Когато корабът се отдели от кея, той махна и извика: „Много целувки на Джордж! Довечера ще пия за негово здраве.“

— Какво безсрамие! — отбеляза Джордж и полюбопитства:

— Какво мислиш за него, Рут?

Гласът й умишлено беше безцветен и неутрален:

— Точно както предполагах. Човек без капка воля.

И Джордж не забеляза нищо… не долови нищо!

Искаше й се да извика: „Защо ме изпрати при него? Не знаеше ли, какво може да направи с мен? Не разбираш ли, че от вчера нещо у мен се промени? Не виждаш ли, че вече съм опасна. Че не се знае какво мога да направя?“ Вместо това, тя каза с делови тон:

— А онова писмо от Сан Паоло… Отново беше компетентната секретарка… Още пет дни.

Рожденият ден на Розмари.

Спокоен ден в офиса… посещение при фризьора… новата черна рокля, умело поставеният грим… Лицето, което я гледаше от огледалото. Сякаш не беше нейното. Бледо, решително, огорчено лице.

Виктор Дрейк беше прав — у нея нямаше никаква жалост.

По-късно, когато гледаше посинялото сгърчено лице на Розмари, също не изпита жалост.

Сега, единадесет месеца по-късно, тя изведнъж почувства страх…