Агата Кристи
Искрящ цианкалий (10)

ГЛАВА ТРЕТА

Някъде към средата на парка, Айрис попита:

— Имаш ли нещо против да не се върна с теб, Джордж? Разхожда ми се. Ще ми се да се изкача на Фрайърс Хил и да се спусна през гората. Цял ден ужасно ме боли глава.

— Разбира се, че нямам, дете. Върви. Аз няма да дойда с теб, защото очаквам един приятел днес следобед и не съм много сигурен кога точно ще пристигне.

— Добре. Довиждане до чая, тогава.

Тя се обърна рязко и тръгна под прав ъгъл, към малката горичка на склона на хълма.

Когато се изкачи най-горе, спря и пое дълбоко въздух. Беше влажен — типично за октомври. Листата на дърветата също бяха покрити с влага, а един сив надвиснал отгоре облак, обещаваше скорошен дъжд. Едва ли на върха имаше повече въздух, отколкото в подножието, но въпреки това на Айрис й се струваше, че тук може да диша по-свободно.

Тя седна на един повален дънер и се загледа надолу към долината, където „Литъл Прайърз“ се гушеше в малка горичка. По-далеч вляво се виждаха розовочервените тухли на имението „Феърхейвън“.

Айрис отправи замислен поглед към околностите, с брадичка подпряна на дланите й.

Лекият шум зад нея едва ли беше по-силен от шумоленето на листата, но тя рязко извърна глава, за да види как клоните се разделят и между тях се промушва Антъни Браун.

Тя извика почти ядосано:

— Тони! Защо винаги трябва да се появяваш като… като демон в пантомима!?

Антъни се отпусна на дънера до нея. Извади табакерата си, предложи й цигара и когато му отказа, запали сам. След като изпусна дима, отговори ядосано:

— Защото аз съм това, което вестниците наричат „мистериозно лице“. Обичам да се появявам изневиделица.

— Откъде знаеш къде съм?

— Имам чудесен бинокъл. Разбрах, че си била на обяд у Фарадей и от хълма видях кога си тръгваш.

— Защо не дойдеш вкъщи като нормален човек?

— Но аз не съм нормален човек! — каза Антъни с престорена изненада. — Аз съм много необикновен.

— Мисля, че си прав.

Той я погледна бързо и попита:

— Случило ли се е нещо?

— Не, разбира се, че не. Поне…

Тя млъкна. Антъни повтори настойчиво:

— Поне?

Тя въздъхна.

— Омръзна ми да стоя тук. Ненавиждам това място. Искам да се върна в Лондон.

— Скоро ще си ходите, нали?

— Другата седмица.

— Значи това тържество у Фарадей беше прощално, така ли?

— Не беше тържество. Бяха само те и някаква стара братовчедка.

— Харесват ли ти тези Фарадей, Айрис?

— Не знам. Не мисля, че ми харесват особено…, макар че не бива да казвам това. Те бяха много мили с нас.

— Мислиш ли, че те те харесват?

— Не, не мисля. Струва ми се, че ни мразят.

— Интересно.

— Така ли?

— Нямам предвид мразенето… Ако изобщо е вярно. Интересно ми е защо казваш „ни“. Въпросът ми се отнасяше лично до теб.

— А, разбирам… Изглежда, че ме харесват доста… Някак си, наопаки… Струва ми се, че имат нещо против да сме им съседи като семейство. Ние не бяхме кой знае колко близки… Те бяха приятели на Розмари.

— Да — каза Антъни, — като спомена „приятели на Розмари“… Не мога да си представя, че Сандра Фарадей и сестра ти са били неразделни.

— Не бяха — отвърна Айрис. Тя изглеждаше леко смутена, но Антъни пушеше невъзмутимо.

— Знаеш ли какво ме впечатлява у тях? — попита той.

— Какво?

— Именно това, че са семейство Фарадей. Никога не мисля за тях като за Стивън и Сандра — два индивида, свързани от държавата и официалната църква — а като за едно двойнствено цяло — семейство Фарадей. Това не се среща толкова често, колкото може би си мислиш. Те са двама души с еднакъв начин на живот, с еднакви надежди, страхове и убеждения. И най-странното в цялата работа е, че всъщност са много различни по характер. Стивън Фарадей, трябва да кажа, е човек с много голям интелектуален потенциал, но твърде чувствителен към чуждите мнения, ужасно неуверен в себе си и донякъде му липсва смелост. От друга страна, Сандра има ограничен средновековен ум, способна е на фанатична преданост и е смела до безразсъдство.

— Той винаги ми се е струвал — каза Айрис — доста надут и глупав.

— Въобще не е глупав. Той е само един от многото нещастни преуспели хора.

— Нещастни?

— Ами да. Повечето преуспели хора са нещастни. Именно затова постигат успехите си — трябва да убедят сами себе си в собствената си стойност, като извършат нещо, което светът ще забележи.

— Какви необикновени мисли са това, Антъни…

— Ако погледнеш малко по-внимателно, ще видиш, че са правилни. Щастливите хора не успяват в живота, защото са в толкова добри отношения със самите себе си, че пет пари не дават дали ще успеят или не. Както е с мен. Освен това с тях се живее много леко и приятно — пак както с мен.

— Имаш много добро мнение за себе си.

— Просто насочвам вниманието ти към добрите си страни, в случай, че не си ги забелязала.

Айрис се засмя. Настроението й се бе подобрило. Потиснатостта и страхът се бяха махнали от главата й. Тя погледна часовника си.

— Ела у дома да пием чай. Дай възможност на още няколко души да се порадват на приятната ти компания.

Антъни поклати глава.

— Не днес. Трябва да се връщам.

Айрис се обърна рязко към него.

— Защо никога не искаш да дойдеш у дома? Трябва да има някаква причина!

Антъни сви рамене.

— Приеми, че съм доста особен, когато става дума за приемане на предложеното ми гостоприемство. Твоят зет не ме харесва — показа ми го съвсем ясно.

— Не бива да се притесняваш от Джордж. Ако леля Люсила и аз те поканим… тя е мила старица, ще ти допадне.

— Сигурен съм, че е така, но все пак няма да дойда.

— Когато Розмари беше жива, ти идваше.

— Онова — отговори Антъни — беше доста по-различно.

Някаква студена ръка докосна сърцето на Айрис. Тя попита:

— Какво те накара да дойдеш тук днес? Да не би да имаш работа в тази част на света?

— Имам, при това много важна. С теб. Дойдох, за да те попитам нещо, Айрис.

Студената ръка изчезна. Вместо нея се появи някакъв трепет, пулсиращото вълнение, което жените познават от незапомнени времена. И на лицето й се появи същото неразбиращо въпросително изражение, което може би е имала и баба й, няколко минути преди да каже: „Но, мистър-X, всичко това е толкова неочаквано!“

— Да? — Тя обърна абсолютно невинното си лице към него.

Антъни я гледаше с мрачни, почти строги очи.

— Отговори ми честно, Айрис. Имаш ли ми доверие? Това е моят въпрос.

Беше разочарована. Очакваше друго. Той забеляза.

— Не мислеше, че ще те питам това, нали? Но въпросът е много важен. За мен той е най-важният на света. Задавам ти го пак. Имаш ли ми доверие?

Тя се поколеба за миг и отговори със сведен поглед:

— Да.

— Тогава, ще те питам нещо друго. Би ли дошла в Лондон и би ли се омъжила за мен, без да казваш на никого?

Тя се втренчи в него.

— Но как бих могла!? Просто… не мога да направя такова нещо!

— Не би могла да се омъжиш за мен?

— Не по този начин.

— Но ме обичаш. Обичаш ме, нали?

Тя чу собствения си глас да казва:

— Да, обичам те, Антъни.

— Но няма да дойдеш с мен в Лондон, за да се венчаем в църквата „Света Елфрида“, Блумсбъри, енорията, в която съм живял няколко седмици и в която следователно имам право да получа удостоверение за брак?

— Но как бих могла да направя такова нещо? Джордж би бил страшно обиден, а леля Люсила никога няма да ми прости! И освен това още не съм достатъчно голяма. Само на осемнадесет съм.

— За възрастта ти ще трябва да излъжем. Нямам представа какви санкции ме очакват, за сключване на брак с непълнолетна, без съгласието на настойника й. Кой е той, между другото?

— Джордж Бартън. Освен това той е попечител на наследството ми.

— Както казах, не знам какво е наказанието за подобно деяние, но каквото и да е, то не може да ни развенчае, а всъщност това е, което ме интересува.

Айрис поклати глава.

— Не мога да го направя. Не мога да бъда толкова ужасна. И във всеки случай, защо? Какъв е смисълът от всичко това?

— Ето, затова най-напред те попитах дали ми имаш доверие — каза Антъни. — Ще трябва да приемеш обяснението ми на доверие. Да кажем, че това е най-простият начин да го направим. Но няма значение.

Айрис каза умолително:

— Ако само Джордж те познаваше малко по-добре… Ела сега с мен. Вкъщи са само той и леля Люсила.

— Сигурна ли си? Помислих си… — той замълча. — Когато тръгнах нагоре по хълма забелязах как един човек се приближава към къщата ви. Най-чудното е, че този човек ми е известен като… — той се поколеба. — Срещал съм го.

— Разбира се, бях забравила. Джордж спомена, че очаква някого.

— Този, когото видях, ми заприлича на Рейс, полковник Рейс.

— Може и да е бил той — съгласи се Айрис. — Джордж познава човек на име Рейс. Той също беше поканен на вечерята, когато Розмари…

Тя замълча. Гласът и трепереше. Антъни я стисна за ръката.

— Престани да мислиш за това, мила. Беше ужасно, зная!

Тя поклати глава.

— Не мога. Антъни…

— Да?

— Мислил ли си някога… Минавало ли ти е през ум… — Беше й трудно да намери нужните думи. — Хрумвало ли ти е, че… че Розмари може и да не се е самоубила? Че може да е била убита?

— Боже мой, Айрис! Кой ти мушна това в главата?

Тя не отговори, просто повтори въпроса си:

— Никога ли не ти е минавало през ум?

— Разбира се, че не. Разбира се, че Розмари се самоуби!

Айрис не каза нищо.

— Кой ти наговори тези неща?

За миг тя почувства изкушение да му разкаже невероятната история на Джордж, но се въздържа. Каза само:

— Просто ми хрумна.

— Забрави това, мила безумке! — Той я изправи на крака и леко я целуна по бузата. — Мила болна безумка. Забрави за Розмари. Мисли само за мен.