Агата Кристи
Искрящ цианкалий (2)

1
АЙРИС МАРЛ

Айрис Марл мислеше за сестра си, Розмари.

В продължение на близо година, тя се бе мъчила да се отърве от спомените за нея. Не искаше да се връща към миналото.

Беше прекалено болезнено… прекалено ужасно!

Посинялото от цианкалия лице, конвулсивно стиснатите пръсти…

Контрастът между това и веселата хубава Розмари от предишния ден… Е, може би не точно весела. Беше преболедувала инфлуенца… чувстваше се подтисната, паднала духом… За всичко това стана дума при предварителното следствие. Самата Айрис го посочи. То обясняваше самоубийството на сестра й, нали?

След като следствието приключи, Айрис целенасочено се бе мъчила да прогони всичко от главата си. Каква полза има от спомените? Забрави изцяло! Забрави цялата тази ужасна история!

Само че сега тя разбра, че трябва да си спомни. Трябваше да се замисли за миналото… Внимателно да възстанови всичко, дори маловажните на пръв поглед подробности…

Необикновеният разговор с Джордж миналата вечер я подтикна към това.

Беше толкова неочакван, толкова шокиращ. Чакай! Чак толкова неочакван ли беше наистина? Нямаше ли някакви признаци и преди това? Джордж беше станал мълчалив, разсеян… вършеше необясними неща… беше… да… беше станал особен. Това е точната дума!

Всичко подсказваше, че ще се случи нещо такова… като миналата вечер, когато той извади писмата от чекмеджето на бюрото си и й ги показа.

Така че сега тя не можеше да направи нищо… Трябваше да мисли за Розмари… да си спомня за нея.

Розмари… сестра й.

Айрис изведнъж с ужас осъзна, че едва сега се замисля за сестра си за първи път. Тоест, за първи път се мъчеше да я погледне обективно, като личност.

Винаги я беше приемала без да си задава въпроси. Човек не разсъждава за баща си, за майка си или леля си. Те просто съществуват и толкова.

Никой не възприема близките си като обикновени човешки същества. Не се пита що за хора са.

Що за човек беше Розмари?

Сега отговорът на този въпрос беше толкова важен! Много неща биха могли да зависят от него. Айрис се потопи в миналото. Двете с Розмари като деца…

Розмари — с шест години по-голяма.

Пред очите й заиграха образи от миналото — кратки епизоди, хаотични проблясъци. Тя — съвсем малка — яде хляб и мляко, а Розмари — важна със завързаната си на две опашки коса — „учи уроците“ си, седнала на масата.

Лято на морския бряг — Айрис завиждаше на Розмари, защото е „голямо момиче“ и умее да плува!

Розмари отива да учи в пансион — идваше си за ваканциите. После, Айрис е ученичка, а Розмари се „шлифова“ в Париж. Ученичката Розмари — непохватна, краката и ръцете сякаш й пречат. „Шлифованата“ Розмари, завърнала се от Париж с някаква нова, непозната и респектираща елегантност, с мек говор, изящна, с поклащаща се заоблена фигура, със златисточервена кестенява коса, тъмносини очи и дълги черни мигли. Смущаващо красиво същество — пораснало в друг свят!

След това се виждаха много рядко. Пропастта от шест години между тях по онова време беше най-дълбока.

После Айрис ходеше на училище, а Розмари бе изцяло погълната от водовъртежа на „сезона“. Дори когато се върна у дома след пансиона, пропастта между двете остана. Животът на Розмари беше запълнен със сутрини, прекарани в леглото, обеди с други дебютантки и танци през повечето вечери. Айрис прекарваше времето си с мадмоазел в стаята за учене. Понякога се разхождаше в парка. В девет вечеряше и в десет вече беше в леглото. Контактите между двете сестри се свеждаха до кратки реплики:

— Здравей, Айрис. Позвъни за такси, агънце! Моля те! Ще закъснея убийствено!

Или:

— Не ми харесва тази рокля, Розмари. Не ти стои добре. Като раздърпана е!

След това дойде годежът на Розмари с Джордж Бартън. Възбуда, пазаруване, реки от подаръци, булчински рокли.

Сватбата. Айрис крачеше след булката в черквата и чуваше шепот:

— Колко е красива!

Защо Розмари се омъжи именно за Джордж? Още тогава Айрис беше изненадана. Толкова много вълнуващи млади мъже й се обаждаха, излизаха с нея. Защо избра тъкмо Джордж Бартън — петнадесет години по възрастен от нея? Наистина, беше мил и приятен, но съвсем определено — скучен.

Джордж беше заможен, но не в богатството му беше причината. Розмари също имаше пари при това никак не малко.

Парите на чичо Пол…

Айрис внимателно прерови паметта си, за да разграничи онова, което знаеше тогава, от това, което бе научила после.

Например чичо Пол.

Всъщност той не й бе истински чичо и Айрис знаеше това още от самото начало. Без да й казват, тя беше наясно с някои факти. Пол Бенет бе обичал майка им, но тя беше предпочела друг, по-беден мъж. Пол Бенет бе приел поражението си романтично — беше останал приятел на семейството и бе запазил платоническата си, романтична преданост. Беше се превърнал в чичо Пол и беше станал кръстник на първото дете — Розмари. Когато почина, стана ясно, че е завещал цялото си състояние на кръщелницата си — тогава момиче на тринадесет години.

Освен красотата си, сега Розмари имаше и наследство. А се беше омъжила за добродушния скучен Джордж Бартън.

Защо? Айрис си бе задавала въпроса тогава, задаваше си го и сега. Не вярваше някога сестра й да е била влюбена в Джордж. Но изглеждаше много щастлива и беше привързана към съпруга си — съвсем определено. Беше привързана. Айрис знаеше тези неща, защото след смъртта на майка им — деликатната, хубава Виола Марл — тя отиде да живее при Розмари Бартън и мъжа й. Тогава беше на седемнадесет години.

На седемнадесет. Айрис се замисли. Що за човек е била тя тогава? Какво беше чувствала, виждала, как бе разсъждавала?

Стигна до заключението, че младата Айрис Марл не се беше развивала достатъчно бързо — не беше използвала мозъка си, беше се примирила с нещата такива, каквито са. Била ли е огорчена от факта, че майка й изцяло беше отдадена на Розмари? В общи линии й се струваше, че не. Бе приела без никакво колебание, че Розмари е по-важната от двете. Розмари вече беше „излязла“ в обществото — естествено бе майка им да се грижи повече, доколкото й позволяваше здравето, за по-голямата си дъщеря. Нямаше нищо по-естествено от това. Някой ден щеше да дойде редът и на Айрис. Виола Марл беше доста далечна майка — заета преди всичко със здравето си, тя поверяваше децата си на бавачки, гувернантки, училища — но в кратките моменти, които прекарваше с тях, неизменно бе очарователна и мила. Хектор Марл почина, когато Айрис беше на пет годинки. Някак си, без да има представа откъде и как е научила, тя знаеше, че баща й е пиел повече, отколкото трябва.

Седемнадесетгодишната Айрис Марл бе приела живота такъв, какъвто е; беше тъгувала за майка си, беше носила траур, беше отишла да живее в къщата на сестра си и мъжа й, на площад „Елвастън“.

Там понякога много скучаеше. Айрис нямаше да „излезе“ от къщи официално до следващата година. Междувременно три пъти седмично вземаше уроци по френски, немски и някои науки. Често нямаше какво да прави и дори с кого да си поговори. Джордж беше мил, приятен и се държеше с нея като брат. Отношението му никога не се промени. И сега беше същият.

А Розмари? Айрис не я виждаше често. Повечето време сестра й прекарваше навън. Шивачи, коктейли, бридж…

Какво всъщност знаеше за родната си сестра? За вкусовете й, за надеждите й, за страховете й? Тръпки да те побият, като си помислиш колко малко можеш да познаваш човека, с когото си живял в една и съща къща толкова дълго! Сестрите не бяха близки помежду си.

Но сега трябваше да се замисли. Трябваше да си спомни. Би могло да е важно.

Без съмнение, Розмари изглеждаше щастлива…

До онзи ден — една седмица преди да се случи трагедията.

Тя, Айрис, никога нямаше да го забрави. Той беше запечатан в паметта й кристално ясно — всяка подробност, всяка казана дума. Блестящата махагонова маса, бутнатият назад стол, набързо изписаният лист…

Айрис затвори очи и си представи сцената.

Как влезе в стаята на Розмари, как внезапно спря.

Толкова се стресна! Това, което видя! Розмари, седнала до писалището с глава, опряна на дланите й. Розмари, разплакана, разтърсвана от дълбоки неукротими ридания. Никога дотогава не беше виждала сестра си да плаче и я обзе страх.

Наистина Розмари беше преболедувала от инфлуенца. Всички знаеха, че след тази болест „човек се чувства депресиран“. И все пак…

Айрис извика с детски, уплашен глас:

— Розмари! Какво има?

Розмари се изправи и махна косата от разкривеното си лице. Направи усилие да се овладее. Каза забързано:

— Нищо, няма нищо. Какво си ме зяпнала така? Стана и излезе от стаята.

Озадачена и разтревожена, Айрис направи няколко крачки напред. Погледът и се спря на писалището, където зърна собственото си име, написано с почерка на сестра й. Нима на нея беше писала Розмари?

Приближи се още и погледна синия лист, с големите, характерно разкривени букви, сега дори повече, заради бързането и вълнението.

Мила Айрис,

Няма никакъв смисъл да пиша завещание, защото и без това парите ми ще получиш ти, но искам да съм сигурна, че някои от нещата ми ще отидат при определени хора.

На Джордж — бижутата, които ми е подарил, а също и малкото порцеланово ковчеже, което купихме, когато бяхме сгодени.

На Глория Кинг — платинената ми табакера.

На Мейзи — конят ми от китайски порцелан, който винаги е харес…

Писмото свършваше тук, с дълга права линия, когато Розмари е хвърлила писалката и се е разплакала.

Айрис стоеше като вкаменена.

Какво означаваше това? Розмари не беше на смъртно легло, нали? Болестта й беше много тежка, но вече всичко бе минало. Пък и хората не умират от инфлуенца… поне понякога. А Розмари бе оздравяла. Сега беше съвсем добре — само малко отпаднала и слаба.

Айрис плъзна поглед по редовете още веднъж и една фраза й направи силно впечатление:

„… без това, парите ми ще получиш ти…“

Тогава за първи път разбра какви са условията в завещанието на Пол Бенет. От малка знаеше, че Розмари е наследила състоянието на чичо Пол, че е богата, докато тя самата е сравнително бедна. Дотогава изобщо не си беше задавала въпроса какво ще стане с богатството, ако сестра й умре.

Ако някой я беше попитал, щеше да отговори, че ще го получи Джордж като неин съпруг, само би добавила, че е абсурдно, тя да умре преди него!

Но листът, написан от ръката на сестра й, черно на бяло, стоеше пред очите й. Ако сестра й умреше, парите щеше да получи Айрис. Но нима това беше законно? Наследството трябваше да получи съпругът, не сестрата! Освен, разбира се, ако Пол Бенет не е поставил изрично това условие в завещанието си. Да, сигурно това беше обяснението. Чичо Пол беше пожелал тя да придобие състоянието му, ако Розмари умре. Това правеше положението по-малко нечестно.

Нечестно? Когато думата изскочи в мислите й, тя се стресна. Нима беше мислила, че е нечестно Розмари да получи всичките пари на чичо Пол? Предположи, че някъде дълбоко в себе си е чувствала именно това. Наистина беше нечестно. В края на краищата, тя и Розмари бяха сестри. Беше ги раждала една и съща майка. Защо чичо Пол трябваше да завещае всичко само на едната?

Розмари винаги бе имала всичко!

Празненства, рокли, млади влюбени в нея мъже, обожаващ я съпруг…

Единственото неприятно нещо, което преживя сестра й, беше заболяването от инфлуенца. Но дори и това не продължи повече от седмица.

Тя се поколеба, застанала до писалището. Този лист… нима Розмари го беше оставила, за да го види прислугата?

Моментната нерешителност я напусна, тя го грабна, сгъна го на две и го прибра в едно от чекмеджетата.

След фаталния рожден ден писмото бе намерено на същото място и бе прието като допълнително доказателство, ако въобще имаше нужда от доказателства, че след заболяването си Розмари се е чувствала депресирана и нещастна и че не е изключено още тогава да е мислила за самоубийство.

Депресия след прекарана инфлуенца. Това беше мотивът, приет от следствието. Мотивът, за чието установяване беше помогнала Айрис. Той може би беше недостатъчен, но тъй като нямаше никакъв друг, в края на краищата бе приет. Тази година инфлуенцата беше лоша.

Нито Айрис, нито Джордж Бартън, не можаха да открият някаква друга причина — тогава.

Сега, след като си мислеше за случката на тавана, Айрис се чудеше как е могла да бъде толкова сляпа.

Всичко е ставало пред очите й! И тя не е забелязала нищо!

Спомените й прескочиха към празнуването на рождения ден и разигралата се трагедия. Нямаше нужда да мисли и за това. То беше свършило — край. Не мисли за ужаса, за следствието, за тиковете по лицето на Джордж и за зачервените му очи. Спомни си какво имаше в куфара на тавана.

Това се случи около шест месеца след смъртта на Розмари.

Айрис продължи да живее в къщата на площад „Елвастън“. След погребението, адвокатът на семейство Марл — достолепен господин с блестяща плешива глава и неочаквано проницателни очи, проведе разговор с Айрис. Обясни й с възхитителна простота, че според завещанието на Пол Бенет, Розмари получава цялото му състояние, което при смъртта си трябва да остави на своите деца. В случай, че умре бездетна, всичко оставаше за Айрис. Адвокатът й каза, че наследството е много голямо и ще може да се разпорежда с него, когато — навърши двадесет и една или след като се омъжи.

Междувременно, най-напред трябвало да се уреди въпросът с местоживеенето й. Мистър Джордж Бартън бил настоял тя да остане в къщата и бил предложил да повикат сестрата на баща й — мисиз Дрейк, която била в много лошо финансово положение, заради сина си (черната овца на семейство Марл), който непрекъснато й искал пари — за да се грижи за нея. Одобрява ли Айрис този план?

Айрис напълно го одобряваше и беше благодарна, че не се налага да прави други такива. Тя помнеше Леля си Люсила като добродушна застаряваща овца, почти без собствена воля.

Въпросът беше уреден. Джордж Бартън, много радостен, че сестрата на жена му ще остане да живее при него, се отнасяше към нея като към своя собствена сестра. Мисиз Дрейк, макар и не особено стимулиращ въображението компаньон, беше готова безпрекословно да изпълнява желанията на племенницата си. Отношенията в домакинството се установиха прекрасно.

Почти шест месеца по-късно, Айрис откри онова нещо на тавана.

Таванските помещения в къщата се използваха за складиране на стари мебели, ракли, куфари.

Един ден тя се качи там, за да потърси, уви безуспешно, един стар червен пуловер, който много харесваше. Джордж я беше помолил да не слага траур за Розмари, тъй като самата тя винаги е била против подобни неща. Айрис знаеше, че това е така и се съгласи да носи обикновени дрехи, предизвиквайки неодобрението на Люсила Дрейк, която беше старомодна и обичаше да се спазва „приличие“, както се изразяваше. Самата мисиз Дрейк все още се обличаше в черно, заради съпруга си, починал преди около двадесет години.

Айрис знаеше, че в един куфар на тавана, са сложени най-различни стари дрехи. Започна да рови, за да открие пуловера, но вместо него попадна на множество забравени неща — сивото си сако и полата, куп стари чорапи, екипа си за ски и няколко бански костюма.

Намери и един пеньоар на Розмари, който по някаква случайност, не беше даден на никого, за разлика от другите й неща. Беше от коприна на точки и имаше големи джобове.

Айрис го разгърна и забеляза, че е в много добро състояние. После внимателно го сгъна и посегна да го върне в куфара, но — нещо прошумоля в ръката й. Тя бръкна в джоба и извади смачкан лист хартия. Изглади го и видя, че е изписан от ръката на Розмари.

Леопард, мили, не можеш да искаш това! Не, не можеш, не можеш! Та ние се обичаме! Трябва да сме заедно! Знаеш го така добре, както и аз! Не можем просто да си кажем „сбогом“ и да продължим да живеем все едно, че нищо не се е случило! Знаеш, че това е невъзможно! Абсолютно невъзможно! Ние си принадлежим — завинаги! Аз не страдам от предразсъдъци — пет пари не давам какво ще си помислят хората. За мен любовта е по-важна от всичко останало! Ще отидем някъде заедно и ще бъдем щастливи — аз ще те направя щастлив. Помниш ли как веднъж ми каза, че животът ти без мен би бил прах и пепел? Помниш ли, скъпи? А сега най-хладнокръвно ми пишеш, че е по-добре всичко да свърши, че така било по-добре за мен. По-добре за мен? Та аз не мога да живея без теб! Съжалявам за Джордж — винаги е бил толкова добър с мен — но той ще ме разбере. Ще пожелае да ми върне свободата. Не е честно да живееш с някого, ако не го обичаш повече. Бог ни е направил един за друг, скъпи, знам, че е така. Ще бъдем много щастливи — но трябва да бъдем и смели. Сама ще кажа на Джордж за нас — искам да съм съвсем честна в отношенията си с него — но това ще стане след рождения ми ден. Знам, че така трябва да постъпя, Леопард, мили, и не мога да живея без теб. Не мога, не мога, НЕ МОГА! Колко глупаво е да пиша всичко това! И два реда щяха да са достатъчни. Просто: Обичам те! Никога няма да те оставя да си отидеш от мен! О, скъпи…

Писмото прекъсваше.

Айрис стоеше безмълвна и го гледаше втренчено. Колко малко знаеше за собствената си сестра!

Значи Розмари е имала любовник, писала му е пламенни писма и е искала да избяга с него!

Какво се е случило след това? В края на краищата, тя изобщо не е изпратила това писмо. Дали е изпратила друго? Какво в крайна сметка са решили да правят Розмари и неизвестният мъж?

(Леопард!? Каква фантазия придобиват хората, когато се влюбят! Каква глупост! Леопард!)

Кой е този човек? Дали я е обичал така, както тя го е обичала? Сигурно я е обичал. Розмари беше тъй невъобразимо хубава. И въпреки това, според писмото й, той е предложил „всичко да свърши“. Какво означава това? Предпазливост? Той й е казал, че го прави заради нея. За нейно собствено добро. Да, но нима мъжете не казват подобни неща, за да спасят репутацията си? Не означава ли всичко това, че този човек който и да е той, вече е бил отегчен? Може би за него връзката е била само едно преходно развлечение! Може би изобщо не я е обичал. Някак си, Айрис беше добила впечатлението, че непознатият е бил твърдо решен да скъса със сестра й…

Но Розмари не е била съгласна. Не е искала да се съобразява с цената. Тя също е била изпълнена е решителност…

Айрис потрепери.

И да не е знаела абсолютно нищо… Дори и през ум не й беше минавало подобно нещо. Мислеше, че сестра й е доволна и щастлива и че с Джордж са напълно удовлетворени от живота си заедно. Каква слепота! Наистина трябва да е била сляпа, щом не е забелязала какво става със сестра й.

А кой беше мъжът?

Тя се замисли. Потъна в спомени. Толкова много мъже се бяха навъртали около Розмари, бяха излизали с нея, непрекъснато й се обаждаха по телефона. Никой от тях не се открояваше сред останалите. Но трябва да е имало някой, който е бил по-важен за нея — другите са били само камуфлаж. Айрис се смръщи объркано, мъчейки се да подреди мислите си.

В ума й изпъкваха по-отчетливо две имена. Трябваше, да, положително трябваше да е или единият, или другият. Стивън Фарадей? Сигурно е бил той. И какво ли толкова е видяла Розмари у него? Вдървен и надут млад човек… всъщност не и толкова млад. Наистина, хората говореха, че е много умен. Издигащ се политик, на когото предричаха в най-скоро време да стане заместник-министър, с цялата тежест на връзката си със семейство Кидърминстър зад гърба си. Дали заради това не се беше издигнал в очите на Розмари? Едва ли самият Фарадей би я накарал толкова да загуби ума си по него — такова студено и саможиво същество! Но, говореше се, че жена му е безумно влюбена в него, че с омъжването си за него — най-обикновено нищожество с политически амбиции — тя се е противопоставила на всички в могъщото си семейство. Щом като една жена може да изпитва такива силни чувства към него, значи и друга би могла. Да, сигурно е бил Стивън Фарадей.

Защото, ако не е бил той, оставаше Антъни Браун.

А Айрис не искаше да е бил той.

Наистина, той непрекъснато робуваше на Розмари, беше се поставил изцяло в нейна услуга, угаждаше й и за най-малкия каприз, а на хубавото му лице се изписваше престорено отчаяние. Само че отношенията им бяха открити и явни и не би могло да станат прекомерно дълбоки.

Странно защо той изчезна след смъртта на Розмари. Никой не го беше виждал оттогава.

И все пак, не беше чак толкова чудно — той пътуваше много. Беше им разказвал за Аржентина, за Канада и Уганда, за Щатите. Според нея той беше американец или канадец, но пък не говореше с акцент. Не, не беше чак толкова странно, че не са го виждали оттогава.

Антъни Браун беше приятел с Розмари. Това беше причината да идва при тях. Беше й приятел, но не и любовник! Би било ужасно, наистина ужасно, ако…

Тя погледна писмото в ръката си и го смачка. Щеше й се да го хвърли, да го изгори…

Единствено инстинктът я спря да не го направи.

Някой ден това писмо би могло да се окаже твърде важно…

Тя отново изглади листа, взе го със себе си и го заключи в сандъчето с бижутата си.

Един ден това писмо би могло да покаже защо Розмари се е разделила с живота.

„Какво друго желаете, моля?“

Нелепата фраза на продавачите дойде неканена в ума й и устните й се изкривиха в кисела усмивка. Този любезен въпрос изглежда съвсем точно отразяваше внимателно насочвания процес на мисленето й.

Нима не се опитваше да прави точно това като се връщаше към миналото? Беше си припомнила изненадващото разкритие на тавана. А сега… Какво друго желаете да си припомните, моля? Кое беше другото нещо?

Разбира се, все по-странното поведение на Джордж. То никак не беше отскоро. Дребните неща, които я озадачаваха, сега, в светлината на изненадващия разговор предишната вечер, изглеждаха напълно обясними и разбираеми. Несвързаните забележки и действия застанаха по истинските си места в потока на събитията.

А и повторното появяване на Антъни Браун. Да, може би именно то трябваше да бъде следващото по ред събитие, защото стана само една седмица след намирането на писмото.

Айрис не можеше точно да си спомни чувствата си…

Розмари бе умряла през ноември. През май следващата година, Айрис, под крилото на Люсила Дрейк, беше започнала да излиза в обществото като всяко младо момиче. Вече ходеше на танци, на обеди и следобедни закуски, но това не й харесваше особено. Чувстваше се неспокойна и неудовлетворена. Именно на една малко скучновата танцова забава, тя чу зад себе си глас:

— Но това е Айрис Марл, нали? Тя се обърна и се оказа лице в лице срещу мургавия чудат Антъни… Тони. Изчерви се.

— Не очаквам, да ме помните — каза той, — но…

Тя го прекъсна:

— Разбира се, че ви помня. Как да не ви помня?

— Чудесно! Мислех си, че сте ме забравили. Толкова много време мина!

— Зная. Не сме се виждали от рождения ден на… Тя млъкна. Думите бяха дошли сами, каза ги, без да се замисля. Кръвта се изтегли от лицето й и тя пребледня. Устните й започнаха да треперят. Очите й изведнъж се разшириха и се изпълниха с отчаяние.

— Ужасно съжалявам — каза Антъни бързо. — Трябва да съм истински звяр, за да ви го припомня.

Айрис преглътна.

— Не… няма нищо — отговори тя.

(От рождения ден на Розмари. От вечерта на самоубийството й. Няма да мисли за тази дата. Няма да мисли за нея!)

Антъни Браун повтори:

— Ужасно съжалявам. Моля ви, простете ми. Искате ли да танцуваме?

Айрис кимна. Макар че беше ангажирана за току-що започващия танц, тя се понесе по дансинга с Антъни. Видя как изоставеният й партньор — изчервяващ се неулегнал младеж, чиято яка изглеждаше прекалено голяма за него — я гледа втренчено. „От тези — помисли си тя, — чието присъствие дебютантките са принудени да изтърпяват. Не като този мъж — приятелят на Розмари.“

Прониза я остра болка. Приятел на Розмари. Онова писмо. Дали не беше предназначено за този тук? Нещо в котешката гъвкавост, с която танцуваше, я караше да си мисли за прякора „Леопард“. Дали той и Розмари…

Тя го попита рязко:

— Къде бяхте през цялото това време?

Той я отдалечи малко от себе си и се вгледа в лицето й. Сега не се усмихваше, в гласа му имаше хлад:

— Пътувах. По работа.

— Разбирам — каза тя машинално. — А защо се върнахте?

Той се усмихна отново и отговори с небрежен тон:

— Може би, за да видя вас, мис Айрис Марл. Изведнъж той я дръпна към себе си и двамата се понесоха между танцуващите със съвършено премерени движения — наистина я водеше прекрасно. Айрис се чудеше защо, макар че изпитваше истинско удоволствие, трябва да я е страх.

След това Антъни се превърна в част от живота й — виждаше го поне веднъж на седмица.

Срещаха се в парка, на различни танцови забави, когато я канеха на вечеря, той се оказваше седнал до нея.

Но никога не идваше в къщата на площад „Елвастън“. Трябваше да измине известно време, докато Айрис забележи това — толкова ловко и умело намираше извинение, когато го канеха на гости. След като се убеди, че е така, тя започна да се чуди защо го прави. Дали не беше защото той и Розмари…

Тогава, за нейно изумление, добродушният и дискретен Джордж заговори за него:

— Кой е този Антъни Браун, с когото излизаш напоследък? Какво знаеш за него?

Айрис го изгледа втренчено.

— Какво знам?! Но защо? Беше приятел на Розмари!

Лицето на Джордж трепна и той примигна.

— Да, разбира се — гласът му беше удебелен и звучеше глухо.

— Извинявай, не трябваше да ти напомням — каза Айрис със съжаление.

Джордж Бартън поклати глава:

— Не, не. Не искам да я забравя. Всичко друго, но не и това. В края на краищата — той говореше с притеснение, лицето му беше извърнато встрани — дори и името й, Розмари — розмарин, символизира спомените.

След това я погледна в очите и добави:

— Не искам да я забравиш и ти, Айрис.

Дъхът й секна.

— Никога няма да я забравя! — За този младеж, Антъни Браун… Розмари може и да го е харесвала, но ми се струва, че не е знаела кой знае колко много за него. Трябва да си внимателна, Айрис. Сега си много богата.

Обзе я гняв.

— Тони… Антъни… има достатъчно пари. Когато е в Лондон, отсяда в хотел „Кларидж“!

Джордж Бартън се усмихна леко и промърмори:

— Съвсем почтено място… И скъпо. Все пак, мила моя, изглежда никой не знае що за човек е той.

— Той е американец.

— Може би. Ако е така, чудно е защо изобщо не се отбива в посолството си. Не идва често и у дома, нали?

— Не идва. И мога да го разбера, щом си толкова ужасен с него!

Джордж поклати глава.

— Изглежда бръкнах в раната. Е, добре. Просто исках да те предупредя навреме. Все пак ще поговоря с Люсила.

— Люсила! — изрече Айрис презрително.

— Да не би да има някакви проблеми? — попита Джордж угрижено. — Искам да кажа, тя прави ли каквото трябва, за да прекарваш времето си добре? Излизаш ли достатъчно?

— О, да. Труди се като истинска пчеличка…

— Защото, ако нещо не е наред, просто трябва да ми кажеш, дете мое. Можем да вземем някой друг. Някой по-млад и с по-съвременни възгледи. Искам да се забавляваш.

— Но аз се забавлявам, Джордж! Наистина!

— Добре тогава — въздъхна той. — Не разбирам много от тези неща, никога не съм разбирал. Но искам да имаш всичко, което пожелаеш. Няма нужда да пестиш пари, знаеш го.

Ето това беше Джордж — мил, стеснителен, дори на моменти непохватен.

Верен на обещанието, или заплахата си, той „поговори“ с мисиз Дрейк относно Антъни Браун, но както беше отредила съдбата, моментът се оказа неподходящ и не успя да привлече напълно вниманието й.

Тя току-що беше получила телеграма от сина си, вечния неудачник, над когото трепереше сякаш беше зеницата на окото й и който много добре знаеше как да дръпне струните на майчиното й сърце, за да получи финансови облаги.

Можеш ли да ми изпратиш веднага двеста лири? Отчаян съм. Въпрос на живот и смърт. Ще се самоубия. Виктор.

Люсила плачеше.

— Виктор е толкова почтен! Той знае колко съм притеснена и никога не би ми се обадил, освен, ако положението не е наистина сериозно!

— Не ми се вярва — отвърна Джордж безсърдечно.

— Ти не го познаваш! Аз съм му майка и много добре знам какво представлява синът ми! Никога няма да си простя, ако не изпълня молбата му! Ако продам онези акции бих могла да…

Джордж въздъхна.

— Люсила, слушай. Ще телеграфирам на един от сътрудниците си там и ще получа пълна информация, затова което е станало. Ще разберем точно в каква каша се е забъркал синът ти. Но моят съвет към теб е да го оставиш да изсърба каквото е надробил. Никога няма да си стъпи на краката, ако не го направиш.

— Толкова си коравосърдечен, Джордж! Горкото момче никога не е имало късмет…

Джордж задържа — мнението си по този въпрос за себе си. Няма голяма полза от споровете с жени. Той само каза:

— Ще накарам Рут да се заеме веднага. До утре сутринта ще знаем какво е положението.

Люсила се поуспокои. Двестата лири бяха сведени до петдесет, но тя твърдо настоя тази сума да се изпрати.

Айрис знаеше, че Джордж изпраща свои собствени пари, независимо че твърдеше, че е продал от акциите на Люсила. Възхищаваше се от щедростта му и му го каза. Отговорът му беше прост:

— Слушай, ето как гледам на тези неща — във всяко семейство има по една черна овца, някой, за когото всички останали трябва да се грижат. Някой все ще хрантути Виктор. Докато е жив.

— Но няма нужда това да бъдеш ти. Той не е от твоето семейство.

— Семейството на Розмари е и мое семейство.

— Джордж, ти си чудесен. Но не мога ли да го правя аз? Непрекъснато ми казваш, че не си знам парите?

Той се усмихна широко.

— Не можеш да направиш нищо такова, докато не станеш на двадесет и една. А ако си умна, няма да го правиш и тогава. Искам да ти дам един полезен съвет. Щом някой ти пише, че е готов да сложи край на живота си, ако не получи веднага двеста лири, обикновено се оказва, че и двадесет са предостатъчно… Бих казал, че и десет са много! Едва ли можеш да убедиш една майка да престане да изпраща пари, но значително можеш да намалиш сумите, не забравяй това. Естествено, Виктор Дрейк никога няма да сложи край на живота си, не и той! Хората, които заплашват, че ще се самоубият, никога не го правят!

Никога ли? Айрис се замисли за Розмари. След това прогони това от главата си. Джордж нямаше предвид нея. Имаше предвид един безскрупулен млад човек, намиращ се в Рио де Жанейро.

Чистата печалба на Айрис от тази история беше, че майчината загриженост на Люсила Дрейк не й позволи да насочи цялото си внимание към дружбата на племенницата си с Антъни Браун.

И така нататък… „Какво друго желаете, моля?“ Джордж! Обратът у него! Айрис вече не можеше да не мисли за това. Кога беше настъпила тази промяна? Какво я бе предизвикало?

Сега, когато се мъчеше да си спомни, Айрис не можеше да посочи точно момента, в който всичко бе започнало. Още със самата смърт на Розмари Джордж беше станал замислен, разсеян, изпадаше в пристъпи на меланхолия. Изглеждаше по-стар, по-мрачен. Ала това беше напълно естествено. А кога разсеяността му бе преминала рамките на естественото?

Струваше й се, че за първи път е забелязала да я гледа объркано, особено, след конфликта заради Антъни Браун. След това беше започнал да се прибира от работа рано и да се затваря в кабинета (си, без да има какво да прави там. Веднъж беше влязла и го бе заварила да седи на бюрото си и да гледа втренчено стената пред себе си. Очите му бяха изгубили блясъка си. Имаше вид на човек, преживял силно сътресение, но на въпроса й какво се е случило, той отговори само:

— Нищо.

Времето течеше, а Джордж продължаваше да изглежда разтревожен и подтиснат.

Никой не беше обърнал особено внимание на това. Айрис също. Тревогите си той винаги обясняваше с удобното „бизнес“.

След това, в най-неочаквани моменти и без видима причина, започна да задава въпроси. Тогава именно Айрис реши, че той се държи „странно“.

— Слушай, Айрис, Розмари разговаряше ли с теб?

Айрис го гледаше.

— Но разбира се, Джордж. Поне… Какво имаш предвид?

— Говорила ли ти е за себе си, за приятелите си… Как се е чувствала? Щастлива ли е била или не? Такива неща.

Айрис си помисли, че разбира какво му тежи. Вероятно беше узнал за нещастната любовна връзка на Розмари.

— Никога не ми е говорила за тези неща — отвърна Айрис замислено. — Беше… непрекъснато заета. Вечно правеше нещо.

— А и ти беше малка, разбира се. Да, зная. Все пак, предположих, че може и да ти е казвала нещо.

Той я изгледа умолително — напомняше изпълнено с очакване куче.

Тя не искаше да го наскърбява, а и без това Розмари не и беше споменавала абсолютно нищо такова. Поклати глава.

Джордж въздъхна тъжно:

— Е, няма значение.

Един ден неочаквано я попита, кои са били най-добрите приятелки на сестра й. Айрис се замисли.

— Глория Кинг. Мисиз Атуел… Мейзи Атуел. Джийн Реймънд.

— Беше ли близка с тях?

— Не знам доколко.

— Искам да кажа, смяташ ли, че би могла да е споделяла с тях?

— Наистина не знам… Не мисля, че е много вероятно… Какво да е споделяла?

Тя веднага съжали за последния въпрос, но отговорът на Джордж я изненада.

— Споменавала ли е Розмари, че се страхува от някого?

— Да се страхува?! Айрис се втренчи в него.

— Искам да разбера — обясни Джордж, — дали някога е имала врагове.

— Сред жените?

— Не, не това. Имам предвид истински врагове. Имало ли е някой… за когото знаеш… който да й е имал зъб?

Прямият й поглед изглежда го смути. Той почервеня, започна да се запъва:

— Звучи глупаво… знам… Мелодраматично… Но се чудех дали…

Ден или два след това, започна да я пита за семейство Фарадей. Често ли се е срещала с тях? Айрис не беше сигурна.

— Наистина не знам, Джордж.

— Говорила ли ти е за тях?

— Не, не си спомням такова нещо.

— Близки ли бяха?

— Розмари много се интересуваше от политика.

— Да. Това започна, след като се запозна с Фарадей в Швейцария. Преди това пет пари не даваше за никаква политика.

— Така е. Според мен Стивън Фарадей пробуди у нея този интерес. Даваше й да чете брошури и други подобни неща.

Джордж попита:

— А какво мислеше за това Сандра Фарадей?

— За кое?

— За това, че съпругът й дава на Розмари брошури.

Айрис отвърна неловко:

— Не знам.

— Тя е много въздържана жена — каза Джордж. — Изглежда студена като лед, но говорят, че е луда по мъжа си. От тези съпруги, които биха се възмутили, ако мъжете им дружат с други жени.

— Може би е така.

— Как се разбираха Розмари и Сандра Фарадей?

Айрис отговори бавно:

— Не мисля, че са се разбирали. Розмари й се присмиваше. Говореше, че е препарирана политиканка и й напомняла люлеещо се детско конче. (Тя прилича малко на кон, нали?) Казваше, че ако я боднеш с нещо, ще започнат да падат трици.

Джордж изсумтя. След това попита:

— Още ли се виждаш с Антъни Браун?

— Доста често.

Гласът на Айрис беше студен. Но Джордж не повтори предупреждението си. Сега изглеждаше заинтригуван.

— Доста е пътувал, нали? Сигурно е имал интересен живот. Разказвал ли ти е за себе си?

— Малко. Наистина е пътувал много.

— По работа, предполагам?

— Сигурно.

— С какво се занимава?

— Не знам.

— Няма ли нещо общо с фирми, произвеждащи оръжие?

— Не е споменавал.

— Е, не му казвай, че съм питал. Просто от любопитство. Миналата есен доста време беше заедно с Дюзбъри, а той е президент на „Юнайтед армс лими-тед“… Оръжейна компания. Розмари често се виждаше с него, нали?

— Да, така беше.

— Само че, не го познаваше от дълго време. Случайно ли са се срещнали? Водеше я на танци, струва ми се?

— Да.

— Доста се изненадах, когато го покани за рождения си ден. Нямах представа, че й е толкова добър приятел.

Айрис каза тихо:

— Той танцува много хубаво…

— Да, да. Разбира се…

Без да ще, в главата й се появи споменът за онази вечер.

Кръглата маса в „Люксембург“, меките светлини, цветята. Оркестърът и натрапващият се ритъм на музиката. Седмината, насядали около масата — тя, Антъни Браун, Розмари, Стивън Фарадей, Рут Лесинг, Джордж и вдясно на Джордж жената на Стивън Фарадей — лейди Александра Фарадей със светлата си права коса, леко извити нагоре ноздри и ясен надменен глас. Колко весела компания беше това… Весела ли беше всъщност?

И в центъра на всичко Розмари… Не, не… по-добре да не мисли за това. По-добре да си спомни как седеше до Тони — всъщност тогава се запозна с него както трябва. Дотогава той беше само едно име, сянка в гостната, гръб, придружаващ Розмари надолу по стълбата, към чакащото пред входа такси.

Тони…

Тя се стресна и се върна към реалността. Джордж повтори въпроса си:

— Чудно защо замина толкова скоро след това? Къде е бил, знаеш ли?

— О, в Цейлон… или в Индия — отговори тя неуверено.

— Онази нощ не спомена, че се кани да заминава.

— Откъде-накъде ще споменава? — попита Айрис рязко. — Трябва ли, наистина, да говорим за онази нощ?

Лицето му почервеня.

— Извинявай… Не, разбира се, че не трябва. Съжалявам. Между другото, защо не го поканиш на вечеря някой път? С удоволствие ще го видя отново.

Айрис беше във възторг. Джордж идваше на себе си. Поканата беше предадена и съответно приета, но в последната минута се наложи Антъни да замине на север по работа и не успя да дойде.

Един ден, в края на юли, Джордж смути Айрис и Люсила, с новината, че е купил къща в провинцията.

— Купил си къща? — Айрис не вярваше на ушите си. — Но аз мислех, че ще наемем за два месеца онази в Горинг!

— По-добре е да си имаме наша, нали? Ще можем да ходим там през цялата година.

— Къде е? На реката?

— Не съвсем. Всъщност, далече е от нея. В Съсекс. Град Марлингъм. Къщата се нарича „Литъл Прайърз“ — малка, с дванадесет акра земя.

— Искаш да кажеш, че си я купил, без дори да ни я покажеш?!

— Стана случайно. Тъкмо я обявиха за продан. Веднага я купих.

Мисис Дрейк каза:

— Предполагам, че ще трябва да се ремонтира и да се пребоядиса?

Джордж отговори небрежно:

— О, всичко е наред. Рут ще се погрижи за това.

Те приеха споменаването на Рут Лесинг — способната секретарка на Джордж — с почтително мълчание. Рут беше цяла институция — практически се беше превърнала в член на семейството. Елегантна по особен чернобял начин, тя бе самата ефективност, придружена с такт…

Когато Розмари беше жива, много често казваше:

— Хайде да помолим Рут да се погрижи за това. Чудесна е, да оставим на нея.

Умелите ръце на мис Рут Лесинг можеха да преодолеят всяка трудност. Усмихната, приятна и сдържана, тя се справяше с всякакви препятствия. Управляваше офиса на Джордж и, както можеше да се подозира, и самия него. Той я боготвореше и разчиташе на мнението й във всичко. Тя сякаш нямаше собствени нужди, собствени желания.

Въпреки всичко, в този случай Люсила Дрейк беше ядосана.

— Драги Джордж! Колкото и да е способна Рут… е, искам да кажа… жените от едно семейство, обичат сами да определят в какъв цвят да се боядисат стените в стаите им! Трябваше да попитате Айрис. Не говоря за тебе си. Няма нужда да се съобразявате с мен. Но за Айрис е обидно!

Джордж изглеждаше разкаян.

— Но аз… исках да ви изненадам!

Люсила нямаше как да не се усмихне.

— Какво дете си, Джордж!

Айрис се намеси:

— Не държа особено на цветовете. Сигурна съм, че Рут ще се справи отлично. Толкова е умна! А какво ще правим там? Има ли тенис корт?

— Има. На шест мили има и игрище за голф. Къщата е само на четиринадесет мили от морето. И нещо повече — имаме познати съседи. Винаги е по-разумно да отидеш някъде, където имаш познати.

— Какви познати? — попита Айрис рязко. Джордж отбягна погледа й.

— Семейство Фарадей. Те имат къща на около миля и половина, от другата страна на парка.

Айрис се вгледа в него. След миг вече беше абсолютно убедена, че цялата тази сложна работа — покупка и ремонт на къща — е била предприета единствено с цел Джордж да се сближи с Александра и Стивън Фарадей. Те неминуемо щяха да поддържат близки отношения, след като се познават отпреди и живеят в съседни имения. Иначе трябваше да се държат хладно и неприязнено.

Но защо? Защо този настойчив интерес към семейство Фарадей? И защо с такова скъпо средство да се постига една толкова неясна цел?

Дали Джордж подозираше, че Стивън Фарадей и Розмари не са били само приятели? Не беше ли това проява на някаква странна посмъртна ревност? Не, тази мисъл беше прекалено безумна, за да е вярна.

И все пак, какво искаше Джордж от семейство Фарадей? Защо непрекъснато задаваше на нея, Айрис, всичките тези странни въпроси? Не беше ли станал прекалено особен напоследък?

Защо вечер беше толкова смутен и объркан? Люсила считаше, че пие повече портвайн, отколкото трябва. Тя беше способна да повярва в такова нещо!

Не, напоследък Джордж наистина се държеше странно. Изглежда беше обзет от някаква възбуда, прекъсвана от големи периоди на пълна апатия, когато сякаш изпадаше в кома.

По-голямата част от лятото те прекараха в новата къща в провинцията. Беше ужасна! Айрис потрепери. Мразеше я! Беше хубава, добре построена, приятно обзаведена и боядисана (Рут Лесинг не можеше да сгреши) и въпреки, това някак си ужасяващо пуста! Не, те не живееха в нея. Те пребиваваха. Подобно на войници, които временно заемат някакъв наблюдателен пост.

Обикновените летни занимания още повече влошаваха нещата. В края на седмицата идваха гости; играеха тенис; вечеряха със семейство Фарадей. Сандра Фарадей се държеше мило с тях — чудесно отношение към нови съседи, които вече познаваш. Тя ги представи на други местни хора, даваше им съвети за ездитните коне, а към Люсила, като към по-възрастна жена, се държеше приятно почтително.

Но никой не можеше да отгатне какви мисли се крият зад маската на бялото й лице. Беше като сфинкс.

Стивън виждаха по-рядко. Той често беше зает и отсъстваше. На Айрис й се струваше, че нарочно гледа да се среща с тях колкото може по-рядко.

Така премина август, започна септември и те решиха, че ще се върнат в Лондон през октомври.

Айрис въздъхна с облекчение. Може би, като се приберат у дома, Джордж отново ще стане нормален.

И изведнъж, предишната нощ, на вратата на стаята й се почука и тя се събуди. Запали лампата и погледна часовника си. Беше едва един часа. Бе си легнала в десет и половина и й се струваше, че е много по-късно.

Наметна си пеньоара и отвори. Някак си, това й се стори по-естествено, вместо просто да извика: „Влез!“

На прага стоеше Джордж. Не беше си лягал и беше облечен с дрехите от вечерта. Дишаше неравномерно и лицето му имаше странен синкав оттенък.

— Айрис, ела долу в кабинета ми — каза той. — Трябва да поговоря с теб. Трябва да го кажа на някой!

Учудена, все още замаяна от съня, тя се подчини.

Долу в кабинета, той затвори вратата и й посочи стола срещу бюрото си. Бутна табакерата към нея и сам запали цигара, след един-два неуспешни опита, защото ръцете му трепереха.

— Какво има, Джордж? — попита тя. Наистина се беше разтревожила. Той изглеждаше злокобно.

Говореше като едва си поемаше дъх — сякаш беше тичал.

— Не мога повече да мълча! Не мога да го държа в себе си! Трябва да ми кажеш какво мислиш… дали може да е вярно… дали е възможно?!

— За какво става дума, Джордж?

— Трябва да си забелязала нещо, нещо да си видяла. Сигурно е споделила с теб. Трябва да има някаква причина…

Тя го гледаше, без да мигне. Той сложи ръка на челото си.

— Не разбираш за какво говоря. Знам това. Изглеждаш ужасно уплашена. Няма нужда да се страхуваш, дете. Трябва да ми помогнеш. Трябва да си спомниш всяка проклета подробност, която можеш. Знам… струва ти се, че говоря несвързано, но ще разбереш всичко, когато ти покажа писмата.

Той отключи едно от страничните чекмеджета на бюрото и извади оттам два листа.

Те бяха бледосини и на тях беше написано нещо с малки печатни букви.

— Прочети това — каза Джордж.

Айрис погледна горния лист. На него съвсем ясно и без никакви заобикалки беше написано:

„МИСЛИШ, ЧЕ ЖЕНА ТИ CE Е САМОУБИЛА? НЕ Е ВЯРНО. БЕШЕ УБИТА.“

На втория лист пишеше:

„ЖЕНА ТИ, РОЗМАРИ, НЕ СЕ САМОУБИ. БЕШЕ УБИТА.“

Докато Айрис гледаше с празен поглед писмата, Джордж продължи:

— Получих ги преди около три месеца. В началото си мислех, че някой си прави шега — жестока, долнопробна шега. След това се замислих. Защо ще се самоубива Розмари?

Айрис отговори машинално:

— Депресия, след прекарана инфлуенца.

— Да, но когато се замислиш, ти се струва доста невероятно, нали? Колко хора прекарват тази болест и след това се чувстват подтиснати? И какво от това?

Айрис изрече с усилие:

— Може да се е чувствала нещастна.

— Да, може и да е било така — Джордж каза това съвсем спокойно. — Но въпреки това, не мога да допусна, че е сложила край на живота си, защото се е чувствала нещастна. Би могла да заплаши, че ще го направи, но не би го направила наистина.

— Но тя го е направила, Джордж! Какво друго обяснение може да има? Нали намериха отровата в чантата и!

— Знам. Всичко говори за самоубийство. Но след като получих това — той чукна с нокът двете анонимни писма, — започнах да се замислям. И колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че нещо не е както трябва. Затова ти задавах всичките тези въпроси… Дали Розмари е имала врагове… Дали някога е споменавала, че се бои от някого или от нещо. Този, който я е убил, би трябвало да има причина…

— Джордж! Ти си луд!

— Понякога си мисля, че наистина съм луд. Понякога чувствам, че съм на прав път. Все едно, трябва да науча истината. Трябва да я разбера. А ти трябва да ми помогнеш, Айрис! Искам да се замислиш! Да си спомниш! Това е… да си спомниш! Да се върнеш към събитията от онази нощ отново. И отново…, защото, виждаш ли…, ако е била убита, убиецът е бил някой от присъстващите на масата! Разбираш това, нали?

Да, тя разбираше това. Повече не можеше да отбягва мислите за онази вечер. Трябваше да си спомни всичко… Музиката, бумкането на барабаните, загасването на лампите, вариететната програма, после отново светлината и простряната върху масата Розмари, с посиняло и изкривено от конвулсии лице.

Айрис потрепери. Беше уплашена… ужасно уплашена…

Трябваше да мисли… да се върне в онази нощ… да си спомни…

Розмаринът символизира спомените… Не можеше да има забрава.