Агата Кристи
Искрящ цианкалий (22)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Външно спокоен и невъзмутим, Стивън Фарадей беше дошъл в Скотланд Ярд, изпълнен с вътрешни терзания. Измъчваше го непоносима тежест. Тази сутрин всичко бе тръгнало толкова добре! Защо инспектор Кемп го повика тук с такъв многозначителен тон? Какво знаеше той, в какво се съмняваше? Може би подозренията му бяха само смътни и недоказуеми. Трябваше единствено да запази самообладание и да не признава нищо.

Без Сандра се чувстваше странно подтиснат и самотен. Струваше му се, че когато двамата заедно се изправят пред някаква беда, тежестта намалява наполовина. Заедно те имаха сила, смелост, власт. Сам, той беше нищо — дори по-лошо. Дали и Сандра мислеше така? Дали сега седеше в къщата на баща си — мълчалива, сдържана и горда, но изпълнена с усещането за ужасна уязвимост?

Инспектор Кемп го посрещна учтиво, но свъсено. На масата встрани седеше униформен полицай с писалка и листове хартия. Гласът на инспектора, след като покани Стивън да седне, беше официален и строг.

— Мистър Фарадей, трябва да взема показанията ви. Те ще бъдат записани. Преди да си тръгнете, ще трябва да ги прочетете и да ги подпишете. В същото време съм длъжен да ви уведомя, че имате право да откажете да свидетелствате и да изискате да присъства адвокатът ви.

Стивън се стресна, но външно не се издаде. Усмихна се с пресилена, хладна усмивка.

— Това звучи страховито, инспекторе.

— Искаме всичко да е напълно ясно, мистър Фарадей.

— Всичко, което кажа, може да бъде използвано срещу мен, така ли?

— Ние не употребяваме думата срещу. Всичко, което кажете, може да бъде използвано в съда.

— Разбирам, инспекторе — каза Фарадей тихо. — Но не мога да разбера какво повече бих могъл да ви кажа. Тази сутрин чухте всичко.

— Срещата ни тази сутрин беше неофициална, нещо като отправна точка. Освен това, мистър Фарадей, има някои факти, които реших, че ще предпочетете да обсъдим тук. Опитваме се да бъдем максимално дискретни, доколкото разкриването на истината позволява. Предполагам, вече имате представа за какво намеквам.

— Боя се, че не.

Старши инспектор Кемп въздъхна.

— Ще ви помогна. С починалата мисиз Розмари Бартън сте били в интимни отношения…

Стивън го прекъсна:

— Кой твърди това?

Кемп се наведе напред и извади от бюрото си изписан на машина лист.

— Това е препис от писмо, намерено сред вещите на починалата. Оригиналът е заведен при нас и ни беше донесен от мис Айрис Марл, която припозна почерка като този на сестра си.

Стивън прочете: Леопард, мили…

Започна да му се гади. Гласът на Розмари… умоляващ, настояващ… Никога ли нямаше да умре миналото? Нямаше ли най-после да бъде погребано?

Той се съвзе и погледна инспектор Кемп.

— Може би сте прав в предположението, че мисиз Бартън е писала това, но по нищо не личи, че е било адресирано до мен.

— Отричате ли, че сте плащали наем за апартамент, намиращ се на „Ърлс Коурт“, двадесет и едно, жилищна собственост „Малънд“?

Значи знаеха! Стивън се зачуди дали не им е било известно още от самото начало. Той сви рамене.

— Изглежда сте много добре информирани. Мога ли да попитам защо личният ми живот трябва да се изважда на показ?

— Това няма да стане, освен, ако не се докаже, че е свързано със смъртта на Джордж Бартън.

— Разбирам. Хрумнало ви е, че най-напред съм имал любов с жена му, а после съм го убил.

— Оставете това, мистър Фарадей, ще бъда съвсем искрен с вас. Вие и мисиз Бартън сте били много близки… Разделили сте се по ваше желание, а не по желание на дамата. От това писмо личи, че се е канела да ви създава неприятности. След това е умряла — много навременно.

— Тя се самоуби. Признавам, вината отчасти може и да е моя. Аз може и да упреквам себе си за това, но то не касае законността.

— Може да се е самоубила, а може и да не е. Джордж Бартън е смятал, че не е. Опитал се е да разбере истината… и умря. Това е много показателно.

— Просто не мога да проумея защо… смятате, че може да съм аз?

— Нима смъртта на мисиз Бартън не дойде в много удобен за вас момент? Един скандал, мистър Фарадей, би бил пагубен за кариерата ви.

— Нямаше да има скандал. Мисиз Фарадей щеше да се вразуми.

— Дали? Жена ви знаеше ли за тази връзка, мистър Фарадей?

— Естествено, че не.

— Сигурен ли сте в това?

— Да, напълно. Тя нямаше представа, че между мен и Розмари Бартън има нещо повече от обикновено приятелство. Надявам се никога да не научи истината.

— Жена ви страда ли от ревност, мистър Фарадей?

— Ни най-малко. Никога не е показвала и най-дребен признак. Тя е твърде разумна за такова нещо.

Инспекторът остави последното изречение без коментар и попита:

— През последната година разполагал ли сте с калиев цианид, мистър Фарадей?

— Не.

— Но в имението ви в провинцията има известно количество?

— Градинарят може и да има. Аз не знам нищо за това.

— Лично вие никога не сте купували от аптека, за фотографски нужди например?

— Нищо не разбирам от фотография и повтарям, че нямам и никога не съм купувал цианкалий.

Кемп го попритисна още малко, след което го пусна да си върви.

— Много бързо отрече, че жена му е знаела за връзката му с Розмари — замислено каза Кемп на подчинения си след това. — Защо, според теб?

— Вероятно се страхува тя да не разбере.

— Може и да е така, но ми се струва, че има достатъчно ум, за да схване, че въпреки неведението си, жена му всеки момент би могла да научи и да заиграе грубо с него. Това в нашите очи би му дало допълнителен мотив да накара Розмари Бартън да млъкне завинаги. Ако искаше да запази кожата си, обаче, би трябвало да твърди, че жена му е знаела за приключението малко или повече, но не му е обръщала внимание.

— Предполагам, че не се е замислил за това, сър.

Кемп поклати глава. Стивън Фарадей не беше глупак. Имаше остър и проницателен ум. И много държеше да убеди инспектора, че Сандра не е подозирала нищо.

— Е — каза Кемп след малко, — полковник Рейс е доволен от това, което е открил и ако е прав, семейство Фарадей отпада. И двамата. Ще се радвам, ако е така. Този човек ми допада, а и лично аз не смятам, че е убиец.

Стивън отвори вратата на всекидневната и извика:

— Сандра!

Тя излезе от полумрака и сложи ръце върху раменете му.

— Стивън?

— Защо стоиш на тъмно?

— Не можех да понасям светлината. Какво стана? Кажи ми?

— Те знаят — отвърна Стивън.

— За Розмари?

— Да.

— И какво мислят?

— Разбира се, виждат, че имам мотив… О, мила моя, виж в какво те заплетох! За всичко съм виновен аз! Трябваше веднага след смъртта на Розмари да се махна, да замина за някъде, да те освободя… Така поне ти нямаше да се забъркаш в това…

— Глупости! Стивън, никога не ме оставяй, никога! Тя се притисна към него разплакана. Той почувства тръпките по тялото й.

— Стивън, ти си моят живот! Никога не ме оставяй!

— Сандра, наистина ли… Не знаех, че…

— Аз не исках да знаеш. Но сега…

— Да, сега… В тази ужасна каша сме заедно, Сандра… Ще се борим заедно… каквото и да се случи… Заедно.

Прегърнати в полумрака, те почувстваха, че силите им се връщат.

— Това няма да разруши живота ни — каза Сандра решително. — Няма! Няма!