Агата Кристи
Искрящ цианкалий (17)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Двамата мъже се разделиха. Рейс взе такси и отиде в офиса на Джордж Бартън в града. Инспектор Кемп, с мисъл за ежедневните си разноски, се качи на автобус и слезе не далеч от къщата на Кидърминстър.

Когато се изкачи по стъпалата и натисна звънеца, лицето на инспектора беше доста мрачно. Знаеше, че се намира в особено положение. Фамилията Кидърминстър имаше огромно политическо влияние и разклоненията й опасваха като мрежа цялата страна. Той имаше пълно доверие в безпристрастността на съдебната система. Ако Стивън или Александра Фарадей бяха замесени в убийството на Джордж Бартън, никакви „връзки“ или „натиск“ не биха ги спасили от последствията. Но ако бяха невинни, или ако доказателствата срещу тях не бяха достатъчно категорични, за да осигурят осъждането им, тогава отговорният следовател трябваше да внимава как действа, защото висшестоящите му непременно щяха да го ударят през пръстите. При тези обстоятелства, беше съвсем разбираемо защо инспектор Кемп не изпитваше радост от това, което го очаква. Струваше му се съвсем възможно, както сам се изразяваше, Кидърминстър да „заиграе грубо“.

Но инспекторът скоро разбра, че предположенията му са били донякъде наивни. Лорд Кидърминстър беше твърде опитен дипломат, за да си позволи да прибегне до грубости.

След като изложи задачата си пред внушителния иконом, инспектор Кемп веднага бе отведен в една сумрачна стая с покрити с книги стени в задния край на къщата, където вече го очакваха лорд Кидърминстър, дъщеря му и зет му.

Лордът направи крачка напред и подаде ръка на Кемп.

— Идвате точно навреме, инспекторе. Длъжен съм да изразя благодарността си за любезната ви готовност да дойдете тук, вместо да извикате зет ми и дъщеря ми при вас в Скотланд Ярд. Разбира се, те бяха напълно готови да се отзоват, ако се беше наложило, но… Оценяваме любезността ви. Сандра каза тихо:

— Да, така е, инспекторе.

Роклята и беше от някакъв тъмночервен мек плат и както седеше с гръб към високия тесен прозорец, напомняше на Кемп за един стъклопис, видян в една катедрала в чужбина. Впечатлението се подсилваше от овала на лицето й и от кокалестите й рамене. На стъклото беше изрисуван някакъв светец… но лейди Александра далеч не беше светица. И все пак, някои от старите светци му се струваха доста странни — не обикновени смирени християни, а нетолерантни, фанатични, жестоки към себе си и околните. Истинската им човешка природа беше добре замаскирана, но не бяха лишени от нея. В това инспектор Кемп беше убеден.

Заговори лорд Кидърминстър, който доста умело даваше насока на разговора:

— Няма да крия от вас, инспекторе, че случилото се е много болезнено и неприятно за всички нас. Това е вторият път, когато дъщеря ми и зет ми присъстват на насилствена смърт на публично място. — едни и същи членове на семейството, в един и същи ресторант. Излишно е да казвам, че шуменето в пресата за подобни неща винаги се отразява неблагоприятно на хората, които се занимават с обществена работа. Разбира се, ние не можем да избегнем това. Всички добре си даваме сметка, че колкото-по-бързо се разреши проблемът, толкова по-бързо ще спадне интересът към събитието и затова дъщеря ми и зет ми са готови да отговорят на всички ваши въпроси.

— Благодаря ви, лорд Кидърминстър. Високо ценя отношението ви към случилото се и смятам, че то със сигурност ще улесни работата ми.

Александра Фарадей каза:

— Питайте ни, каквото пожелаете, инспекторе.

— Благодаря, лейди Александра.

— Още нещо, инспекторе — добави лорд Кидърминстър. — Разбира се, вие имате собствени източници на информация и доколкото разбрах от своя приятел, член на комисията по вътрешните работи, смъртта на този човек, Джордж Бартън, се счита за убийство, а не за самоубийство, което би се сторило по-вероятното обяснение на външните наблюдатели. Самата ти, Сандра, смяташе, че се е самоубил, нали?

Готическата фигура леко наведе глава.

— Толкова очевидно ми се струваше снощи! — отвърна Сандра. — Бяхме в същия ресторант и дори на същата маса, на която миналата година се отрови бедната Розмари. През лятото се виждахме с мистър Джордж Бартън в провинцията и ни се видя много странен… просто не приличаше на себе си… Решихме, че смъртта на жена му не му дава спокойствие. Той беше много привързан към нея и не мисля, че успя да надмогне мъката си. Ето защо ми се стори, че самоубийството е най-естественото обяснение… поне най-вероятното. Но изобщо не мога да си представя защо някой би искал да убие Джордж Бартън.

— Аз също не мога — намеси се Стивън Фарадей.

— Бартън беше прекрасен човек. Сигурен съм, че не е имал никакви врагове.

Инспектор Кемп огледа последователно трите очакващи отговор лица пред себе си и се замисли преди да заговори. „По-добре да им кажа“ — реши той.

— Това, което казвате, лейди Александра е точно така. Но, виждате ли, има някои неща, които вероятно още не знаете.

— Не бива да се бъркаме в работата на инспектора — намеси се лорд Кидърминстър. — Единствено той може да реши, кои факти може да направи публично достояние.

— Благодаря, милорд, но няма причина да не дам някои пояснения. Ето за какво става дума. Преди смъртта си, Джордж Бартън е споделил с двама души увереността си, че жена му не се е самоубила, а е била отровена от някой друг. Също така, той е бил убеден, че е открил следите на този „друг“ и на вечерята снощи, привидно дадена заради рождения ден на мис Марл, всъщност се е надявал да разбере точно кой е убиецът.

Последва тишина и в тази тишина инспектор Кемп, който въпреки непроницаемото си лице беше чувствителен човек, долови нещо което би могло да се окачестви като тревога. Израженията на събеседниците му не показваха нищо такова, но той би могъл да се закълне, че е прав.

Пръв се съвзе лорд Кидърминстър. Той каза:

— Но, предполагам, самото това негово убеждение би могло да извади нещастният Бартън от… от релси. Терзанията около смъртта на жена му може да са нарушили душевния му баланс.

— Точно така, лорд Кидърминстър. Но това показва, че той определено не е бил от хората склонни към самоубийство.

— Да, да. Разбирам какво имате предвид. Отново се възцари тишина. Неочаквано я наруши Стивън Фарадей:

— Но откъде-накъде на Бартън му е хрумнало такова нещо? В края на краищата Розмари наистина се самоуби, нали?

Инспектор Кемп го погледна благосклонно.

— Мистър Бартън не е смятал така.

Намеси се Лорд Кидърминстър:

— Но полицията тогава се съгласи с версията за самоубийство. Никога не е ставало дума за нещо друго.

— Фактите — отговори тихо инспектор Кемп — не противоречаха на версията за самоубийство. От друга страна, нямаше никакви данни за друг извършител.

Той знаеше, че човек от калибъра на лорд Кидърминстър би схванал точното значение на думите му.

С малко по-официален тон инспектор Кемп продължи:

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако не възразявате, лейди Александра.

— Моля — каза тя и леко се обърна към него.

— Снощи вие нямахте никакви подозрения, че Джордж Бартън може да е бил убит, така ли?

— Не, нямах. Бях напълно убедена, че се е самоубил. И сега съм убедена — добави тя.

Кемп не реагира на думите й и продължи:

— Получавали ли сте анонимни писма през последната година, лейди Александра?

Изглежда спокойствието й беше нарушено от неподправено изумление:

— Анонимни писма! Не, никакви!

— Сигурна ли сте? Този тип писма са нещо твърде неприятно и човек се стреми да не им обръща внимание, но в този случай могат да се окажат от голямо значение. Ето защо, искам специално да подчертая, че ако има такова нещо, аз трябва да го зная.

— Разбирам, инспекторе, но мога да ви уверя, че не съм получавала анонимни писма.

— Много добре. Казахте, че това лято мистър Бартън ви се е сторил странен. В какво точно се изразяваше тази странност?

Тя се замисли за миг.

— Ами… беше нервен, напрегнат. Изглежда му беше трудно да се съсредоточи върху това, което се говореше. — Тя се обърна към съпруга си:

— На теб какво ти направи впечатление, Стивън?

— Да, мисля, че тя е права. Освен това изглеждаше физически нездрав. Беше отслабнал.

— Забелязахте ли някаква разлика в отношението му към вас или съпруга ви? Да е охладнял, например?

— Не, точно обратното. Той купи къща съвсем близо до нашата и изглеждаше много благодарен за това, което направихме за него… имам предвид запознанствата с местните хора и така нататък. Разбира се, за нас беше удоволствие да помогнем на него и Айрис Марл, която е едно очарователно момиче.

— Беше ли починалата мисиз Бартън ваша близка приятелка, лейди Александра?

— Не, не бяхме много близки — тя се засмя весело. — По-скоро беше приятелка на Стивън. Започна да се интересува от политика и той й помагаше да… да се ограмоти в тази област. Сигурна съм, че и на него му доставяше удоволствие. Тя беше много красива и привлекателна жена, знаете това.

„А ти си много умна — помисли си Инспектор Кемп. — Чудя се колко ли знаеш за тези двамата… Доста, без никакво съмнение.“

Той продължи:

— Никога ли мистър Бартън не е изказвал пред вас съмнения, че може би жена му не се е самоубила?

— Не, никога. Затова и съм толкова изненадана сега.

— А мис Марл? Тя също ли не е говорила пред вас за смъртта на сестра си?

— Не, не е.

— Имате ли представа защо Джордж Бартън е купил къща в провинцията? Вие със съпруга си ли му дадохте идеята?

— Не. Бяхме доста изненадани.

— И винаги се е държал приятелски с вас?

— Да, така е.

— Лейди Александра, какво знаете за Антъни Браун?

— Нищо. Абсолютно нищо. Срещали сме го няколко пъти, това е всичко.

— А вие, мистър Фарадей?

— Предполагам, че за него знам дори по-малко от жена си. Изглежда ми симпатично момче. Американец, доколкото разбрах.

— Можете ли да прецените, от личните си наблюдения, дали той е бил близък с Розмари Бартън?

— Не мога да твърдя нищо с положителност, инспекторе.

— Интересуваше ме впечатлението ви, мистър Фарадей.

Стивън се намръщи.

— Бяха приятели, само това мога да кажа.

— А вие, лейди Александра?

— Само впечатлението ми ли инспекторе?

— Да, само впечатлението ви.

— Тогава, доколкото не съм се заблудила, струваше ми се, че двамата са много добри приятели и че отношенията им са интимни. Просто… съдя от начина по който се гледаха… нямам конкретни доказателства.

— Дамите често преценяват тези неща много добре, лейди Александра — кимна Кемп. Глуповатата усмивка, — с която направи забележката си, би се сторила забавна на полковник Рейс, ако присъстваше. — Какво ще кажете за мис Лесинг, лейди Александра?

— Мис Лесинг беше секретарка на Джордж Бартън. За първи път я видях вечерта, когато умря мисиз Бартън. После съм я срещала само веднъж, когато беше дошла в провинцията, и снощи.

— Ако позволите още един неофициален въпрос, имахте ли впечатлението, че е била влюбена в Джордж Бартън?

— Не, нямам никаква представа.

— Тогава да преминем към събитията от снощи. Той разпита подробно Стивън Фарадей и жена му за всичко, случило се през трагичната вечер. Не се беше надявал да научи кой знае колко много, но все пак получи потвърждение за това, което вече знаеше. Всички показания съвпадаха в най-важното — Джордж Бартън беше вдигнал тост за Айрис и веднага след това беше отишъл да танцува. Всички други го бяха последвали и на масата не беше останал никой. Джордж и Айрис се бяха върнали първи. Никой от разпитаните не можеше да обясни наличието на празния стол, освен с думите на самия Бартън, че очаква своя приятел, полковник Рейс, да дойде по-късно — твърдение, което инспекторът знаеше, че не може да бъде вярно. Сандра Фарадей си спомни, а мъжът й потвърди, че когато след програмата са запалили осветлението, Джордж Бартън се е втренчил по много особен начин в празния стол и известно време е бил толкова разсеян, че не е чувал какво му се говори. След това се съвзел и вдигнал тоста за Айрис.

Единственото ново нещо, за което научи инспектор Кемп, беше разговорът между Александра Фарадей и Джордж Бартън във „Феърхейвън“, когато той беше настоявал толкова много тя и съпругът й да присъстват на вечерята по случай рождения ден на Айрис.

Претекстът, изложен от Джордж беше доста правдоподобен, според инспектор Кемп, макар и да не беше истинският. Той затвори бележника си, в който беше драснал един-два йероглифа и се изправи.

— Много съм ви благодарен, милорд, и на вас мистър Фарадей и лейди Александра, за помощта и оказаното ми съдействие.

— Присъствието на дъщеря ми ще бъде ли наложително при дознанието?

— Не, на този етап всичко ще бъде формалност. Трябва да се изслушат заключенията на медицинската експертиза и идентификацията на трупа. След това всичко ще се отложи за след една седмица. Дотогава — тонът на инспектора леко се промени, — се надявам да сме напреднали значително.

Той се обърна към Стивън Фарадей:

— Между другото, мистър Фарадей, има една-две малки подробности, за които бихте мигли, да ми помогнете. Няма нужда да безпокоим лейди Александра. Можете да ми се обадите в Скотланд Ярд и ще си уговорим среща, в удобно за вас време. Доколкото знам, вие сте много зает.

Изрече го любезно и нехайно, но за тримата слушатели тези думи прозвучаха особено.

— Разбира се, инспекторе — успя да каже Стивън Фарадей услужливо и погледна часовника си. — Трябва да бързам за Парламента.

Когато Стивън Фарадей и инспекторът тръгнаха, лорд Кидърминстър се обърна към дъщеря си и я попита направо, без заобикалки:

— Да не би Стивън да е имал нещо с онази жена?

Сандра Фарадей отговори само след миг:

— Разбира се, че не. Иначе щях да разбера. И освен това, Стивън не е такъв.

— Слушай, мила моя, няма никакъв смисъл да опъваш уши назад и да забиваш копита — в земята. Тези неща рано или късно се разчуват. По-добре е да знаем отсега.

— Розмари Бартън беше приятелка на Антъни Браун. Навсякъде ходеха заедно.

— Добре — промърмори лорд Кидърминстър. — Ти знаеш най-добре.

Той не повярва на дъщеря си. Когато излизаше бавно от стаята, изражението на лицето му беше мрачно и объркано; Качи се горе в стаята на жена си. Беше й забранил да присъства на срещата с инспектора, защото много добре познаваше високомерието й и склонността й да предизвиква конфликти, а чувстваше, че в настоящия момент отношенията им с полицията трябва да бъдат хармонични.

— Е? — подкани го лейди Кидърминстър. — Как мина?

— Съвсем добре на пръв поглед — отговори лордът замислено. — Този инспектор Кемп е вежлив човек… държи се много приятно… Проведе целия разговор тактично… струва ми се прекалено тактично.

— Значи нещата са сериозни, така ли?

— Да, сериозни са. Не трябваше да позволяваме на Сандра да се омъжва за този приятел, Вики.

— Тогава ти го казах.

— Да, да — съгласи се той. — Ти беше права, а аз сгреших. Но повярвай ми, тя щеше да се омъжи за него въпреки всичко. Когато Сандра реши нещо, никой не може да й попречи. Самият факт, че срещна Стивън Фарадей беше трагедията — човек, за чието потекло и произход не знаем нищо. Как може да се предвиди как ще се държи такъв човек във време на криза?

— Значи — каза лейди Кидърминстър, — смяташ, че сме взели убиец в къщата си?

— Не зная. Не искам да го осъждам, без да съм сигурен, но ми се струва, че така смята полицията. А те никак не са глупави. Имал е авантюра с жената на този Бартън… това е повече от ясно. Или тя се е самоубила заради него, или той… Все едно, каквото и да е станало, Джордж Бартън се е досетил и е искал да устрои публичен скандал… Предполагам, че Стивън просто не е могъл да понесе това и…

— И го е отровил?

— Да.

Лейди Кидърминстър поклати глава.

— Не мога да се съглася.

— Може и да си права, но някой го е направил.

— Ако питаш мен, Стивън просто няма кураж да извърши подобно нещо.

— Той се безпокои за кариерата си, знаеш. Има голям талант и може да стане истински държавник. Никой не може да каже, как би реагирал такъв човек, ако го притиснат до стената.

Жена му отново поклати глава.

— Въпреки всичко смятам, че не би имал нужния кураж. За такова нещо човек трябва да е способен на безразсъдство и да има душа на комарджия. Боя се, Уилиам, ужасно се боя!

Той я погледна втренчено.

— Да не би да искаш да кажеш, че Сандра… Сандра…!

— Не бих искала дори да си го помисля, но няма полза, ако страхливо се свиваме в черупките си и отказваме да погледнем реалностите. Тя си е загубила ума по този човек… от самото начало… У нея има нещо особено. Никога не съм я разбирала напълно, но винаги съм се страхувала за нея. Би рискувала всичко… всичко… за Стивън. Без да мисли за цената. И ако е проявила безумието или безразсъдството да направи нещо такова, трябва да бъде защитена.

— Защитена? Какво искаш да кажеш?

— Трябва да й помогнеш! Не можем да изоставим собствената си дъщеря, нали? За щастие, ти имаш възможност да дърпаш доста конци…

Лорд Кидърминстър се вгледа в жена си. Макар и да смяташе, че познава характера й добре, той беше ужасен от силата и смелостта на нейния реализъм — от факта, че дори окото й не трепваше при мисълта за такива непобиращи се в ума неща, а и от безскрупулността и.

— Значи ми предлагаш, ако дъщеря ми е убила човек, да използвам положението си, за да я отърва от последствията?

— Разбира се — отвърна лейди Кидърминстър.

— Мила Вики! Ти не можеш да разбереш! Човек не прави такива неща. Един подобен акт би бил безчестен!

— Глупости! — каза лейди Кидърминстър.

Очите им се срещнаха — двамата бяха толкова далече един от друг, че никой не можеше да разбере гледната точка на другия. Така биха могли да се гледат Агамемнон и Клитемнестра с името Ифигения на устните им.

— Можеш да упражниш натиск върху полицията, за да изоставят всичко и да обявят официално, че Джордж Бартън се е самоубил. И друг път е ставало така, не се прави, че не знаеш.

— Ставало е, когато са били засегнати държавните интереси, когато е била намесена политиката. В този случай няма нищо подобно. Никак не съм сигурен, че ще мога да направя такова нещо.

— Ще можеш, ако решиш.

Лорд Кидърминстър избухна ядосано:

— Дори и да можех, нямаше да го направя! Никога не бих злоупотребил с общественото си положение!

— Ако я арестуват и съдят, поне ще си направиш ли труда да наемеш най-добрите адвокати? Ще направиш всичко възможно, за да я освободят?

— Разбира се! Но това е съвсем различно нещо! Изглежда вие жените не можете да схванете разликата!

Лейди Кидърминстър замълча необезпокоена от думите му. От петте си дъщери тя обичаше Сандра най-малко и въпреки всичко, в момента тя беше майка — единствено майка — и беше готова да защити децата си по всякакъв начин — честен или безчестен.

— Във всеки случай — каза лорд Кидърминстър — Сандра няма да бъде обвинена, ако срещу нея няма абсолютно неопровержими доказателства. Аз лично не мога да допусна, че моя дъщеря е способна на убийство. Изумен съм, Вики, че дори за миг можеш да си помислиш такова нещо.

Жена му не отговори и той смутено излезе от стаята. Не можеше да приеме, че Вики Вики… която познаваше от толкова много години, имаше в характера си такива неподозирани и наистина ужасяващи потайни кътчета.