Агата Кристи
Искрящ цианкалий (16)

ГЛАВА ТРЕТА

Мистър Моралес беше отседнал в хотел „Риц“. В този сутрешен час мексиканецът едва ли представляваше приятна гледка — все още небръснат, с кървясали очи и всички други признаци на тежък махмурлук.

Мистър Моралес беше американски поданик и говореше някаква разновидност на американски английски. Макар и да заяви, че ще се помъчи да си спомни всичко от предната вечер, това не се оказа никак лесно.

— Отидох с Криси… каква жена само е тя… Каза, че онова било добра бърлога. Миличка, викам й аз, ще отидем, където поискаш. Тузарско заведение беше, не мога да отрека… И знаят как да те оскубят! Отърваха ме от близо тридесет долара! Ама оркестърът им беше слаб. Изобщо не знаят как се свирят такива парчета…

Наложи се да отклонят мистър Моралес от разказа за това как сам той е прекарал вечерта и да настоят да си припомни голямата маса в средата. И тук той не им помогна много.

— Наистина имаше маса и седяха някакви хора… Не се сещам как изглеждаха, обаче. Много-много не им обръщах внимание, докато онзи тип не хвърли топа. Отначало помислих, че не издържа на пиячката. Сега си спомням една от мадамите. Беше с черна коса и всичко си й беше както трябва.

— Имате предвид момичето със зелената рокля?

— Не не тази. Тя беше кльощава. Другата беше в черно и беше добре закръглена.

Мис Рут Лесинг бе привлякла блуждаещия поглед на мистър Моралес.

Той сбърчи нос с възхищение.

— Гледах я как танцува… Нямаше грешка, казвам ви. Смигнах веднъж-два пъти, но тя сякаш не ме видя — гледаше през мен, както правите вие англичаните.

Нищо по-съществено не успяха да измъкнат от мистър Моралес и той призна, че когато е започнала програмата, вече е бил доста пиян.

Кемп му благодари и се приготви да си тръгва.

— Утре тръгвам за Ню Йорк — каза Моралес изпълнен с копнеж. — Ако искате мога да остана тук?

— Не, благодаря. Не мисля, че показанията ви ще са от значение за следствието.

— Виждате ли, тук ми харесва и ако остана заради полицията, фирмата няма да вдига врява. Щом полицията ти каже да си на разположение, значи оставаш на разположение и толкоз. Може би, ако се замисля по-дълбоко, все пак ще успея да си спомня нещо…

Но Кемп отказа да се хване на тази въдица и с Рейс отидоха на Брук стрийт, където ги посрещна един сприхав джентълмен — бащата на Патриша Удуърт.

Генерал Удуърт ги заля с водопад от недвусмислени слова. Що за идея, по дяволите, да се предполага, че дъщеря му, неговата дъщеря, може да е замесена в подобно нещо! Ако едно момиче не може да отиде с годеника си на ресторант, без да бъде тормозено от детективи и Скотланд Ярд, докъде ще да стигне Англия? Та тя дори не познава онези хора, как им беше името… Хъбърд? Бартън? Някакъв си никому неизвестен човек! Това показвало, че колкото и да внимаваш къде ходиш, пак не можеш да избегнеш неприятностите. „Люксембург“ уж бил прилично място, а вече за втори път в него се случва такова нещо. Джералд трябва да е глупак, за да води Патриша там. Сегашните млади хора си мислят, че знаят всичко. Във всеки случай, той няма да позволи дъщеря му да бъде тормозена и подлагана на кръстосан разпит — не, ако не се посъветва с адвоката си. Щял да позвъни на стария Андерсън, в „Линкълнс Ин“ и да го попита дали…

Тук генералът млъкна и се вгледа в полковник Рейс.

— Виждал съм ви някъде — каза той. — Къде ли може да е било…?

Рейс отговори незабавно и с усмивка.

— При Бадерпор, през 1923 година.

— Боже мили! — възкликна генералът. — Ако това не е Джони Рейс! Как така си се забъркал в този цирк?

Рейс продължи да се усмихва.

— Когато стана дума за разпита на дъщеря ви, случайно бях при инспектор Кемп. Предположих, че за нея ще е много по-добре, ако дойде той, вместо да я вика в Скотланд Ярд. Реших да се отбия и аз.

— А… да, много любезно от твоя страна, Рейс.

— Естествено — намеси се инспектор Кемп, — искахме да тревожим младата дама колкото се може по-малко.

В този момент вратата се отвори и влезе самата мис Патриша Брайс-Удуърт, която веднага взе положението в свои ръце със самочувствието и невъзмутимостта на най-младите.

— Здравейте — каза тя. — Вие сте от Скотланд Ярд, нали? Заради снощи? Очаквах ви с нетърпение. Да не би татко да ви е наговорил разни неща? Татко, престани най-накрая! Знаеш какво каза лекарят за кръвното ти налягане! Защо трябва да се ядосваш за всичко, не мога да разбера! Просто ще поканя инспекторите или полицаите, или каквито са, в стаята си и ще изпратя Уолтърс да ти донесе малко уиски със сода.

Генералът изпитваше желание в отговор да изстреля няколко унищожителни фрази едновременно, но успя само да промърмори:

— Майор Рейс, стар мой приятел.

При това представяне момичето моментално загуби интерес към полковника и отправи главозамайваща усмивка към инспектор Кемп.

След това неумолимо затръшна вратата на бащиния си кабинет и ги поведе към стаята си с генералска самоувереност.

— Горкият татко — забеляза тя. — Винаги се държи така. Но всъщност никак не е трудно да го укротиш.

Последва дружески разговор, но с много малко полезни резултати.

— Беше ужасно, наистина — каза Патриша. — Вероятно друг път в живота ми няма да се случи да присъствам на местопрестъплението, когато се извършва убийство. Убийство беше, нали? Във вестниците не пишеше нищо определено, но аз казах на Джери по телефона, че трябва да е било убийство. Като си помисля само! Да се случи толкова близо до мен и аз дори да не погледна!

Съжалението в гласа й беше несъмнено.

Стана съвсем ясно, че, както песимистично бе предположил инспектор Кемп, младите хора, сгодени само преди седмица, не бяха обръщали внимание на нищо, освен на самите себе си.

Колкото и да се мъчеше, Патриша Брайс-Удуърт успя да си припомни само някои личности.

— Сандра Фарадей изглеждаше много елегантно, но тя винаги се носи така. Беше с тоалет от „Скиапарели“.

— Познавате ли я? — попита Рейс.

— Само по физиономия. Винаги съм си мислила, че е много скучна. Надута, като повечето политици.

— Познавате ли някой от останалите?

Тя поклати глава.

— Не, не съм виждала никой от тях. Поне така си мисля. Всъщност, не бих обърнала внимание и на Сандра Фарадей, ако не беше тоалетът й.

— Ще видиш — каза инспектор Кемп, когато си тръгваха, — че мистър Толингтън ще отговори съвсем същото… Само дето въобще не е имало какво да привлече вниманието му.

— Да, наистина — съгласи се Рейс. — Кройката на костюма на Стивън Фарадей едва ли му е причинила душевни терзания.

— Мисля — каза инспекторът, — че е по-добре да отидем при Кристин Шанон. Така ще свършим с външните свидетели.

Мис Шанон, както бе споменал инспекторът, беше красива блондинка. Изрусената й, внимателно вчесана назад коса, откриваше бялото й като на бебе лице. Можеше и да е празноглава, както твърдеше Кемп, но определено беше приятна за гледане и стаената в големите й, бебешко сини очи хитрост, подсказваше, че празноглавието й е само в интелектуалната сфера и че когато става дума за финанси и земна пресметливост, умът й е съвсем на място.

Тя посрещна двамата мъже безкрайно любезно, предложи да им налее нещо за пиене и когато отказаха, настоя да си вземат цигари. Апартаментът й беше малък, с евтино модерно обзавеждане.

— С удоволствие ще се опитам да ви помогна, инспекторе. Питайте ме, каквото пожелаете.

Кемп започна с няколко стандартни въпроса относно поведението на компанията от съседната маса.

Кристин Шанон се оказа необикновено наблюдателна.

— Настроението им не беше добро, личеше си отдалеч. Вдървени, притеснени… Стана ми жално за възрастния човек, сигурно бяха негови гости. Как ли не се стараеше да оправи нещата, но и той беше нервен като котка пред куче. Както и да се мъчеше, не успя да стопи леда. Високата жена, която седеше от дясната му страна, беше изопната сякаш беше глътнала ръжен, а пък хлапето отляво трябва да беше побъркано от мъка, защото не седеше до хубавото момче отсреща. Високият рус приятел до нея изглежда имаше болен стомах… Хранеше се като че ли очакваше всеки момент да се задуши. Жената до него се опитваше всячески да го съживи, но и нейните нерви май бяха изопнати до краен предел.

— Изглежда сте забелязали много неща, мис Шанон — каза полковник Рейс.

— Ще ви издам една тайна. Аз самата не се забавлявах кой знае колко. Трета вечер под ред излизам с този мой приятел и беше започнал да ми омръзва. Искаше да види Лондон, особено тузарските заведения и трябва да призная, че никак не беше стиснат. Шампанско навсякъде. Ходихме в „Компрадор“, после в „Мил Фльор“ и най-накрая в „Люксембург“. Той се забавляваше отлично. Може да се каже, че беше трогателен, но не бих нарекла разговорите ни интересни. Обясняваше ми надълго и нашироко за някакви сделки в Мексико и някои от тези истории вече чувах за трети път. Разказваше ми и за всичките си жени и колко били луди по него. След време много се отегчих, а и ще признаете, че Педро не е кой знае какъв хубавец, така че се съсредоточих върху ястията и започнах да се оглеждам наоколо.

— Това е чудесно от наша гледна точка, мис Шанон — усмихна й се инспектор Кемп. — Надявам се, да сте забелязали нещо, което да ни помогне да разрешим проблема.

Кристин поклати глава.

— Нямам представа кой подреди старото момче. Никаква представа. Той само отпи шампанско, почервеня и се свлече.

— Помните ли, кога пи от тази чаша за последен път преди това?

Блондинката се замисли.

— Да, струва ми се… беше точно след програмата. Запалиха осветлението, той вдигна чашата си и каза нещо, другите също вдигнаха чаши. Предполагам беше някакъв тост.

Инспектор Кемп кимна.

— И после?

— После засвири оркестърът и всички отидоха да танцуват. Смееха се. Изглежда за първи път се бяха отпуснали. Шампанското може да направи чудеса и с най-вдървената компания.

— Всички тръгнаха заедно и на масата не остана никой, така ли?

— Да.

— И никой не докосна чашата на мистър Бартън?

— Никой — отговори тя веднага. — Абсолютно сигурна съм.

— Докато тях ги нямаше, някой приближавал ли се е до масата?

— Никой… освен келнера, разбира се.

— Келнерът? Кой келнер.

— Един от помощниците, беше с престилка. Около шестнадесетгодишен. Не истинският келнер. Той е симпатичен дребен човек и ми прилича на маймуна… Мисля, че беше италианец.

Инспектор Кемп кимна при описанието на Джузепе Болсано.

— И какво направи това младо момче? Напълни чашите?

Кристин поклати глава.

— О, не. Не докосна нищо на масата. Само вдигна чантата, която една от жените беше съборила, когато ставаха да танцуват.

— Чия беше тази чанта?

Мис Шанон се замисли за малко и каза:

— Точно така. Чантата на хлапето. Зелена със златни орнаменти. Другите две жени имаха черни.

— И какво направи келнерът с чантата?

Кристин го изгледа с изненада.

— Сложи я на масата, нищо повече.

— Сигурна ли сте, че не е пипал никоя от чашите?

— Не, не е докосвал нищо. Само остави чантата и хукна нанякъде, защото един от истинските келнери му просъска да отиде да свърши нещо или не знам какво.

— И само тогава някой се е доближавал до масата?

— Само тогава.

— Но някой може да го е направил, без да го забележите?

Кристин поклати глава уверено.

— Не, никой не би могъл. Виждате ли, бяха извикали Педро на телефона и още не се беше върнал. Аз нямаше какво да правя, освен да се озъртам наоколо и да се отегчавам. Доста наблюдателна съм, а от мястото си нямаше много-много какво да гледам, освен празната маса до нашата.

— Кой се върна първи? — попита Рейс.

— Момичето със зелената рокля и възрастният. Те седнаха и тогава дойдоха русият и жената в черно. Най-накрая се появиха хубавото момче и надутата дама. Той танцуваше добре. Когато всички се настаниха, а келнерът започна да подгрява някаква чиния на спиртника, възрастният се наведе напред и дръпна нещо като реч. После всички вдигнаха чашите си и онова се случи.

Кристин замълча за малко и добави ведро:

— Ужасно, нали? Разбира се, помислих си, че е получил удар. Леля ми получи удар и се свлече по същия начин. Тогава Педро се върна и аз му казах: „Слушай, Педро, онзи човек получи удар“. А той вика: „Нищо му няма, нищо му няма. Само се е натряскал.“ Всъщност Педро се беше натряскал. Трябваше да го държа под око. В ресторант като „Люксембург“ никак не обичат такива работи. Ето затова не си падам по жабарите. Когато пийнат малко, забравят всякакви обноски. Никога не знаеш какво могат да ти сервират.

Тя се замисли за миг, после погледна хубавата гривна на дясната си китка и добави:

— Но не мога да отрека, че са щедри.

Кемп внимателно я отклони от темата за изпитанията и възнаграждението й и я накара да повтори разказа си още веднъж.

— Това беше последният ни шанс да научим нещо от външен човек — каза инспектор Кемп, когато излязоха от апартамента на Кристин Шанон. — И щеше да е много добре, ако бяхме имали късмет. Момиче от тези свидетели, които харесвам най-много. Забелязва нещата и ги помни с подробности. Ако имаше какво да види, щеше да го види. Значи не е имало нищо. Просто невероятно! Сякаш е било магия! Джордж Бартън пие шампанско и отива да танцува. Връща се, пие от същата чаша, която никой не е докосвал и, дявол да го вземе, тя се оказва пълна с цианкалий. Умът ми не го побира. Ако не се беше случило, щях да се закълна, че такова нещо е невъзможно!

Той замълча.

— Този келнер… момчето. Джузепе не спомена за него. Ще трябва да го разпитам. В края на краищата, само то се е приближавало до масата докато са танцували. Може да не е случайно.

Рейс поклати глава.

— Ако момчето беше сложило отровата, мис Шанон щеше да го забележи. Не би пропуснала такава подробност. В главата й няма нищо, което да задържа вниманието й и затова вижда всичко. Не, Кемп. Трябва да има някакво много просто и елементарно обяснение. Въпросът е да го открием.

— Съгласен съм. Има едно обяснение. Сложил е цианкалия сам.

— Започвам да вярвам, че именно това се е случило. Но ако е било така, убеден съм, че не е знаел, че в ръцете си държи цианкалий.

— Искаш да кажеш, някой му го е дал и му е казал, че е някакво лекарство… За кръвно налягане или нещо такова?

— Възможно е.

— А кой е бил този „някой“. Едва ли един от двамата Фарадей.

— Така е, това ми се струва малко вероятно.

— Същото бих казал и за Антъни Браун. Остават двама души — любящата сестра на жена му и…

— Преданата секретарка.

Кемп го погледна.

— Да, тя би могла да направи такова нещо… Сега трябва да отида до Кидърминстър. Ти какво смяташ да правиш? Ще се видиш ли с мис Марл?

— Смятам първо да поговоря с другата. В офиса. Ще поднеса съболезнованията си за стария приятел. Бих могъл да я поканя на обяд.

— Значи мислиш, че…

— Още не мисля нищо. Мъча се да открия някаква следа.

— Все едно трябва да видиш Айрис Марл.

— Ще я видя… Но предпочитам да отида у тях, когато нея я няма. Знаеш ли защо, Кемп?

— Сигурен съм, че не знам.

— Защото там има една жена, която цвърчи… цвърчи като малка птичка. „Една малка птичка ми каза…“ помниш ли този израз от детството си. Така е, Кемп. Тези хора могат да ти кажат много неща, ако само ги оставиш да… си цвърчат!