Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sparkling Cyanide [=Remembered Death], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Искрящ цианкалий

Първо издание

 

Превод Владимир Германов

Редактор Вихра Василева

Художник-оформител Димитър Стоянов

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

Издава „Абагар-холдинг“, София, 1992

Печат: ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-8004-70-4

с/о NIKA, Sofia

 

Agatha Christie. Sparkling Cyanide

FONTANA/Collins

First published 1945

First issued in Fontana Books 1960

Fifth Impression, June 1971

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЕТА

Полковник Рейс завари Рут Лесинг, седнала зад голямото бюро и потънала сред документи. Беше облечена с черно сако и пола, с бяла блуза. Впечатлиха го спокойствието и рутината й. Забеляза тъмните кръгове под очите й и тъжната извивка на устата й, но скръбта й, ако това беше скръб, беше също така добре овладяна, като и останалите й чувства.

Рейс обясни защо идва при нея и тя реагира веднага.

— Много се радвам, че дойдохте. Разбира се, че знам кой сте. Мистър Бартън ви очакваше снощи, нали? Помня, че го каза.

— Споменавал ли го е преди това?

Тя се замисли за момент.

— Не. Каза го, когато сядахме на масата. Спомням си, че бях малко учудена… — Тя замълча и леко се изчерви. — Разбира се, не заради това, че ви е поканил. Вие сте му стар приятел, зная. Трябваше да присъствате и онази вечер преди година. Изненадана бях, че след като е имал предвид вас, мистър Бартън не е поканил още една жена, за да се изравни бройката… Разбира се, очакваше се да закъснеете и можеше и изобщо да не дойдете… — Тя изведнъж млъкна. — Колко глупаво от моя страна… да говоря всичките тези неща, които нямат никакво значение! Днес съм ужасно глупава!

— На работа сте както обикновено?

— Разбира се — тя изглеждаше изненадана, почти шокирана. — Това е мое задължение! Има толкова неща за уреждане!

— Джордж винаги ми е говорил колко много разчита на вас — каза полковник Рейс тихо.

Рут извърна лице. Той видя как преглъща и как клепачите й трепват. Тя не демонстрираше никакви емоции и това почти го убеди в невинността й. Почти, но не напълно. И преди беше виждал добри актриси, чиито зачервени клепачи и черни кръгове около очите бяха резултат На умение, а не на естествени причини.

Въздържайки се от преценка, той си помисли: „Във всеки случай се владее отлично“.

Рут отново се обърна напред и в отговор на последната му забележка, каза тихо:

— Работихме заедно много години… през април ще станат осем… Знаех изискванията му и си мисля, че ми имаше доверие.

— Сигурен съм в това.

— Наближава обяд — добави той след малко. — Надявах се да дойдете да обядваме някъде на спокойствие. Има доста неща, който бих желал да ви кажа.

— Благодаря. Ще дойда с удоволствие.

Заведе я в малък спокоен ресторант, в който беше ходил и друг път. Там масите бяха сложени на достатъчно голямо разстояние и можеше да се разговаря спокойно.

След като поръча и келнерът се отдалечи, той погледна към събеседницата си.

Беше красива с правата си черна коса, със стиснатите си устни и волева брадичка.

Докато донесат поръчката им, полковник Рейс се впусна в случайни теми, а тя го остави да води разговора, показвайки интелигентност и чувствителност.

Най-накрая, след една пауза Рут Лесинг каза:

— Искахте да разговаряме за това, което стана снощи. Моля ви, не се колебайте. Всичко беше толкова невероятно, че просто имам нужда да говоря за него. Ако не бях видяла с очите си, просто нямаше да повярвам, че е станало.

— Разбира се, вие се видяхте с инспектор Кемп?

— Да, снощи. Стори ми се умен и опитен — тя замълча. — Наистина ли е било убийство, полковник Рейс?

— Кемп ли ви каза това?

— Той не каза нищо определено, но въпросите му съвсем ясно подсказваха какво има наум.

— Вашето мнение, мис Лесинг, по въпроса дали Джордж се е самоубил, или не, е може би по-меродавно от това на всеки друг. Вие го познавахте добре, вчера сте били заедно, предполагам. Как изглеждаше той? Както обикновено? Или беше разстроен… объркан… възбуден?

Тя се поколеба.

— Трудно е да се каже. Наистина беше ядосан и объркан, но за това имаше причина.

Тя обясни случая с Виктор Дрейк и съвсем кратко описа живота му досега.

— Хм — изсумтя Рейс. — Неизбежната черна овца. И Бартън беше ядосан заради него?

— Трудно ми е да преценя. Знаете ли, аз наистина познавах мистър Бартън много добре. Беше ядосан и разтревожен от всичко това. Предполагам, че мисиз Дрейк у дома му също е била разтревожена и е плакала, както обикновено в такива случаи… Естествено той е искал да уреди въпроса. Но останах с впечатлението че…

— Да, мис Лесинг? Сигурен съм, че впечатлението ви е точно.

— Добре тогава. Стори ми се, че раздразнението му не беше съвсем обикновено, ако мога да се изразя така. Защото това нещо се беше случвало и преди. Миналата година Виктор беше тук и отново беше изпаднал в беда. Наложи се да го изпратим в Южна Америка, но още миналия юни той телеграфира у дома за пари. Така че, реакциите на мистър Бартън ми бяха познати. Този път ми се стори, че раздразнението му е преди всичко резултат от това, че телеграмата пристигна точно когато беше напълно погълнат от подготовката за рождения ден на мис Марл. Наистина, толкова много мислеше за събитието, че се ядосваше на всеки друг възникнал ангажимент.

— Този рожден ден не ви ли се стори малко странен, мис Лесинг?

— Да, така беше. Мистър Бартън се държеше много особено. Беше възбуден… като дете.

— Не ви ли се струва, че е организирал всичко това с някаква специална цел?

— Намеквате за това, че тази вечер досущ приличаше на онази преди година, когато се самоуби мисиз Бартън?

— Да.

— Честно казано, идеята ми се стори много странна.

— И Джордж не ви даде никакво обяснение? Не сподели с вас нищо?

Тя поклати глава.

— Кажете ми, мис Лесинг, съмнявала ли сте се някога, че мисиз Бартън се е самоубила?

Тя го изгледа изненадано:

— О! Не!

— Джордж Бартън не ви ли е споделял, че смята жена си за жертва на убийство?

Тя се изненада още Повече.

— Джордж е смятал това?

— Виждам, че за вас то е нещо ново, мис Лесинг. Джордж е получил анонимни писма, в които пише, че жена му не се е самоубила, а е била убита.

— Ето защо беше толкова странен това лято! Представа нямах какво става с него!

— Значи не са ви били известни тези писма?

— Не. Много ли бяха?

— На мен показа две.

— А аз не съм знаела нищо!

В гласа и се прокрадна горчивина.

Той продължи да я гледа още известно време и каза:

— Е, мис Лесинг, според вас възможно ли е Джордж да се е самоубил?

Тя поклати глава:

— Не… Не.

— Но казахте, че е бил възбуден и разтревожен?

— Да, но това продължаваше от доста време. Сега разбирам защо. И разбирам защо толкова го вълнуваше снощното празненство… Сигурно си е бил наумил да… Надявал се е като възпроизведе точно тогавашната обстановка да научи още нещо… Горкият Джордж! Как ли трябва да се е чувствал!

— А какво мислите за Розмари Бартън, мис Лесинг? Още ли смятате, че се е самоубила?

Тя се намръщи.

— И през ум не ми е минавало, че може да е нещо друго.

— Депресия след инфлуенца?

— Може би не само това. Тя наистина беше нещастна. Личеше си отдалеч.

— Имате ли представа защо?

— Да. Тогава имах. Разбира се, може и да не съм била права, но жените като мисиз Бартън са много прозрачни… Изобщо не си правят труд да скриват чувствата си. За щастие, мисля, че мистър Бартън не се досещаше нищо… О, да, беше много нещастна. Освен това онази вечер я болеше ужасно главата, освен другите последствия от болестта.

— Откъде знаете, че я е боляла главата?

— Чух я да го казва на лейди Александра в тоалетната. Искаше нещо за главобол и за щастие мисиз Фарадей имаше някакви капсули, които й даде.

Ръката на полковник Рейс, хванала чашата, замръзна във въздуха.

— И тя ги взе?

— Да.

Полковникът сложи чашата си на масата и погледна жената пред себе си. Тя изглеждаше спокойна и сякаш не разбираше значението на това, което беше казала току-що. А то наистина беше съществено. Значи Александра Фарадей, за която би било най-трудно да сложи незабелязано каквото и да било в чашата на Розмари, е имала друга възможност да даде отровата. Може би е била в капсулата. Обикновено капсулите се разтварят само за няколко минути, но тази може да е имала допълнително желатиново покритие или нещо друго. А може Розмари да не я е глътнала веднага, а по-късно.

Полковник Рейс попита внезапно:

— Видяхте ли я да я взема?

— Моля?

По озадаченото й изражение той разбра, че мислите й са се насочили другаде.

— Видяхте ли Розмари да гълта капсулата?

Рут сякаш се сепна.

— Не, не. Не я видях да го прави. Само благодари на лейди Александра.

Значи Розмари би могла да е пуснала лекарството в чантата си и по-късно, по време на програмата, главоболът й да се е увеличил и да го е изпила. Предположение… чисто предположение, но все пак — една възможност.

Рут го погледна:

— Защо ме питате това?

Погледът й изведнъж стана напрегнат, пълен с въпроси. Той наблюдаваше, така му се струваше, как интелектът й работи.

След това тя каза:

— О, разбирам. Разбирам защо Джордж купи онази къща в съседство с имението на Фарадей. И виждам защо не ми е казал за онези писма. Стори ми се много странно. Но разбира се, той е повярвал… а, това означава, че жена му е убил някой от нас, от хората около масата. Смятал е, че би могло…, че би могло дори да съм аз!

Рейс попита много тихо:

— Имахте ли причина да убивате Розмари Бартън? Отначало си помисли, че не е чула въпроса му.

Седеше съвсем неподвижно, със сведени очи. Изведнъж тя въздъхна и го погледна.

— Хората не обичат да говорят за такива неща. Но мисля, че е по-добре да знаете. Обичах Джордж Бартън. Обичах го още преди да се запознае с Розмари. Не мисля, че е знаел. Във всеки случай, беше му все едно. Беше привързан към мен… много привързан… но само толкова. Все пак, мислех си, че мога да му стана добра съпруга…, че мога да го направя щастлив. Той обичаше Розмари, но не беше щастлив с нея.

— Вие не харесвахте ли Розмари? — попита Рейс внимателно.

— Не! О! Тя беше много красива и привлекателна… Беше очарователна, мила. Но никога не се държеше така с мен. Ненавиждах я. Ужасих се, когато умря… и от начина по който умря, но не изпитах съжаление. Боя се, че дори се радвах!

Тя замълча.

— Моля ви, нека говорим за нещо друго.

Рейс започна веднага:

— Бих искал да ми кажете точно, с подробности, всичко, което можете да си спомните за вчера… още от сутринта. Особено нещата, които е казал или направил Джордж.

Рут разказа какво се бе случило преди обяд — за раздразнението на Джордж заради безобразията на Виктор, за телефонните и разговори с Южна Америка, за направената уговорка, удоволствието на Джордж, когато всичко се уреди. След това описа пристигането си в „Люксембург“, възбуденото и припряно поведение на Джордж като домакин. Тя продължи до самия трагичен край на вечерта. Всичко в разказа й съвпадаше с това, което полковникът вече беше чул.

Рут се намръщи объркано и изрази на глас собствените си притеснения:

— Не се самоуби… сигурна съм, че не се самоуби… Но възможно ли е да е убийство? Искам да кажа, как е било извършено? Отговорът е, че е невъзможно! Никой от нас не би могъл да го направи! Дали някой не е пуснал отровата в чашата на Джордж, докато сме танцували? Ако е така, кой е той? Струва ми се абсурдно!

— По всичко личи, че никой не се е доближавал до масата, по време на танца.

— Но това наистина е някакъв кошмар! Цианкалият не може сам да попадне в чашата му!

— Нямате ли някакви предположения… подозрения дори… кой може да е сложил отровата? Замислете се внимателно. Нямаше ли нещо, някаква дребна случка, която да събужда подозренията ви, па макар и в най-малка степен?

Той видя как лицето й се променя, как за миг в очите й се прокрадва несигурност. След малка, едва доловима пауза, тя каза:

— Не, нямаше нищо такова.

Но е имало! Полковник Рейс беше сигурен в това. Тя е забелязала, чула или видяла нещо, но поради някаква причина не желае да му го каже.

Не настоя. Знаеше, че с жена като Рут, това няма да доведе до нищо. Ако поради някаква причина е решила да мълчи, той не би могъл да промени решението й, беше сигурен в това.

Но е имало нещо. Това донякъде го успокои и му вдъхна нова увереност. Върху бялата стена, изправена срещу него, се бе появила първата пукнатина.

Сбогува се с Рут Лесинг и се отправи към къщата на площад „Елвастън“, без да спира да мисли за тази жена.

Възможно ли е Рут Лесинг да го е извършила? Беше склонен да вярва, че не. Бе му се сторила напълно искрена и пряма.

Способна ли беше да убие? Ако се замислиш, повечето хора са. Не да убиват по принцип, а да убият някой конкретен човек. Затова е толкова трудно да посочиш някого с пръст. Тази млада жена можеше да бъде безмилостна. И имаше мотив, даже няколко. Премахвайки Розмари Бартън, пред нея се откриваше възможността да се омъжи за Джордж. Дали заради парите му или по любов няма значение. Отстраняването на съпругата беше от първостепенна важност и в двата случая.

Рейс беше склонен да смята, че омъжването заради пари не е достатъчен мотив. Рут Лесинг беше хладнокръвна и предпазлива, едва ли би рискувала само за да си осигури охолен живот като съпруга на богат човек.

Любов? Може би. Колкото и уравновесена да беше, той подозираше, че е от тези жени, у които може да пламне неподозирана страст към определен мъж. Ако е била влюбена в Джордж и е мразела Розмари, нищо чудно, трезво да е обмислила и извършила първото убийство. Фактът, че всичко беше минало без усложнения, че всички бяха приели без съмнения версията за самоубийство, само доказваше вродените й способности.

Но пък Джордж беше получил тези анонимни писма (от кого? Защо? Този проблем не преставаше да измъчва полковник Рейс) и беше станал подозрителен. Беше подготвил капан. И Рут решава да затвори устата му завинаги.

Не, това не беше така. Не звучеше правдоподобно. Издаваше паника, а Рут Лесинг не можеше лесно да изпадне в паника. Умът й беше по-добър от този на Джордж и би могла много умело да избегне всяка клопка, която той измисли.

Струваше му се, че в края на краищата, нямаше голяма полза от разговора с Рут.