Агата Кристи
Искрящ цианкалий (14)

ГЛАВА ПЪРВА

Полковник Рейс влезе във входа на Ню Скотланд Ярд. Попълни формуляра, който му подадоха и само няколко минути по-късно, вече се здрависваше със старши инспектор Кемп в кабинета му.

Двамата се познаваха добре. Кемп донякъде напомняше ветерана на службата си, Батъл. Наистина, тъй като беше работил под негово ръководство в продължение на много години, може би несъзнателно беше придобил някои черти от поведението на по-възрастния мъж. Сякаш беше издялан от едно цяло парче дърво — но докато Батъл напомняше повече дъб или бук, инспектор Кемп би могъл да се асоциира с нещо по-атрактивно, да кажем махагон или старомоден палисандър.

— Хубаво е, че се обаждаш, Рейс — каза инспектор Кемп. — Мисля, че в този случай ще имаме нужда от помощ.

— Струва ми се, следствието е попаднало в добри ръце — отговори полковникът.

Кемп не прояви излишна скромност. Той просто приемаше неподлежащия на съмнение факт, че на него поверяваха само най-деликатните, най-нашумелите и най-отговорните случаи. Той каза замислено:

— Замесено е семейство Кидърминстър. Можеш да си представиш колко внимателно трябва да се работи.

Полковник Рейс кимна. Беше виждал лейди Александра Фарадей няколко пъти. Тя беше една от онези небиещи на очи жени с непоклатимо обществено положение, които е невъзможно дори да си представиш свързани със сензационните новини в пресата. Беше я слушал да говори на обществени форуми — без кой знае какво красноречие, но ясно и компетентно, с разбиране и чудесна дикция.

Тя беше от жените, чиято социална дейност се отразява във всички вестници, но личният им живот на практика не съществува за обществеността.

Въпреки всичко, мислеше той, тези жени имат личен живот. Те познават и отчаянието, и любовта, и агонията на ревността. Както всички останали, ако попаднат във водовъртежа на страстите, те също могат да изгубят самоконтрол и да посегнат дори на човешки живот.

Рейс попита учудено:

— Ами ако го е направила тя, Кемп?

— Лейди Александра? Мислиш ли, че може да е тя?

— Нямам представа. Но ако е тя? Или съпругът й? Той също е част от семейството.

Инспектор Кемп погледна невъзмутимо полковник Рейс с нетрепващите си морскозелени очи.

— Ако някой от тях е извършил убийство, ще направим всичко възможно да си получи заслуженото. Знаеш това. В тази страна никой не се бои от престъпниците, нито пък ги толерира които и да са те. Но ще трябва да сме абсолютно сигурни в доказателствата си… Обвинението ще настоява за това.

Полковник Рейс кимна.

— Да видим с какво разполагаме — каза той.

— Джордж Бартън е отровен с цианкалий. Подобно на жена си миналата година. Ти спомена, че всъщност си бил в ресторанта?

— Да. Бартън искаше да вечерям с тях. Аз отказах, разбира се. Не ми харесваше това, което е намислил. Опитах се да го разубедя, да го накарам, ако има съмнения относно смъртта на жена си, да се отнесе, към когото трябва… към вас.

Кемп поклати глава.

— Това трябваше да направи.

— Да, но той упорито настояваше да осъществи собствения си план — искаше да заложи някакъв капан за убиеца. Не ми каза точно какъв е този капан. Цялата работа много ме безпокоеше… Толкова много, че снощи отидох в „Люксембург“, за да видя какво ще стане. Масата ми, разбира се, беше доста далеч от тяхната — не исках да ме забележат. За жалост, не мога да ти кажа кой знае колко. Не видях абсолютно нищо подозрително. Единственият човек, който се доближаваше до масата им, освен тях, беше келнерът.

— Да — каза Кемп. — Това стеснява кръга, нали? Значи го е направил или някой от тях, или келнера, Джузепе Болсано. Тази сутрин отново го повиках. Реших, че може би ще искаш да го видиш. Но не ми се вярва, че би могъл да има нещо общо с цялата тази каша. От дванадесет години е в „Люксембург“. Уважават го, има три деца, жена… доволни са от работата му. Клиентите също го хвалят.

— Значи остават гостите.

— Да. Същите хора, които са присъствали, когато мисиз Бартън… е умряла.

— Какво ще кажеш за това, Кемп?

— Извадих делото отново. Двата случая очевидно са свързани помежду си. Тогава е разследвал Адамс. Самоубийството не е доказано по безспорен начин, но пък е било най-правдоподобното обяснение. Не е имало никакви улики, подкрепящи версията за убийство и е трябвало да приемат самоубийството. Това е било единствената възможност. Имаме много други подобни случаи, знаеш. Самоубийство с въпросителен знак. Хората не знаят за този знак, но ние го имаме предвид. Понякога продължаваме разследването тихомълком. Понякога нещо излиза наяве, понякога не. В този случай нищо не излезе.

— Досега.

— Досега. Някой е подхвърлил на Джордж Бартън идеята, че жена му е била убита. Той се залавя за работа… Прави го така, все едно публично е обявил, че е напипал вярната следа… Дали наистина е научил нещо, аз не знам… Тогава убиецът започва да се притеснява и ликвидира Бартън… Мисля, че това е станало… Съгласен си, надявам се.

— О, да. Изглежда доста правдоподобно. Бог знае какъв е трябвало да бъде „капанът“. Забелязах, че на масата имаше празен стол. Може би е очаквал някакъв никому неизвестен свидетел. Но при всички случаи, планът му доведе до непредвидени и неочаквани последствия. Виновният, или виновната, толкова се е разтревожил, че не е дочакал капанът да се затвори.

— Добре — каза Кемп. — Имаме петима заподозрени. И трябва да преразгледаме предишния случай… мисиз Бартън.

— Вече си напълно убеден, че е била убита, така ли?

— Струва ми се, че сегашното убийство го доказва. Но не можеш да ни обвиниш за тогавашното заключение. То беше най-вероятното. Имаше някои факти, които го потвърждаваха.

— Депресия след прекарана инфлуенца?

Каменното лице на Кемп трепна в усмивка.

— Това беше официалната версия. Тя съвпадаше с медицинската експертиза и освен това щадеше чувствата на близките й. Такива неща се правят всеки ден. Имаше и едно недовършено писмо до сестра й, в което пишеше на кого да се дадат личните й вещи… То показва, че идеята да сложи край на живота си не й е била чужда. Наистина е била депресирана, в това няма съмнение, но в девет от десет случая при жените в дъното на всичко е някаква интимна драма. При мъжете най-честите причини са от финансово естество.

— Значи сте знаели, че мисиз Бартън е имала любовна авантюра?

— Да, научихме почти веднага. Крили са се, но не беше никак трудно да разберем.

— Стивън Фарадей?

— Да. Срещали са се в малък апартамент в града. Продължило е малко повече от шест месеца. Ако са се скарали… или на него му е омръзнало… Тя не е първата жена, която се самоубива в пристъп на отчаяние.

— С цианкалий в ресторант?

— Да. Ако е искала да го направи много драматично… пред очите му… и така нататък. Някои хора имат слабост към зрелищата. Доколкото разбрах, тя не е държала кой знае колко на приличието. Всичките предпазни мерки е вземал той.

— Жена му знаела ли е какво става?

— Доколкото може да се каже, не е знаела нищо.

— Може и да е, Кемп. Тя има сърце.

— Да, така е. И двамата са възможни извършители. Тя от ревност. Той — заради кариерата си. Разводът би пратил всичко по дяволите. Не че сега на тези неща се отдава толкова голямо значение, но в неговия случай разводът би означавал конфликт с клана Кидърминстър.

— А секретарката?

— Тя също не е извън подозрение. Не е изключено да си е падала по Джордж Бартън. Били са много близки, може и да е била влюбена в него. Всъщност, вчера следобед една от телефонистките разправяла на колежката си, че Джордж Бартън държал ръката на секретарката си й и говорел, че не може без нея. Рут Лесинг влязла при тях и чула. Платила й за месеца и я уволнила още същия миг. Изглежда е била доста чувствителна на тази тема. Също така не трябва да забравяме, че сестрата е наследила доста пари. Изглежда добро момиче, но човек никога не може да е сигурен. И другият приятел на мисиз Бартън…

— Бих желал да чуя какво знаете за него?

— Удивително малко — отвърна Кемп замислено. — И то не върши никаква работа. Паспортът му е в ред. Американски гражданин, за когото не можем да научим нищо. Нито добро, нито лошо. Дошъл е тук, отседнал е в „Кларидж“ и е успял да се запознае с лорд Дюзбъри.

— Доверен човек?

— Възможно е. Дюзбъри изглежда го е харесал… Поканил го да остане при него. Точно тогава беше доста критичен период.

— Оръжеен бизнес — каза Рейс. — По онова време имаше проблеми с изпитанията на новите танкове, произвеждани в заводите на Дюзбъри.

— Да. Този Браун се е представил като човек от бранша. Не много след като си тръгнал от там, разкрили опит за саботаж… разминало се е за една бройка. Браун се запознал с много от приближените на Дюзбъри… Изглежда се е сприятелил с всички, свързани с производството на оръжия. В резултат на това е видял много неща, които според мен не е трябвало да вижда. Веднъж или два пъти, скоро след заминаването му, в заводите, в които е бил, е имало сериозни проблеми.

— Интересна личност, нали?

— Да. Очевидно е много чаровен и използва това си качество в пълна степен.

— А каква е ролята му в нашия случай? Джордж Бартън няма нищо общо с оръжейния бизнес.

— Няма. Но с жена му са били доста близки. Може да е изтървал нещо, което не е трябвало, пред нея. Знаеш, полковник, колко неща може да измъкне от мъжа една красива жена.

Рейс кимна. Предположи, както и беше в действителност, че думите на инспектор Кемп се отнасят до факта, че навремето беше ръководил Отдела за контрашпионаж, а не бяха, както би помислил някой незапознат, намек за допуснати лични слабости.

След малко той попита:

— Намерихте ли анонимните писма, които е получил Джордж Бартън?

— Да. Открили са ги в бюрото му снощи. Мис Марл ни ги предаде.

— Тези писма са много интересни, Кемп. Какво казват за тях експертите?

— Евтина хартия, обикновено мастило. Има отпечатъци от пръстите на Джордж Бартън и Айрис Марл. Освен това десетки други на неизвестни хора по пликовете — пощенски служители и така нататък. Написани са с печатни букви и експертите считат, че е бил човек с добро образование и в добро здраве.

— Добро образование? Не от прислугата?

— Вероятно не.

— Това прави нещата още по-интересни.

— Да. Значи някой друг също е имал подозрения.

— Някой друг, който не се е обърнал към полицията. Някой, който е искал да събуди подозренията на Джордж, но не е довел нещата докрай. Тук има нещо странно, Кемп. Би ли могъл да ги напише сам?

— Би могъл. Но защо?

— Като подготовка за самоубийство. Самоубийство, което е трябвало да изглежда като убийство.

— При което Стивън Фарадей се явява главният заподозрян? Това е идея… Но той би направил така, че всичко недвусмислено да сочи към Фарадей. А срещу него в момента ние не разполагаме с никакви улики.

— Как стоят нещата с цианкалия? Открихте ли къде е бил?

— Да. Под масата намерихме малко книжно пакетче с остатъци от кристали. Никакви отпечатъци. В криминалните романи то сигурно щеше да бъде от някаква специална хартия или кой знае какво. Ще ми се да обясня на тези писатели, какво означава ежедневната ни работа. Че в повечето случаи изобщо не можеш да разбереш откъде се е взело това или онова, че най-често никой нищо не забелязва!

Рейс се усмихна.

— Доста силно твърдение! Е, а снощи някой забелязал ли е нещо?

— Точно с това смятам да се занимавам днес. Веднага взех кратки показания от всички присъстващи и след това отидох с мис Марл да прегледам бюрото и вещите на Джордж Бартън. Днес ще разпитам по-подробно всички, включително и хората на другите две маси… — той зашумоля с някакви листа. — Да, ето ги. Джералд Толингтън от Кралската гвардия и Патриша Брайс-Удуърт. Млада сгодена двойка. Обзалагам се, че през цялата вечер не са гледали нищо друго, освен себе си. Другите двама са мистър Педро Моралес — великолепна „стока“ от Мексико, златото се оглежда и в бялото на очите му — и мис Кристин Шанон — русокоса хубавица златотърсачка. Бас хващам, че не е видяла нищо — по-глупаво същество не можеш да си представиш… Освен ако не става дума за пари. Вероятността да разбера нещо от тях е едно към сто, но все пак за всеки случай взех имената и адресите им. Ще започнем с келнера, Джузепе. Тук е. Ще го повикам.