Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (8)

8

През ден-два те се отбиваха в някоя черква, всеки път различна, ала чак в „Свети Седмочисленици“ Верена внезапно обърна внимание на иконата с великомъченика Георги Победоносец. Кроткото й, смирено допреди това лице стана враждебно.

— Кой е този? — попита с неприязън. Радослав тихичко обясни, като се запъна на думата „дракон“, понечи да каже „ламя“ и накрая смутолеви „чудовище“.

— Ламя ли? — не скри сарказма си Верена. — Ти да си виждал човек, който е побеждавал ламя?

Зададен от някой друг, въпросът би бил неуместен.

Дичо отрече.

— Точно така — отговори неговата странна приятелка, след което сериозно заяви: — Гнусна византийска пропаганда. Фукльовци!

И отново сплете длани в молитва, но не престана да хвърля коси погледи към светеца и накрая раздразнено махна с ръка да си ходят.

Радослав не желаеше да я подкача — изглеждаше му разстроена, но тя сама заговори, че само змейове могат да воюват с противници като хали-лами и дракони от враждебни кланове.

— Как можеш да се биеш с градушка, щом не си змей! — възкликна тя накрая на разпаления си монолог. Нещо дръпна Дичо за езика да спомене специалната артилерия и противоградните ракети. Верена го погледна с недоверие.

— И помага ли?

— Ами горе-долу…

— Ах, горе-долу… Ясно. — И млъкна напушена и тъжна. Второто Радослав разбра, когато тя побутна ръката му да я прегърне.

За да я разсее, младежът предложи да отидат на кино и Верена живна. Вече бе запозната с телевизионните новини, изумена от рекламите и любопитстваше що е то седмото изкуство.

В салона тя замръзна със свити устни и не помръдна от началото до края на филма — някакъв трилър-екшън с Джони Деп.

— Това, което показват — рече тя след втората прожекция, — не може да е истина, защото кой ще го разкаже, след като са умрели всичките? Не че преданията не бяха добре живографисани, особено отначало. Ала краят им беше тъп.

— Както повечето американски филми. Виж, киното — то е като книгите, които четеш. Всичко е измислица. Нещо, което би могло да бъде. За разлика от документалните, там обаче често не е това, което е, а това, което авторът иска да бъде видяно.

— Въображение — досети се Верена. — Аха. За змей имам добро въображение, ала за човек… Тук е разликата. Не ти ли доскучавам? Направо се чувствам много тъпа.

— Боже, какво говориш! — той я прегърна. — Ти си чудесно нещо! Гледа ли ти се още?

— Нямаме пари.

— Ще поискам от един приятел видеото, ще кача телевизора горе… Хрумнаха ми няколко филма, които да ти покажа.

Най-голямо впечатление й направи „Междузвездни войни“. Тя превъртя касетката и загледа филма още веднъж. Някъде към битката на Дарт Вейдър с Оби-уан Кеноби поотегченият Радослав задряма. Верена го събуди веднага щом спря видеото.

— А?

— Искаш ли да ти разкажа една истинска приказка?

— Ммм…

Часовникът показваше три и половина след полунощ.

— Разказвай — съгласи се Радослав, намести се по-удобно и придърпа одеялото.

— Нищо не си измислям — предупреди тя.

Той кимна, преглъщайки прозявката.

Верена прегърна коленете си с ръце, заби поглед в някакво известно само на нея пространство и започна:

Живял едно време един юнак, Керан му викали. Погинали клети му братя по бойни полета от стрели хазарски, останали му само сестрици и гласени за зетьове приятели. Каквото и да захванел — всичко му споряло. И конете на баща му най-хубави и житото най-едро в цялата банава^[1].

Кога дойде време за веселба, пак пръв бил Керан — дали ще играе, намигайки на момите, дали ще пее, затворил очи, а звънкострунна булгарина от ръце ще му приглася.

А вдигало ли се над крепостта копие с конска опашка, пръв пристигал Керан при таркана^[2], хестрогин^[3] облечен, с остра сабя запасан и с орлово перо на тулша^[4]. И летели в атака като каменна планинска лавина предвожданите от него воини. Щадил Керан предаващите се на милостта му и по бащини завети не убивал ранени врагове. И, чакан от семейството си, завръщал се от поход с нови звънци по колана^[5].

Много моми въздишали по красавеца, а той искал да вземе едно сираче, за което щом чуел баща му, кой знае защо мръщил вежди, ала нищо напреки не казвал, защото хубавица и с много добро сърце била Ануши.

Ала веднъж отново случила се война. Настъпили Българите да накажат Ромеите, че против клетвата си за мир строят крепости и селят в тях от далечни земи войници с жените им. Отначало всичко вървяло добре за нашите, ала увлекли се в грабеж на вражия лагер дружините на славянски князе и оставили пехотинското опълчение без защита. Връхлетяла византийската войска и кипнало сражение. Хвърлили се бири^[6] багаини^[7] и багатури^[8] на помощ на своите побратими. Едва отървали пълен разгром, ала дали тежки загуби, мнозина били убити и немалко пленени от Византийците.

Не се завърнали със слава българските отреди и славянските дружини. Нямало го нашият Керан сред воините, криещи очи от срам. Плакала Ануши, плакали сестрите му. Една от тях върнала белака^[9] на годеника си, отрязала хубавата си коса, обула мъжки гащи и взела от кубачията^[10] зла сабя да мъсти за рода и брата си.

А Керан бил жив, ала се криел далеч в гората. Пленилите го Ромеи премазали му палeца, да не може да върти меч. Изболи очите му, ала и това им се сторило малко, ами че отсекли му и носа и страшно се надсмивали на страданията му. И още щели да се гаврят с клетника, ала дошъл мрачен десетник и смъмрил войниците за нехристиянско поведение. После наредил да убият нещастника, да се не мъчи. Повели Керан към близка вада да го давят, ала там се криели неколцина славянски дружинника с бойни брадви и големи щитове. Разцепили главите на Ромеите, подхванали момъка и търтили да бягат.

Не тръгнал за бащината си къща Керан. Изчакал да заспят спасилите го мъже и избягал в гората при мечките и вълците. Търсил смъртта си от тях, ала бягали зверовете, щом дочуели стъпките му.

Все мрачина била за него. Мъка се плискала като зад бент в душата му и не се свършвала, защото не могли да заплачат изгорените Керанови очи. Мислел юнакът за баща си, за чембаса^[11] му, бяла като Верегава^[12] зиме. За сестрите си тъжил. И името на изгората си шепнел, а после задавено казвал: „Ан уакх^[13], има и читави момци за нея…“

Излязъл по едно време той на горска полянка и в тревата се спънал в умрял от раните си славянски ратник. Погребал убития и взел му боздугана.

„Един враг да срещна, главата му на Тангра ще занеса — рекъл си Керан. — Няма да гина като стара баба я!“

С издрани пръсти напипал по-мъхавата страна на дънерите на дърветата и тръгнал да търси друма, където да издебне жестоките Ромеи, стиснал оръжието в лявата си, по-здрава ръка.

Така блуждаел Керан в гората три дни и три нощи, геренида^[14] ял, роса пил. На четвъртия ден подир пладне подушил вода, чул поточе да ромоли… и като че някакъв плач го стреснал там. Ослушал се. И отстъпил крачка назад, когато право в душата си чул момчешки глас:

Моля те, човече-бате, спаси ме!

„Кой си ти, мънък? Къде си? — завъртял се напосоки Керан. — Сляп съм, шольо^[15] ми, кажи къде си!“

Право пред тебе. Направи десет крачки, внимавай, тук има корен… Сега още две крачки. Под тоз камък съм, срути се скала отгоре и ме затисна. Можеш ли я махна?

Опипал Керан камъка — то цяла канара! — а после докоснал и момчето… Затреперал юнакът, ала сдържал да не отскочи като попарен и не дръпнал ръце.

„Ти не си човек!“

Да, змейско чедо съм. Моля те, помогни ми. Сам не мога си измъкна крилото, защото някога вещер изсякъл е името на Великия Бог връз скалата и само човек може я помести.

Напрегнал сили Керан, опрял рамо в канарата. Задъхал се, ала нищо не сторил.

А ти сещай се за Ромеите, които те ослепиха, за хубавата Ануши, чието лице никога няма да зърнеш — рекло изведнъж змейчето.

Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала. Ярост кипнала в душата на злочестия юнак, зашарил той с ръка, напипал боздугана, грабнал го и със страшен вик натрошил камъка на дребен чакъл — с един замах.

Сякаш нещо тежко и задушаващо излязло от гордото сърце на слепия багатур. Усетил той ведрина и покой. АН УАКХ.

„Лети, змей-драконче — рекъл той. — Какъв хитрец си само!“

Няма ли да искаш нещо за добрината си?

„Нима можеш да ми върнеш очите…“

Змеят мълчал, мълчал, па казал накрая:

Наистина не мога. Малък съм още, ала и някой от единайсетте ми братя да беше тук, гореното с жежко желязо не можем излекуваме. Всички други твои рани до три дни ще преминат, тогава няма вече лицето ти да е грозно и пак ще свириш на гайда и булгарина както преди.

„Ами очите? Нима нивга не ще да видя милата си?!“

Ще я виждаш с горещи целувки и нежни милувки, бат-юнако. Насред шумен битол като никой друг ще чуваш гласа на обичаната си и сърцето й ще усещаш. По дъха на тялото й като на сладка ябълка преди всеки зрящ ще разбираш къде е твоята изгора. И само в гнева си ще можеш да виждаш, ала само който е враг… а с него знаеш що да сториш.

„Тогава, шольо змейче — усмихнал се Керан, — нищо не искам от тебе. Здравей и читавей, мънък!“

Нищо ли, бат-юнако?

Помрачило се челото на момъка.

„А… кажи ми, какво става с Ромеите?“

Лошо става. Базилевсът на християните стяга голяма войска, кораби са видени в морето. Лошо. А през туй време вашите боили все за глупости мислят…

„Тъй е, шольо. Откак предадоха рода на Сина на сърната^[16], все е така. Умни, хитри са Ромеите. Отровиха сърцата ни с раздори. Чуй ме, змейско момче, някой ден, кога видиш голяма византийска войска и срещу й няма ни българска, ни дори славянска сила — убий ги! Никой да се не завърне в Кесарград!“

Три пъти ще го направя — обещало змейчето, — Заедно с единайсетте ми батковци и морските ми братовчеди. А ти върни се, кога след три дни не останат други белези по тебе, освен мъртвите ти очи, върни се у вас, вземи Ануши за жена и да знаеш една тайна — от велик род е твоята хубавица, род, който е властвал и пак ще властва, а правнучката ви аз ще взема за булка…

В бавно отиващата си нощ избръмча далечен трамвай — досущ като последна стража. Завайка се аларма на автомобил.

— Буден ли си, Дичо?

По-буден не можеше да бъде. Широко отворените му очи блуждаеха по тавана на мансардата. Неизвестно кога Верена бе угасила лампата и сега едва се виждаше в тъмното.

— …Змейчето, това е бил баща ти?

— Да.

— …И наистина е нападнал византийците?

— Съсипал ги е. Заедно с единайсетте ми чичовци от Долната земя два ромейски флота потопили и цяла армия уплашили, та прогонили. Накрая Тате убил и твърдоглавия Император… Е, това го пише даже в твоята История, прочети за Константин Пети. Тате ми е казвал, че много студен човек бил, никога не се усмихвал… Леле, колко ни мразеше! И знаеш ли защо? Беше му по наследство: тъкмо бяха започнали Славяните да се поддават на съблазни за византийски разкош и забави, когато не щеш ли заприиждахме ние… Още преди Кан Аспарух да дойде отсам Истър през Змейската година^[17], вече имахме крепости из Македония, Илирик и Дакия. Имахме си и традиции, и култура не по-долни от ромейските и не смятахме, че ставаме по-важни като попиваме всичко гръцко-чужбинско. Наричаха ни варвари, защото се пукаха от яд, че сме по̀ на почит от тях пред по-дивите племена, които вече аха бяха се покорили, не толкоз пред оръжието, колкото пред хитростта. С нас не им мина номерът, ха! Поне не веднага… Ала лека-полека намериха начини. Зла-коварна дума тук, злато за нечия лакомия там. Срамни неща настанаха, Дичо, изправи се брат срещу брата, погази се дадена дума, черна измяна вилня и смутове не стихваха… В такова време дядо Керан спасил баща ми.

— Амиии… какво се е случило после с Керан?

— Малкият му син ти е познат като Крум Страшни… Знаеш ли, сега започвам да разбирам защо сте ми уж познати, пък някак различни… Византийците — и войници, и попове — тъпкаха душите ви твърде дълго човешко време, та когато ги прогонихте, вече не бяхте същите… И все по-непознати ми сте ставали от преживени злочестини. Ала ако сега изгоните из себе си робското и лъжливото, може би ще станете отново такива, каквито ви помня. Да, мили Дичо, това е Бедата. Навремето ние никого не мразехме, защото никому не завиждахме, от никой не се бояхме. Ние се обичахме и с това бяхме силни… А-аах… много ми се спи. Лека нощ, жими юнако.

— Лека, гущерче…