Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (6)

6

Всяка сутрин Радослав се събуждаше и виждаше усмивката на драконовото момиче, а носът му биваше гъделичкан от миризма на закуска. Всяка вечер той заспиваше, усмихвайки се на свитата в скута му змия. На първо време оставяше четената книга и внимателно преместваше Верена върху съседната възглавница, но после страхът му от влечуги пропадна окончателно и Дичо вече не затваряше очи, без да чувства странния ритъм на пулса й.

Само след четири дни на Верена й доскуча.

— Не мога повече, не издържам! — троснато повтаряше тя, обхождайки мансардата като тигър в клетка (поправка: змей в клетка). — Изчистих стаята като операционна, подредила съм я като аптека! Изчетох всичко, каквото имаш! Зная вече да точа баници, да правя сарми, да слушам радио, да карам колело, мога да се измъквам от майка ти и от комшиите, да пазарувам, да пускам касетофона, прахосмукачката и вече си броя рестото! Писна ми! Трябва да върша нещо!

Радослав въртеше глава подир нея, безсилен дори да се противопостави, камо ли да укроти изригването. Тя се мяташе из стаята, пръскаше въгленчета на раздразнение и досада в змейски дози и се ядосваше все повече и повече. Младежът имаше чувството, че я вижда размазано от скоростта.

Внезапно момичето-змейче спря. Очите на Дичо проследиха въздуха пред нея, после сепнато се върнаха обратно.

Настроението на девойката се бе променило с присъщата й стремителност. Тя имаше вид на озарена от блестяща идея и се усмихваше към остъкления тавански капак.

— Знаеш ли, Дичо — замечтано каза тя, — мога да стана полицай… Защо „олеле!“? Добре, хубаво, тогава нека бъда велика лечителка, боила кутугер^[1]. Познавам цяр за всичко! Ще приемам болнѝци около пълнолуние. Рак, депресии, неврози, грип, СПИН, инфаркти и инсулти, диабет…

Понякога Радослав неволно си помисляше, че не би било зле езикът й — съвсем нормален, стига да не се вгледаш — да бе останал мааалко по-вкаменен.

— …безплодие, страхливост, пристрастие към тютюн, наркотици, алкохол — всичко ще лекувам! Ще ходя с бяла престилка в огромен кристален Институт на Здравето и всички ще ми викат „доктор Змеевска“ — тя звънко се засмя. Младежът не бе сигурен дали се глези или говори сериозно. — Как ти се струва, а?

— Първо ще поискат да изкараш диплома по медицина… а преди това, нали ще се наложи да обясниш произхода си, ще те вземат за луда. После ще рекат, че си измамница. А ако — ако! — повярват, тогава ще те връхлетят орди историци, лингвисти, богаташи, военни, политици… абе, всякакви. Ще те влачат по конференции и предизборни срещи, по полигони и архиви, и ще повтарят колко бачкат на ползу роду, но всъщност ще искат всичко само за себе си, а дори да им го дадеш, пак не ще те оставят да вършиш нещо за всички, без да ти казват кое може да правиш, а кое ще бъде прибързано, несвоевременно, вредно… и дявол знае още к’во!

— Ами, ще им помогна… — раменете й изведнъж се отпуснаха. С унищожителен гранитен глас Верена произнесе: — Някой ден ще ми откъснеш крилете с това ти черногледство. Биваше ли така да ми удряш мечтата! Непоносим си!

— Но, съкровище, помисли малко…

— Не ща да мисля! — отряза тя. — Това го може всеки змей! Искам да мечтая като човек!

— Ами, мечтай си — ядоса се Радослав. — Но недей зида въздушни кули върху пясък! Този свят изяжда мечтателите!

Те замълчаха нацупени.

— Ох, имаш право — примирително каза тя. — Наистина хубаво е да ти се иска да сторваш нещо полезно, ала… Колко наивно се е мислило, че по-бъдещите времена ще са и по-мъдри… Хм, поне не са кой знае колко по-посредствени… Добре, ще го правя скришом, колкото и да не ми харесва да е така. На пълнолуние ще си правим дълги разходки по места, където има много хора и аз тайничко ще лекувам онези, които имат нужда… Или ще се промъквам нощем в болниците… Ала това не е работа! Кажи ми какво да правя, ти по-добре познаваш своето време.

— Какво търсиш в работата? Пари, признание, да ти е интересно?

— Да ми е интересно.

— Хм… Защо ли не дойдеш с мен на сергията?… Вярно бе! Ще четеш, ще виждаш доста хора, които подушиш, че са болни, ще лекуваш… и ще им продаваш книги! Какво ще кажеш? Бива ли за внучка на Велик Владетел^[2]?

— Това „ирония“ ли беше? Една девойка с царска кръв трябва да може всичко — да се бие с оръжие, да тъче, бродира, пере, да чете и пише, да язди, да…

— Можеш ли всичко това? — поизненада се Радослав.

Тя се посмути.

— Не ме бива с шиенето и бродерията. Отегчавам се. Най си падах по резбарство. Ала виж, не е зле да продавам къниги. Поне ще подбирам за хората хубави неща. Инак срам — последната жива от рода Дуло и никаква полза от мене!

— Парите няма да са много. И… ще се наложи да слушаш шефа. Той си пада малко чешит и е кон с капаци…

— Ако ми потрябват пари, ще намеря имане. А послушанието е първото нещо, което научава всяко момиче, особено царкините, които някой ден ще заповядват! Стига този твой шеф да не ми нарежда безсмислици — добави тя, вече не толкова назидателно.

— Е… Постарай се повечко да си мълчиш пред Ангел. София няма да понесе и една дискусия помежду ви…

* * *

Сигурно сред четящите тези редове има хора, които помнят красивото момиче в мастиленосин сукман на сиви и черни точици — досущ като премяна на смок, — седящо зад книжната сергия в центъра на столицата. И мнозина сте си купили от нея по нещо. Нима сте я забравили? Врабци и гълъби кълвяха семки от дланите й, докато тя тихо ги поучаваше нещо, кучета и котки правеха посещения да помъркат или размахат опашка пред нея. Даже Ангел след нечувано кратка препирня й позволи сама да подбира заглавията на половината от книгите на сергията и не можа нито веднъж да я хване в закъснение, както не получи сгоден случай да я упрекне за мижав дневен оборот.

Радослав не можеше да повярва на успеха й.

— Как го постигаш, без да ментиш?

— Разказвам на клиентите книгата. Спирам на най-интересното…

— И казваш, че не си я дочела? Хитро!

Последва двойно възмутена пауза.

— Мен ли ще слушаш или сам ще си говориш?… Когато искат да продължа, им казвам, че не смея да им отнемам удоволствието сами да научат развръзката. Сочат ли ми лоша книга, обяснявам, че не струва. Но, странно — започват да спорят и накрая я купуват. Не мога да схвана защо. Даже някои после се връщат да ме убедят, че греша. Чатнах, че ще е по-добре да ги оставя да мислят, че успяват, така им харесва. После ме обявяват за умно дете и питат в класическата ли гимназия уча или съм студентка в Университета… И купуват! Дори глупостите, дори след като ги предупредя. Не признават, че са дали пари бадева. Много странно, нали?

— Змейска пазарна икономика — промълви Радослав. — Е, поне човешкият фактор връща нещата в обичайния им коловоз.

— Помниш ли, преди девет дни, кога ми брътвеше, че сегашните Българи се били скапали? Е, наистина не е вярно! Когато им рецитирам стихотворения — почти всички ги купуват! Виждаш ли? Човек, който цени прекрасното, не е „скапан“! Просто… изглеждат ми някак уморени всички хора, които виждам… Хм, всяка древна нация веднъж-дваж на век изпада в малко потиснато настроение. Ала щом това премине — всичко ще си дойде на място, и Цариградските палати, и ред ще настане и в главите, и в държавата, чистота пак ще има и по улиците, и в сърцата… А ти само мрънкаш, Дичо! Почакай и ще видиш — напразно се отчайваш.

Радослав премълча, че само в „потиснатото настроение“ едва ли е коренът на сегашните беди. Но не желаеше да разваля възторжената й радост.

* * *

Все се случваше някой познат да мине край сергията им и лека-полека за Верена се разчу сред компанията. Младият мъж вече не виждаше начин да крие драконовото момиче. Без ни най-малко да се опитва да прави впечатление, тя действаше на хората като магнит върху карфици, и за да я запознае с приятелите си, Радослав се нуждаеше от някаква легенда за прикриване на истината.

Преди да отидат на купона, Дичо я инструктира какво да казва и за кое не бива да споменава. Страхуваше се да не би нейното люшкане като разклатена везна от едно настроение в друго да създаде проблеми, но запознаването й с тайфата му мина чудесно. Отначало умерено общителна и скромна до хладна сдържаност, тя бърже се отпусна и в миг омая всички — и момчета, и момичета. Радослав седеше като на тръни.

Верена първо взе да играе със Сашо на шах и го разби толкова ловко, че Русият зяпна и изтърва недопитата си бира. След това, сякаш се познаваха от хиляда години, увлечено се заприказваха за билки и за народна медицина, което бе основната мания на Сашо. На Радослав за първи път му се случваше да я наблюдава толкова отстрани и остана поразен какъв добър слушател може да бъде тя, как разтапя събеседника с неподправен интерес към вълнуващата го тема… и как през цялото време се изхитря да слаломира покрай въпросите за себе си — язък за грижливо измисляната опашата лъжа: следване в Американския колеж и родно място в глуха провинция. Само Павката, с когото завърза спор за Фройдовата психоанализа, свари да я запита откъде е, а тя му отвърна простичко: „Българка съм“. Кресналията присви внимателно очи и изведнъж възкликна:

— Познавам те отнякъде!

Гръмна смях.

(След седмица Павката, засегнат, домъкна голяма репродукция на Ботичелиевата Афродита и гордо, на всеослушание посочи приликата на Верена с богинята. Не всички се съгласиха. Самата драконова девойка отбеляза, че Ренесансовата Венера няма нейната обратна захапка (която сигурно бе още някаква анатомична особеност на змейското й потекло, но това, естествено, не се изтъкна). Едно момиче от тайфата я увери, че този недостатък почти не се забелязвал. „Само да не ти се наложи да ходиш по зъболекари като мене“ — добави тя. „Никой от вас няма поглед на художник — заяви огорчен Павката, размахвайки картината. — Наистина си много по-слаба, но като сестри сте в лицето. Спортувала ли си нещо?“ „Ами да, ръкопашен бой, фехтовка и езда“ — простодушно отговори Верена. Радослав спешно отклони темата.)

Скоро змеицата и Сашовата Емилия отидоха в кухнята да измъдрят нещо за ядене — и там се позабавиха, понеже отвориха женска раздумка. Тогава Радослав деликатно намекна, че новата му изгора учи антропология в Благоевград. С това той реши, че е дал негласно обяснение за проличалите й дотук познания, а сетне уж се изтърва, че момичето е сираче — надяваше се по този начин да откаже приятелите си от други по-лични въпроси. Толкова бе останало от грандиозната измислица, сглобена да звучи правдоподобно и да не предизвика търсения на евентуални общи познати или колеги. Дичо почти съжали за безславната гибел на великолепната „легенда“, но и без да се увлича, казаното дотук бе достатъчно за мъжете. С любопитството на посестримите й по Ева той я остави да се оправя сама.

„Трудно ще ги накарам да не ми завиждат — бе казала през смях Верена, — след като съм мечтана комбинация за всяко едно момиче — жена и змия. Ще се наложи да похитрувам.“

Всъщност, май никой не се интересуваше от биографията й — ако не се беше паникьосал предварително, Радослав сам щеше да се усети, че не това е важното, а така или иначе повечето му приятели възприеха Верена много добре. Павката-сладкодумецът се съдра да я забавлява с алпинистки и пещерняшки случки, повечето фантастично приукрасени. Сашо Рус пък обяви момичето-змеица за свой несменяем партньор на карти. Дори придирчивият мълчаливец Зако остана очарован, че среща интелигентна жена, която обича ирландска музика, знае английски и на драго сърце е готова да слуша песните на Питър Хамил. Ала в разговора си с него тя много нехайно се изпусна, че знае езика галик. Лъчезар, който просто лудваше при думата „келти“, поведе с нея една дълга беседа за митове, за Стоунхендж, после гладко преминаха и на източни философии… докато Зако с безкрайно съжаление не тръгна за нощно дежурство. Радослав, който през цялото време разтревожен даваше ухо за какво приказват и честичко предупреждаваше Верена с настъпвания под масата, си отдъхна.

Но на следващия ден, още далеч преди обяд, зазвъня телефонът.

— Здрасти — направо почна слушалката. — Идвай.

— Моля?

— Като казвам „идвай“, значи точно това имам предвид.

— Ааа… Зако, ти ли си бе?

— Че кой?

— По какъв повод?

— Повод… М’чи така, без повод. Събираме се… малко така. Да доведеш онази чаровна страхотийка, чу ли! Никакво но!… Имам музикална изненада за нея, да превежда.

— Добре…

— Без нея не те ща!

— Добре де, добре… Нещо друго да доведа?

— Минимум литър.

— „Рилски манастир“?

— Екстра. Змей си! — и затвори.

Дичо също остави слушалката. Верена го гледаше дяволито.

* * *

Ала след няколко вечери праволинейният й драконов нрав се прояви, вярно, в твърде мека форма. На приятелската сбирка пристигна един друг Сашо, наричан Черния, и доведе свой познат, глупак, който започна препирня с Верена, ръсейки дивотии за прабългари — дума, която малката змеица чистосърдечно беше намразила.

Девойката категорично отказа да се съгласи, че има нещо общо с Чингиз хан, Атила, юрти и така нататък. Винаги, когато намисляше да каже нещо, тя го казваше от начало до край, глуха за вмятвания и прекъсвания, но щом се поядосаше при по-настойчив опит да й се отнеме думата — както и стана, — лицето й заприличваше на камък, покрит с йероглифи на гняв и накърнено достойнство. Верена не понасяше да й се демонстрира и капчица неуважение — нещо, което, ох, как се чувстваше! — но онзи навярно имаше твърде волска кожа и очи на пън. Той нахакано продължаваше да лее авторитет и да я потупва по коляното.

Накрая тя загуби търпение и се отмести.

— Не забеляза ли, че не те слушам? — рече му, при което хубавият й глас зазвуча като плющене на камшик или изфучаване на сабя. — Защо продължаваш да брътвиш тъпизми?

— Мойто момиченце — процеди онзи с обиграна снизходителност, — сигурно се имаш за много умна, ама не си чела достатъчно по въпроса, ясен ли съм?

Верена втренчено гледаше високомерната гримаса на нахалника, напомняща ухилване, и през трите безкрайни секунди пауза Радослав се ужаси, че в следващия миг самонадеяният колега на Черния ще избухне в пламъци, освен ако Верена не реши просто да го хвърли от балкона, но внезапно змейското момиче проговори толкова кротко, че Дичо се досети как на онзи му се е разминала белята на сянка от мравешко мустаче:

— Не, не съм умна. Защото ако бях, надали щях да си губя времето да говоря с плитки хора.

Големият познавач на всяка възможна тема се поопули, изчерви се като рак от злоба и със скандалджийски позвънкващ гласец се опита да се заяжда, но безуспешно — той вече сякаш не съществуваше нито за Верена, нито за всички наоколо. Многознайкото не осъзна веднага, че се намира в някаква странна зона на отчуждение, побесня, че абсолютно всеки го пренебрегва, не изтрая и изръмжа нещо оскърбително.

Всички от компанията замлъкнаха и се обърнаха озадачени към тях.

— Виж какво, приятелче — наежи се Радослав. — Ще е много по-гот да си траеш.

— Що, да не ме биеш заради тая…

— Момко — обади се Сашо, — намираш се в моята къща, не те познавам, но това няма да ми попречи да те изхвърля, ако се държиш грубо с мои приятели. Засега никой не ти се е обидил, затова поспри и не прекалявай. По-здравословно е — повярвай ми, майка ми е лекар.

— Ама… — горещо понечи да възрази онзи.

— Стига, никой не спори с тебе. Просто сѐди мирен и не разваляй вечерта. Пиенето ти е пиене, мезето — мезе, цигари си имаш — купонясвай си и не прави скандали. Ясен ли съм?

Сашо не беше висок, но имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, напомпани от работа по строежи и друга хамалогия, затова познавачът на историята измърмори нещо и се укроти. Веселбата продължи без никакви проблеми и скоро грубиянът си тръгна. Повече никога не се появи, а същата вечер дори Черния Сашо недоумяваше как този човек бе попаднал на приятелското им събиране.

Ала понякога лошото настроение на Верена не беше толкова буреносно-нападателно, но пък оставаше опасно като вълчи капан. В такива моменти тя започваше да отговаря едносрично, най-вече с „не“, произнасяно със сърдито предизвикателство, и Радослав се чудеше къде и в какво е сбъркал. В подобни моменти младежът я оставяше да се усамоти и успокои.

Не че задължително помагаше.

Така веднъж, след някакво глупаво сдърпване, Дичо упорито се преструваше, че чете. Беше им се случил извънреден почивен ден. Навъсеното небе ги бе прогонило от сергията и сега навън валеше гаден и студен, съвсем не летен дъжд. И ако непълнолетната змеица не я смущаваха подобни дреболии, то Радослав хич не обичаше да се мокри и трепери.

И вкусвайки горчилката на взаимното сърдене, той тъжно разсъждаваше колко лесно е да се влюби в подобно, чисто човешко същество, но не и да издържи дори седмица същия шантав характер, и ако имаше все още някакво разбирателство помежду им, то се дължеше най-вече на неговото търпение, а не толкова на прословутото й змейско благородство… но, за Бога, какво толкова щеше да му се случи, ако бе приел да потичат под дъжда в Борисовата градина!? „Ама съм диванеее…“ Откакто се познаваха с Верена, Радослав не се сещаше да е кихнал, почти беше забравил за гастрита и за досадните си болки във врата, останали му за спомен от едно счупване. Нещо повече — дори косата му заздравяваше, беше спряла да окапва, по гребена рядко оставаше някой косъм и различните шампоани против пърхут бяха станали излишни.

В този момент Верена го изненада (за кой ли път, Господи!).

— Защо не издадеш стихосбирка? — невинно запита тя, сякаш скарването бе отдавна забравено или никога не се беше случвало.

Той се обърна удивен.

Едното от нещата, на които Верена стана голям почитател, бяха стихотворенията му, безредно пръснати из тефтери, тетрадки и скицници, където се намираха редом с безименни телефонни номера и с нежелание водени лекции по металознание. Сега тя стоеше със събраната накуп Радославова поезия и чакаше отговор.

— Ами… Не са достатъчно добри. Твърде са лични. Повече ценя прозата си.

— Да видя!

Прочете ги, преди той да успее да си ги припомни.

Тя не остана много впечатлена от написаните разкази. Радослав сдържано поясни:

— Не са приказки, а басни. Това е символичен сюрреализъм.

— Ъ? — чак се стресна Верена и след кратък размисъл се опита да не го засегне: — Ами, не зная… Сигурно са интересни, ала най-добре ги дай на приятелите си. Персонажи като Червената Скин-хед шапчица, Добрият вълк-хипар и всякакви други са ми непознати, навярно не схващам какво си искал да кажеш в обърнатите наопаки истории. Това с принцесата, която се оказва омагьосана жаба, е доста забавно, ала да ти бяха приказките като… — тя прерови с очи библиотеката и томче на Ангел Каралийчев скокна в ръката й — неговите. Съвсем сериозно ти говоря — дай разказите си на твоите приятели. Сашо Рус и Зако навярно ще ги оценят. Много те харесват тези хора, не се притеснявай от тях. Опитай!

— …Не знам, сигурно наистина трябва… Абе, аз вече позарязах това с писането…

— Не, варе се отказва!… Ала мен ако питаш, по̀ ти идат стиховете. И още…

— Веренче?… Хайде, нека се поразходим в дъжда. Докато не е спрял.

Тя разцъфна.

— По покривите, нали? Разходка в дъжда по покривите!

Той въздъхна, разсмя се и вдигна ръце — „Предавам се! Твоето да бъде.“

Помисли си още, че е такава, каквато е, и колко е чудесно, че и най-бурни спорове не ги правят чужди.

Вярваше, че друго не му трябва.