Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (7)

7

Пътуваха с трамвай към вкъщи.

Верена с неизтощимо любопитство надзърташе през прозореца. Радослав се бе изненадал, когато научи, че най я вълнуват хората и в известна степен остана разочарован от безразличието на момичето-змеица спрямо чудесата на неговия век — същите тези трамваи, например, самолетите (те предизвикаха бурния й смях), многоетажните сгради и всички предимства на цивилизацията, които специално й бе изтъкнал. „Малко скучно зидате в твоята епоха — сви рамене змейската щерка и се помъчи да не обижда приятеля си. — Ами водопровод и канализация имахме си и в Плъскова, ала електричеството — това да, хубаво нещо е.“

Но съвременното градостроителство не слизаше от прицела на жлъчно-отровните й подигравки, особено когато момичето-змеица не беше в настроение. Очевидно Верена продължаваше да мисли изключително с категориите на своето време. Колкото и да четеше за сегашното военно дело, тя намираше за дразнеща липсата на действащи крепости — „пирготи“, както им казваше. Това явно оскърбяваше чувството й за уют и сигурност. Навярно затова толкова се радваше на присъствието на снажни момчета-часови пред чуждите посолства, а зърнеше ли конна полиция или даже гвардейци, направо се чувстваше щастлива.

И ето сега пак, въпреки че не бе мрачна, тя отново посочи колко тесни са столичните улици и как са задръстени с паркирани автомобили.

— Ама, миличко! Говориш, все едно аз съм я строил Софията! — възмути се Радослав.

— Дичооо — проточи разочаровано-извинително тя. Това й бе хубавото, че, навярно водена от змейското си чувство за справедливост, винаги признаваше грешките си и отстъпваше. — Не го приемай лично, говоря така, изобщо… — обясни Верена, ала спря насред дума, привлечена от нещо странично. Радослав едва успя да проследи стремителния й поглед и видя как в навалицата пътници една мърлява ръка опипва нечия чужда дамска чанта…

Драконовото момиче вече стискаше джебчийката за китката.

— Сега ще те водя при стражниците — зловещо обеща тя на примрялата от ужас циганка, която само тихичко скимтеше и с треперещи устни гледаше ръката си, хваната сякаш в менгеме. — Нека ти отрежат на битоля кутрето, та да знаят всички, че си хонса^[1]!

Наоколо хората се усетиха и зашумяха. През тълпата панически се запровираха към вратите още няколко мургави жени и момичета. Възмутеното гражданство завика по тях, те се озъбваха. Изненадващо се намериха защитници на крадлите и скандалът взе да набира обороти.

— Веренче, зарежи… — прошепна Радослав, опитвайки да успокои топката. — Хич не обичам разправиите…

Ала странната му любима го дари с такъв поглед, че той почти си глътна езика.

Воплите стигнаха до ушите на ватмана и той свадливо закрещя по пътниците. Неколцина му отговориха. Лицето на Радослав се сгърчи от отвращение и досада.

Трамваят противно заскърца със спирачки и с трясък разтвори съскащи врати.

— Вънка се разправяйте! — завика ватманът.

Едни продължиха да спорят, други заблеяха:

— Айде не пречете на момчето да си кара спокойно работата! Ние бързаме!

Верена и Радослав слязоха. Момичето-змеица измъкна със себе си слабо съпротивляващата се жертва. Трамваят зло захлопна врати и зафуча по звънтящи релси. Верена се оглеждаше, но сякаш не забеляза дузината циганки, решени да отърват аверката си. Дичо с безпокойство видя сред тях трима мъже с нагли и заплашителни физиономии.

— Там — рече изведнъж Верена и посочи спряла в дъното на страничната пряка полицейска кола.

Сетне толкова свирепо изгледа отведнъж стъписаните приятелчета на крадлата, че бандата за секунди се разбяга. Спасяваха се като пилци от ястреб. А девойката повлече крадлата право към блюстителите на реда.

Това, което се случи после, потресе дъщерята на змея…

…Защото накрая, след кратка разправия с полицаите, джебчийката си тръгна, подигравателно стрелкайки ги с очи. А Радослав и момичето с царска кръв едва се откопчиха от ченгетата, които на всяка цена желаеха да видят паспортите им.

Вървяха бавно към следващата спирка. Радослав изучаваше шестоъгълните плочки под краката си и утешаващо придържаше Верена за рамото. След няколко минути мълчание тя го попита, почти плачейки, защо стражниците са реагирали така.

— Нямахме свидетели, че онази наистина крадеше — обясни той с въздишка.

— Свидетели? Че за какво са те, след като им го казвам! Те трябва да ми вярват! Нито съм жигосана като лъжкиня, да не говорим, че съм с царско потекло… — замлъкна и печално се замисли.

Щом се прибраха вкъщи, тя отрони:

— Нима вече не вярват в твоя свят на честна дума…

Не му прозвуча като въпрос. Пък и не намери какво да и отговори.