Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (13)

13

— Хайде, Дичо, ставай. Нали щяхме да ходим до Созопол на танци! Ей, сънчо?…

Следобедна дрямка прохладата на стаята, докато жегата мачка всичко отвън, е неподменимо блаженство… Радослав мързеливо се протегна и отвори очи. Верена чоплеше перце от възглавницата, за да му погъделичка носа. Отново, за втори път, беше оставила змейската си кожа.

— Как така не си люспесто, а, гущерче? — попита той, когато я видя в една от дългите й бели рокли. Разсеяно си помисли, че все се буди след нея… и не може да я види как се облича. Прозя се: — До Со-о-озопол… пак ли с плуване?

— Не. Нека е с автобус. Не се чувствам съвсем… добре за такива разходки.

— Да не ходим тогава, мило!…

— Ами! Просто новолуние… Виж как съм се пременила! Нали много ме харесваш в тази дето е без ръкави? А кожата… Мога и без нея. Нужна ми е все по-малко и по-малко. А и ще съм мъничко по-човек днес.

* * *

Дискотеката ги посрещна с искрящ глобус над дансинга, сложни светлинни ефекти и отекваща в стомаха музика, от която Верена моментално придоби вид на пушнала трева. Тя веднага се втурна да танцува, а той потърси свободно място сред амфитеатрално разположените маси. Поръча алкохол за двамата, помисли и добави фъстъци — сметката излезе соленичка, но, реши Дичо, кучета ги яли парите, ако ще се живее, нека е шик! — след което отпрати ревнив поглед към танцуващата в захлас змейска девойка. И така си посръбваше сам, а тя дотичваше за малко, скоростно избъбряше колко добре се чувства и пак офейкваше към дансинга. Няколко пъти Радослав едва не се намуси, засегнат от липса на внимание, ала спря, спомняйки си нощта край огъня. Разведрен, той я изчака да се поумори.

Ето, Верена най-после седна и за миг притисна лице в рамото му.

— Здраво се наиграх! — заяви тя. — Нека пийнем.

Преплетоха пръсти и поведоха лек разговор от типа на тези, които за страничен слушател винаги са глупави и се състоят главно от усмивки, закачки и изгарящи погледи.

Внезапно изникна келнер в бяло сако, с искряща папионка и професионално ухилен:

— Едни господа желаят да ви черпят, понеже сте най-красивата двойка тази вечер.

Верена сякаш се помъчи да се съсредоточи. Музиката я разсейваше.

— Тъй ли — пияно отвърна Радослав. — Но ние си имаме…

— За дамата кампари — любезно заяви келнерът, ловко нареди чашите и смени без нужда пепелника, — за вас, господине, джин фис с повечко джин. Помня ви поръчките и така посъветвах онези господа.

— Нямаше нужда…

— Не, не. Настояват. Вие, госпожице, много хубаво танцувате… — Келнерът учтиво се оттегли.

— Е, к’во пък толкоз… — Радослав повдигна чашата си за наздраве, като разплиска питието, в посока към неясната група благодетели. Изглеждаха тревожно яки. В отговор, през мъглата поет алкохол, различи блеснали зъбати усмивки. Той хусарски опустоши стоте грама джин с едната глътка тоник и се ухили.

— Дичо — някак извинително се обади Верена, — трябва ли да пиеш толкова много?

— Т-т’ва е посл… едното.

Тя се подсмихна.

— Не че не си забавен и много сладък…

„Дискотеката й влияе добре“ направи си извод Радослав и изфъфли:

— Айде, прадядо ти да не е близал кока-кола от Никифоровата кратуна!… — и глупаво се засмя на шегата си. От приятелката си знаеше как някога сприхавите самодиви се оплакали на кан Крум, че неразумни селяни дръзнали да поливат лозята си от техните вълшебни кладенчета…

Верена веднага отгатна мислите му.

— О, някой ден ще ти дам да опиташ такова вино, ала да е на пълнолуние — змейското момиче мечтателно се усмихна и добави: — Последно наздраве, мили, за нас! — и също пресуши по казашки питието. Облиза се детински и внезапно се намръщи, втренчена в чашата.

— Дичо… — започна тя.

— А сега — изгърмя гласът на диск-жокея, — специално за двойката от София, така очарователно белязани с еднакви татуировки, какво само прави любовта! Специално за нашите клиенти от маса номер двадесет и три, един хит от лято девет пет — Казааааабланка!!! Бедна ви е фантазиятаааа!

Началото на песента потъна в шумното одобрение на публиката. Оранжев прожектор заслепи Радослав. Миналогодишният хит още не бе изплувал убедително от фона аплодисменти, подсвирвания и викове, а лъчът сякаш повлече момичето-змеица. Тя понечи нещо да каже, но ритъмът я грабна и я запрати в центъра на танцуващите.

Много често Радослав подкачаше Верена за музикалната й всеядност — днес до обяд ще й харесва Фреди Меркюри и Джим Морисън, Китаро и Жан-Мишел Жар, после „Металика“ или „Супермакс“, вечерта ще слуша по радиото Майкъл Джексън и дискохитове-еднодневки, а утре с часове ще е унесена във валсове и класика или пък ще приглася на „Кренбърис“ и „Скорпиънс“. Сетне изведнъж тя грабваше транзистора и започваше да търси на къси вълни латиноамерикански ритми… И почти винаги драконовото момиче пощуряваше по всяка чута българска песен — рокаджийска, естрадна, народна, а веднъж-дваж и нещо, което приятелят й с ужас квалифицира като тъпа чалга.

„Какво да правя, мили — оправда се тя, — не си наясно какво е за един млад змей да те обливат подредени звуци дори с намек за хармония… Иначе, наистина някои парчета са доста слаби… Ала знаеш ли, има музика за душата, има музика за тялото. Падам си и по двете!“

Със смесени и объркани чувства Дичо проследи изящната й фигурка. Озовала се на дансинга, девойката за миг замря… и експлодира в невиждан танц! Тялото й следеше всеки звук, ръцете бяха изпънати нагоре, с конвулсивно сплетени пръсти, главата се мяташе, развявайки косата като блестящо знаме. Снагата й бясно се извиваше като жив пламък на факла и приковаваше възхитени погледи. Радослав сякаш налапа ръчна граната. За кой ли път, откакто я познаваше, бе зашеметен от приказната си приятелка. С усилие си пое дъх. Несъзнателно докопа чашата, но се сети, че е празна и че повече няма да пие.

Нещо избълбука.

До него стоеше някакъв тип и му сипваше уиски. Не приличаше на келнер. Имаше външност на типичен гларус — червени бузи, чувствено изрязани устни, светли очи, къдрава, късо подстригана коса, пестелив фирмен потник, разкриващ релефни, почернели по плажовете мускули, тесен в ханша панталон… Хубавецът, препитаващ се от бизнесдами и чужденки, седна срещу Радослав и закри с широките си рамене гледката към танцуващите.

— Наздраве — каза високо той, като красноречиво повдигна шишето „Балънтайнс“. Радослав смаяно отпи. Уискито без предупреждение го удари в главата.

Необичайно силно.

Непознатият не пиеше. Следеше Дичо с презрително очакване. А междувременно звуците започнаха да се губят в някакво шумолящо бръмчене, но зрението се избистри неимоверно. Радослав не намери какво да каже на натрапника. Не това го занимаваше. Люшна се настрани, за да вижда дансинга.

Полузакрита от рамото на мъжествения тип се мярна Верена. Около нея се поклащаха няколко младежи с масивно телосложение. Това не се хареса на Дичо. Той направи опит да стане. Почти успя.

Гларусът с мързеливо побутване го върна обратно на стола. Радослав отвори уста да възрази, но развоят събитията на дансинга отново привлече вниманието му.

„Казабланка“ бе сменена с нещо като блус. Един от широковратите се опитваше да прегърне момичето-змеица, другите стояха като жива стена пред футболна врата. Верена се дръпна, яки ръце я задържаха, но тя се отскубна и замахна…

Плесницата се чу през рева на тонколоните, зашлевеният отметна глава и заситни назад, пазейки равновесие. На мига здравеняците се скупчиха около девойката в бяло.

Мозъкът на Радослав най-сетне успя да докрещи до мускулите, преодолявайки съвсем непознатото, изобщо неалкохолно замайване. Младият мъж тромаво скочи… и полетя в неприятелските обятия на натрапника-културист. Пропадна в мрак, още преди да се е ударил в твърдите ръце на гларуса.

* * *

Радослав изплува от лепкавата мъгла на безсъзнанието, в която ръмжаха безформени и променящи се космати твари с гладки опашки и нещо си дереше гърлото:

събуди се събуди се! пияно тъпо парче събуждай се!…

Младият мъж накрая успя да го чуе и се свести.

Бучеше автомобилен двигател, колата плавно се подрусваше по дупките в асфалта. Бе тъмно, но отпред върху пътя грееха фарови конуси и дискретно светеше таблото пред шофьора.

Радослав с мъка прие по-седнало положение. Намираше се в такси, на задната седалка. Мозъкът му трепереше, стиснат от безмилостна лапа. Не приличаше на махмурлук. Изстена и се огледа.

До него нямаше никой.

Верена!

Изграчи нещо. Таксиметърджията потрепна.

— Къ-къде съм?

— На път — изхили се нервно шофьорът.

— Зъ-защо съм сам?

— Така си бяхте. Приятелите ви ви качиха, платиха и това е.

— Д-докъде?

— Ами прочетоха го от една бележка в паспорта ви. Тежка вечер, а? Хубаво е човек да има приятели…

Радослав се опитваше да мисли.

— Обръщай.

Главата на шофьора леко хлътна в раменете. Таксито увеличи скорост.

— Почти сме пристигнали…

— Обръщай — изхриптя младежът. Тялото му бе като изтръпнало.

Шофьорът продължи напред.