Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (4)

4

— Ето ни вкъщи — обяви Радослав и малко се притесни.

В мансардата, шест и осемдесет на четири и двайсет, но всъщност много по-малка заради скосените стени, следващи извивките на покрива, цареше хаос, достоен за обширен склад.

— Типично за мъжете е — нацупи се Верена и надникна през ниското полукръгло прозорче до мястото за спане, — да пренасят обстановка на боен стан в дома си. Що за мокани^[1] слуги имаш?

— Нямам слуги — отвърна гузно раздразнен той.

— А — отрони девойката-змия, сякаш това обясняваше всичко. — Добре тогава. Ще почистим сами. После ще ти намеря имане, ще се нанесем в по-достоен зертон^[2] и ще вземеш слуги. Как се живее в такъв… обор!

Радослав поспря.

— Виж сега, в наше време не държим слуги. Само най-богатите могат да си позволят домоработници…

— Със съкровището ще станеш богат.

— Хм, нещата малко са се променили… Добре, нека поподредим отгоре-отгоре, после ще сляза до апартамента да направя нещо за вечеря и ще ти обясня като как е в наше време. А съкровището… Може да се вземат някои работи, но предполагам, че ще има проблеми.

— Днес да си богат не е ли хубаво? О, ами това е добре! Просто чудесно! Най-сетне да тачат човек не заради пари и имоти… Макар че всеки, кой е майстор и честно си гледа работата, редно е да натрупа богатство и слава. Виж какво, няма да го смятам за твое желание. Ще го сторя, защото така искам.

— Не ме разбра, Веренче… Да си паралия сигурно винаги ще е добре. Но за да забогатееш, вече не е достатъчно просто да изровиш гърне жълтици. Задължен си да ги дадеш на държавата. Понеже банките законно няма да ти изкупят имането, без да обясниш откъде и как си го намерил, а после, като вземеш полагащия ти се процент… тоест дял, част, ще ти лепнат данъци до небесата. Ще те посетят крадци. След това полицаи — да душат дали си предал всичките жълтици… Ако с остатъка подхванеш търговия, друг някакъв бизнес, ще се появят мутри да те застраховат. А скриеш ли всичко, тогава за да превърнеш златото в пари, отиваш право при мошеници, престъпници. Значи — пак при борчетата. С тях или против тях. В най-добрия случай ще си съсипеш съкровището по адвокати и други глупости. С една дума — разправии.

Змейското момиче сбръчка чело.

— Не разбирам — рече безпомощно тя накрая.

— Ще ти обясня… А като начало, защо не седнеш на матрака да поразгледаш тълковния речник? Аз ще подредя сам. Чакай да ти светна лампата. И обуй тези терлици, недей ходи боса.

— Ала аз винаги ходя боса! Бива, бива, щом настояваш…

* * *

Докато Радослав майстореше пържени картофи и гювечета в кухнята на родителите си и устояваше на изкушението да претупа готвенето, майка му шеташе наоколо в стремежа да утоли любопитството си кой/коя му е дошъл/дошла на гости. Накрая му дотегна:

— Остави ме, мамо. Не я познаваш! — отряза той и веднага съжали за казаното. Защото скоро взе да пъшка под лавината въпроси: Какво учи? Сериозно ли е момичето? Какво работят майка й и баща й? Откога се познават? Смята ли да се жени? На колко е години? Има ли братя и сестри? Софиянка ли е или от провинцията? Ами, ах, какво ще стане със Светланка? А къде живее? Имаш ли нужда от пари за такси да я изпратиш? Наистина ли е сериозно момиче, да не е някоя наркоманка? Работи ли или техните я издържат?…

— Родителите й са починали. Отдавна — само това благоволи да отговори Радослав, използвайки рязък, почти груб тон. Майка му се стъписа и мълчаливо помогна да нареди таблата. Накрая, отваряйки му входната врата, тя колебливо попита, при роднини ли живее момичето.

— Не — безапелационно заяви Радослав, — ще живее горе!

Няколко мига майката и синът се гледаха — тя както винаги загрижена, а той… Той не вярваше на ушите си, самият изненадан от внезапната си декларация.

Изкачвайки стълбите, Радослав се утешаваше, че в краен случай може — и сигурно ще се нанесе обратно в старата си стая в апартамента. Ще измисля нещо, накрая реши той, като внимателно балансираше таблата с вечерята на влизане в мансардата.

Верена седеше на матрака и прелистваше втори том на Физическата енциклопедия. От едната й страна се трупаше висока камара книги. Гъстите вежди на момичето бяха съсредоточено свити, а очите й бяха променили цвета си, светеха в рубиненочервено и светкавично бягаха по страниците.

Охо, рече си Радослав при вида на това, което безпогрешно определи като прочетено или поне прегледано — История на България, Тълковен речник, Речник на научните термини, Речник на чуждите думи в българския език, два тома Антология на българската поезия, Збигнев Бжежински, Патрик Кенан, Джон Лукач, Цветан Тодоров и Константин Кацаров, плюс купчина стари вестници „Стандарт“… — Прочела е всичко това? Той погледна момичето със страхопочитание и прилив на покровителствена гордост.

— Хопа, вечерята! — каза той. — Защо спря музиката? Касетката ли свърши?

— Не мога да слушам песни и да чета — мрачно отговори Верена и рязко захлопна енциклопедията. После прегърна коленете си с ръце и подпря връз тях остра брадичка. Под миглите й гаснеше червена жарава. — Заболя ме главата — тихо добави.

Радослав почувства разкаяние.

— Уф, не трябваше да ти давам всичко това наведнъж, културният шок…

— Какъв културен шок! — тросна се девойката и протегна обвиняващ пръст. — Дали сте Бълград на онези отцепници Сърбите! Даките са ни отнели Добруджа, загубен е Охрид, Костур, Девол… все любими мои места. А тези тук — КАКВО само пишат! Каква е тази „славянска“ азбука?! Как да не сме имали писменост преди Братята?! Жива гавра! Тия, накамарилите хиляди думи, са объркали докрай нещата, че да не личи им, колко малко разбират или колко никак не ги е грижа. Не мога позна моето си време! Ала за него не ще ме измамят. Ами за от моя десети век до твоето сега? На кое да вярвам! Редно ли е в кънигите^[3] да се пишат лъжи? Най-вече тук — тя подритна Историята на България, взорът й отново стана с цвят на огън и облъхна отдръпващия се Радослав с яростна жар, — гъмжи от дивотии, изсмукани от опашката, искам да кажа от пръстите! Невероятно! Изгонили сте си Царя! Забравили сте кой е Авитохол, на какво прилича ТОВА!

В общи линии Радослав беше готов да сподели възмущението на момичето-дракон. Но никак не намираше за приятно да чува критики от същество, за четирийсет минути прочело и проучило кажи-речи две хиляди страници машинописен текст… и поопърлило с поглед ядосалите го места. Едва сега усети леката миризма на горяла хартия.

— Такива сме хората — примирително вдигна рамене той. — Особено българите. Не сме народ, а… — и млъкна отсечено, безпогрешно прочитайки по навъсеното лице на девойката едва сдържван бяс. — Искам да кажа… Така де, сами си опоскахме държавата, а после търсим други виновни. Все от нещо сме изненадани — от суша, от киша, от сняг, от Девети септември, от Десети ноември! Станали сме изпростяла сбирщина егоисти, не уважаваме никой и нищо, най-вече себе си. И така открай време, погледни например…

— Не е ВЯРНО! Не бяхме такива!… — викна Верена. — Аз помня вуйчовците си, техните деца и децата на техните деца! Не сме такива. Или поне съм била твърде малка да го забележа… — гневът й се стопи, сменен с тъга. — Жими Бога^[4], колко е променен светът…

След моментно колебание Радослав приятелски прегърна девойката. Тя тежко въздъхна. Той изгледа дебелия том на Историята, чиято корица бе вдлъбната от удара на гневното юмруче на Верена.

— Нима никой не те забеляза на скалата толкова години?

— Много пъти и мнозина. Ала не ме чуваха. Само веднъж… Момъкът беше ранен и си рече, че му говори някаква Боряна. Бълнуваше. От време на време преливаше от свирепа радост как бил кръцнал на някой си Хасан гръцмуля… Точно така си го мислеше!

— Добре де…

— Проклинаше някакъв Яшар-бей, който го умерил с пищоля два пъти. Заканваше се, че ще му отреже чалмоноската и ще я побие на кол пред кадията. Плачеше за Боряна. После умря. Имаше… как му викате сега, гангрена, да. Беше го страх от потеря, а нямаше сили да търси помощ от овчарите. Чуваше ме, ала не бе на себе си, отговаряше ми, като все ме питаше, защо съм била скочила във вира. Нищо не можах да направя, освен да пъдя всякакви мухи и гадове от него… Виж, вълците не спрях, бяха твърде гладни, ала и той вече беше мъртъв… Плачеше ми се, ала как да плача, щом бях от камък… Беше хубавец. И навярно благат човек, като тебе. Сега разбирам, че е било през османско робство. Ако ме беше възкресил той или някой друг по онова време… — подсмихна се зловещо. — Робство ли?

Тя замълча. Радославовите мисли блуждаеха около превратностите на историята и сякаш безграничната драконова памет. Далечното минало с умиращия в клисурата хайдутин стоеше пред очите му.

Верена се пораздвижи.

— Яденето изстива — каза тя и се усмихна. — Не се сърди, че ти се сопнах. Аз съм си малко шантава, ще се наложи много да ми прощаваш…

— Мога ли да разчитам на същото? Че и ти ще ме извиняваш, като… ако се наложи — попита Радослав. Вътрешният му глас объркано занарежда: „Точно това ли трябва да й казваш бе, опомни се!“

— Дадено! — засмя се момичето. — Какво си донесъл?

— Баница от готови кори, шопска салата с повечко сирене, пържени картофи — лично мои са от обелването до пърженето, и — фирменото блюдо на майстор-готвач Дичо Христов Радославов — изненадано гювече! За десерт има компот от дюли.

— Ммм!… Звучи адски вкусно! Ще опитам тези „картофи“. Ами какво е изненадано гювече?

— Гювече, което, след като сам си го направиш, е способно да те изненада. Надявам се на твоето чувство за хумор, докато го ядеш. Най-добре опитай и двете, което не те сюрпризира неприятно — твое е!

— Супер! И пусни музиката. Ще се опитам да ям и да слушам. Мелодиите, знаеш ли, много ни впечатляват, нас, от драконовата раса.

На Радослав му хрумна, че може би тя е последното същество от този вид на планетата. Изглежда Верена си помисли същото, защото усмивката й се постопи.

Но изненаданите гювечета бързо възвърнаха доброто й настроение.

* * *

— Чувал съм нещичко за Лох-Нес — отговори той.

Въпросът дали в ХХ век все още има някъде живи дракони, бе зададен доста време след вечеря.

Докато се хранеха, Верена надълго и нашироко обясняваше кое според нея не било вярно в Историята. Това, което чу, го смая. Тя го засипа с неразбираеми дати и звучни имена; описваше му прочути белокаменни крепости и облечени в стомана армии, тръгнали на славни походи към далечни страни, споменаваше за мъдреци, посветени в знания от свърхестествени същества, разказваше за някакви безкрайно древни корени и вековни династии, за капища, от които жреци надничали в космически бездни… Всичко това му приличаше на фантастика. Колкото и да се имаше за патриот — което в България според Радослав служеше изключително за допълнително вгорчаване на живота — някак не се осмеляваше да приеме, че някога предците му са имали толкова огромно влияние. Ала и не посмя да я прекъсне — изглеждаше много възбудена и говореше с такава страст, че почти й повярва.

И да преувеличаваше — ами че не би ли го направил и той, ако попаднеше в три хиляди и не-знам-си-коя година? — тя бе очарователно убедителна и Радослав си каза: „Защо пък не, мътните го взели!…“

— Ти сякаш не можеш да приемеш истината — запита изведнъж Верена толкова внезапно, че младежът продължи унесено да кима. — Главата ти е като отровена. Нищо чудно, щом досега си чел възгеч^[5] глупости!… Ами нека сега аз те попитам…

Интересуващите я неща засягаха области, за немалко от които той имаше съвсем бегла представа. Но се постара да разсее, поне в най-общи линии, мъглата около не съвсем ясните на девойката-змеица принципи на демокрацията и съвременната икономика. От себе си Радослав наблегна по-специално върху криворазбраните им версии на сегашна българска почва.

— Управлява простолюдието ли? Ах, да, демокрация… Доста тъпо.

— Права си — след известна пауза сдържано рече той, — но по-добро не е измислено.

— Да, да, четох го. И как избирате най-достойните? Чакай, нека позная!… Пращате ги да вършат юначества, нали? Да надхитрят самовила или заловят някой много зъл разбойник-таласъм? Не, навярно е да изцерят от девет години болно дете… а може би да отключат клят кладенец? Или пък просто сочите си най-мъдрите, най-силните и безстрашните, без да ги подлагате на изпитания?… Не?

— Тц.

— Ами как?

— Страхувам се, че изобщо не е така — и като помълча, той обясни как се провеждат избори.

Докато Радослав разправяше, змейското момиче го гледаше толкова недоверчиво ококорено, че ако носеше контактни лещи, навярно би ги изгубило тозчас.

Младежът очакваше избухване, но Верена само рече:

— Според мен, като начало, трябва да заслужиш правото да те слушат. Ала за да властваш… Това се учи още с майчиното мляко, къде се е чуло и видяло човек без благородно потекло, или поне юнашки дух, да заповядва!… Хубаво де, хубаво, ще пообмисля нещата… Та какво за моята раса?

— И някъде при бреговете на Япония, струва ми се, откриха преди години мъртво тяло на неизвестно на науката същество…

— Не, не е това — прекъсна го тя нетърпеливо. — Мъртъв дракон не намира никой. Камо ли мъртъв морски дракон. Къде е това Лох-Нес?

— В Шотландия.

— Шотландия… — тя замислено оглеждаше напукания таван. — Не, не познавам добре никой от тамошните.

— Чудови… ъъъ, съществото от езерото Лох-Нес е било видяно само няколко пъти. Много отдавна не съм чел нищо по темата. Говори се, че е доживял до наши дни плезиозавър… Това са едни праисторически животни, които наричаме динозаври и те са измрели…

Верена въздъхна с досада:

— Зная що е динозавър, Дичо. При това не от кънигите ти.

— А… Те са ваши предци, така ли?

Верена в безмълвно отчаяние се хвана за главата.

— Не? Е, аз откъде да знам…

— Ала знаеш разликата между риба и кит, нищо че си приличат, нали?

— Е, да…

— Нямаме. Нищо. Общо. С динозаври. Точка. Разбра ли?

— Да. Не се ядосвай.

— Не се ядосвам. Едно време хората не бъркахте що е динозавър, а кое пък — дракон.

— Китайците обожават драконите — подхвърли Радослав.

— Да — съгласи се Верена. — Там са същински дракони. Змейове са онези, които имат поносимост към човешка кръв. Не, не опитвай да ме подсещаш, че смоците уж се били превръщали в змейове, това са детски приказчици. А пък халите и ламите, те са ни нещо като братовчеди, както на хората маймуните. Много са проклети!

— Маймуните?

— Ламите! Халите са кротки.

— Добре, добре. Пак се ядосваш. Та казвах, че онзи от Лох Нес напоследък не са го виждали…

— Старците обикновено стават големи саможивци — вещо забеляза тя. — Е, ако е жив, едва ли ще ми откаже среща. Ако наистина става дума за дракон. Ала това ми е единствената надежда… Трябва да отида дотам. Имаш ли географски атлас?

— Този, който е мой, едва ли ще ти свърши работа, но ще искам по-подробен от Зако, това е един приятел… Ама да не искаш да летиш натам веднага?!

— Защо не? Ще те взема с мен.

Обезпокоен, той веднага си помисли за радари, въздушни трасета, ПВО, изтребителна авиация, затова каза внушително:

— Мисля, че ще е добре да понаучиш още някои неща за света на ХХ век. За въоръжените сили, например. За границите. Визовият режим.

— Пука ми! Не забравяй, че съм наполовината змей и…

— …и си с царска кръв, да. — За негово изумление Верена кимна доволно. Може би не разбираше от ирония. Във всеки случай не бе приятелско да й се подиграва. Той продължи:

— Едва ли пилотите на бойните самолети ще те попитат каква си. Еле пък, ако са сръбски — там сега воюват.

— Няма да имат време дори да съжалят, ако ме нападнат! — войнствено отвърна момичето. — Ала прав си, не е зле първом да посвикна с обичаите тук. Много разумен съвет. Смятам да те послушам. Продължаваш да ме изненадваш приятно.

— Като гювечетата ли? — прикри смущението си Радослав.

Тя се претърколи по корем със смях, вплел се в едва чуващите се тръбни камбанки на Майк Олдфилд. Верена обяви музиката му за страхотна.

— Как съумя да ги объркаш така? — кискаше се тя.

— Ами като има кой да ти надува главата, като майка ми… — той се сепна и млъкна.

През погледа й пробяга сянка. После усмивката й се завърна отново.

— Продължавай — кимна му.

— Просто ме тормозеше за кого се старая толкова, а като се изпуснах, пожела да й разкажа подробната ти биография. Страшно е любопитна.

Девойката-змеица го гледаше дяволито. Подпираше главица с опряна в слепоочието длан, от което веждата й се бе извила, а окото — придобило азиатски вид.

— Не е важно дали ще ме хареса — заяви самоуверено тя. — Важното е, че аз те харесвам.

„Сега е моментът. Кажи й, глупако, бъди мъж — изскърца обеззъбената от много удари по мутрата Радославова съвест. — Кажи й го не от шубе, че ще разяриш тази жива огнепръскачка, кажи й го за нейно добро, да не страда излишно, диване такова!“

„Трай ма!“ — сопна се Радослав на съвестта си, поуплашен, че свърхсетивата на драконовото момиче ще доловят душевната му борба.

Но Верена не реагира. Може би стриктно спазваше обещанието си, а може би той вече се бе адаптирал към потайно мислене. Така или иначе, тя изведнъж зарецитира, почти пеейки:

Турнир. Блестят доспехи,

море от пъстри знамена,

харолди, пажове — тълпа

и дами чакат галеника на успеха.

 

Ударил е очакваният час,

в бой, с копие да й докажа,

че този свят единствено за нас

от Господа е бил създаден.

 

О, благородни господа!

Внимавайте, ще мачкам брони —

за Най-Красивата Жена

днес ще печеля златната корона!

 

(Дано престане Нейното сърце

да бъде непристъпна крепост.

Ще види Тя, че грубите ръце

за Нея пазят океан от нежност.)

 

Начало! Сребърни тръби тръбят!

Връхлитам буен като дракон,

голям пердах съперниците ще ядат

и публиката няма да скучае!

 

… … …

 

Победа! Сред възторжен рев

небрежно на тълпата се покланям…

Но нещо на трибуните не е наред,

натам като към бесило приближавам.

 

Проклятие! Отнякъде хитрец-поет,

докато удари аз по арената раздавах,

пристигнал и написал някакъв сонет

и Тя от щастие сега сияе!

 

Изпускам аз короната в праха,

не искам на очите да повярвам.

Ех, тази моя зла съдба!…

Но рицар съм и никога не се предавам.

 

Добре! Не с меч, с перо въоръжен,

без страх аз ще потъна във мастило,

но няма друг да може като мен

да Те опише КОЛКО СИ КРАСИВА!

— Откъде… знаеш това — изтръпнало запита Радослав.

— Беше надраскано на едно листче и сложено в Речника на научните термини, страница двеста осемдесет и осем. Твое е, нали? Сигурна бях! Хареса ми. За кого си го писал?

— Ъъъ… Разделихме се преди три години. Така и не съм й го показвал. Мислех, че съм го затрил нейде.

— Определено тази жена много е загубила. Колко жалко — каза Верена. Не й личеше наистина да съжалява. — Ти от какво си изкарваш хляба?

— Ами… Денем продавам книги на сергия. Два-три пъти седмично съм нощна смяна в едно супермаркетче, то е на чичо ми. Иначе съм завършил МЕИ… семестриално.

— Къниги, това е интересно — одобри тя. — Дори от лоши и лъжливи, мисля, пак може да се научи нещичко… Хей, това сега ми хрумна! Колко страх брах, че ми се е вкаменил ума в онази проклета канара!

— Как попадна там? — попита той, впечатлен, че необикновената девойка не се беше усъмнила в достойността на професията му на уличен букинист.

Тя се понамръщи:

— Омагьоса ме един колобър. Той кроеше заговор срещу християните за завръщане на Старата вяра. Между нас казано, тя не беше лоша, нито езическа, както пише в кънигите ти… Колобърът беше събрал съзаклятници в една свещена пещера недалеч от мястото, където ти ме намери. Той не искаше или не смееше да ме убие, затова ме заточи в скалата — да не предупредя боилите^[6] на Царя…

— Била си на страна на христяните?

— Какво те учудва? Аз съм лоялна към своите. По времето на Мама християни са били само Ромеите и затова дядо ми я отпратил в техен манастир…

— Кой е дядо ти?

— Канасубиги Омуртаг.

Радослав предпазливо попиваше чутото. Верена търпеливо го чакаше да си развърже езика. Накрая младежът постигна успех:

— Синът на Крум Страшни! — възкликна той. — Който избил стотици християнски пленници, нали? И дъщеря му била християнка? Не ставаше ли дума за негов син…

— Византийците настъпваха, трябваше да бъдат спрени! — сухо и остро възрази момичето, но след малко добави с примирена горчивина: — Знам, сега това се нарича „държавен тероризъм“ и „клане на заложници“. Ала за да се избегне по-лоша злина, Дичо, понявга налага се добре премерена жестокост… Затуй политиката никога не е била чист занаят. И непризваните за власт вършат най-гнъсни мръсотии. Виж, за нас, змейовете, истинската власт е да служиш, не да тиранстваш. Хората обаче мъчно проумяват това. Вие го разбирахте едно време малко по-добре от другите, навярно защото мнозина сте със змейска или самодивска кръв…

Тя се замисли.

— Жестоко време е било — прокашля се Радослав, сащисан от последните й думи.

Верена тръсна отрицателно глава:

— Всяка епоха си има собствена справедливост, Дичо. Ето, и Мама е била заложник. Гледала как по Константинополските площади ослепяват и хвърлят на диви зверове пленени българи и славяни. Очаквала е да бъде сред следващите. Точно тогава станала християнка. Искала да се моли хората да станат по-добри… Аз също съм кръстена, макар драконовите ми гени да не виждат особен смисъл в религиите — с какво се променят нещата, когато вярваш в нещо, което и без това си съществува?

— Разбирам.

Верена помълча.

— Благодаря ти. Чувствам, че наистина ме разбираш. Не зная дали ще ми повярваш, ала твоето време е по-безмилостно от моето. Прочетох за сегашните войни, атентати и… Само какви оръжия са измислени, по-зли от сабя-мотовила^[7]!… Та така… — посърнала хапеше устната си. Тръсна глава, сякаш да прогони мислите за лошо и попита: — А ти имаш ли още стихотворения? Много харесвам пееща реч.

— Ами, ще потърся.

— Не сега, моля те — тя откровено се прозя. Зъбките й бяха равни, бели… но за да бъдат безспорно хубави, от тях се изискваше да не са толкова остри. Верена се усети, поруменя, прикри се с длан и се засмя притеснено. — Понякога се държа като дивачка, ала ужасно съм изморена.

Радослав, малко по-припряно отколкото му се искаше, стана. В последния момент, без да се замисли, сведе глава, за да не си я тресне в тавана — местоположението на широкия матрак предполагаше предимно лежане.

— Разполагай се, чаршафите са под одеялото, тоалетната е с душ и мивка — ако не протягаш криле, ще влезеш — и… лека нощ.

— А ти къде отиваш? — учуди се девойката.

— Долу, в апартамента.

— Защо?

Радослав се затрудни.

— Няма да те притеснявам — увери го Верена. — Ако ти е неприятно, ще се свия на кълбо в другия ъгъл на стаята. И обещавам да не пълзя наоколо, за да не се уплашиш.

— Пълзиш?

— Най ми е удобно да спя в тялото на змия. Много хубави сънища виждат тези създания. Остани, а? Предполагам, че с времето ще ми мине, ала сега… Докато бях в скалата, само безсловесни животинки, дъждовни капки и снежинки ми правеха компания… Много е зле да си сам — завърши плахо и умолително тя.

— Д-добре…

Девойката скочи радостно… Радослав не успя да я предупреди.

Буммм!

Младият мъж се спусна към Верена.

— Добре съм — промълви тя замаяно, често-често мигайки, а той я прегръщаше като малко дете. Едва не изтърси: „Дай, да цункам да ти мине“.

Момичето се изкикоти:

— Леле колко съм си щурава!

— Не те ли боли? — тревожно попита Радослав и внимателно опипа главата й. Черепът под косата имаше странна форма.

— Неее. Имам здрави кости — змейски!

— А какъв е този гребен там… и тази издутина тук? — със суров и подозрителен тон разпитваше той.

— Такава съм си, нали не съм човек.

Радослав с нежелание я освободи от прегръдките си.

— Много си грижовен. Само желанието ти е достатъчно да ме излекува, дори да бях наранена.

Младият мъж се сепна от нежността, прозвучала в думите й.

— Ала какво се чудя — сви тя рамене. — Ти владееш магията…

Няколко минути те се гледаха в очите.

— Спи тук — каза дрезгаво Радослав. — Тази възглавница ще ти стигне ли?

— О, да, много мило…

В следващия момент преобразената девойка се оплиташе в сложен възел върху калъфката на люлякови цветчета.

— Лека нощ, Дичо.

— Лека нощ, Веренче — с пресъхнала уста прошепна той на черната змия до себе си. Животинчето затвори очички. Прилеповите крилца се отпуснаха.

Радослав се съблече и се мушна под завивките. Преди да угаси лампата, той с внезапен прилив на храброст леко целуна малката люспеста главица. Дългите мигли на необикновената змия потрепнаха. Под лявото крило равномерно пулсираше сърчицето й.

„Как така се превръща в същество с по-малка маса?! — обади се шокираният инженер в него. — Това е против законите на физиката!“

„Божа работа“ — отвърна му поетът.

През прозорците в мансардата нетърпеливо нахлу мрак.

Заслушан в далечно скрибуцане на трамвай, Радослав дълго зяпаше в тъмнината. По някое време взе, че си прошепна:

— Нима се влюбвам?

И не беше сигурен, дали тайничко се надява Верена да го чуе или се бе решил да го каже гласно, понеже беше убеден, че тя дълбоко спи. Младият мъж се опита да помисли по-подробно по въпроса, но… не успя.

Сънят бе долетял като сияен дракон.