Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (2)

2

Почивните си дни Радослав винаги предпочиташе да прекарва колкото е възможно по-далеч от града и този му навик и днес го бе отвел под гостоприемната стряха на един планински манастир.

Всичко дотук беше прекрасно — чист въздух, чудесни цветове на едва-едва започващо лято, звуци на жива гора, величави гледки към балкански гърбици и зелени долини. Какво би могло да развали на човек настроението! Уж нищо, ако ножът не се бе изплъзнал от канията, издрънчал по камъните и хоп — изчезнал…

С малодушно съжаление мислите на Радослав натрапчиво се връщаха към въпроса защо? Защо му се случи първи да хване стоп, а не остана с по-голямата част от тайфата другари-планинари, да гълтат заедно автобусен пушек в София? Защо, след като пристигна рано следобяд, не предпочете партия бридж без досадници-белотаджии, ами взе че хукна из мрежата тукашни пътечки — за да налети вместо на гъби, на… по дяволите, на какво?!

И чак привечер, когато пристигнаха закъснелите, при което манастирът стана някак тесен, Радослав успя да си внуши, че нищо откачено не му се беше случило. Само малко слънчасване — скоро ще мине, да…

А междувременно новодошлите струпаха по масите на манастирския чардак издути от алкохол и храна раници, палнаха по цигара и заразправяха на кого как му е вървял автостопът в тези неблагодарни времена и за това какъв здрав купон ще развихрят. Други заразпитваха неколцината монаси за историята на светата обител и дали ще се намери в мазето отлежало винце. Много скоро звъннаха китари и запяха се едни ми ти хайдушки македонски и американски кънтри песни, плисна ракия и вино в пластмасови чаши и железни канчета, а опразнените консервни кутии се превърнаха в пепелници.

Подир розово-оранжев залез земята се зави с нощта като с одеяло. В мрака нарядко мъждукаха светлинки на селца и блуждаеха фарове на закъснели автомобили. Подканеното от Вечерницата небе блесна в разточително звездно великолепие. Подобни на огромни светулки, мигаха бордови сигнали на високо летящи авиолайнери. От терасата въодушевен хор ревеше „Шуми Марица“ в чест на скорошното пристигане на царя, а на относителна тишина пред параклиса се водеха отмарящи разговори. Там пламваха цигарени огънчета и отлитаха като жълти комети в урвата.

С напредването на нощта троянската сливова най-сетне отпусна душата на Радослав, който с все сили се опитваше да не мисли за случката в клисурата. Подобни премеждия явно и заслужено се намираха във вечната зона на здрача. Разбира се, спускането му там в търсене на знаменития му нож не остана вън от обсъждането, докато се опразваха „Закуските на туриста“ и „Скумрии в доматен сос“, плюс сирене, хляб, домати и наръчи див чесън, за който зевзекът Сашо рече, че щом бил див, значи не е „чесан“, а „рошав“. По-смелите ядяха и от събраните гъби.

Радослав разказа за клисурата, поточето, комарите… ала нищо не спомена за момичето-змия. Не посмя. Защо? Ами защото, първо — нямаше доказателства. И второ… а бе, изобщо случило ли се беше нещо? Я пий, пей, кикоти се до премала на вицове и войнишки спомени! Щуротиите ги остави на Стивън Кинг, че да не умре от глад горкия…

…Към времето, когато от веселбата започнаха да изпадат най-пияните, а купонът клонеше към тотално заспиване, Радослав отново се разстрои. Тайната го изгаряше отвътре да бъде споделена, но нямаше с кого. Сашко Рус дремеше до приятелката си, Павката покоряваше нова любов, Лъчезар… него някъде бе го хванала липсата. Затова Радослав потърси отзивчива — женска — душа за изповедник, ала повечето момичета вече си бяха легнали да спят, а другите или не предразполагаха към откровеност, или се намираха впримчени в собственическите ръце на гаджетата си, които гръмогласно разправяха мръсни вицове. И младият мъж измисли да се поразходи. Необичайно благоразумно за състоянието си, той взе солидното фенерче на Лъчезар, подобно на онези, които ползваха щатските шерифи от филмите. Радослав го преметна по същия маниер на рамо и тръгна, святкайки от време на време, за да не налети върху къпинаците, обрамчили пътеката. Крачеше нестабилно, със залитане, докато не се усети, че се е запътил право към загадъчната клисурка.

Спря и се помъчи да събере разпилените си желания. Тъмнината в гората беше твърде плътна и събуди забравени детски страхотии за всякакви чудовища, които само за това живеят — да излапат някое хлапе или каквото там им падне. Радослав обиколи гъсталака с колебливия лъч на фенерчето. Храстите накълцаха снопа светлина на неприятно мърдащи сенки. Нещо стряскащо изшумоля от клонака на надвисналите в мрака дървета. Радослав се поогледа пак, изфъфли неясно към кого адресирано извинение, че мястото било далеч, и тръгна да се връща в манастира. Беше му гадно, досадно и искаше да спи.

Но от само себе си пътьом някак сви на погрешно място и скоро се озова на ръба на урвата. Пътечката на това място имаше лек наклон и изведнъж рязко завиваше. Радослав не бе натиснал копчето на ръчния прожектор, затова не забеляза навреме опасността. Усети, че нещо не е в ред, едва когато проби с набраната инерция храсталака и загуби опора под краката си…

Сякаш на забавен кадър, той забеляза манастирските очертания на фона на звездите.

В подножието на вековната обител лагерен огън хвърляше към старите зидове жълто-червени отблясъци. Обвити в дим, пред пламъците седяха трима-четирима души и самотно подрънкваше китара. На ръба на игривата светлина се бяха скупчили като стадо овце цикламено-синьо-зелените палатки на онези опърничави туристи, които ги бяха предпочели пред манастирските стаи за гости. Въпреки отдалечеността, цялата гледка бе ясна и отчетлива като на кино. Радослав разпозна най-върлите купонджии край огъня и различи умело свирената мелодия — Dust in the Wind…

В следващия момент полетя в пропастта.

Ужас изпълни гръдния му кош, захапа сърцето и бясно го разтърси.

Болезненото му мучене не успя да прерасне в предсмъртен вопъл, нито — ако сърцето бе издържало до дъното на урвата — в агонизиращо изхъркване. Нечии тънки, но силни ръце прихванаха младежа през гърдите, повдигайки мишниците му, а близко отзад сякаш запърхаха перки на голям вентилатор с безшумен електромотор.

— Не се шашкай — бодро прозвуча познат глас. — Продължаваш да живееш. Още не съм ти изпълнила трите желания, забрави ли?

Пейзажът от мрак, осветен пушек и китарен звън плавно и без особено желание от страна на земното привличане пое в обратна посока — тоест надолу. Не помръднаха само звездите, подредени в безразлични към всичко земно легендарни орнаменти. Полетът, траял далеч по-дълго от падането, завърши върху параклиса, покрит с каменни плочи вместо керемиди. В субективното времеусещане на Радослав двете неща имаха еднаква продължителност. Той усети под задника си успокояваща твърдост на покрива и отмаляло се повали по гръб. Преживеният страх се стичаше заедно с потта върху камъка, който пазеше ехото на дневния зной.

— Който не знае да хвърчи, не бива да щъка толкоз къркан по тези пътечки — съчувствено рече момичето от клисурата. — Ех, че си заплес, юнако!

Радослав мъчително преглътна и обърна тежка глава на непослушен врат към спасителката си.

При нормални обстоятелства със сигурност би се стреснал, но сега бе обезсилен от ужаса на отминалата го на косъмче нелепа гибел. Вероятно уплахата също може да се изчерпва, както куража.

Седналото до него същество най-лекомислено клатеше преметнати през улука боси крака. Мисълта, че не я вижда достатъчно добре при звездна светлина, накара младежа да се сети за чуждото фенерче и той с мъка отлепи схванатата си китка от оксидираната метална тръба на прожектора. Заразтрива дланта си с кашкавалени палци.

— Мисля, че по-добре ще се справя — каза мистериозната непозната и пое ръката му.

Пръстите й бяха горещи и много приятни на пипане, но някак не предизвикваха усещане за човешка кожа.

— Коя си ти? — овладя гласните си струни от втория опит Радослав, докато невероятното момиче сръчно стапяше мускулната му треска.

— Змеица, разбира се — след кратък размисъл отговори девойката, а тонът й издаваше възмущение от подобна недосетливост. — Какво друго! Вярно, мелез съм, ала те мислех за по-умен.

— Змей-мелез…

— Баща ми е от Долната земя, а Майка ми — Царска дъщеря, заточена в манастир — с гордост и капка негодувание уточни момичето. — И съм им единствена — подчерта тя. — Мале ми и Тате са готови на всичко заради мен. Въртя ги на кутрето си, когато поискам, ъъъ… чат ли си, готин?

— Змеица… — издиша Радослав, мигайки, сякаш светлината, идеща от Вега, Тубан и Алтаир^[1] изискваше слънчеви очила.

— Ми да! — раздразнено отвърна момичето. — Женски змей, кой знае защо викате ни още дракон, хала, ламя. Ей, че ти си доста… как беше… неориентиран елемент!

Младият мъж изпадна в затруднение. Ако по някакъв начин съзнанието му приемаше за допустимо съществуването на дракони и змейочовешки мелези, то логиката не връзваше в едно понятията за крилато огнедишащо създание и столичен жаргон.

— Ти така говориш — обвини го девойката-змеица. — Взех този скапан речник от собствената ти глава, за да ме разбираш. Уж не бях толкова дълго омагьосана, ето — и Царят си царува, ала пък адски много неща са променени! И езикът също. Ти да не би да си някакъв преселник от Ромейската земя? Избягал роб? Монах ли си, че носиш брада и дълга коса? Хм, какъвто и да си, не смей да мислиш, че след като си ме целувал, ще се омъжа за теб ей тъй лесно — имам царска кръв!

Радослав успя да се вклини в паузата:

— Ти четеш мислите ми!

— Ако си дадеш труда да се поуспокоиш — сухо забеляза тя, — ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано.

Младежът мълчеше, опитвайки се да разсъждава шепнешком.

— Добре де, извинявай — рече отново момичето и засрамено раздвижи крилете си, които мигом приковаха с еднометрови пирони вниманието на Радослав. — Доста ми е трудно, ала с всички сили ще опитам да не подслушвам чужди мисли. Все пак трябва да ме разбереш — нуждаех се да науча езика ти… Прилича ми на българо-славянски диалект.

— Т… това е български — машинално натърти младият мъж.

— Ето, видя ли? Променил се е само за двайсет-трийсет години… Значи не ми се сърдиш, знаеш ли, просто от време на време един възусет ме наляга и тогаз да не чета мисли ми е все едно да не чувам що си крещят двамина стражници от съседни крепостни кули. Та, бъди и ти така добър да мислиш по-навътре и да не са неща, от които да се срамуваш… А между другото, много се радвам, че Царят на Българите е в добро здраве и се връща от похода си в Мадрид. Много ли пленници взехте? Къде е това Мадрид, за маджарите ли става дума?

— Пощади ме — изпъшка Радослав и драматично вдигна ръце. — Покривът ще се продъни под тази камара въпроси.

Изненадата пролича в извивката на неусетно станалото съвсем човешко тяло (е, почти де). Очите блеснаха в рубинено, в зелено… а после девойката се разсмя и плесна хем с ръце, хем с крила. Полъх се плъзна по лицето на Радослав. Косата му почти настръхна.

— Хумор — каза дъщерята на царкинята и змея. — Шеги. Змейовете не ни бива много-много да се шегуваме. Ако не бях мелез, трудно щях да те разбера.

Радослав неуверено се поухили.

— Кажи ми — продължаваше момичето, — защо в този край няма самодиви?! Цял ден търсих, ала даже калпаво горско таласъмче не съзрях. Изобщо, какво става тук? Коя година е сега?

Гледаше го с широко отворени очи в очакване на отговор.

Младият мъж стана сериозен. С усилие се съсредоточи.

— Запозната ли си с християнското летоброене? — предпазливо попита той.

Тя подскочи гневно.

— Ами естествено! Даже селянките са наясно, а аз съм…

— Добре, добре… — Радослав затършува за цигари, после за кибрит.

— Дай на мен — нетърпеливо каза люспестото момиче. Взе цигарата от устата му и духна крайчето й. То припламна в тъмното. За миг Радослав зърна лицето на девойката.

Никога преди не бе използвал определението „чудна хубавица“.

Мислите му се разбягаха като бълхи от сапун. Той с мъка се върна на темата, която също бе не по-малко смущаваща от припомнената красота на момичето от клисурата… както и способността на непознатата да пали огън с едно издишване.

— За какъв цар ми спомена преди малко? — изпълнен с подозрителни предчувствия я запита той.

— Божичко! За Цар Симеон Велики! Що за въпрос! Нали пяхте за него, после си казвахте, че скоро щял да се завръща с Царицата… Между другото, не пееш много зле. И свириш… хм, прилично. Бива за слушане… Наблюдавах ви — извинително добави тя, незнайно как уловила в тъмнината втренчения му поглед.

— Така… Цар Симеон Велики се е възкачил на престола през… ъъъ… през…

— Лето Господне осемстотин деветдесет и трето — подсказа девойката милостиво.

— Да… — Радослав въздъхна и си дръпна от цигарата. — Ти откога си… беше, хм… в онази скала?

— Беше Тох Елем, шест хиляди четиристотин и девета световна година… Значи, от септември деветстотин и първа след Христа.

Младият мъж отново дълбоко пое глътка тютюнев дим, закашля се и хвърли недоизпушения „Мелник“ в урвата, където сега можеше да се търкаля разбитото му тяло. Момичето хрисимо чакаше.

— Сега сме осемнай… не, вече деветнайсти ден от петия месец… на хиляда деветстотин деветдсет и шеста година след Христа — бавно и меко промълви Радослав, гледайки звездите. — А тайфата си говорехме за Симеон II, който досега е бил изгнаник, но вече може да посети родината си.

Крилатото девойче до него замръзна. Той усети под черепа си сякаш бързо докосване с перце.

— Затуй значи не срещнах и едно таласъмче тъдява — замислено рече тя, а после… жестоката истина без предупреждение се стовари върху й така, че чак Радослав усети разтърсване. Очите й ярко пламнаха в няколко бързо сменящи се цвята, крилете й се сгърчиха и приказното създание сподавено прошепна:

— Маме, Татенце!… Дружки-приятелки ми самодиви… Толкова отдавна?!

Тя закърши ръце. Буря излъчвани от нея емоции едва не помете младежа от покрива. Момичето заплака, отначало тихичко, а после избухна в горчиви ридания.

Той я гледаше стъписан и не му остана нищо друго, освен да я прегърне (ако някога сте прегръщали ангел, например, то навярно знаете, че хватката си има някои особености заради допълнителния чифт крайници зад раменете). Прегърна я здраво, отчасти от опасение да не би отново да падне в пропастта.

Момичето-змеица се вкопчи в младия мъж, в плача й пропълзя вълча мъка посред мразовито пълнолуние. Крилете й също конвулсивно го обгърнаха, сякаш гротескни ръце, впивайки остри нокти в гърба му като паникьосани и търсещи закрила котки. Радослав не обърна внимание на болката. Повече от всичко не обичаше някой да плаче. Винаги бе готов да излезе от кожата си, само и само да спре скръбните дъждове, най-вече когато бяха стряскащо обилни, извираха от толкова хубави очи и така непреодолимо заразяваха със страданието си като с грип.

Нещо парна младежа по шията, после го засърбяха пръстите. За рекордно кратък срок той осъзна причината и бързичко вдигна преграда пред поредното си изумление — сълзите на девойката жилеха, сякаш бяха коприва! Но Радослав продължи да ги бърше от лицето й, докато не се сети, че в джоба си има относително чиста — от вътрешната страна — носна кърпа.

Оттатък параклиса, под стените на манастира, китарата в нечии ръце издрънча по-силно и най-държеливите пиячи, подкрепени от неможещите да заспят в палатките, подхванаха „Моме Калино“. Продължиха с „Бийтълс“ и съвсем изненадващо преминаха на Георги Минчев:

Снегът на спомена вали

с дъха си стоплям твойте длани…

Риданията бяха отслабнали. Нещастната змейска щерка вече само подсмърчаше на гърдите на Радослав, който, погълнат от скръбта й, окуражително галеше косите й — на места ту меки като пух, ту твърди като четка за дрехи. От тях се процеждаше неусещан досега аромат, който гъделичкаше ноздрите му с неопределими и неописуемо омайни импулси.

— Много обичам песни — гъгниво рече момичето. — Мен — (смрък) — хич ме няма в музиката.

Той се почувства задължен да каже нещо ободряващо.

— Да слезем при другите? — предложи, от опит поназнайвайки някои лекове против самота.

— Не… Ще се оправя.

Помълчаха, заслушани в песента.

— Дичо се казваш, нали? — попита крилатото момиче, след като старателно си издуха носа в Радославовата кърпичка.

— Дичо ми викат още от гимназията. Всъщност съм Радослав.

— Кое име си харесваш повече?

— Все ми е тая.

— Аз съм Верѐна. Много тъпо име, нали? Все едно човешко момиче да кръстят Човечка или Фѝлия^[2].

— Не, защо, много е хубаво — възрази той най-убедително.

— Мислиш ли?

— Прочети го в съзнанието ми.

Момичето се стегна.

— Нали ти обещах да не го правя спрямо теб — обидено каза то, — а и с другите ще внимавам.

— Не се връзвай де, пошегувах се. — Той изследваше формата на ухото й. Установи, че е по-нагънато, липсва му традиционната за носене на обеци мека част и е заострено на връхчето.

— Понякога нямам усет към майтапи — самоосъдително промърмори девойката. — Наследствена обремененост.

Гърбът на Радослав потрепна от хладния ветрец. Крилото й веднага го зави като с наметало.

— Ти да не се разболяваш? Париш като трескава — обезпокоено попита младежът.

Тя потърси нужната дума.

— Това е нормалната ми телесна температура.

— А, добре.

Край огъня пееха „Море сокол пие“. Верена слушаше, съвсем буквално наострила уши.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — изненадващо рече тя.

— Къде? — стресна се Радослав.

— У вас. В гнусното гъмжило.

Той затаи дъх от познатата фраза.

— В главата ти вървеше заедно с понятието София — поясни девойката. — Още докато учих езика, който използваш, сегашният български. — Тя изхлипа и за секунда стегна юмручета.

— Ами…

— Ще се превърна в змия и ще ме сложиш в денка си. Никой няма да разбере.

— …Можеш да се превръщаш в различни животни?

— Не, разбира се — подразни се тя. — Само в змей и човек. И, ааа… междинни превъплъщения. Вземи ме, имам да ти изпълнявам три желания. Няма да са кой знае какви, ала все пак…

Дичо бавно пое въздух и реши да възприема нещата по-леко.

— В момента нямам друго желание, освен да запаля една цигара и да видя, че се усмихваш — закачливо каза той.

Верена послушно му запали подадената й цигара, но усмивката й беше плаха. Огънчето на „Мелника“ се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона.

— Сигурен съм, че имаш по-хубави усмивки, но и тази беше приказна — рече й той.

Виеше му се свят. Не знаеше как да реагира. Чудеше се, дали вече не се е претрепал долу в пропастта и отлитащото му към неизвестността съзнание всъщност не фантазира утешителни заблуди. Не, не, и на сън не прилича… С внезапно необяснимо въодушевление той си призна колко се е заблуждавал относно непробиваемостта на житейската скука.

Обърна се към змейското момиче, което изглеждаше все още детински смалено от тъга, и тържествено заяви:

— Ти ми спаси живота, Веренче. Не зная как…

— И ти моя — напомни тя.

— Значи… — отвърна той и неопределено махна с ръка, — не ми дължиш три желания.

В безлунието на нощта никоя ярка звезда не бе в състояние да разкрие чертите й, но Радослав беше готов да се закълне, че момичето се усмихна и го погледна странно.

— Ти разруши магията. Аз само си хвърчах. Не е същото. Ако в целувката ти нямаше обич…

Младият мъж се втрещи. Запита се какво ли означава това… и сякаш отново усети хладината на камъка върху устните си, а после си припомни тънката талия на Верена под дланите си и атлазената кожа на вратлето й.

— Но аз те познавам от… от няма и час! — възкликна смутено той.

— И аз те познавам отскоро — отвърна тя през смях, който — истинско женски, а не както досега момичешки — го накара да затаи дъх. И да помисли колкото можа по-потайно: „Май не само издишванията ти палят огън, Верена“.

Китаристът оттатък — кой друг, ако не Павката — смело се катереше по стълбата към небето на „Лед Цепелин“.

Те седяха прегърнати на покрива още дълго след като замлъкнаха песните и миризмата на пушек избледня. Радослав люлееше изненадващо лекото телце на необикновеното момиче, така вълшебно дошло в живота му…

…от дълбините на единайсет века!