Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (12)

12

Сутринта Верена поведе Радослав към плажа.

Слънцето едва се канеше да изгрее, Зорницата бързо гаснеше в лъчите му. По пясъка бродеха чайки и гларуси, вече тичаха за здраве редки ранобудници.

— Да не би да искаш да плуваме?

— Защо не? Ето, вържи си дрехите в този плик да не се измокрят.

— Знаеш ли колко има до Созопол, Веренче?

— Изчислих го, хайде, докато няма хора наблизо — и тя се втурна облечена към вълните, които засъскаха в люспите на роклята й. Радослав остана в нерешителност на място.

Водата й стигаше до кръста, когато тя се обърна и му се скара:

— Не се мотай, Дичо!

Радослав припряно се подчини. Когато навлезе по-навътре, там го чакаше и нетърпеливо удряше с опашка нещо змиевидно, дълго колкото торпедо, цялото в шипести перки и начленен костен гребен по гръбнака. Познатите очи го успокоиха.

Хвани се за мен, ала здраво. И внимавай нещо да не изтървеш!

И тя се заизвива, водата сякаш завря. Дичо не успя да преброи до три, а вече се носеха, пронизвайки вълните със скоростта на глисер. Пръски и пяна шибаха като камшик. Спасявайки се от безмилостните удари, Радослав съвсем нерицарски се покатери върху гърба на любимата си, стъпи здраво между костените плочки и се вкопчи в короновидните шипове на тила й.

„Затова ме накара да закуся царски“ — помисли си той.

Още преди зовът на морето да ги изтръгне от ту прашната, ту дъждовна София, те честичко предприемаха подобни екскурзии. Първия път Радослав запротестира:

„Но, миличко, как така ще ме мъкнеш на гръб?!“

„Това е моя грижа, нали съм змеица! Ти само се мъчи да ми помагаш, все едно политаш насън, нали се сещаш?“

След това тя го прегърна отзад през кръста, а краката й се превърнаха в дълга опашка, която пристегна младия мъж в грижовна хватка като с предпазни колани. И излетя.

Радослав, зареден с желание сам да заплува във въздуха като балон с хелий, помисли, че навярно усещането много прилича на полет с делтапланер. С тази разлика, че „делтапланерът“ беше жив и размахваше демонски криле.

Естествено, летяха нощем. При това много бързо. Опашката на драконовата девойка не само го придържаше и балансираше за равновесие с тялото му, но и успешно служеше вместо защитен комбинезон. Във всеки случай следващите пъти Радослав си слагаше мотоциклетен шлем и навличаше кожени рокерски дрехи, защото Верена се движеше като светкавица и насрещният вятър се превръщаше в грапаво ренде. Когато пристигнаха до целта си (имаше голям спор за нея, понеже любимата крепост на Верена понастоящем се намираше зад границата; накрая момичето-змейче склони за Търново) те покръжиха над Царевец и безшумно кацнаха на Балдуиновата кула. Оттам продължиха пеш. През цялото време Верена критикуваше твърдината. Според нея по стил градежите били повече византийски, отколкото български. И все пак накрая тя замълча и остана дълго до една стена, галейки камъка, сякаш го миеше в лунната светлина. И Радослав чу как изсъска капнала от очите й сълза. Опита се да прегърне приятелката си, но тя го отблъсна… а после се сгуши гальовно в ръцете му, изтръпнали от предишното й раздразнено докосване.

Те пребродиха още много места и градове — кои денем, кои нощем — и Верена често допираше буза до зидовете на старите руини, сякаш се вслушваше в тях. А може би наистина чуваше нещо от своето далечно време на мощ и слава?

Веднъж се отбиха край Мадарския конник. Момичето-змеица застана с кръстосани на гърдите си ръце и впи в него блеснали очи. Със задъхан шепот тя произнесе някакво приветствие и, въпреки че думите зазвучаха гъделичкащо познато, Радослав чу и ясно разбра само „Канасубиги Исперих“. Бе достатъчно, за да го разтърси невероятна възбуда, предусещане за нещо величествено и той също жадно се втренчи в Конника… Ала канът остана в камъка, посребрен от искрящата в небето Луна… Изведнъж Радослав усети кънтяща празнота в себе си. С мъка пое въздух и побърза да прегърне приятелката си. Вече знаеше, че дължи тези си усещания на Верена — тя неволно му телепатираше чувствата си.

„Да си вървим“ — с тиха печал девойката излезе от унеса си и те полетяха обратно към София…

След всеки полет Дичо буквално примираше от глад.

„Все едно аз съм хвърчал вместо теб“ — изненадваше се той.

„Донякъде е така. Черпя енергия и от твоето тяло — срещайки озадачените му очи, тя се притесни и поядоса. — Ами как да летя с такова неаеродинамично нещо каквото си! Малка съм още, не разбираш ли? Ако ще те нося, поне изпълнявай ролята на горивен резервоар или, щом повече ти харесва, на електрическа батерия. И не забравяй да желаеш сам да летиш. Олекваш значително при това положение.“

Радослав не намери сили да я разпита за механизма на това явление — със сигурност имаше работа с нещо парабиохимично или екстрабиоенергетично и нямаше да го разбере. Аналогията с батерия го задоволяваше — така логичното му, отвикнало от вяра в чудеса възрастно Аз не изпадаше в оскърбена паника. Тази своя половина Дичо реши да щади и екзо-метафизични идеи поемаше дневно по чаена лъжичка, за да опазва душевното си равновесие.

И ето сега — ново пътешествие, при което, вместо мъж на място да качи изгората си поне на ČZ, щом си няма хонда, самата мацка се превръща в транспортно средство. И то такова, че пътните ченгета биха се затруднили да ги спрат, понеже подобно превишаване на скоростта не са дори сънували.

Но сега Радослав се тревожеше. Нощните им излети бяха прекратени, откакто веднъж двамата едва не се размазаха край Белоградчик. По-аварийно кацане не помнеше българската земя от времето на Втората световна война. Е, все пак едно непълнолетно драконче не е „Мессершмит“, надупчен в неравен бой с „Лайтинги“ и носещи бомбена смърт „Либерейтъри Б-24“. Затова се приземиха сравнително тихо, почти без щети по терена на Втория вътрешен град на крепостта.

„Веренче! Как си, гущерчето ми! Да не си си счупила нещо, а?!“

„Добре съм, Дичо, добре… Нещо…“

„Какво? Да търся лекар?“

„Или ветеринар-чернокнижник? Нищо ми няма. Само… малко се претоварих.“

Неведнъж тази й нелепа потайност дразнеше Радослав и той не знаеше коя нейна страна — змейската или човешката — да вини за пристъпите й на саможивост. Ала сега определено не беше време за сърдене.

„Така. Връщаме се с влака.“

„Не, Дичо, веднага щом отморя…“

„Ааа, не! Никакви геройства! В града имам един състудент, у тях ще нощуваме, после ще му взема малко пари назаем, за да се приберем утре в София.“

„Ангел…“

„Да върви на майната си Ангел! Няма заради скапаната сергия да се чудя откъде да търся змейски педиатър!“

„Вече не съм съвсем дете!“

„Тъй ли? И сигурно знаеш къде по света има драконологична поликлиника?“

„В момента само авиоремонтна база ще свърши работа“ — засмя се тя.

Ала след този случай повече не предложи да летят. Пътуваха както всички нормални граждани. За неразположението си Верена не даде никакви обяснения и почти успя да скрие загрижеността си. Радослав не я тормозеше с въпроси. Вместо това поднови упражненията си и изрови от мазето прашасалите гири. Обаче не си правеше илюзии, че така ще се научи да лети като лястовица или че ще препуска като жребец. Просто за всеки случай реши да бъде във форма, колкото и жалка да бе тя в сравнение с възможностите на любимата му.

Но разходка по вода беше друго нещо. Имаше опора, значително по-плътна и осезаема от въздуха. Тайничко му липсваше летенето и го измъчваше въпросът за здравето на змеицата. Обаче, както всеки човек, той си позволи да загърби неприятностите и да забрави опасенията — но не и копнежите си, — особено след като Верена му каза веднъж: „Само след десет веша^[1] ще съм възрастна! Пораствам по-бързо, отколкото очаквах… Та имаш още време да поживееш спокойно!“

„Вярно, Верена се шегува странно, както тя си може — реши тогава Радослав, — ама къде беше майтапът?“

Слънцето се издигаше над морето и над самотния ездач, понесен от братовчедката на морските дракони.

Пътьом изпревариха стадо делфини, които засвирукаха подире им като възхитени ученици. Верена им отговори нещо и Радослав тъкмо си напрегна мозъка да й телепатира въпрос, когато момичето в змейско тяло направи лупинг във въздуха, отблъсквайки се от вълните, гмурна се, изскочи на повърхността и отново се понесе по права като стрела линия. Младият мъж по чудо остана на гърба й. Делфините пощуряха от възторг, но много скоро изостанаха. Въпреки това цвърчоренето им следваше необикновената двойка още няколко километра. През остатъка от пътя Радослав смогна да се овладее и престана да се сърди на приятелката си за внезапната баня.

* * *

В Созопол бяха час и осем минути след потеглянето. Бързо откриха студиото за татуиране, но почти до обяд чакаха реда си. Цената смая младежа. Ставаше дуза за две букви, по една за всеки, стилизирани като дракончета. Обърна се да каже на Верена, че не си заслужава, но тя вече протягаше на майстора-кожописец две златни монети.

Човекът дълго разглежда жълтиците, после конвулсивно кимна.

Вложи в труда си голямо усърдие, даже извади от едно шкафче чисто ново апаратче немско производство. Игра си с всяко драконче около час, изографисвайки с жужащата машинка всяка люспичка и накрая предложи четирийсет долара ресто — хиляда лева по сравнително изгоден курс. Верена отказа с царствен жест.

Змейското момиче и младият мъж тръгнаха по пъстрите улици на приморския град, съпровождани от отраженията си във витрините, които ги караха да си разменят тържествуващо-заговорнически усмивки. Върху започналата им да побронзовява кожа чернееха пресни татуировки — нейната под лявата ключица, неговата — на лявото рамо.

— Ще се връщаме ли вече, миличко?

— Хубаво е тук — въздъхна девойката. — И на луксозна дискотека ми се ходи, ей в тази например… Нека е друг ден. Сега да не изтърваме рейса. Нещо се поуморих… — тя се усмихна окуражително. — Чувствам се отлично, просто… малка съм още явно.

И без да се наговарят, те поеха към автогарата. Там, в заведението отстрани, унищожавайки пържени картофки с няколко вида риба, тя рече замислено:

— Добре, че не казах на делфините да ни чакат…

* * *

Гореше огън, звездите висяха над главите им. Бумтеше дискотеката на централния плаж. Верена с отметната глава гледаше небето.

— Падаща звезда — каза тя.

Радослав спря да рови с пръчка жарта и също погледна нагоре, където му сочеше момичето. Отвори уста да каже, че сигурно е изпуснал, но метеорът изведнъж проблясна, задрасквайки някакво съзвездие.

— Успя ли да си намислиш желание?

— Почти, много бързо беше.

— Аз успях. Отнася се до теб. Искам, като порасна съвсем, да продължим да сме заедно.

Той прикри смущението си с лека усмивка.

— Ще трябва да дебнеш сега друг болид, миличко. Изпълнява се само това желание, което не си го издаваш.

— Зная… Ала то не зависи от нещо друго, освен от нас.

— Ами, спомням си една приказка, в която юнакът изгаря животинската кожа на любимата си, та да остане тя с него и да не се превръща повече в сърна ли беше, какво…

— И така едва не я губи завинаги.

Радослав побутна картофите в огъня, добавяйки към далечните слънца рой краткоживущи оранжеви искри.

— Прощавай… Засегнах ли те нещо?

— Не, не. Не ми обръщай внимание. Нали си ме знаеш — малко ми е проклет характера. Надали е от змейската ми половина… Я виж, прилепи.

Нещо кацна на голата й ръка и запълзя към дланта.

— Какво мъничко, уморило си се, нали? Ние привличаме комари, а прилепите използват късмета — обясни тя, галейки с пръст дребната животинка с невероятно грозна муцунка. — Хайде, лети при своите, ето там, чуй какви тлъсти мушици бръмчат.

Прилепчето сякаш я разбра, разпери крилца и се присъедини към своите събратя, изписващи сложни фигури от висш пилотаж на фона на звездното небе. Верена ги погледа малко, после завъртя глава към почти невидимото море. Прибоят ръмжеше ритмично и заглушаваше дискотеката.

Девойката зарови пръсти в пясъка. Имаше печален и угрижен вид.

— Хей, гущерче, кой те настъпи по опашката? Веднага ще му издърпам ушите!

— Дичо, навярно ти е страшно трудно с мен… — започна тихо тя, — понеже не съм напълно като човешките момичета… Не е хубаво подобно въздържане за мъж. Ще луднеш…

— Е, нали имам едно желание — напомни й той. Веднага съжали, защото прозвуча пошличко.

— Съжалявам, юначе мой, нищо още не мога да ти дам като жена — тъжно отговори тя. — Само толкоз — прегръдки, целувки, ала единствено при пълнолуние… Преди да стана възрастна не бива да опитваме да сме… по-близки, защото можеш да умреш. Момичетата-змеици, знаеш ли… отровни сме преди да излезем из последната си детска кожа. Сега дори потта ми може да те убие, ако не те лекувах постоянно.

Радослав помълча. Подозираше нещо такова. Нали всяко лекарство можеше да е отрова, както всяка отрова — лекарство. Само че сега откритието му се стори маловажно.

— Не съм настоявал за това, нали? — каза й той. — Сметнах, че не си ми дала знак, че го искаш. Но истина е…

— …че ме желаеш. И то силно.

Радослав кимна.

— Страхуваш се да не ме загубиш — промълви Верена. — Няма как да се скрие това. Разбираш ли, още не мога да ти дам други… гаранции, освен думите си. Засега. Не ща да ти обещавам нищо. Кой знае каква ще съм като голяма, може пък да не ме харесаш. Знам само едно — сега искам да съм с теб. Ала не бързай и си имай повечко вяра. Мен няма да загубиш, докато не загубиш себе си.

Притеснен, Радослав гледаше как алено-жълтите въглени се забулват с нежна сива пепел.

— А проблемите ми със змейската кожа… и здравето… — продължи момичето. — Знаеш ли, объркано ми е. Престоят в скалата не ми е преминал без следа. Змейовете са страхотно твърди същества… ала и крехки. И змейското в мен още не се е съвзело от заточението. Детските ми люспи ще паднат много по-рано от десетте месеца. Виж, мога да съблека роклята — (Радослав занемя) — и по цял ден да забравя за нея… Ала не зная какво може да се случи, ако я метнеш в огъня.

— Аз не… — започна той, но Верена го спря, нежно докосвайки устните му с длан. Той понечи да я целуне и тя светкавично отдръпна ръка.

— Помисли. Навярно ще се превърна в обикновено човешко момиче, за което ще бъдеш сигурен, че никога няма да ти избяга…

Девойката бавно се изправи и застана за миг, загледана в огъня.

„Павката е бил страхотно прав за приликата й с Афродита“ — проблясна в главата на младия мъж. Изпиваше я с очи.

Верена бавно се отдалечи. В мрака се виждаше силуетът й на фона на пенестите вълни.

Радослав крадешком погледна грижливо сгънатата дреха.

Избирай, все едно му казваше тя, кое предпочиташ: сигурното, послушното, удобното? Или дивото и необузданото, което те кара да се чувстваш смайващо жив… а също така и стъписан, колеблив, недоволен…

„Но какво общо имат страховете ми с НЕЯ — каза си Радослав, — нима я искам някаква друга, да е подвластна само на моите желания, на моите предпочитания? Какво ще спечеля, като й сложа юзда и намордник, по дяволите…“

Той погали роклята на драконовото момиче. Тя трепна като жива, необяснимо свързана с Верена.

Младият мъж внимателно взе преобразената в дреха змейска същност на странната си любима и я премести далеч от пращящия огън.

Ама какво изкушение все пак, мама му стара…

Зачовърка съсредоточено жарта, в хладния пясък се търкулнаха изпечените картофи.

Тъкмо успя да нареди върху везан пешкир походна вечеря, придружена от бутилка пелин, когато Верена се върна. По тялото й се стичаха капки морска вода, бе прегърнала раменете си и леко извила настрани снага, само така прикривайки голотата си, едновременно нехайно, свенливо и предизвикателно.

Безмълвно седна и притисна мокър гръб към гърдите на Радослав. Той с благоговение я наметна с якето си. Гледаха към морето, ревящо в тъмнината. Верена разсеяно си играеше с живо въгленче сякаш с безобидна светулка. Потърка брадичка и се сгуши в прегръдките на приятеля си. Оттам тихо рече:

— Защо не потърсиш утеха от онази червенокосата? Няма да ревнувам, а тя те харесва и си пада авантюристка. Ала недей си въобразява после, че й дължиш и чувства! Момичето само търси приключение, морето й действа.

— Хм… Питам се, толкова ли са били свободни нравите в Древна България…

— О, знаем ви вас мъжете. Вечни ловци и вечни хлапаци. Винаги жадувате плячка, искате награда — било рошав мамут, било слава или мъдрост, било женска хубост и топлина… Сърцата ви трябва да държим — засмя се тя. — Сърцата и умовете. Телата ви не буйстват дълго, кога са далеч от душите ви. Сега това го показват в цирка звероукротителите — тя се закикоти неудържимо на изопнатото му лице.

— Не — поклати глава Радослав. — Не искам да… те замествам. Не искам да правя любов не с теб.

— Затвори си очите — предложи тя и този път младежът избухна в смях. След малко Верена също се закиска в рамото му.

— Ще потърпя. Нали каза, че не остава много до тази твоя мистериозна метаморфоза. Пък и сексът… хм, не е най-важното нещо, издържа се де… — добави не съвсем искрено той и подхвърли след малко: — Кога ще започнеш да плетеш пашкул?

— Пашкул…? Че аз да не съм ти буба! — престорено се възмути тя и двамата се сборичкаха като хлапета. — Ще видиш — заговори задъхано момичето, когато престанаха. — Щом захвърля последната си детска кожа, няма и да си помислиш за любов с друга жена… поне сто години!

Не прозвуча като преувеличение.

— Уха… Ами какво да правя аз — златна ябълка ли да ти крада, че да не поглеждаш друг?

— За какво ми е златна ябълка… Дичо, аз още отсега не си представям друг до мен. Ти си ме омагьосал, признай! По-хитро от прапрадядо си Радан!… Чуй, смяната на кожата ще стане на новолуние, в полунощ… Ще излезем на брега. Човешкото ми тяло ще остане същото, е, сигурно ще проимам истински гърди, ала змейското ми превъплъщение — ау! Поне толичко да приличам на леля си — ще ти останат в мен очите, мили!…

— Знаеш ли, в теб са още отсега.

Тя не го слушаше:

— А заранта ще посрещнем изгрева и ще Му възвестим, че оттук насетне си принадлежим. Така правят влюбените у нас, в Долната Земя. Чуй какво бива да кажем, докато Слънцето издига лице над хоризонта… — Верена се изправи. Очите й искряха като сини звезди, когато тя тържествено изрече:

„Небесен Събрате! Пред Огъня на Живота, с който ни Даряваш, Аз, наречена Верена — тук ти казваш своето име — вмъкна бързо девойката, — се Обричаме в Едно! Колкото и да Живеем Отсега, било Миг, било Пълен Век, Желаем от Теб и Ти Заповядваме да ни Дариш със Смърт за Двама, Щом се Нарадваш Достатъчно на Щастието и Любовта ни, които Пламтят като Горещия Ти Взор. Потомците ни ще Ти се Отблагодарят!“

— Това е откъс от змейска сватбена песен — поясни тя на Радослав, който бе замръзнал на едно коляно. — Древните Дракони са се мислели за деца на Слънцето, което всяка заран ражда себе си. Харесва ли ти? Искаш ли да Му го кажеш заедно с мен?

Усмихваше се, прехапала долната си устна. Вече не правеше опити да се прикрива. Омагьосващите й очи го гледаха изпитателно.

Радослав сколаса да затвори уста и се изправи, улавяйки я за ръцете. Представи си как някоя сутрин ще стоят двамата, сплели ръце, а от трудно въобразимото разстояние сто и петдесет милиона километра Слънцето — огромна термоядрена пещ в бездната на Космоса — ще ги благослови с чудовищен протуберанс, приличащ на изтъкан от нажежена плазма дракон.

Верена бурно и щастливо притисна бузка към шията му. Радослав чувстваше тритактните удари на змейското й сърце.

— Дичо?

— Какво, гущерчето ми, слушам те.

— Може ли да те помоля, когато се шегуваш, съвсееееем лекичко да се усмихваш преди това? Не забравяй, че змейовете не сме сръчни на тема въображение. Понявга не смогвам да проумея майтапите ти и започвам да се сърдя. За какво ни е да развързваме торбата с караници, малко ли са ни пуберските ми истерии?

Те отново се засмяха.

* * *

Изгрев над кротки вълни,

море с цвят на стопено олово.

Слънце червено в черни коси,

вкус на сол по бялата кожа.

Прохладен пясък безразличен,

два погледа под падащи звезди,

пресекли се напук на всичко

една за друга неорисани съдби.

И с мисли нажежени — моите бои,

захвърлил бледи думи неми,

така аз нарисувах твоите черти,

че да ги забравям всеки миг

пред тебе…