Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (3)

3

Сутринта за Радослав настъпи към десет и половина. На челото, на рамото и лакета си той откри пресни листенца живовляк, но мъченият от махмурлука мозък отказа да проумява произхода им. Помъкна се да се измие на старовремската чешма в дворчето на манастира. Двамина монаси сърдечно го поздравиха. Той избъбри нещо в отговор, после дълго пи вода, а калугерите — явно им бяха допаднали и приятелската дружина, и особено юнашките песни — добродушно се посмяха над лютата му жажда.

Освен Радослав, само още неколцина от тайфата бяха на два крака толкова рано след купона и играеха белот. До тях на масата се мъдреха предвидливо съхранени провизии. Радослав се приготви с апетит да похапне.

— Има и бира в зимника — съобщи му Еми, приятелката на Сашо Русия, докато същият, вместо да пасува, отново обявяваше спатия коз, без да има пукната черна боя.

— Бирата е „Леденика“ — подхвърли той на Радослав, който надникна в картите му, — понеже според наименованието си няма начин да се стопли… Аз ли съм пръв? — Сашо намести очилата си. — Те ви асо купа, бийте се!

Радослав се поразхили, наля ароматен чай в канчето и дебело намаза две филии с масло и обилно количество сирене. Разликата им бе в допълнението — едната покри с конфитюр от ягоди и я обяви за десерт, в другата включи колелца луканков салам и домат. Англичанин, немец или французин никога не биха нарекли това закуска.

Но миг преди да захапе сандвича, определен за първо блюдо, младежът замръзна с отворена уста. Премига, скришно избърса избилата по челото му пот. Огледа се нервно към картоиграчите, които разпалено спореха кой от тях е „вътре“ и дали точките „висят“, след което се изнесе с чая и филиите към спалното.

Там, макар да беше подготвен от невероятния си спомен, се постресна, щом в раницата си откри голяма лъскава змия с крилца на прилеп… която му намигна приветливо.

— Излез да се нахраниш — прошепна той, хипнотизиран от сапфирените й очички с дълги пухкави мигли.

Змията кимна и изпълзя от раницата. Радослав припряно се заозърта наоколо.

Общо взето, по някакъв начин бе съумял да възприеме за чиста монета всички налудничави събития от снощи, включително как накрая слязоха с момичето-змеица от параклиса и се промъкнаха в спалното. Тя го водеше в хорово похъркващата тъмнина, той се спъна в нечии обувки-кубинки и обхвана острите й рамене, за да не падне… Ама сега, сега за какво трябваше да се хване, за да не откачи пред лицето на слънцето, щедро леещо лъчи през капандурите?! Невероятните преживелици грубичко бяха избили изпод краката му успешно изгражданото вече двайсет и седем години отношение към живота, вселената и всички останали неща.

Е, поне, слава Богу, всичко живо в стаята за гости спеше — някои по двойки, — до един сразени от „дер булгарише шнапс“ (я, я, вундербар, гут). Никак не му се обясняваше пред хора, че просто е откачил.

Докато се обърне, Верена, вече в човешки облик, седеше на леглото и режеше сандвичите на хапки. Ножът — същият, от който започна всичко и който правеше силно впечатление на глутниците бездомни кучета — изглеждаше в слабите й ръчички като меч. Сръчността й в боравенето с него навярно би вдъхнала респект дори у японски сенсей по кен-джуцу. Радослав приседна на крайчеца на постелята. Бе смазан.

Думите „чудна хубавица“ отново забръмчаха като рекламни неонови светлини в главата му. Само сляп не би съзрял в свежия тийнейджърски чар на момичето-змейче близостта на мига, в който думи щяха да са безсилни да я опишат. Тя носеше същия си вчерашен сукман от клисурата. Материята на дрехата играеше в семпло пъстри змийски люспи от грациозните движения на девойката. Съвсем сигурно такава рокля не бе тъкана, нито шита — имаше вид на жива, съвсем като човешката кожа на Верена.

Драконовото момиче погледна Радослав и се усмихна. По бузите й затанцуваха мили трапчинки. Слънцето сякаш запламтя по-силно, готово със светлина да избие прозорците.

Младежът се сети, че не е зле между другото и да диша.

Девойката пред него имаше аристократично блед тен. Очите й просто… ами, биеха на очи, при това думата „бие“ говореше за удари на стенобойно оръдие. Същински таран, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак. Беше стряскащо и прекрасно.

— Хайде, хапни и ти — каза му шепнешком тя. Малък белег се спускаше от нослето към естествено алените й устни. Забележимата асиметрия на устата очарова Радослав. — Не бой се, зная как изглеждам, ще се скрия, ако някой се пробуди или влезе.

Той едва не се задави.

— Ти… ти си адски хуба… симпатична!

Верена леко поруменя от удоволствие.

— Ала съвсем ясно нечовек — отвърна тя. — Поне в този ми вид.

Фигурата й бе слаба, но излъчваше ореол на нещо по-здраво и по-гъвкаво от стомана.

— Ау, колко е хубаво! — възхити се тя на чая.

Нездраво любопитство загложди Радослав.

— Къде са ти крилете?

Момичето потупа роклята, дъвчейки хапките. Унищожаваше ги със светкавична бързина. Той се престори, че разбира.

Няколко минути минаха в мълчание.

Изведнъж един от спящите се размърда и със сънено мърморене повдигна бучащата си глава. Верена небрежно махна към него с длан и човекът потъна обратно в пиянския си сън. Радослав с усилие преглътна дребно доматче.

Девойката-змеица допи на един дъх горещия чай и рече:

— Виж ме, излапах всичко сама — надникна в канчето за още и му го протегна. — Ето, вземи си бърдучето^[1]. Благодаря.

— И… искаш ли още?

— О, не. Нощес половувах малко мишки. Не ми се спеше.

Мишки? Радослав усети стомаха си обезпокоително активен и побърза да смени темата:

— Ти ли ми сложи живовляк?

— Да. На новолуние съм много зле с лековитите способности. Имай го предвид, да не се нараняваш сериозно по него време.

— Аха.

Верена се ослуша.

— Иде някой! — изрече тя и се хвърли към вцепенения младеж. Целуна го бърже по бузата и се изви във въздуха. Тялото й стремително изтъняваше в тъмна лента. Накрая се шмугна в раницата, превръщайки се в еднометрова змия. Радослав остана с отворена уста. Чувстваше се преситен откъм чудеса.

— К’во правиш тука бе? — учуди се влезлият Сашо Рус. — Никакво спане! Хайде да пиеме бира, че оттатък в палатките се разшаваха.

Радослав прие. Идеята наистина бе добра. Определено имаше нужда.

На излизане невярващо се огледа към раницата си. Самар като самар, избеляло-оранжев с черна щампа ТРАКИЯ, с поочукана алуминиева рамка — нищо особено.

* * *

Към три часа следобед, като избягваше да доближава стаята за гости, той най-после окончателно повярва в случилото се. Нормално е хората да се плашат от кошмари и също така закономерно — да ги радват приятните неща. Но същите тези приятни неща, случат ли се във вид на необясними чудеса, тогава излизат някак зловещи. Иначе си е вълнуващо човек да ги гледа на кино — смилаемо поднесени и безопасни! Не е като да се сблъскаш с тях на живо. Разбира се, можеш незабавно да затвориш очи и всичко неблагословено от Медицината, Физиката и Здравия смисъл чисто и просто да бъде отхвърлено, забравено… стига да ти даде сърце да загърбиш такава жена!

И Радослав се примири. В края на краищата, след като се примиряваш с резултатите от миналите парламентарни избори, значи си в състояние да понесеш всичко. Щом едно време академици са проповядвали, че Земята е плоска, че камъни не падат от небето и че човекът е най-умното нещо във вселената… (да бе, и сега така приказват), значи и чудесата имат своето място, нищо че още не са открити управляващите ги магически закони. Така Радослав възвърна душевния си покой, но остана малко разсеян… и тайничко щастлив. За евентуалните усложнения у дома не искаше да мисли. Неприятностите — после.

По същата причина той не задълба в разсъждения що е то да рискуваш да се познаваш с някоя — дума друга няма — ами минимум Мис Вселена, която по свое желание е кеф ти оксижен, кеф ти телепат и умее да приспива хората с помръдване на пръстите.

И когато Лъчезар, по-известен сред познатите си с прякора Зако, се затюхка, че са му пробутали скапани батерии за прожектора — „Я виж, Дичо, реклама на «Варта», мама му стара!“ — Радослав само си прошепна името на вълшебната девойка от клисурата.

Ами какво за още неподозираните й възможности?

* * *

В четири и половина след пладне цялата купонджийска дружина се изниза от манастира, изпратена лично от игумена. В бодра колона като някакви невиждано жизнерадостни алпийски командоси, свирукайки „Лиляно моме“, младежите и девойките се спуснаха по стръмната пътека и след около час, разделени по двойки, застанаха на шосето в очакване на автостоп. За сборен пункт в София бе обявено Синьото бистро. Завършекът на майската неделя носеше планетата все по-близо към новия месец и към трепетно планираното море.