Николай Теллалов
Да пробудиш драконче… (5)

5

Тя чакаше пробуждането му, подпряла брадичка на коленете си. Радослав сънено забеляза до себе си табла, покрита с шарен пешкир, на която от писаните панички и чинийки на майка му вдигаше пара закуската. Верена размърда рамене:

— Добра заран, юнако. Мляко с какао, милинки, дето им викате палачинки, сирене и кашкавал — казаха ми, че обожаваш тези неща.

— Дбротро… Кой ти каза?

— Майка ти.

Радослав стремглаво се измъкваше от воалите на съня. Нацупи се:

— Ама че… Уж й намекнах да не се качва…

— Аз слязох — прекъсна го драконовото момиче. — И само първата палачинка е на майка ти, трябваше да видя как се правят. Не са изненадани — закикоти се тя и в миг стана сериозна. — Защо ме гледаш така?

Бузите на Радослав почервеняха. Той се засмя, търкайки се по врата. Спасителна прозявка му даде допълнително време да си измисли реплика.

— Чудя се как не те е хванала да те разпитва до обяд за к’во ли не или пък да ти разправя що за хубаво бебе и хрисимо момченце съм бил.

— Не й дадох никакъв шанс — гордо каза Верена. — Щом понечеше да ми задава въпроси, започвах да говоря или да я питам нещо. Така и не успя да си отвори устата. Баща ти е много готин. Донесе ми чехлички, съвсем забравих, че не бива да ходя боса. Нищо не понечи да ме разпитва, само предложи да помогне с таблата. Много е мил. Доста е възрастен, нали?

— Такъв си е… Издънка на стария софийски хайлайф отпреди Девети…

— Започвай да закусваш. Искам да разбера как съм се справила с готвенето.

— Нека поне се измия, става ли?

След това Радослав, без ни най-малко да си криви душата, обяви палачинките за сполучливи. Верена засия.

— Ще изляза за малко навън — каза той, — ъъъ… да свърша една работа. Скоро ще се върна.

Имаше намерението да завърти един телефон, но да не е пред Верена. Автоматът на ъгъла не работеше и той се запъти до другия, на който обаче липсваше шайбата. Реши да се обади от апартамента — как не отиде веднага там? — ала видя изненадващо отворено в ранната доба цветарско магазинче и хлътна вътре. Продавачката-циганка с неочакван плам му помагаше да рови из кофите за неоръфани цветя. Младежът плати и си тръгна.

Изкачи на бегом петте етажа и запъхтян, влетя в мансардата.

Верена, седнала по-турски — младият мъж се втренчи в голите й колене, — изучаваше Радославовия „Тексас Сайънтифик Инструмент“, а до нея лежеше английска граматика, два речника и диплянката с инструкции за калкулатора. Тя вдигна глава, проследи погледа му и бърже придърпа края на роклята си.

— Какво хубавко рокамче^[1] имаш, Дичо! — Верена радостно размаха елката насреща му.

Радослав успя да нормализира дишането си.

— Ето — каза той и измъкна укрития зад гърба букет. — За теб са.

Тя моментално се озова пред него и зарови лице в розите.

— Какъв великански трендафил! Обичам го! — възкликна щастливо тя. — Как отгатна?

— Нали сама каза, че владея магията.

— О, да, ала, слава на Слънцето, не чак толкова, че да ме натикаш в панелна стена… Как чудно миришат! От други китки обичам кокичета — те са толкова храбри. А тези ще сложа в онази ваза до големия буркан. Искаш ли да се обзаложим, че няма да увяхнат до Рождество?

Преди да сложи букета където бе решила, Верена лепна на Радослав светкавична целувка по челото, за което й се наложи леко да подскочи.

Щом тя се обърна, той докосна целунатото място така, както се опипва пресен белег.

* * *

В единайсет часа, тъкмо в разгара на умуването над картата на София кой маршрут да се избере за запознаването на Омуртаговата внучка със столицата на България от ХХ век, изписука звънецът.

Три пъти късо, веднъж дълго.

Дичо замръзна, сещайки се за непроведения в залисията телефонен разговор и за още много други неща, все неприятни за разчистване. Верена го стрелна с проницателен поглед.

— Да се скрия ли? — попита тя.

— Не!… Да, да.

Момичето-змия повдигна вежди и докосна брадичката си.

— Къде? В буркана ли?

— Да, да, някъде… — замрънка той, като избягваше въпросителния й поглед и не реагира на опита й да се пошегува. И Верена го разбра буквално. Той се метна към цветята, без да забележи как черното лъскаво тяло се намества в трилитровия съд, пренесе ги в другия край на стаята и остави вазата до изправеното в ъгъла руло чертежи — проектите му от следването.

Едва успя да се обърне и поизтрие паниката от лицето си. В мансардата с тренирана манекенска крачка влезе Светлана. Радослав моментално подуши парфюма й, лъхащ на плодов сладолед.

Мразеше го.

При запознанството им преди три месеца тя бе казала, че е фотомодел. После се изясни, че работела в някаква кантора на Илиянци. Но от няколко седмици имаше далеч по-престижна секретарска професия във фирма-дистрибутор на клетъчни телефони.

Бе висока колкото Радослав — 183. Демонстрираше безупречни дълги бедра, несъвършенството на глезените умело прикриваше с подходящи обувки. Естествено русата й коса бе изкусурена до платинено, гримът наложен умело, облеклото — стилно. Ядосваше я само цветът на очите й — светлокафяви, а не зелени — и тя компенсираше този досаден факт с хризоберилови и малахитови накити, доста ефектни на черен кожен фон, подчертаван от ликра, цепки и деколтета. Винаги гледаше да прилича на стриптизьорка в началото на появата си на сцената.

Усмихна се сърдечно — отрепетирано пред огледалото, — след което изчурулика:

— Здравей, скъпи!

— Ммм… здрасти…

— Едва сега ли ставаш, Ради? Колко си ленивичък — оглеждайки стаята, тя тръгна към него с гъвкавината на разглезена котка, но спря внезапно и вдигна ръце към устата си: — Ау, змия!

„Мамка му“ — изстена Радослав и припряно рече:

— Не е отровна.

— Няма значение — свадливо отвърна Светлана и гнусливо набръчка римския си нос, — гадна е! Нали не ги понасяш и ти!

— К’во му е на животинчето — промърмори Дичо и прибра глава в раменете като костенурка.

Светлана изучаваше отдалеч буркана.

— Познавам един… — замислено подхвана тя, — гадже е на моя приятелка…

(С този ли празноглав боклук ходиш, Дичо?! — отекна в главата на Радослав гласчето от клисурата. — Жими Бога, каква тъпачка! И патрава^[2], на всичко отгоре, не си ли забелязал?!)

— …друг познат, той прави много шикозни колани от змийска кожа. Помисли само колко сладко ще ми стои!

Радослав занемя. Верена в буркана също.

— Не! — излая той с тон на германски офицер, командващ наказателен взвод, но веднага омекна от стреснато-питащото лице на Светлана. — Не я давам.

— Бре, защо се връзваш, само предложих…

— Няма да допусна да я убие някакъв касапин!

С дистанцирано любопитство младият мъж си отбеляза, че се тресе от гняв.

— Ама какво ти става, скъпи — подхвърли платинената дама, — още малко ще ме набиеш заради някаква си мръсна змия…

(Мръсна змия? Ах ти!…)

Радослав се жегна още повече, застивайки от неведомо откъде изскочил студен бяс:

— Някога да съм ти дал повод да си мислиш, че ще посегна да те ударя?

Може би гаджето наистина чу в гласа на досега мекушавия си любовник нещо необичайно, защото го изгледа крайно слисана.

— Какво те прихваща, Ради? — почти плахо попита тя. — Не, казах го ей така…

— Не казвай повече подобни неща ей така!

— Добре де, добре… Я, какви хубави рози…

Ох, леле-мале…

(Рози, как пък не! Не я вълнуват цветята, а това колко струват. Как само се преструва! Ала дори не го умее както трябва, виж как прикрива уста с ръка, крие очи и мънка.)

— …за мен ли са?

Радослав отново се желира.

— Не, за… за майка ми.

(Ала и теб не те бива по лъжите, Дичо…)

— Да? Нещо си нервен. Как мина излетът?

— Прилично — поотдъхна си младежът. — Напихме се, оревахме целия Балкан с песни, накрая и отчето ни пригласяше… — В очите на Светлана се мярна неодобрение и той се отказа да излага подробности.

Вместо това бодряшки запита:

— Ами твоята командировка? Как е морето?

— О, много скучно… (Да де, никого не успяла да забаламоса да я черпи!) Нищо особено. Пустош. Повечето заведения не работят. (Тук не излъга — каква изненада!) Прибрах се късно вчера… и заспах от умора.

(Опа! — отново се обади змията. Думите й съскаха, сякаш мислеше през зъби. — Късно вечерта е отишла на дискотека, с онези нейни приятелчета, от които ти се драйфа, Дичо.)

„Престани вече — измъчено кресна наум Радослав. — Аз ще се женя за нея наесен!“

Последва смаяно телепатично мълчание.

(Само че искам да те предупредя — обади се след дълга пауза Верена. — Не си въобразявай, че те обича дори на една мъничка мъничина от мен! Досега се е влачила с простаци, които редовно са я пребивали от бой, и затуй те мисли за мека Мара, за послушен добряк! Смята, че ще си й удобен, ала те иска обръснат, подстриган, облечен в костюм с вратовръзка и на престижна работа. Цял живот после ще ти натяква, че те била създала. Ще се омъжи не за теб, а за възможността най-сетне да престане да се продава на дребно!! Сега, ако искаш, заповядай ми да се махна, ала не издържам повече да гледам в съзнанието на тази кукла! Да, тя е права за себе си, ала ти не я обичаш, ти я съжаляваш, оплела те е като паяк в собственото ти съчувствие, а ти обичаш само МЕН! Сега съм готова да умра… как само се изложих, Дичо, опозорих се, ала всичко това е ИСТИНА — ЗМЕЙОВЕ, ЧЕ И ЛАМИ — НИКОГА НЕ ЛЪЖАТ. И аз не мога, докато съм в змийско тяло, а през останалото време ми личи… Та ако бях могла да излъжа колобъра Радан, щях ли да съм сега тук!)

— Ти не ме слушаш.

— Ъъъ, замислих се нещо…

— Я тогава да го помислим заедно… — Светлана придърпа Радослав към себе и впи ярки устни в шията му. Двамата загубиха равновесие и тупнаха на матрака. Русокосата замърка, а от буркана се разнесе стенание.

Не прави глупости, умолявам те!

(Думата ти е закон, ако това е първото ти желание.)

Да! Не прави нищо със себе си и не се намесвай.

(Това са две желания.)

Хубаво! Само ги изпълни!

(Щеше да ми е по-лесно да ти направя палат с висящи градини в Антарктида.) — и змията млъкна.

Светлана междувременно се разопаковаше от дрешките си, а Радослав отчаяно и обречено се проклинаше, мъчейки се хем да се отстрани, хем да не е грубо. Накрая дрезгаво каза:

— Чакай.

Изправи се замаян и безцелно тръгна към секцията, защото бурканът бе в другия край.

— Светле — започна той твърдо, без да се чувства така, — трябва да поговорим…

— За?…

Радослав се затрудни.

— Обичаш ли ме? — изтърси той, за да спечели време.

— Що за питанка, скъпи! — прелъстително се изви в чаршафите Светлана и сладко додаде: — Разбииира се…

Той се втренчи в празния буркан.

— Но какво ти е? Винаги след сбирка с тези твои приятели си един такъв особен… Хайде, ела.

Радослав се мъчеше да си поеме дъх.

За това имаше основателна причина — Верена бе изпълзяла от буркана. Видя я как се изправя като кобра и, вече в човешко тяло, се обляга безшумно на стената. С мрачен интерес тя разглеждаше нищо неподозиращата Светлана.

— Ох, Ради — продължаваше да реди захаросани думи екс-манекенката. — Кога, между другото, ще обсъдиме онова, дето ти уреждам за работа? Време е да си помислим за бъдещето… — тя изведнъж стреснато замлъкна и се ококори към Верена.

Момичето-змия, склонило глава, играеше с абаносов кичур от косата си, престорено безразлично намотавайки го на дългите си пръсти.

Русата я зяпаше объркано.

(Съжалявам. Не мога да изпълня желанията ти. По-силно е от мен.)

Верена заряза заниманието си и продължително се втренчи в Светлана, която много скоро започна да нервничи.

Неволно Дичо ги сравни. Едната бе като бодлива роза, вкопчена в трошащ се под корените й камък, другата — елегантна орхидея от бутик за изкуствени цветя. Бисер в мида — и пластмасова Барби. Ама че каша…

— Коя е… тая? — надменно попита бившата манекенка. Безгрижието й се изпаряваше като разлят етер.

— Момичето, за което са цветята — чу се да отговаря Радослав.

— Така значи…

Последвалата пауза му даде възможност да оцени докрай идиотизма на ситуацията. Попържайки се наум, той направи героично усилие да не мънка баналности:

— Светле, запознах се с това момиче онзи ден и…

— Добър вкус — насмешливо го прекъсна идващата на себе си Светлана. — Ако мине на фризьор, вземе да си смени парцалките и се научи да не стои като гвардеец, ще стане голямо сладурче. Значи, скъпи, запознаваш се с нея онзи ден, а пък я намирам сутринта тук и не й личи да има гащички под полата. По̀ ли я бива от мен с тази чудесна устичка?

Радослав усети как лицето му пламва, но отвърна спокойно:

— Не съм подозирал колко ти отива да си цинична.

— Щом като си глупак — каза Светлана, хладно преценявайки конкурентката като смущаващо неясна. — С мен можеш да имаш много повече в този живот. А с тази хипарка — вероятно само обща игла.

Верена изведнъж се изкикоти:

— Колко си досетлива! Как само позна от раз — смехът й секна и тя се намръщи. — А сега изчезвай поврага.

Властните нотки накараха Светлана да трепне.

(Няма ли да й кажеш да си върви или да й покажа змейството си?)

Радослав остана безучастно объркан.

— Тъй ли? Кой ти дава право, мърло, да командваш тук?

Младежът се раздвижи.

— Аз — гледайки в пода рече той.

— Ооо… — изненада се Светлана.

— Хайде, чао! — подхвърли момичето-змеица. — Този мъж е мой!

„Опа!“ — рече си въпросният.

Светлана продължително изгледа ту единия, ту другата. Трескаво търсеше начин да вземе инициативата в свои ръце. Разполагаше с безотказен арсенал за справяне в далеч по-губещи ситуации. Щастливо хрумване я озари и тя премина в настъпление:

— Браво, Ради. Браво. Не го очаквах точно от теб. Мислех те за по-различен от другите. Но… ще ти простя. Случва се. И ти прощавам, само понеже…

— Не съм… сигурен… че искам да продължи връзката ни — промълви Радослав.

Светлана стъписано го изгледа. Лицето й се превърна в саркастична гримаса:

— Шегуваш ли се, Ради?

— Не — той успя да отвърне на погледа й.

— Така значи… — тя бавно подпря брадичка, почуквайки се с нокти по скулата. — Значи, биеш ми дузпата. Мислех те за съвсем различен. И какво съм ти крива?

— Когато срещнах Верена… Изобщо не се сетих, забравих за тебе, Светле. Това е. Може би е някакво умопомрачение, но… така стоят нещата. Съжалявам.

Пресметливо издържаният глас на Светлана го закова насред оправданията:

— Не можеш просто така да ме зарежеш, скъпи. Вече сгазихме лука.

Той бавно се обърна.

— Моля?

— Е, не стана точно както планирахме, но… Какво, не се ли радваш? Ще имаме бебе! — И тя предизвикателно вирна брадичка към мълчаливата съперница.

(Казах ли ти, че ще те изнудва? Ала що за безсрамница — точно тази ли лъжа избра?!)

— Бебе…? Какво бебе?

— Наше бебе.

Нерешителността му спешно се прибираше в душевното мазе.

— Светла, нещо не схващам… Би ли си пооправила дрешките? Разсейват ме.

Той не извърна очи и тя с нежелание се подчини.

— Светле — продължи Радослав с непознат за нея тон, — преди ми разказа, че приятелят ти починал при катастрофа, а ти от стреса си имала спонтанен аборт. Сметнах го за истина…

Русокосата го гледаше с възмущението на оскърбена невинност.

— Няма значка — махна той с ръка. — Ставаше дума за друго. След като ми сподели това, винаги съм те пазил. Всъщност, ти знаеш колко съм внимавал и как преглеждах презервативите под лупа, да, много смешно… Как се получи това бебе?

— Ако намекваш…

— Нищо не намеквам. Просто изглежда ми изпадат от съзнанието цели дни… и нощи. Подозирам някаква амнезия. Би ли ми обяснила как така съм пропуснал да взема предпазни мерки. Съвсем честно и искрено те моля, кажи ми кога смяташ, че си забременяла?

В трескавото търсене на подходяща дата Светлана не обърна дължимото внимание на натъртените последни думи.

— Стана — престори се, че си спомня тя, — когато беше пийнал на рождения ден на онзи твой приятел с очилата…

— Помня. Купона у Сашо Рус. Ти още каза, че той е гамен и неудачник. Даже се посдърпахме тогава. Та, значи, върнахме се после тука скарани — и хоп, направихме бебето, тъй ли?

— Да, струва ми се…

— Изобщо не се чукахме онази вечер. Единствената, когато си преспивала тук, и не сме правили нищо.

— Грешиш. По едно време ти се събуди и ми го пъхна.

— Абсурд — хладно отрече Радослав, а ушите му пламенееха. — Тогава не мигнах цяла нощ. Беше ми болно, че не харесваш нито един от най-добрите ми приятели, защото и за Зако намери кофти етикетче. И обиди Павката. Само заради мен той си замълча тогава. Лека-полека почти престанах да се виждам с тях. Заради теб.

— Не можеш да помниш, ти беше кютук пиян!

— Тогава как изобщо съм свършил нещо?

— Ами, помогнах ти…

— И кога си го правила преди, след като дори заради една изпита бира ми се цупиш?

— Виж какво, стига с този разпит! — загуби самообладание Светлана. — Може да е било друг път! Какво си ме заял, не съм в полицейски участък! Пък и не желая да говоря пред тая за интимните ни работи!

— Лъжеш ме, нали?

— Ти!…

Радослав скри юмруци под мишниците си. Изглеждаше печално-безразличен.

— Каква работа си имала снощи в „Нерон“?

Платинената красавица занемя.

— Нали се разбрахме? — продължи Радослав. — Мен не ми е приятно, а и ти сама каза, че не понасяш предишната си компания. А продължаваш да ходиш там.

— Значи… значи така… — трескаво търсеше думи тя. — О, разбирам. — И Светлана изобрази измъчена усмивка. — Сега ми е ясно. Кой ти каза това?… Мълчиш. Май схващам откъде е дошло, дано греша. Или ме следиш?

Радослав продължаваше да мълчи.

Светлана усети, че е време за тежка обсадна артилерия. Тя късо въздъхна, като преди скок в ледена вода. Очите й плувнаха в сълзи:

— Добре — пророни с едва прикрито треперене в гласа. Нещо в младия мъж отбеляза този факт като артистично изпипан. — Виж сега какво се получава. Мънкаш ми нещо, да не се виждаме, говориш ми за някаква друга жена… а аз чакам дете от тебе. Вярно, че има много неща, които не съм ти казвала за себе си. Всеки е правил глупости, особено като търси по-лесен живот… Само че всичко се заплаща. И затова поисках бебе от теб. И затова съм готова да ти простя. Какво толкова, преспал си с някаква, е, и? — Тя се приближи плътно до него, притисна ръка към гърдите си и трогателно зашепна: — Просто повече няма да го правиш, нали? И няма да ме изоставяш, знай, че съм загубена без теб… и детето ти ще задържа и ще го възпитавам като твое… Само не ме напускай… Нали и ти ще ми простиш, че не те разбрах? Ти най-силно се нуждаеш от това, да те разбират…

— Не го докосвай! — изсъска Верена с ръце на хълбоците.

Бе по-бледа от обикновеното, веждите й бяха сключени в буреносни облаци, очите й мятаха жълтозелени мълнии, красивите й устни бяха болезнено прехапани.

— Защо го лъжеш? — рязко продължаваше тя. — Теб те вълнува имота, стоте декара на морето до Шабла, наследството от дядото на Радослав. Друго в него ти не обичаш.

Необясним страх накара Светлана да преглътне яда си. Мълниеносно прехвърли наум списък подходящи тактики и накрая отметна презрително глава. Въпреки това някак не чувстваше, че гледа чернокосата натрапница отвисоко и това я притесни.

— Добре, сестро — подръпна рамене тя. — Давам ти го за временно ползване. В леглото не е супермен, ама… става, което вероятно си опитала, след като си тук. Иначе е пълен мухльо! Аз го създадох, накарах го да се стегне и започне да изкарва повече пари, не само за книжки и за пиянства с приятелчетата си — до един алкохолици! Преди мен можеше само да витае в облаците. И когато след месец-два дотърчи обратно при мен, ще му се наложи доста да ме моли, ако иска да му простя… и да си види детенцето. Може би няма да го съдя за бащинство… ако не стане прекалено скъп живота!

— Нъцки! За бащинство не можеш да съдиш никой. Спомни си хубаво, не ти ли беше точно вчера прането като клан петел? — изплющяха като шамари думите на момичето-змеица. — И сетне, нали си вземаш редовно някакви хапчета. Искаш ли да ти направим тест за бременност? Чуй, я си се фръцкай натам-насам нейде другаде, повече ти допадат тъпуци с лъскави коли и дебели кемери, пък и ти мяза да си нечия държанка. А Дичо го остави. Не го заслужаваш!

Спокойствието съвсем напусна Светлана, отлетя като стреснато ято гарги и тя придоби жалък вид.

Склонила настрана глава, Верена продължи:

— И те предупреждавам, още веднъж кажеш ли нещо обидно за Радослав, ще си гълташ думите. Върви си!

Необяснимо уплашена, Светлана несъзнателно погледна към чантичката си, където носеше немски газов пистолет „Röhm“.

Драконовото момиче хищно се усмихна:

— Хайде де! — подкани я тя. От гласа й въздухът студенееше. — Докоснеш ли оръжие, ще съм в правото си да те убия.

Радослав дойде на себе си.

— Верена! — отчаяно-заповеднически извика той и измъчено се обърна към своето ставащо все по-бивше гадже: — Светле, наистина ли не си бременна?…

Тя не отговори, а грабна чантичката си и се запромъква към изхода. Верена я следеше с поглед като лазерен прицел. Светлана се шмугна към вратата и там поспря, оправяйки гордостта си:

— Тръгвам си, Ради. Когато ти се доповръща от плюене по мене, обади ми се. Може да обсъдим нещата. Съжалявам те, че си толкова доверчив и даваш ухо на всяка клевета.

Радослав премълча. Верена продължаваше да стои гърбом към отхвърлената съперница.

— Тръгвам си…! — повтори Светлана с нотки на паника в гласа.

— Добре.

— Прав ти път — додаде момичето-змеица, думите й капеха като отрова, — сестро. Между другото, варе^[3] носи змийска кожа — ще те ухапе!

Русокосата постоя в нерешителност, след това очите й станаха бесни и тя изхвръкна от мансардата, засилвайки вратата колкото можа. Но трясък не последва — Верена, без да гледа, протегна ръка назад и от около два метра разстояние спря връхлитащата дървена плоскост. Тихо щракна бравата.

— Отървах те.

Радослав стоеше със затворени очи и стискаше зъби.

— Така е по-добре — плахо каза девойката от клисурата. — Кълна се! Как да те накарам да ми повярваш?…

— Вярвам ти.

— Ето — възликува драконовото момиче. — Значи всичко е наред!

Младежът отвори очи:

— Кое е наред?

— Не й пукаше за теб! Просто искаше да се отърве от мръсотията, в която сама се е набутала, ала така, че пак да не губи нищо! Тя просто щеше да те ограби, Дичо. Ала сега си свободен!

— Какво толкова се радваш — додаде той с безцветен глас. — Дойде, обърка ми живота, накара ме да стана подлец. Не че не съм…

— Аз не…

— Какво „не“ — той ядосано повиши тон. — Знаеш ли, че си капризна, себична, неуравновесена и не изпитваш никакво съчувствие към хората!?

— Ти аха да й простиш! Само за да не се чувстваш виновен! А заслужава ли прошка човек алчен, глупав… Я кажи, тя някога да ти е харесала поне едно твое стихотворение?

— И какво от това!? Мамка му! Ти какво искаш?

— Теб.

— Ъ… Добре де, и? Питала ли си ме?

— Защо да те питам, Дичо, прочетох го в сърцето ти! Тя не е за тебе. Ти сам го усещаш. Само ти е хленчила колко е нещастна и неразбрана, а ти си налапвал стръвта като шаран, не е ли истина това? Истина е! И сега, даже да не те беше излъгала… а го направи, защото и тя е почувствала, че си с нея, само зарад страха да си сам… Сторих нещо, което ти сам искаше.

— Това откъде го измисли?

— Личи ти! И не ми отговори. За нея, Дичо, писал ли си нещо? А?

— Не, но…

— Тогава какво изпитваш към нея? Ще ти кажа — нищо.

— А ти… позволяваш си да вършиш каквото ти хрумне…

— Защото е справедливо!

— Справедливо ли? Кое е справедливо — да рушиш каквото не ти изнася ли, да решаваш нещо вместо друг, без да попиташ дори и… Слушай, девойче, пубертет ли те тресе, че така с лека ръка раздаваш правосъдие — това било лошо, това — добро, а? Детинщина!

Момичето-змеица блесна унищожително с очи и изведнъж се оклюма.

— Да — нещастно каза то, — още нямам и четирийсет години… ако не броя онези хиляда в камъка. Скоро ще сменя последната си детска кожа. Затова съм така ту нервна, ту спокойна, ту добра, ту лоша… Люшка ме натам-насам. И наистина съм разглезена, както всяко единствено дете… Ала тя лъжеше! Не можех да понеса да те лъжат! Ти и така нямаш вяра в себе си…

Горчиво въздъхна и продължи:

— Чуден човек си. Забелязваш наоколо само лошото и грозното, пък седиш и чакаш доброто да ти дойде иззад девет планини, не вървиш да го търсиш, не го създаваш… Не биваше да се бъркам. Съжалявам, Дичо. Срам ме е. Освободи ме… — тя вдигна потъмнял поглед към него, гласът й се прекърши — от третото желание. Аз не изпълних второто, не ще изпълня и първото. Моля за прошка.

Девойката постоя, хапейки устни и тихо довърши:

— Позволи ми да ти кажа сбогом…

Радослав се сепна като внезапно събуден. Тя вече докосваше дръжката на вратата.

— Верена… отиваш ли си?!

— Не искам да ме мразиш — прошепна тя.

— Аз… аз не те мразя. Къде ще вървиш?

В отговор раменете й трепнаха като от студ.

— Какво си намислила, Веренче? — попита я нежно той.

Тя сведе още по-ниско глава.

— Няма да ти кажа.

— Добре, не ми казвай.

Момичето се сви, но намери сили да срещне погледа му. Бузите й пламтяха.

— Да си вървя ли? — гласът бе изтънял от залостен в гърлото плач.

— Не бих те пуснал за нищо на света.

Тя премига, после изхлипа и му се хвърли на врата, юначно преглъщайки сълзите си. Роклята припълзя към раменете й и Верена прегърна Радослав и с криле, затреперили от тежката й въздишка.

— Прости ми и ти. Не биваше да си изкарвам на теб…

Тя само стегна прегръдката си, като с това го прекъсна. „Леле, колко е силна!“

— Поне честно ме предупреди, че си ужасна и непоносима — пошегува се той след малко.

— Само дето не споменах колко ужасна и непоносима съм — промърмори тя, забила нос в рамото му.

Съумяха да се позасмеят.

— Имам още едно желание, нали?

— Имаш. Макар да…

— Е, ще си го помисля още какво да бъде.

— Бива — каза тя. — Какво не спира да те измъчва?

Той позабави отговора.

— Жал ми е за нея.

— И на мен не ми е все тая, че една жена тъй тъпо си хаби живота. И че не е имала късмет. Ала, Дичо, дилман ми юначе, помисли, какво щеше да направиш? Какъв щеше да си — проспериращ гладък лигльо, който да мисли само за пари и за нищо друго? Погледни в сърцето си — този брак щеше да ти тежи.

Радослав с нежелание си призна, че наистина, още от началото на връзката им, със Светлана намираха общ език само в леглото. Напоследък разликите в интересите им го караха с нетърпение да очаква командировките й като възможност да се събере с хора, с които имаше какво да си каже. Или поне съдържателно да помълчи, както със Зако.

— Щом нямаш вяра в това, което вършиш — рече замислено Верена, — защо ще го вършиш? Сетне ще ти се струва, че цял свят те е излъгал… Грозни неща никнат в измамена душа, смучат до корен всичко, от което си летял… дори да си роден безкрил.

— Добре казано… Все пак… нямаше значение каква е, нали? Все едно щеше да я изгониш.

— Не ме упреквай — веднага отвърна тя, — ала наистина щях да го сторя.

— Не мога да те виня. Най-вече съм си аз за бой в случая… Както казваше старшината ми в казармата: „Не си за чук, боец, а за вария!“

— С удоволствие ще ти помогна — захили се тя. — Къде има вария тъдява?