Яна Язова
Много късно

Летяха враните, а подир тях кат птички

се вдигнаха далече горските листа.

Небето стана жълто в миг, а клоните самички

увиснаха кат скелети във черна пустота.

 

И късно — за любов… и пусто — за усмивки…

тез, що очакваха, умряха от печал.

Заслизаха по урвите, по горските извивки

и вълци, умърлушени във заскрежена кал.

 

И както бързаха надолу към селата,

облече планината дреха — цяла сняг.

С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата —

на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.

 

Дали е време вече печка да запаля,

че моя старец спи, а зъзне той насън?

Или да ида тихичко с ръка да го погаля,

че, може би, свещеникът го чака вече вън…