Яна Язова
Неверница

Когато след пладне приседна на прага

и чакам си стария мъж,

плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,

и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,

а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж —

и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува…

 

Когато след пладне приседна на прага,

мини ми кажи, че ти много ме любиш…

Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.

Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,

Глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа: „Ти себе си губиш

със мене, омъжена.“ А огън — в моя поглед вторачен.

 

Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана нищя…

Пръсти несръчни ще пуснат железните куки.

Но в твоето мило лице не ще се загледам аз нито веднъж,

че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;

но идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки…

Но идва нощ… И привечер още приспива ми стария мъж.