Станислав Стратиев
Страданията на стария Вертер

Навсякъде Вертер умира млад.

У нас той страда до дълбоки старини.

Страданията му започват като съвсем млад.

Баща му е имал маслобойна и цял живот Вертер се мъчи да заличи този позорен факт.

Той сменя фамилията си, измисля ново родословно дърво, премества се да живее на друго място, от нисък става висок и от плешив — къдрокос, но всичко е напразно.

Маслобойната върви подир него като вярно, стара, макар и нежелано куче.

Вертер става активен член на Отечествения фронт, клейми опозицията, приветства национализацията, строи Хаинбоаз, Хаинбоаз строи него, чупи рекордите, сутрин вдига знамето, вечер свири на акордеон „По върховете на Манджурия“, седи в първата редица, когато Димитров идва при бригадирите, но всичко е напразно.

Маслобойната го чака в палатката, сгушена под прочутия бригадирски шинел на Иван Радоев.

Вертер страда.

Хвърля се с цялата си жар в колективизацията, осъжда Жендов, пише писма да се преработи романът „Тютюн“, отива доброволец в Корея с надеждата, че американският напалм най-сетне ще изгори маслобойната, но всичко е напразно.

Тя клечи по хълмовете на Фун-чжоу, под напалмовия дъжд, и го гледа предано в очите.

Двамата се връщат в родината.

Вертер иска да влезе в университета, но маслобойната застава на входа и той не може да влезе.

Страда.

Съвзема се, поема априлската линия, бори се срещу частната собственост, която ежечасно ражда капитализъм, срещу самия капитализъм, носи Че Гевара на ревера си и материалите на Юлския пленум в чантата, знае наизуст „Съображенията“ и прегръща с две ръце перестройката, но всичко е напразно.

Накъдето и да тръгне, маслобойната застава на пътя му.

Отново страда.

След това се заема мъжки с работата.

Унищожава документи, нотариални актове, сметки, стари снимки, пожълтели квитанции, окъсани броеве от вестници, премахва свидетели, трови с миша отрова очевидци, бута в пропасти съдружници на баща си, прегазва с кола случайно разбрали за маслобойната хора, ликвидира роднини, инжектира отровен серум на бивши съседи, премахва и последната следа.

Това му струва години и страдания, но най-накрая успява.

Превръща баща си от цветущ притежател на маслобойна в потомствен пролетарий, който няма нищо друго, освен веригите си.

Най-накрая може да си отдъхне — от маслобойната няма и помен.

Ако не той, поне децата му ще живеят като хората.

Тогава работата се извърта, всичко се променя, започват да връщат земята и фабриките, раздават маслобойните на старите собственици и тук вече започват нечовешките страдания на стария Вертер.

От една страна маслобойната е негова, произвежда, пуши с комините, а от друга — той не може да докаже нищо.

Работил е перфектно цял живот и е заличил всичко.

Няма никой и нищо на този свят, което да докаже, че е собственик на маслобойната, а не пролетарий и син на потомствен пролетарий.

Собствениците започват да трупат милиони, кожени палта, балове, разходки с царския влак, екскурзии до Истанбул, мерцедеси, а потомственият пролетарий Вертер клечи срещу собствената си маслобойна и страда.

Той няма дори и вериги.

Демокрацията му ги свали.