9. Разузнаване
Хвърлихме пет осветителни ракети с голямо закъснение надолу по оста на цилиндъра, така че можахме да заснемем цялата му дължина. Всички по-важни обекти са картографирани. Те имат вече и временни наименования, макар че не сме сигурни какво представляват повечето от тях.
Вътрешното пространство е дълго петдесет километра и широко шестнайсет. Двата края са оформени като чаши с доста сложна геометрична форма. Нарекохме нашия край Северно полукълбо и тук, около оста, изграждаме първата база.
От нея тръгват три радиални стълби, разположени през сто и двайсет градуса, всяка от които е дълга почти километър. Те достигат до една тераса или кръгообразна площадка, която обикаля по цялата дължина на чашата. От нея, като продължават по посока на стълбите, се спускат три огромни стълбища, които свършват в равнината. Представете си чадър, чиито три единствени ребра са разположени на равни разстояния и ще получите правилна представа за този край на Рама.
Всяко от ребрата е стълбище, което се спуска стръмно от централната ос; наклонът му постепенно намалява към равнината. Нарекохме стълбищата Алфа, Бета и Гама; те не са непрекъснати; разделят ги пет други пръстеновидни тераси. По наша преценка всяко от тях има между двайсет и трийсет хиляди стъпала. По всяка вероятност ги използват само в случай на авария, защото е немислимо рамианите или съществата, които трябва да наричаме някак занапред, да не са предвидили по-подходящ достъп до централната ос на техния свят.
Южното полукълбо изглежда доста по-различно. В него няма стълбища и плосък център. Вместо тях по оста е разположен огромен шип, който стърчи в продължение на километри; около него има шест по-малки шипа. Не се сещам за какво служи това странно съоръжение.
Петдесеткилометровия цилиндър между двете полукълба нарекохме Централна равнина. Може би е странно да се нарече равнина нещо, което недвусмислено е закривено, но ми се струва, че имаме право. Когато стигнем до нея, тя ще оправдае името си; по същия начин и бутилката изглежда равна на някоя мравка, която пълзи в кръг по вътрешната й повърхност.
Най-странният обект в Централната равнина, тъмен пояс с широчина десет километра, я разполовява точно в средата. Прилича на ледена площ и затова го нарекохме Цилиндричното море. В средата му има остров, който е дълъг около десет и широк три километра; покрит е с някакви високи постройки. Нарекохме го Ню Йорк поради приликата му със стария Манхатън. Струва ми се, че не е град; напомня по-скоро на огромен завод или химическа инсталация.
Има и градове, а шест от тях са доста големи. Ако са предназначени за хора, във всеки от тях могат да живеят по петдесет хиляди души. Нарекохме ги Рим, Пекин, Париж, Москва, Лондон и Токио. Свързани са помежду си с магистрали и нещо, което напомня железен път.
В замръзналия скелет на този свят има достатъчно материал за цели векове изследователска работа. А на нас ни остават само няколко седмици за четирите хиляди квадратни километра. Аз не зная, дали ще намерим отговор на двете загадки, които започнаха да ме измъчват още с първите стъпки в този свят: „Кои са те и какво е станало с тях?“
Записът свърши. Членовете на комисията за Рама от Земята и Луната направиха почивка, за да се съсредоточат в картините и снимките, разпръснати пред тях. Бяха ги разглеждали в продължение на много часове, но гласът на командира на кораба добави в представите им онова, което нито една снимка не можеше да предаде. Нали самият той бе там и бе гледал със собствените си очи този невероятен обърнат наопаки свят в кратките мигове, когато осветителните ракети са разпръснали вековната тъмнина. Нали този човек ще застане начело на всички групи, които ще го изследват.
— Доктор Перера, навярно имате какво да споделите?
Посланикът Боуз бе изпаднал в кратко недоумение, тъй като трябваше да даде най-напред думата на професор Дейвидсън, който бе единственият астроном и най-възрастният от всички присъстващи учени. Но старият космолог сякаш бе получил лек шок и очевидно не се чувстваше в стихията си. През цялата своя кариера на професионален учен той бе вярвал, че вселената е арена за гигантските слепи сили на гравитацията, магнетизма и космическите излъчвания; винаги бе считал, че животът не играе важна роля в големия общ ред на нещата, а появяването му на Земята, Марс и Юпитер разглеждаше като случайно отклонение.
Но сега имаше доказателства не само за наличието на живот извън Слънчевата система, а така също, че този живот е на много по-високо стъпало от всичко, което човекът бе успял да постигне досега и да се надява да осъществи през близките столетия. Нещо повече. Присъствието на Рама оспорваше още една догма, изповядвана от Дейвидсън в течение на много години. Притиснат от всички страни, той би се съгласил, макар и с неохота, че може да има живот и в други слънчеви системи; винаги обаче бе настоявал, никоя негова форма не ще успее да прекоси междузвездните бездни.
Навярно рамианите са претърпели неуспех; така счита и командирът Нортън, според който техният свят е вече гроб. Но те бяха опитали нещо изключително, и то в мащаби, показващи достатъчно голяма увереност в крайния изход. След като това бе станало, то сигурно се е случвало още много пъти в една галактика от сто милиарда слънца. И някъде по всяка вероятност някой е успял.
Именно тази идея бе отстоявал дълги години доктор Карлайл Перера, макар че вместо с доказателства, си служеше само с енергично ръкомахане. Сега той бе много щастлив и твърде объркан същевременно. Рама потвърди блестящо неговите позиции, но той нито можеше да стъпи в този свят, нито дори да го зърне със собствените си очи. Ако сега изневиделица се появеше дяволът и му предложеше в замяна срещу душата му способността за незабавно пренасяне на далечни разстояния, той щеше да подпише договора, без дори да погледне текста, набран с петит.
— Да, господин посланик, струва ми се, че имам нещо, което заслужава внимание. Без съмнение пред нас виждаме един Ноев ковчег. Идеята е достатъчно позната от литературата за пътувания между звездите. Първи за нея споменава един английски физик, Джон Бърнал, който предлага този способ за междузвездна колонизация през хиляда деветстотин двайсет и девета година, или преди два века! Още по-рано от него подобни предложения прави и големият руски учен Циолковски. И така, съществуват няколко възможности за пътуване от една звездна система до друга. Ако допуснем, че скоростта на светлината е действителната граница, а това все още не е твърдо установено (тук, макар и без да каже нещо, професор Дейвидсън изсумтя възмутено), може да се пътува бързо с малък кораб или бавно с огромен негов събрат. В технически аспект не съществуват пречки един кораб да достигне деветдесет и повече процента от скоростта на светлината. Следователно пътуването между съседни звезди ще трае между пет и десет години, което е досадно, но напълно възможно, особено за същества, чиято продължителност на живота се измерва със столетия. Такива полети са възможни с кораби, които са не особено по-големи от нашите. Може би подобна скорост е недостижима, преди всичко от гледна точка на полезния товар. Не трябва да забравяме, че дори и при еднопосочен полет е необходимо гориво за намаляване на скоростта. Ето защо по-приемливи изглеждат другите полети, които траят десетки и стотици хиляди години. Според Бърнал и други това може да стане с летящи колонии с диаметър няколко километра, които пренасят хиляди хора в течение на поколения. Естествено е, че системата трябва да бъде напълно затворена и с абсолютно възстановяване на храната, въздуха и останалите консумативни материали и продукти така, както е на Земята в по-голям мащаб. Някои писатели говорят за космически Ноеви ковчези, изградени от сфери с общ център; други предлагат въртящи се цилиндри, чиято центробежна сила създава изкуствено притегляне — точно това, което е Рама…
Дейвидсън не можа да издържи подобно разводнено изказване и се намеси:
— Не говорете за центробежна сила. Тя е продукт на инженерното въображение. Има само инерция.
— Вие сте напълно прав — съгласи се Перера, — макар че ще бъде трудно да убедите в това човек, който току-що е слязъл от въртележка. Но математическата точност изглежда ненужна…
— Чакайте, чакайте — прекъсна го Боуз с известно раздразнение. — Всички знаем за какво мислите или поне вярваме, че е така. Моля ви, не унищожавайте нашите илюзии.
— Е, добре! Аз само исках да отбележа, че Рама не се отличава с нищо ново в замисъла, независимо от изумителните си размери. Хората си мислили за подобно решение още преди двеста години. Сега бих искал да обърна внимание на друг въпрос. Откога приблизително Рама пътува в пространството? Вече разполагаме със съвсем точно определена орбита и скорост. Ако предположим, че не е имало промени в режима на полета, неговото местоположение може да бъде определено за милиони години назад. Мислехме, че идва от посоката на една близкостояща звезда, но се оказа съвсем друго. Рама е преминал покрай звездата преди повече от двеста хиляди години, но нейният режим се променя така неравномерно, че тя е най-неподходящото слънце за обитаема система. Диапазонът на нейния блясък е повече от петдесет към едно и всяка близка планета ще бъде периодично изпичана и замразявана през няколко години.
— Имам предложение — намеси се доктор Прайс. — Може би то обяснява всичко. Едно нормално слънце може да се превърне в непостоянно. Ето защо рамианите е трябвало да потърсят ново слънце.
Перера се възхищаваше от възрастната археоложка и затова се отнесе внимателно към нея. И все пак недоумяваше как би постъпила тя с него, ако той бе започнал да говори неща от нейната специалност, които са очевидни в момента.
— Обсъдихме тази възможност — каза меко той. — Ако нашите представи за еволюцията на звездите са правилни, тази звезда никога не е била постоянна и няма около себе си планети, на които животът е мислим. Така че Рама прекосява пространството най-малко от двеста хиляди години и може би повече от милион. Сега той е тъмен и изглежда мъртъв; мисля, че зная причината. Рамианите просто не са имали друг избор и след като вероятно е трябвало да бягат от някакво бедствие, са допуснали грешка в своите изчисления. Нито една затворена екологична система не притежава абсолютна ефективност. Винаги има отпадъци, загуби, известно разрушаване и замърсяване на жизнената среда, а така също и натрупване на вредни субстанции. Навярно са необходими милиарди години, за да бъде отровена една планета и да се изчерпят всичките й възможности, но това неминуемо идва в края. Океаните пресъхват, а атмосферата се разсява. Рама е огромен свят за нашите представи и все пак той е една мъничка планета. Според моите изчисления, основаващи се на измерените пропуски през корпуса, и съгласно някои предположения за скоростта на биологичния кръговрат, екологията на Рама може да запази жизнеспособността си в продължение на няколко хиляди години. В най-добрия случай бих допуснал десет хиляди години. При скоростта, с която Рама пътува, времето е напълно достатъчно за полет между близко разположените слънца в сърцето на галактиката. Това обаче не се отнася за положението тук, в нейните рядко населени спирални ръкави. Рама е кораб, изчерпал всичките си възможности, преди да е стигнал до крайната си цел. Той е изоставен съд, който се носи между звездите. Срещу тази теория има само едно сериозно възражение и аз ще го повдигна, преди да го е сторил някой друг. Орбитата на Рама е прицелена така точно в Слънчевата система, че всяко съвпадение е изключено. Бих казал, че той се намира твърде близо до Слънцето, за да бъде в безопасност. „Индевър“ ще трябва да се отдели от него дълго преди перихелия, за да избегне пренагряване. Аз не настоявам, че мога да разбера подобна особеност. Навярно Рама притежава някакво крайно автоматично управление, което го насочва към най-близката подходяща звезда, въпреки че създателите му са загинали преди цели епохи. А аз съм готов да заложа името си на учен, че те са загинали. Всички проби, които взехме от вътрешността, говорят за пълно отсъствие на живот. Не бе открит дори един-единствен микроорганизъм. В нашия случай можете да изключите всичко, което сте чували за летаргичните състояния. По силата на някои непреодолими причини методите на хибернацията са реално приложими само в рамките на няколко столетия, докато тук границите на времето са хилядократно по-обширни. Така че привържениците на теорията за кутията на Пандора могат да бъдат напълно спокойни. Но за себе си ще кажа, че съжалявам. Щеше да бъде великолепно, ако бяхме срещнали други разумни видове. Все пак на един стар въпрос вече е отговорено. Ние не сме сами. Звездите никога няма да бъдат за нас това, което са били досега.
