Артър Кларк
Среща с Рама (30)

30. Цветето

Джими почувствува жажда от преживените вълнения; парна го мисълта, че никъде в тази страна на сушата няма вода, годна за пиене. Съдът, който носеше, щеше да го поддържа не повече от седмица, но какъв бе смисълът? Без съмнение капитан Нортън ще бъде затрупан с предложения, тъй като съвсем скоро най-способните мозъци на Земята ще насочат цялото си внимание върху неговия случай. Но той не можеше да си представи как ще успее да се спусне по челото на онази половинкилометрова скала. Дори и да разполагаше с достатъчно дълго въже, нямаше място, където да го завърже.

И все пак бе глупаво и недостойно да се предаде без борба. Помощта, каквато и да е тя, може да дойде само откъм морето; следователно той трябва да се отправи натам и през целия път да изпълнява задълженията си, сякаш нищо не бе се случило. Никой друг човек не ще може да наблюдава и заснеме разнообразието на местата, които трябва да прекоси, а това ще му осигури вечна посмъртна слава. И макар че предпочиташе по-други почести, тази все пак бе по-добра от нищо.

От морето го деляха само три километра, но без нещастното „Водно конче“ бе невъзможно да го достигне по права линия, защото навярно някои от участъците щяха да се окажат непреодолимо препятствие. Разбира се, това не бе страшно, тъй като можеше да избира между много пътища. Той ги виждаше пред себе си, изтеглени върху голямата, огъната карта, която се издигаше в далечината от двете му страни.

Разполагаше с предостатъчно време и реши да започне с най-интересния обект, макар че се отклоняваше от правия път. На около километър вдясно се виждаше квадратно парче, блестящо като стъкло, което напомняше за огромна изложба на скъпоценности. Навярно тази мисъл насочи стъпките на Джими. Редно е дори и обречен на гибел човек да прояви интерес към площ от няколко хиляди квадратни метра, покрита със скъпоценни камъни.

Джими не се разочарова прекомерно, когато те се оказаха милиони кварцови кристали, разпръснати в пясъчен слой, тъй като съседното поле от изпъстрената с карета дъска бе още по-интересно. То беше покрито с необичайни, кухи метални тръби, скупчени плътно една до друга, чиято височина се колебаеше между пет и по-малко от един метър. Полето бе напълно непроходимо и само танк можеше да си проправи път в гората от тръби.

Той продължи между кристалите и колоните, докато стигна до първото кръстовище. Участъкът вдясно бе някакъв огромен килим или гоблен, изтъкан от метални проводници; усилията му да откъсне нишка от тях се оказаха безуспешни. Отляво бе разположена мозайка от шестоъгълни плочки, наредени равномерно и без никаква фуга помежду им. Бяха обагрени във всички цветове на дъгата и само заради това той не ги възприе като непрекъсната повърхност. Джими изгуби доста минути, опитвайки се да открие две съседни еднакво оцветени плочки, защото така се надяваше да различи очертанията им, но не намери никъде подобно съвпадение.

Докато снимаше бавно кръстовищата, той запита в централната база с жален тон:

— Какво ще кажете за това? Имам чувството, че съм попаднал в гигантски картинен ребус. Или в Художествената галерия на Рама?

— Джими, и ние недоумяваме като тебе. Но досега не сме намерили какъвто и да е знак, че рамианите се занимават с изкуство. Да почакаме, докато съберем повече образци, и тогава ще минем към заключенията.

Двата образеца, на които той попадна на следващото кръстовище, не помогнаха почти с нищо. Единият участък бе съвсем гладък и пуст, с равен и безизразен сив цвят; при докосване се оказа твърд, но плъзгав. Другият бе изграден от гъбеста материя, осеяна с безчислен брой малки дупчици. Когато той сложи крак върху него, цялата повърхност поддаде неприятно, сякаш бе стъпил на едва закрепен подвижен пясък.

На другото кръстовище Джими видя нещо, което напомняше поразително на разорана нива; илюзията бе нарушена само от равномерната еднометрова дълбочина на браздите и строежа на почвата, която при допир напомняше на груба пила. Но той й обърна малко внимание, тъй като съседният участък го накара да се замисли повече от всичко дотук. Най-сетне видя нещо, което бе разбираемо, макар че го изпълни с безпокойство.

Цялата правоъгълна повърхност бе обиколена с ограда; обичайният й изглед не би привлякъл с нищо интереса му, ако се намираше на Земята. Между разположените през пет метра метални стълбове бяха изтеглени шест реда добре опъната тел.

Зад първата ограда имаше втора, съвършено еднаква с нея, а по-нататък се виждаше и трета. Всъщност това бе още един пример на утрояване в Рама; каквото и да се намираше зад тези огради, то никога не би успяло да ги премине. Не се виждаше никакъв вход или голяма врата за минаване на животното или животните, които по всяка вероятност държаха в това място. Той успя да долови само разположената в центъра малка яма, умалено подобие на Коперник.

Джими не би се колебал и при по-различни обстоятелства още повече че сега нямаше какво да губи. Покатери се бързо през трите огради, отиде до ямата и погледна в нея.

За разлика от Коперник тя бе дълбока само петдесет метра. На дъното й се виждаха три изхода от тунели, през всеки от които можеше да премине слон. Това бе всичко.

Джими се взира известно време и намери смисъл единствено в обяснението, че площадката долу е повдигателно съоръжение. И макар че нямаше да разбере никога какво изкачва тя, предположи, че е доста голямо и не по-малко опасно.

Следващите няколко часа той вървя успоредно на брега на морето и след като измина повече от десет километра, изпъстрената с правоъгълници площ започна да се слива в паметта му. Някои от участъците бяха покрити с навеси от метална мрежа, подобно на кафези за гигантски птици. Други напомняха на басейни с полузамръзнала течност, осеяна със спиралоподобни образци; докосваше се предпазливо до нея само за да открие, че е напълно устойчива. Едно от полетата бе толкова черно, че той не можа да го види съвсем ясно и го усети едва при допир.

По някое време долови незначителна промяна и нещо познато. В южна посока бе наредена върволица от ниви — наистина, никоя друга дума не бе по-подходяща. Струваше му се, че върви покрай някое опитно поле на Земята. Всеки участък бе голямо, гладко пространство от внимателно подравнена пръст; впрочем това бе първата почва, която виждаше в металния пейзаж на Рама.

Големите ниви, девствени и безжизнени, бяха готови да дадат реколти, които никой не бе засявал. Джими не можа да разбере за какво служат, тъй като земеделието в каквато и да е форма очевидно не е било част от дейността на напреднали в своето развитие същества като рамианите; дори и на Земята то бе само често срещано хоби, източник на чудновати и редки храни. Но той бе готов да се закълне, че това бяха безупречно подготвени полета за земеделска работа. Никога досега не бе виждал толкова чиста почва. Всеки участък беше покрит със здрава, прозрачна пластмасова материя. Опита се да я среже, за да вземе проба, но ножът му едва одраска повърхността.

Навътре в материка се виждаха други площи, много от които бяха покрити със сложни конструкции от пръти и тел, предназначени по всяка вероятност за увивни растения. Те изглеждаха мрачни и самотни като обезлистени дървета в дълбока зима. Навярно тяхната зима е била дълга и страшна, а тези няколко седмици, пълни със светлина и топлина, щяха да се окажат само кратка почивка преди нейното завръщане.

Джими така и не разбра какво го накара да спре и да погледне по-внимателно в металния лабиринт на юг. Навярно подсъзнанието му е оглеждало всяка подробност и е забелязало нещо съвсем необичайно в този невероятно странен пейзаж.

Някакво цветно петънце грееше посред решетката от тел и пръти на около четвърт километър встрани. То бе толкова малко и незабележимо, че се намираше почти на границата на видимостта и никога не би спряло нечий поглед на Земята. Без съмнение една от причините да привлече вниманието на Джими бе фактът, че то му напомни за нея.

Той не бързаше да докладва в централната база, преди да се убеди, че не греши и не се е заблудил от умишлено подбран ход на мислите си. Едва когато се доближи на няколко метра, той повярва, че познатият му живот се е промъкнал в напълно чистия и безжизнен свят на Рама. Тук, в самия край на южното полукълбо, бе разцъфтяло цвете, великолепно в своята самота.

Постепенно Джими се убеждаваше, че нещо не е в ред. В покривната материя, която навярно предпазваше почвата от замърсяване с нежелани форми на живот, имаше отвор. През него бе се промушило зелено стебло, дебело колкото малкия пръст на ръката, което се увиваше около решетестата конструкция. На около метър от земята стеблото бе избухнало в богато синкави листи; разположението им напомняше повече на пера, отколкото на листата на което и да е растение, познато на Джими. Стеблото свършваше на височината на очите с онова, което той бе взел за цвете. Без никаква изненада видя три плътно прибрани един до друг цветове.

Венчелистчетата бяха светло оцветени тръбички, дълги около пет сантиметра; във всеки цвят имаше поне петдесет от тях, обагрени в бляскави метални оттенъци на синьо, виолетово и зелено така, че напомняха повече на крилете на пеперуда, отколкото на който и да е представител на растителния свят. Джими не разбираше нищо от ботаника, но бе озадачен от липсата на нещо, което поне да прилича на плодник или тичинка. Той си задаваше въпроса, дали сходството със земните цветя не е просто съвпадение, тъй като растението бе може би по-близко до кораловите полипи. Но и в двата случая то бе доказателство, че тук има малки въздухолюбиви същества, които служат за тор или за храна.

Не това обаче бе важното. Независимо от научното наименование за Джими то бе цвете. Невероятното, толкова различно от всичко в Рама чудо му напомни, че той никога не ще може да го види отново; реши твърдо да го вземе със себе си.

Това бе трудно. Цветето се намираше на около десет метра от него, посред решетеста конструкция от тънки пръти. Тя имаше кубичен строеж, като страната на многократно повтарящата се фигурка бе по-къса от четиридесет сантиметра. За да лети с небесни велосипеди, Джими трябваше да е строен и жилав, и той бе убеден, че ще успее да пропълзи през пролуките на решетката. Оставаше обратният път, който бе нещо друго. Тъй като бе невъзможно да се обърне в самата конструкция, налагаше се да се изтегли заднишком.

Централната база бе очарована, когато той описа своето откритие и го засне от всички възможни ъгли. Не възразиха нищо на намерението му да откъсне цветето. Той не очакваше да има възражения, особено сега, когато бе единствен господар на живота си.

Свали всичките си дрехи, улови гладките пръти и се запромъква през металната конструкция. Прищявката му се оказа нелека; чувствуваше се като затворник, който минава през решетките на своята килия. След като влезе навътре, той опита и обратното движение назад само за да се убеди, че ще успее да се справи. Бе значително по-трудно, тъй като трябваше да се изтласква, наместо да се придърпва с опънати ръце, но не се почувствува безпомощен пленник.

Джими бе човек на импулса и на действието; самоанализът му бе неприсъщ. Без да губи време за въпроси към себе си за причината на този донкихотски подвиг, той се извиваше по неудобния, тесен коридор между прътите. Никога през живота си не бе имал интерес към цветята, а ето че сега изчерпваше последните си сили, за да откъсне един цвят.

Този вид бе неповторим и имаше огромна научна стойност. Действителната причина обаче бе друга: цветето бе неговата последна връзка с живота и родната планета.

Но когато достигна до него, съвестта му внезапно се обади. Навярно това бе единственото цвете в Рама. Имаше ли право да го откъсне?

Вместо извинение той можеше да се утеши с мисълта, че рамианите не бяха го предвидили в своите планове. Очевидно то бе някакво изключение, появило се цели епохи по-късно, а може би и по-рано. Впрочем той не търсеше извинение и колебанието му бе мигновено. Пресегна се, улови стеблото и дръпна рязко.

Цветето се отдели доста лесно. Той откъсна и две листа, преди да тръгне назад през решетката. Движеше се много бавно, почти мъчително, тъй като едната му ръка бе заета; скоро се наложи да спре, за да си поеме дъх. Едва тогава забеляза, че перестите листи се затварят, а обезглавеното стебло бавно се развива от прътите. Гледаше го очарован и смутен и видя как цялото растение потъва постепенно в земята така, както смъртно ранената змия пълзи назад в дупката си.

Джими помисли, че е умъртвил нещо красиво. Но нима Рама не бе посегнал върху него. Той само вземаше онова, което му принадлежеше по право.