Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рама (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rendezvous with Rama, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 70 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
beertobeer (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)
Сканиране и разпознаване
Еми
Допълнителна корекция
moosehead (2023)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Артър Кларк. Среща с Рама.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №4

Превод от английски: Александър Бояджиев

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, І издание. Дадена за набор на 26.ІІІ.1979

Подписана за печат на 28.VІІІ.1979. Излязла от печат на 20.ІX.1979

Формат 32/70×100. Изд. номер 1260. Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. Цена: 2.00 лв.

Код 08 95366–21431/5714–57–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

 

Arthur Clarke. Rendezvous with Rama

Ballantine Books, New York, 1976

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от beertobeer
  4. — Корекции от gogo_mir
  5. — Корекция на правописни и граматически грешки

42. Стъкленият храм

— Мислите ли, че биотите ще ни спрат, ако опитаме? — запита Карл Мърсър.

— Възможно е и това е едно от нещата, които искам да разбера. Защо ме гледаш така?

Мърсър се усмихна бавно и загадъчно; всички познаваха тази усмивка, предизвикана от някоя негова си шега, която не винаги споделяше с останалите на борда.

— Капитане, чудя се, дали не чувствувате вече Рама като ваша собственост? Досега забранявахте всякакви опити за влизане с взлом в сградите. Защо е тази промяна? Да не би онези от Меркурий да са ви подсетили за нещо?

Нортън се разсмя, но изведнъж стана сериозен. Въпросът бе тънък и той не бе сигурен дали очевидният отговор е правилен.

— Може би бях прекалено предпазлив, защото исках да избегнем неприятностите. Но тази е последната ни възможност дори и да бъдем принудени да отстъпим, няма да загубим кой знае колко много.

— При условие, че отстъпим в добър ред.

— Разбира се. Но досега биотите не са показвали враждебност. А като оставим паяците настрана, не вярвам, че нещо може да ни настигне, ако трябва да спасяваме живота си с бягство.

— Капитане, вие ако искате, бягайте, но аз мисля да се оттегля с достойнство. Да, съвсем случайно намерих обяснение за учтивостта на биотите.

— Малко е късно за нова теория.

— Чуйте я все пак. Те мислят, че ние сме рамиани. Не могат да направят разлика между онези, които дишат кислород.

— Не вярвам да са толкова глупави.

— Въпросът не е глупост. Просто те са програмирани за определени видове дейност, а ние сме извън рамките на тази програма.

— Може би си прав. Току-виж сме се убедили веднага, щом започнем работа в Лондон.

 

 

Джо Калвърт винаги бе харесвал старите филми за обири на банки, но не бе и помислял, че ще вземе лично участие в подобно дело. А сега той правеше точно това.

Пустите улици на Лондон изглеждаха пълни със заплаха, макар че виновна бе само гузната му съвест. Той не вярваше, разбира се, че заобикалящите ги плътно затворени сгради без прозорци са пълни с тълпи зорки обитатели, които ще се нахвърлят гневно върху неканените гости в мига, когато те се допрат до тяхната собственост. Целият комплекс бе нещо като складова база, така както всички други градове.

Но той имаше още едно опасение и то бе по-оправдано. Навярно някъде в Рама бе поставена предупредителна система, макар че по всяка вероятност тя не се състоеше от пронизителни звънци и виещи сирени. Без нея биотите не можеха да разберат мястото и времето, когато са необходими техните услуги.

— Който няма очила, да се обърне — нареди сержант Уилърд Майрън. Всички почувствуваха миризма на азотен окис в мига, когато въздухът пламна от лъча на лазерната горелка; с постоянно свистене огненият нож започна да си пробива път към тайните, скрити по времето, когато се е появил човекът.

Нито един материал не можеше да устои на тази съсредоточена в една точка сила; скоростта на рязане бе няколко метра в минута и след малко отворът на височина на човешки ръст бе очертан.

След като отрязаният участък не падна сам, Майрън го побутна — първоначално внимателно, после по-твърдо, а на края го тласна с всички сили. Той се строполи навътре с кънтящ, глух трясък.

Отново, както при първите стъпки в Рама, Нортън си спомни за археолога и отворения египетски гроб. Той не очакваше да види блясъка на злато и нямаше никакви предварителни идеи, когато премина през отвора със запалена светлина.

В първия миг му се стори, че е попаднал в гръцки храм, построен от стъкло. Сградата бе изпълнена с редици отвесни кристални колони, широки около метър, които се издигаха от пода до тавана. Те бяха стотици и отминаваха нататък в мрака, отвъд светлината.

Той приближи до най-близката колона и насочи лъча на лампата към вътрешността й. Сякаш пречупен през цилиндрични лещи, светлинният сноп се разтвори от другата страна и продължи да се събира във фокус и да се разпръсва през следващите колони, губейки постепенно силата си. Нортън имаше чувството, че е попаднал на някакъв сложен опит по оптика.

— Много красиво — каза практичният Мърсър, — но какъв смисъл има всичко това? Кому е нужна гора от стъклени стълбове?

Нортън чукна внимателно по колоната. Тя отекна по-скоро като метал, отколкото като кристал. Почувствува се съвсем объркан и реши да последва един ценен съвет, който бе чул много отдавна: „Когато се съмняваш, не казвай нищо и продължавай по-нататък.“

Стигна до следващата колона, напълно еднаква с първата, и в същия миг чу изненаданото възклицание на Мърсър:

— Готов съм да се закълна, че преди малко тази колона беше празна. Сега в нея има нещо.

Нортън погледна бързо назад.

— Къде? — запита той. — Не виждам нищо.

Насочи погледа си в посоката, в която сочеше пръстът на Мърсър. Там наистина нямаше нищо; колоната бе напълно прозрачна.

— Как да не виждате? — отзова се Мърсър с недоверие. — Елате тук. По дяволите, изчезна!

— Какво става там? — попита Калвърт.

Изминаха няколко минути, преди да получи някакъв свързан отговор.

Колоните не бяха прозрачни от всички страни и при различни ъгли на падащата светлина. Когато заобикаляха някоя от тях, внезапно във вътрешността й се появяваха вградени предмети, които изчезваха след миг; те напомняха на мухи, попаднали в янтар. Бяха десетки и съвсем различни. Изглеждаха като истински и много от тях сякаш заемаха полагащото се на обема им място в пространството.

— Това са холограми — каза Калвърт. — Също като в музей на Земята.

Обяснението изглеждаше правдоподобно и затова Нортън се отнесе с недоверие към него. Съмненията му нараснаха, докато разглеждаше другите колони и извикваше във въображението си образите на предметите, които виждаше във вътрешността им.

Това бяха инструменти, пригодени за необикновено големи ръце, контейнери, малки машини с командна клавиатура, очевидно предназначена за повече от пет пръста, научна апаратура, изненадващо познати и обикновени кухненски прибори, включително ножове и чинии, на които необичайна бе само големината; освен тях имаше още стотици по-неизвестни предмети, често размесени в една и съща колона. За разлика от музеите, тук липсваше логическа последователност и разпределение на вещите, свързани помежду си. Всичко напомняше за напълно случаен сбор от предмети с различно предназначение.

Те бяха вече снели изплъзващите се изображения в много от кристалните стълбове, когато Нортън долови как невероятното разнообразие на вещите се превръща във водеща нишка. Навярно пред себе си имаха не сбирка, а каталог, подреден по някаква произволна, но напълно издържана логическа система. Той помисли за съвсем необичайните възможности за съпоставяне, които се криеха във всеки списък на понятия, подредени по азбучен ред, и сподели идеята си със своите спътници.

— Разбирам за какво мислите — каза Мърсър. — Рамианите ще бъдат не по-малко изненадани, когато видят, че сме поставили на едно място камери и камертони.

— Или ботуши и брадви — добави Калвърт, след като мисли напрегнато няколко секунди. Той реши, че подобна игра може да продължи цели часове с нарастваща степен на неточност.

— Именно — отвърна Нортън. — Навярно това е каталог с предметен показалец на триизмерни изображения или шаблони, или плътни откопирани образи, ако ви харесва повече.

— А какво е предназначението му?

— Вижте, нали си спомняте теорията, че биотите са се появили или по-точно са били създадени с помощта на складирани някъде матрици едва тогава, когато е имало нужда от тях.

— Разбирам — обади се Мърсър и продължи бавно и замислено: — Щом на някой от рамианите му потрябва например лява ръкавица, той трябва само да набере съответния кодов номер и матрицата прави необходимото копие.

— Нещо подобно. Но моля ви, не ме разпитвайте за всички подробности.

Размерите на колоните, между които се движеха, ставаха все по-големи; диаметърът им надхвърляше два метра. Нарастваха и изображенията на предметите в тях. Бе доста странно, но рамианите очевидно предпочитаха озадачаващия мащаб едно към едно. Нортън не можа да си отговори на въпроса, как те складират по-обемистите предмети.

Четиримата разузнавачи се разпръснаха между кристалните колони така, че да обхванат по-голяма площ, и ловяха с камерите бързо отлитащите образи. Нортън помисли, че в крайна сметка имаха немалък шанс, след като попаднаха на този илюстриран каталог на изделията в Рама. В същото време те трудно можеха да намерят нещо по-озадачаващо. Не видяха нищо повече от безплътни изображения, изградени от светлина и мрак. В действителност тези предмети не съществуваха.

Нортън го знаеше добре и все пак няколко пъти едва издържа на изкушението да вреже лазерния лъч в една от колоните; желанието му да занесе нещо на Земята бе много силно. Помисли си с неудоволствие, че и маймуната чувствува същия подтик да сграби изображението на банана в огледалото.

Той тъкмо снимаше някакъв предмет, подобен на оптически уред, когато викът на Калвърт го накара да се втурне между стълбовете.

— Капитане, Карл, Уил, погледнете това!

Калвърт не се поддаваше на внезапни вълнения, но онова, което намери, не бе случайно.

В една от двуметровите колони се виждаха превъзходни доспехи или някаква униформа, предназначена за изправено същество, по-високо от човешки ръст. В средата имаше тясна метална лента, която очевидно опасва талията, гръдния кош или някаква друга част от тялото, неизвестна за земната зоология. От нея се издигаха три изострени навън тънки колонки, които опираха в пояс, описващ съвършено правилен кръг, широк един метър. В пояса се виждаха три разположени на еднакво разстояние един от друг отвора, предназначени без съмнение за горни крайници или ръце.

Имаше множество джобове, подобия на токи, нещо като патрондаши, от които се подаваха тръбички и електрически проводници, а така също и малки черни кутии, чието присъствие в някоя лаборатория на Земята не би учудило никого. По своята сложност доспехите напомняха на скафандър за космонавти, макар че очевидно не можеха да покрият цялото тяло на съществото, което ги носи.

Нортън се питаше дали това същество е рамиан. Те сигурно нямаше да разберат, но то беше разумно същество, тъй като никое животно не може да си служи с такава сложна апаратура.

— Около два метра и половина — каза замислено Калвърт, — без да смятаме главата или каквото има там.

— Има три ръце, а по всяка вероятност и три крака. Също като паяците, само по-голямо. Мислите ли, че това е съвпадение?

— Сигурно не. И ние проектираме роботите по наше подобие. Защо рамианите да не го правят?

Майрън бе необичайно разстроен и гледаше доста уплашено.

— Мислите ли, че те знаят за нашето присъствие? — пошепна той.

— Съмнявам се — отвърна Мърсър. — Ние дори не сме достигнали до прага на тяхното усещане, макар че онези от Меркурий направиха добър опит.

Те останаха на същото място, сякаш не можеха да се откъснат от гледката, когато от централната база се обади гласът на Русо, пълен с безпокойство:

— Капитане, по-добре е да излизате.

— Какво има? Да не са тръгнали насам биотите?

— Не. Много по-сериозно е. Светлините угасват.