Артър Кларк
Среща с Рама (26)

26. Гласът на Рама

Джими Пак оцени действително това приключение едва след като прелетя брега на Цилиндричното море. Досега той се намираше над позната територия. Заплашваше го само някоя злополучна повреда в конструкцията, а при всеки друг случай той можеше винаги да се приземи и да се върне в базата само след няколко часа.

Подобна възможност вече не съществуваше. Ако се спуснеше в морето, най-вероятно бе да се удави в тези отвратителни отровни води. А дори и да се приземи благополучно в южния континент, може би „Индевър“ ще трябва да се отклони от насочената към Слънцето орбита на Рама, преди да успеят да го спасят.

Той знаеше много добре, че предполагаемите нещастия идват най-рядко. Съвсем непознатият район под него навярно криеше всевъзможни изненади. Представи си, че някакви летящи създания не са съгласни с неговата поява. Не му се искаше да влиза в ръкопашен бой с нищо по-голямо от гълъб. Няколко подходящи пробива можеха да отнемат всички летателни качества на „Водно конче“.

Но без риск нямаше нито подвиг, нито приключение. Милиони мъже биха заели с радост неговото място. Той отиваше там, където не само никой не бе стъпвал досега, но и никой нямаше да отиде вече. Той щеше да бъде единственият човек в историята, който е стигнал до южния дял на Рама. Реши да си повтаря това всеки път, когато страхът докосне съзнанието му.

Джими бе вече привикнал да седи във въздуха, обгърнат от света около него. Сега посоките „горе“ и „долу“ имаха смисъл, тъй като той бе слязъл два километра под централната ос. Равнината бе само на шест километра под него, а сводът на небето се издигаше десет километра по-горе. Лондонското „Сити“ висеше някъде около зенита, а Ню Йорк бе право напред.

— „Водно конче“, слязъл си малко — обади се централната база. — Сега си на две хиляди и двеста метра от оста.

— Благодаря — отговори той. — Ще набера височина. Обадете се, щом се върна на две хиляди.

Трябваше да внимава. Опасността да загуби височина бе постоянна, а той нямаше никакви прибори, за да разбере къде точно се намира. Ако се отдалечеше прекомерно от безтегловността около оста, бе напълно възможно да не успее да се изкачи никога обратно. За щастие диапазонът на допустимата грешка бе голям, а в централната база някой го следеше непрекъснато през телескопа.

Бе навлязъл вече дълбоко над морето и въртеше педалите с постоянна скорост от двайсет километра в час. След пет минути щеше да бъде над Ню Йорк; островът напомняше кораб, които обикаля открай време Цилиндричното море.

Той достигна Ню Йорк и направи кръг над него, като спря няколко пъти, за да може малката му телевизионна камера да изпрати обратно кадри с устойчиво изображение. Цялата панорама от сгради, кули, промишлени предприятия и енергийни централи или онова, което те бяха всъщност, бе прекрасна, но лишена от всякакъв смисъл. Нямаше да разбере нищо от този сложен свят, дори и да се взира с часове в него. Камерата щеше да запечати много повече подробности, отколкото той бе в състояние да погълне, и един ден, може би след много години, някой студент ще открие в тях ключа за тайните на Рама.

Той остави Ню Йорк и прекоси другата половина на морето само за петнайсет минути. Прелетя бързо над водата, макар и без да го долови, но щом достигна до южния бряг, той несъзнателно се отпусна и скоростта му падна до няколко километра в час. Територията бе непозната, но все пак се намираше над суша.

Веднага след като прекоси големия праг, който очертаваше южната граница на морето, той направи с камерата пълен кръг около света.

— Красиво — обади се централната база. — Картографите ще бъдат доволни. Как се чувствуваш?

— Добре. Малко съм уморен, но не повече, отколкото очаквах. На какво разстояние съм от полюса?

— Петнайсет цяло и шест километра.

— Когато стигна десет, кажете ми, за да почина. Проверете дали не съм загубил отново височина. Ще започна да се издигам, щом стигна петия километър.

След двайсет минути светът започна да се спуска над него. Бе стигнал до края на цилиндъра и навлизаше в южния свод.

Той познаваше наизуст географията на другия край на Рама, тъй като бе го изучавал през телескопа в продължение на часове. Но независимо от това, не бе подготвен за зрелището около себе си.

Северният и южният край на Рама се различаваха почти във всичко. Тук липсваха и тройката стълбища, и поредицата от тесни, концентрични площадки, и стремителната крива линия към равнината. Наместо тях се виждаше един огромен, разположен в центъра шип, който бе изтеглен на повече от пет километра по оста. Шест по-малки шипа, всеки от които бе на половината от дължината му, се намираха на равни разстояния около него; цялата група приличаше на съвсем симетрични сталактити, увиснали от покрива на някоя пещера, а погледнати от срещуположен ъгъл, напомняха на кулите на кхмерски храм, разположен на дъното на кратер.

Тези стройни, изтеглени кули бяха свързани с опори, достатъчно солидни, за да носят тежестта на цял свят, които се спускаха дъгообразно от тях и изчезваха надолу, сливайки се по всяка вероятност с цилиндричната равнина. Навярно това бе тяхното предназначение, при условие че бяха част от някакви необикновени двигателни системи, за които се предполагаше, че съществуват.

Джими приближи внимателно на около сто метра от централния шип и престана да натиска педалите, като остави „Водното конче“ да измине бавно разстоянието до него. Той провери нивото на радиацията и откри само познатото, много слабо излъчване на Рама. Може би имаше други сили, неуловими за приборите, с които разполагаха хората, но това бе друг неизбежен риск.

— Какво виждаш? — попита неспокойно централната база.

— Само Големия рог. Той е съвършено гладък; по него няма никакви белези, а върхът му е остър като игла. Почти ме е страх да се доближа до него.

Думите му не бяха само шега. Изглеждаше невероятно, че подобно огромно тяло може да завършва с толкова правилен връх. Джими бе виждал колекции от насекоми, нанизани на карфици, и нямаше никакво желание подобна съдба да сполети и „Водно конче“.

Натисна педалите, бавно се придвижи напред и спря отново, но след като диаметърът на шипа бе нараснал до няколко метра. След това отвори малък контейнер, извади много внимателно едно кълбо с размери на топка за бейзбол и го запрати към шипа. Зад кълбото се размотаваше едва видимо въже.

Закотвящата граната удари гладката, извита повърхност и не отскочи от нея. Джими подръпна въжето, отначало леко, а после силно. Подобно на рибар, който притегля плячката си, той приближи бавно и предпазливо „Водно конче“ към края на сполучливо наречения Голям рог и след малко докосна повърхността му с протегната ръка.

— Струва ми се, че можете да приемете това за нещо като кацане — докладва той в централната база. — Сякаш пипам стъкло, което е почти напълно гладко и леко затоплено. Закотвящата граната държи чудесно. Сега ще опитам с микрофона… Да видя дали опорната подложка е легнала добре… Включвам… Чувате ли нещо?

Последва дълго мълчание и централната база се обади с възмутен тон:

— По дяволите, нищо друго, освен познатите температурни колебания. Чукни го с нещо метално. Така поне ще разберем дали е плътен.

— Добре. А сега какво?

— Бихме искали да прелетиш по дължината на шипа, да го огледаш през половин километър, като внимаваш за нещо необичайно. Ако след това прецениш, че няма никаква опасност, може да се прехвърлиш на някой от Малките рогове. Разбира се, само при условие, че си напълно сигурен във възможността да се върнеш без всякакви затруднения в района на безтегловност.

— На три километра от оста силата на притегляне е почти колкото на Луната. „Водно конче“ е конструиран за подобни условия. Само трябва да въртя по-здраво.

— Джими, говори капитанът. Аз имам друго мнение. Твоите снимки показват, че малките шипове са съвсем еднакви с големия. Улови ги колкото можеш по-добре с вариационния обектив. Не искам да напускаш района на слабото притегляне, освен ако видиш нещо, което ти се стори много важно. Тогава ще го обсъдим.

— Добре, капитане — каза Джими и в гласа му сякаш имаше следа от облекчение. — Няма да се отдалечавам от Големия рог. Тръгвам отново.

Стори му се, че се спуска в тясна долина посред невъобразимо високи и фино очертани планини. Големият рог се извисяваше на километър над него, а наоколо се възправяха шестте шипа на Малките рогове. Системата от опори и висящи сводове, които заграждаха техните по-високи склонове, приближаваше бързо. Той недоумяваше, дали ще успее да се приземи някъде в този грандиозен строеж. Притеглянето на Големия рог бе вече много силно, за да се довери на противодействието на закотвящата граната.

Приближавайки към Южния полюс, все повече му се струваше, че прилича на врабче, което лети под сводестия покрив на някоя голяма катедрала, макар че и най-високата от тях не достигаше и една стотна част от размерите на това място. Той се питаше дали то не е обект с култово предназначение или нещо подобно, но почти веднага отхвърли тази идея. Никъде в Рама нямаше и следа от произведения на изкуството; всичко бе строго функционално. Навярно рамианите бяха почувствували, че познават и най-скритите тайни на вселената и бяха обърнали гръб на мечтите и копнежите, които чертаят пътя на човечеството.

От тази чужда за философията му мисъл го побиха тръпки. Усети неотложна нужда да се докосне до хората и докладва обстановката на отдалечените си приятели:

— „Водно конче“, повтори — отговори централната база. — Не те разбираме. Предаваш неясно.

— Повтарям. Намирам се близо до основата на шестия Малък рог и се приближавам към него с помощта на закотвящата граната.

— Разбирам те откъслечно. Ти чуваш ли ме?

— Да, отлично. Повтарям, отлично.

— Моля те, почни да броиш.

— Едно, две, три, четири…

— Само отчасти. Премини на радиофар в продължение на петнайсет секунди и после се обади отново.

— Ето, преминавам.

Джими превключи на радиофара, който независимо от неголямата си мощност щеше да сочи винаги мястото, на което се намира в Рама, и започна да брои секундите. Когато премина отново на разговор, той запита жаловито:

— Какво става? Сега чувате ли ме?

Навярно централната база не го чуваше, защото поискаха петнайсетсекундна телевизионна връзка. Чуха го едва след като повтори въпроса си още два пъти.

— Доволни сме, че ни чуваш, Джими. Но от твоята страна става нещо странно. Слушай.

Той чу как предаваха познатия писък на записа от неговия радиофар. Отначало всичко бе нормално, но внезапно се промъкна необикновено изкривяване. Хилядахерцовият сигнал премина в дълбок, пулсиращ звук, който бе толкова нисък, че едва достигаше до прага на доловимостта. Това бе неравномерен, дълбок басов тон, в който се долавяше всяка отделна вибрация. Самата модулация бе с променлива сила; нейният период на засилване и отслабване бе пет секунди.

Джими дори и за миг не бе помислил, че собственият му предавател не е в ред. Причината бе външна, макар че нейният смисъл и характер се оказаха извън възможностите на въображението му.

Положението бе почти същото и в централната база, но там поне имаха някаква теория.

— Струва ни се, че се намираш в много интензивно поле, навярно магнитно, чиято честота е около десет херца. По всяка вероятност е опасно. Предлагаме да смениш мястото си; то сигурно е само с ограничено действие. Премини отново на радиофар, а след това ще ти повторим записа. Така ще разбереш кога си се освободил от смущението.

Джими издърпа рязко закотвящата граната и се отказа от приземяване. Той направи широк кръг с „Водно конче“, като следеше непрекъснато звука в шлемофона. На няколко метра встрани силата му бе много по-малка. От централната база бяха познали, че полето е със строго определен радиус на действие.

Той спря на място, където дълбоките пулсации на звука се чуваха съвсем слабо. Навярно някой дивак, поразен в своето невежество, се е вслушвал по същия начин в ниското жужене на гигантски трансформатор. Но сигурно и дивак би се досетил, че този звук е само слаб отглас от някакви титанични сили, които чакат послушно своя час.

Каквото и да означаваше звукът, Джими бе доволен, че се е отървал от него. Смазващата архитектура на Южния полюс бе последното подходящо място за самотен човек, заслушан в гласа на Рама.