Артър Кларк
Среща с Рама (27)

27. Електрически вятър

Когато Джими погледна към дома, северният край на Рама му се стори невероятно далече. Едва се виждаха дори трите гигантски стълбища, чиито бледи очертания сочеха свода на края на света. Поясът на Цилиндричното море бе една широка и заплашителна преграда, която го очакваше, за да го погълне, ако тъничките му криле не издържат така, както бе станало с Икар.

Все пак той бе стигнал дотук без трудности; макар и леко изморен, вярваше, че няма причини за безпокойство. Не бе докоснал запаса от храна и вода, а беше прекалено възбуден за да почива. В обратната посока реши да се движи по-бавно и да си отдъхва. Ободри го и мисълта, че може да лети двайсет километра по-малко по пътя за дома, защото след морето зависеше само от него дали ще предпочете да се приземи предварително някъде из северното полукълбо. Това бе досадно, тъй като ще трябва да върви дълго време пеша; още по-неприятно бе, че ще се наложи да изостави „Водното конче“, но възможността за избор го успокои донякъде.

Започна да набира височина, като се изкачваше обратно към централния шип. Заостреният връх на Големия рог бе на около един километър пред него и му се струваше, че целият свят се върти именно около неговата ос.

Когато почти бе достигнал до върха на Големия рог, той долови някакво непознато усещане. Обхвана го неясно, лошо предчувствие, съпроводено с физическо неразположение и душевен смут. Внезапно си спомни едно изречение, което бе срещнал веднаж, макар че то нямаше да му помогне с нищо:

„Някой се разхожда върху гроба ти.“

Той тръсна глава, за да го прогони, и продължи да натиска равномерно педалите. Нямаше намерение да докладва на централната база за нещо толкова незначително като някакво смътно безпокойство. Не след дълго обаче се изкуши да го направи, тъй като се чувствуваше все по-зле. Причината навярно не бе от психологическо естество, защото в противен случай щеше да се окаже, че мозъкът му е много по-силен, отколкото той си представяше. Усети съвсем ясно, че по кожата му сякаш пълзят мравки.

Той се обезпокои не на шега и спря, за да прецени обстановката. Най-странен бе фактът, че неразположението, което чувствуваше сега, не бе съвсем непознато; бе го изпитвал и друг път, но не можеше да си спомни къде.

Огледа се. Нищо не бе се променило. Шипът на Големия рог бе на няколкостотин метра по-горе, а след него идваше небето, изпълнено с другата страна на Рама. На осем километра по-долу лежеше сложната плетеница на южния континент, пълна с чудеса, които никой друг нямаше да успее да види. Той не можа да намери причина за безпокойство в този съвсем чужд, макар и вече познат пейзаж.

Нещо гъделичкаше китката на ръката му. За миг помисли, че там е кацнало някое насекомо, и тръсна ръката си, без да погледне. Сепна се от глупостта си по средата на рязкото движение. Досега никой не бе виждал насекомо в Рама…

Повдигна ръката си и я погледна, тъй като гъделът не бе изчезнал. Едва тогава забеляза, че всяко отделно косъмче стърчи право нагоре. Видя същото и по цялата долна част на ръката си; не правеше изключение и косата му, когато я докосна.

Това, значи, била бедата. Бе попаднал в много мощно електрическо поле. Цялото притеснение и чувството за подтиснатост му напомниха за подобно усещане пред буря на Земята.

Внезапно осъзнатата беда хвърли Джими едва ли не в паника. Досега никаква реална физическа опасност не бе заплашвала живота му. Подобно на всички космонавти и той бе изпадал в състояние на объркване при повреда в оборудването; понякога било поради грешка или от недостатъчен опит бе мислил, че се намира в рисковано положение. Но никой от тези случаи не бе продължавал повече от няколко минути и обикновено той си спомняше само комичната им страна.

Сега не виждаше лесен изход. Почувствува се гол и внезапно изоставен в едно враждебно небе, заобиколен от гигантски стихии, чиято сила можеше да се разрази всеки миг. Крехкото „Водно конче“ сега изглеждаше по-нереално и от фините есенни паяжини. Още първият взрив на надигащата се буря щеше да го разбие на части.

— Централна база — каза бързо той, — около мен се натрупва статично електрическо поле. Всеки момент очаквам гръмотевична буря.

Едва-що бе завършил думите си и първата светкавица блесна зад него; успя да отброи до десет, когато пристигна и боботещият тътен. Три километра, значи някъде около Малките рогове. Обърна се назад и видя, че всяка от шестте игли сякаш гореше. Подобно на гигантски гръмоотводи, от върховете им танцуваха четкови разреди, дълги по няколкостотин метра.

Това, което ставаше там, можеше да се случи и около заострения шип на Големия рог в много по-голям мащаб. Най-добре беше да избяга колкото е възможно по-далече от опасния обект по посока на свободната атмосфера. Той натисна отново педалите и започна да набира скорост, но без да напряга прекомерно „Водно конче“. В същото време започна да се снижава; бе решил да приеме риска на по-голямата сила на притегляне. На осем километра от земята бе много високо, за да се чувствува спокоен.

Около заплашителния черен шип на Големия рог все още нямаше видими разреди, но той бе сигурен, че там се натрупват страховити сили. От време на време отзад отекваше тътен, който продължаваше да обикаля по закривената повърхност на света. Внезапно Джими помисли колко необичайна е тази буря в напълно спокойно небе, но се досети, че тя съвсем не е метеорологично явление. Можеше да бъде причинена и от съвсем обикновено изтичане на енергия от някой източник, скрит дълбоко в южната шапка на Рама. Но защо именно сега? И какво следва? Вторият въпрос бе по-важен.

Той бе се отдалечил от Големия рог и се надяваше, че скоро ще бъде извън обсега на мълниите. Но ето че се появи друга беда — въздухът бе станал твърде неспокоен и управлението на „Водно конче“ го затрудняваше. Неизвестно откъде изскочи вятър; ако условията продължаваха да се влошават, слабата конструкция на небесния велосипед нямаше да издържи. Той продължи да натиска упорито педалите и в същото време се опитваше да смекчи люлеенето с промени в скоростта и с движения на тялото. Имаше известен успех, тъй като „Водно конче“ бе сякаш негово продължение, но не му харесваха нито протестните, макар и не много силни проскърцвания на главния лонжерон, нито начина, по който крилете се огъваха при всеки порив.

Безпокоеше го още и това, че сякаш от посоката на Големия рог идваше някакъв свистящ звук с постепенно нарастваща сила. Напомняше му за шума от газ под високо налягане, който изскача от някакъв кран, и се питаше дали звукът има нещо общо с неспокойния въздух, с който той се бореше. Но независимо от причината това бе една допълнителна тревога.

От време на време той докладваше бързо и задъхано за всички явления на централната база. Макар че никой от присъствуващите там не можеше да му помогне нито със съвет, нито дори с предположение за събитията около него, все пак гласовете на приятелите му го ободряваха дори и сега, когато бе започнал да се съмнява, че някога ще ги види отново.

Въздухът ставаше все по-неспокоен. На Джими му се струваше, че постепенно навлиза в реактивна струя; веднъж бе имал подобен случай на Земята, когато гонеше рекорд за полет с безмоторен самолет на голяма височина. Но как ли бе се появила реактивна струя в Рама?

Оказа се, че е поставил правилно въпроса си, защото почти веднага откри отговора. Този звук бе електрически вятър, който увличаше частиците от грандиозния йонизационен процес, възникнал по всяка вероятност около Големия рог. Зареденият въздух се разпръсваше по дължината на оста на Рама, а в зоната на по-ниско налягане нахлуваха големи количества въздух. Той погледна назад към гигантската игла, която сега бе станала двойно по-опасна, и се опита да си представи границите на силния вятър, тръгнал от нея. Навярно най-добрата тактика бе да положи максимални усилия и да се отдалечи колкото може повече от заплашителното свистене.

Рама му отне възможността за избор. Избухналият зад него пламък изпълни цялото небе. Той успя само да види как пламъкът се разделя на шест огнени ленти, проточени от върха на Големия рог до всеки един от Малките рогове. В същия миг го настигна сътресението.