Артър Кларк
Среща с Рама (25)

25. Първи полет

„Водно конче“ бе наистина подходящо име. Дългите, изострени криле бяха почти невидими, освен в случаите, когато светлината, попаднала върху тях от определен ъгъл, се пречупваше в цветовете на дъгата. Напомняше сапунен мехур, опънат върху ажурната конструкция на профила на крилете; обвивката бе всъщност ципа от органична материя и макар че дебелината й бе колкото на слой от няколко молекули, тя бе достатъчно здрава, за да улавя и насочва движението на въздушен поток със скорост петдесет километра в час. Пилотът бе едновременно двигател и управляваща система; за да намалява съпротивлението на въздуха, той заставаше полусвит в лека седалка, разположена в центъра на тежестта. Цялото управление бе съсредоточено в един лост, който се придвижваше напред, назад, вляво и вдясно, а единственият „прибор“ бе лента от специално обработена плътна материя, прикрепена към челния ръб, за да показва посоката на връхлитащия поток.

След като апаратът бе събран в централната база, Джими Пак не позволи на никой да го докосва. Нечия недостатъчно внимателна ръка можеше да счупи еднопластовите елементи на конструкцията, а блестящите криле привличаха почти непреодолимо любопитни пръсти. Наистина, бе трудно да се повярва, че там има нещо.

Нортън се замисли отново, докато гледаше как Джими се качва в неправдоподобното съоръжение. Достатъчно бе на другата страна на Цилиндричното море да се пречупи само една от подпорките с дебелина на проводник, за да изгуби Джими всяка възможност за връщане, дори ако той се приземи успешно. Сега нарушаваха и един от свещените закони на изследването на космоса, като изпращаха в непозната територия сам човек, лишен от всякаква възможност за помощ. Единственото успокоение бе, че той щеше да се намира през цялото време в полето на тяхната видимост и непрекъсната радиовръзка; при нещастие те щяха да знаят какво точно му се е случило.

Независимо от всичко тази възможност бе твърде привлекателна, за да я изпуснат. Ако човек вярва в предопределението или съдбата, бе истинско предизвикателство към самите богове да се пропусне единствената възможност, благодарение на която щяха не само да достигнат другия край на Рама, но можеха да видят съвсем отблизо загадките на Южния полюс. Джими знаеше много по-добре от целия екипаж с какво се е заловил. Той трябваше да приеме риска, защото загубата бе единият от законите на играта. А човек не може да спечели всички игри.

— Слушайте ме внимателно, Джими — каза Лаура Ърнст. — Много важно е да не се пресилвате. Не забравяйте, че около оста концентрацията на кислорода е много ниска. Веднага щом почувствувате, че дишането ви е затруднено, спрете и направете хипервентилация на дробовете си, но не повече от трийсет секунди.

Джими кимна разсеяно, докато проверяваше управлението. Цялата кормилно-подемна конструкция, изтеглена като стрела на кран на пет метра зад подобието на пилотска кабина, започна да се върти; преместиха се нагоре-надолу и елероните, увиснали по средата на крилете.

— Искаш ли да завъртя перката? — запита Джо Калвърт, който не можеше да потисне спомените от навършилите вече двеста години военни филми. — Запалване! Контакт!

Навярно никой освен Джими не разбра за какво става дума, но напрежението отслабна.

Джими раздвижи съвсем бавно педалите. Крехката, подобна на крилете перка на пропелера, покрита със същата блестяща ципа, се завъртя. Само след няколко оборота тя изчезна от погледа. И „Водно конче“ излетя.

То се издигна право нагоре или по-точно настрани от централната база, като се движеше бавно по дължината на оста на Рама. След около сто метра Джими престана да върти педалите. Гледката на неподвижно увисналото летателно средство, очевидно по-тежко от въздуха, бе необичайна. Навярно това се случваше за първи път тук и може би само в големите орбитални станции бе наблюдавано в ограничени мащаби.

— Как се държи? — повика Нортън.

— Подчинява се добре, но устойчивостта е слаба. Зная, това е от липсата на тежест. Всичко ще бъде в ред само на километър по-долу.

— Чакай за минута — не е ли опасно?

Височината бе главното преимущество на Джими. И той, и „Водното конче“ бяха в пълна безтегловност в самата ос на Рама. Можеше да се движи без всякакво усилие, а дори и да спи, ако пожелае. Достатъчно бе обаче да се отклони съвсем малко от централната ос, около която се въртеше Рама, за да се появи отново подобието на тежест, предизвикано от центробежната сила.

Ако не се придържа към тази линия, той ще започне да губи височина и в същото време теглото му ще се увеличава. Всичко ще стане с нарастваща скорост, за да завърши с катастрофа. Силата на притегляне в равнината бе два пъти по-голяма от условията, за които бе пригодено „Водно конче“.

Може би Джими щеше да се приземи невредим, но нямаше да успее да излети отново.

Той бе обмислил вече всичко и отговори достатъчно спокойно:

— Няма да е трудно да се държа на около една десета g. „Водно конче“ ще се чувствува по-добре в по-плътен въздух.

Небесният велосипед се спусна бавно по широка кръгова линия към равнината, следвайки приблизително посоката на стълбище Алфа. Малкото „Водно конче“ бе почти незабележимо от някои ъгли, а Джими сякаш бе седнал във въздуха и въртеше лудо педалите. В отделни моменти той повишаваше скоростта до трийсет километра в час, а след това спираше, за да провери управлението, преди да засили отново. Внимаваше да бъде далече от извиващото лице на Рама.

Не след дълго стана съвсем ясно, че „Водно конче“ се чувствува много по-добре при намалена височина; престана да се върти около оста си и полетя съвсем спокойно с успоредни криле над равнината, която бе на седем километра под него. Джими направи няколко широки обиколки и започна да набира височина. Той спря на няколко метра над очакващите го колеги и разбра с известно закъснение, че не е много сигурен как да приземи ефирния апарат.

— Искаш ли въже? — запита полушеговито Нортън.

— Не, капитане. Трябва да сторя това сам. На другия край никой няма да ми помогне.

Той помисли известно време и започна да спуска „Водно конче“ към централната база с рязко форсиране. Всеки път челното съпротивление отнемаше бързо части от ускорението на апарата. Джими се отдели от почти неподвижния небесен велосипед, когато бе на около пет метра разстояние. Той се придвижи към най-близкото осигурително въже в мрежата около централната база, улови го и се завъртя около него точно навреме, за да улови с две ръце приближаващия апарат. Операцията бе изпълнена с такова съвършенство, че събра овациите на всички присъствуващи.

— За моето следващо действие… — започна Джо Калвърт.

Джими отклони бързо всички похвали.

— Не беше както трябва — каза той. — Но вече зная какво да правя. Ще взема закотвяща граната с двайсетметрово въже. Така ще мога да се издърпвам, накъдето искам.

— Подайте си китката, Джими — нареди доктор Ърнст, — и издишайте в този балон. Ще ви взема и кръв. Имахме ли затруднения с дишането?

— Само на тази височина. А защо и кръв?

— За да видя съдържанието на захарта; ще мога да ви кажа колко енергия сте изразходвали. Трябва да сме сигурни, че носите достатъчно гориво за операцията. Между другото, какъв е рекордът за продължителност на полета с небесен велосипед?

— Два часа, двайсет и пет минути, три секунди и шест десети. Разбира се, на Луната — по двукилометровото трасе затворено от Олимпийския стадион.

— Мислите ли, че ще издържите шест часа?

— Разбира се, нали мога да спирам и да почивам по всяко време. Полетите с небесен велосипед на Луната са два пъти по-трудни, отколкото тук.

— Добре, Джими. Хайде в лабораторията. Ще ви дам разрешение или отказ за полет веднага след анализа. Не искам да ви обещавам напразно, но ми се струва, че ще се справите.

По лицето на Джими, което имаше цвят на слонова кост плъзна широка, доволна усмивка. Той тръгна към въздушния шлюз след корабната лекарка, офицер Ърнст, и в същия миг извика на другарите си:

— Не пипайте, моля! Да не вземе някой да си пъхне юмрука в крилата!

— Ще се погрижа, Джими — обеща командирът. — Достъпът до „Водно конче“ е забранен за всички, включително и за мен.