Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
And He Built a Crooked House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Източник
sfbg.us

Издание:

Складът на световете. Американски фантастични разкази

Първо издание

Библиотека „Фантастика“, № 53

 

Съставител и преводач ОГНЯНА ИВАНОВА, 1988

Редактор АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ, 1988

Библиотечно оформление ВАСИЛ МИЛОВСКИ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор СПАС СПАСОВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

 

Индекс 11/95376/6287-12-88

Американска. Дадена за печат м. XI.1987 г. Подписана за печат м. XII.1987 г. Излязла от печат м. III.1988 г. Формат 32/70/100, Изд. Коли 17,50. Печатни коли 27. УИК 18,49. Цена 2,82 лева.

Държавно издателство „Отечество“. Пл. „Славейков“ № 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ № 117, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Преводът е направен по: The Penguin Science Fiction Omnibus (1973); The Golden Aplples of the Sun (1970); Short Science Fiction Tales (1963); Tiger by Tail, David MacKAY (1951); The Worlds of Clifford Simak (1953).

Предговор: Въведение, Айзък АЗИМОВ (Из предговорът към „Петдесет научнофантастични разказа“, изд. „Колиър-Макмилън“, Ню Йорк, 1962) — с.5–8;

Послеслов: Няколко думи за сборника и авторите — О.И [Огняна ИВАНОВА] — с.426–430.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Навсякъде по света смятат американците за луди.

Обикновено отбягват да основат на нещо обвинението си и просто посочват Калифорния като огнище на тази зараза. Калифорнийците пък твърдо настояват, че лошото им име се дължи главно на поведението, с което са известни жителите на окръг Лос Анжелос. Притиснати натясно, анжелосци се съгласяват с това твърдение, но бързат да добавят: „Заради Холивуд е! Ние нямаме нищо общо, не сме искали Холивуд да е тук. Но Холивуд се разрасна от само себе си.“

За хората от Холивуд това е без значение — те са потопени в славата му. Ако проявявате интерес, ще ви откарат с колата си до „Лоръл Каниън“, където са най-тежките случаи. Жителите на „Лоръл Каниън“ — жени с помургавели крака и мъже, облечени с плувки — са непрекъснато заети: строят и преправят недовършените си идиотски къщи и се отнасят малко презрително към скучните, живеещи в апартаменти на ниското същества, защото дълбоко в сърцата си крият съкровеното чувство, че те и само те знаят как се живее.

Авеню „Планинска гледка“ представлява един по-малък каньон, който лъкатуши на север от „Лоръл Каниън“. Жителите на Боръл избягват да споменават това място — в крайна сметка все някъде трябва да се спре!

Далече нагоре по „Планинска гледка“, точно срещу Отшелника[1] (известния отшелник на Холивуд) живееше Куинтъс Тийл, току-що дипломиран архитект.

В Южна Калифорния дори архитектурата е различна от другаде. Печените пилета се продават от постройка с формата на пиле, която се нарича „Пилето“. Фунийките със сладолед се появяват от гигантска гипсова сладоледена фуния, а неоновите надписи „Купа чили[2] за вас“ светят от покривите на сгради, които без съмнение са купи за поднасяне на чили. Бензин, петрол и безплатни карти на пътищата се получават под крилата на тримоторни транспортни самолети, а в кабините им има приготвени стаи за почивка, където всеки час проверяват дали всичко е наред, за да се чувствувате удобно. Тези неща може да изненадат или да се видят забавни на туриста, но местното население, което се движи без шапки под знаменитото обедно калифорнийско слънце, ги приема като всекидневие.

Куинтъс Тийл смяташе архитектурните усилия на колегите си за несмели, тромави и плахи.

— Какво е според тебе една къща? — попита Тийл приятеля си Хомър Бейли.

— Ами… — предпазливо започна Бейли — в най-общ смисъл аз винаги съм смятал къщата за съоръжение, което пази от дъжд.

— Глупости! И ти си глупак като останалите.

— Не твърдя, че определението ми е изчерпателно…

— Изчерпателно ли? Та то дори няма правилна насока. От тази гледна точка можем да си клечим в пещери. Но ти нямаш вина — продължи Тийл великодушно. — Не стоиш по-долу от нищожествата, които се занимават с архитектура. Дори модерното направление стигна само дотам, че изостави школата на Сватбената торта за сметка на школата на Обслужващия пункт, изхвърли натруфените безвкусици и плесна отгоре хромирани плоскости, но в душите си сградите са консервативни и традиционни като провинциални съдилища. Нютра? Шиндлър? Какво могат да предложат тия вагабонти? Какво може да предложи Франк Лойд Райт за разлика от мене?

— Изпълняване на поръчки.

— Хм! Какво каза? — Тийл леко се запъна и потокът му от думи секна, но като помълча малко, бързо се окопити. — Те изпълняват поръчки, а аз — не. Правилно. А защо? Защото аз не смятам къщата за тапицирана пещера. За мене къщата е машина за живеене, развиващ се процес, динамично променящо се явление, което зависи от настроението на обитателя си, а не е мъртъв статичен ковчег със свръхголеми размери. Всеки глупак с елементарни познания по дескриптивна геометрия може да направи проект за къща по обичайния начин. Нима статичната евклидова геометрия е само математика? Защо трябва напълно да пренебрегнем теорията на Пикар-Весио? Къде остават модулните системи? Да не говорим пък за разнообразните идеи, които предлага стереохимията. Нима няма място за функционални изменения, за сравняване на различните елементи според външната им форма, за създаване на истински структури?

— Нямам представа — рече Бейли. — Всичко това ми е такава мъгла, че все едно да ми говориш за четвъртото измерение.

— А защо не? Защо трябва да се ограничаваме с… Почакай! — Тийл се спря и се загледа в далечината. — Хомър, според мене ти каза нещо много важно. В крайна сметка защо не? Помисли си само какво богатство на израза и съотношенията се крие в четириизмерното пространство. Ах, каква къща, каква къща…

И Тийл замръзна на място, само светлите му изпъкнали очи замислено премигваха.

Бейли протегна ръка и го разтърси.

— Събуди се! Какви щуротии говориш за четвъртото измерение? Времето е четвъртото измерение, а в него не можеш да забиеш гвоздей!

Тийл сви рамене и се дръпна.

— Така е, така е. Времето е четвъртото измерение, обаче аз говоря за четвъртото пространствено измерение, измерение като дължината, ширината и дебелината. То ще бъде ненадминато по отношение на икономисани материали и разпределение. Да не говорим колко ще се спести от площта на основата. Може да се построи осемстайна къща върху площта, която обикновено се заема от едностайна къщичка. Нещо като тесеракт.

— Какво е тесерактът?

— Не си ли ходил на училище? Тесерактът представлява хиперкуб, фигура с квадратни страни, която има четири измерения, така както кубът има три, а квадратът — две. Чакай, ще ти покажа!

И Тийл изтича до кухнята на своя апартамент, откъдето донесе кутия клечки за зъби, изсипа съдържанието й върху масата, като небрежно отмести настрани чашите и почти празната бутилка холандска хвойнова ракия.

— Ще ми трябва и нещо като пластилин. Миналата седмица се въргаляше някъде тук. — И Тийл взе да рови из чекмеджето на затрупаното с книжа бюро, което бе смсстено в единия ъгъл на трапезарията. Завърна се с топка глина. — Намерих малко.

— Какво се каниш да правиш?

— Ще разбереш.

Тийл бързо взе да къса малки парченца глина от топката и ги оваля, докато станаха колкото грахови зърна. В четири от тях заби клечки и ги съедини в квадрат.

— Ето! Стана квадрат!

— Вижда се.

— Още един квадрат с още четири клечки и ще направим куб.

Сега Тийл нареди клечките във формата на кутия с равни квадратни стени. Получи се куб. Топченцата глина го свързваха в краищата.

— А сега ще направим куб също като първия и двата куба ще представляват стените на тесеракта.

Бейли се залови да му помага в правенето на топченцата, но се разсея от допира до лепкавата послушна глина и взе да я мачка и оформя.

— Погледни! — рече той на Тийл, като вдигна да му покаже малката фигурка, резултат от усилията му. — Циганката Роуз Ли.

— Роуз Ли би трябвало да те осъди, защото това прилича повече на Гаргантюа. А сега внимавай. Разваляш единия връх на първия куб, свързваш втория куб в единия ъгъл и правиш нов връх. После вземаш още осем клечки за зъби и съединяваш под ъгъл долната основа на първия куб с долната основа на втория, след което съединяваш по същия начин и горните им основи. — И Тийл бързо направи всичко това, докато говореше.

— И какво се предполага, че се е получило? — подозрително го попита Бейли.

— Това е тесеракт, осем куба, представляващи страните на хиперкуб с четири измерения.

— Повече ми, прилича на конци за „прехващане“[3]. Пък и тук има само два куба. Къде са останалите шест?

— Използувай въображението си, човече! Разгледай горната основа на първия куб по отношение на горната основа на втория — това е куб номер три. После виж двата квадрата на долните основи, после лицевите страни и задните страни на кубовете, после десните и левите страни. Стават осем куба. — И Тийл му ги посочи.

— Да, сега виждам. Но това все пак не са кубове, а… как се казваше? Призми. Не са под прав ъгъл, а са наклонени.

— Виждаш ги така заради перспективата. Ако начертаеш куб върху лист хартия, страничните квадрати ще бъдат проектирани под ъгъл, нали? Това е заради перспективата. Когато човек гледа в триизмерни условия фигура с четири измерения, естествено е фигурата да изглежда крива. Но кубовете са си кубове.

— За тебе може и да е така, братко, но за мене те си остават криви.

Тийл пренебрегна възраженията му и продължи:

— А сега погледни на всичко това като на пространствен модел на къща с осем помещения. На приземния етаж — едно помещение. За работилница, склад и гараж. От него се отива към шест помещения на следващия етаж: всекидневна, трапезария, баня, спални и така нататък. А най-горе, съвсем изолиран и с прозорци на четирите страни, е твоят кабинет. Е, как ти харесва?

— Изглежда ми като че банята виси от тавана на всекидневната. Тия стаи са се преплели една в друга като пипала на октопод.

— Само заради перспективата, само заради нея. Чакай, ще го направя по друг начин, за да го схванеш.

Този път Тийл направи първия куб от цели кибритени клечки, след което направи втория от счупени на две клечки и го разположи точно в средата на първия, като свързва върховете им с къси парченца клечки.

— Ето! Големият куб е приземният етаж, а малкият куб вътре в него е кабинетът ти на най-горния етаж. Шестте куба, които са помежду, представляват останалите помещения. Ясно ли ти е?

Бейли разгледа фигурата и поклати глава.

— Продължавам да виждам само два куба, голям и малък. Останалите шест фигури сега ми приличат не на призми, а на пирамиди, но не и на кубове.

— Естествено, естествено, това е заради перспективата. Не можеш ли да го схванеш?

— Де да знам. Виж сега тази стая в средата… Отвсякъде я заобикалят тия истории. А ти май каза, че щяла да има прозорци на всички страни.

— Гледа на всички страни, а на тебе само ти се струва, че не е така. Това е голямото предимство на къщата тесеракт: всяка стая гледа на всички страни, макар че всяка стена е обща за две стаи, а осмата стая се свързва само с пода си. Това й е революционното на идеята.

— Меко казано. Ти си луд, Бъд. Такава къща не може да бъде построена. Вътрешната стая е от външната страна и си седи там.

Тийл погледна приятеля си, като едва сдържаше обзелото го раздразнение.

— Архитектурата не може да излезе от пелените си заради типове като тебе. Колко страни има един куб?

— Шест.

— Колко от тези страни се намират отвътре?

— Колко, колко… Николко. Всичките са отвън.

— Добре. Слушай тогава: тесерактът има осем страни, съставени от кубове, и те всички се намират отвън. Гледай ме сега. Ще разгъна този тесеракт, както се разгъва картонена кутия с формата на куб — докато стане плоска. Така вече ще можеш да видиш и осемте куба.

Тийл започна да работи много бързо и построи четири куба, като ги нареди един върху друг като някаква нестабилна кула. След това направи още четири куба към четирите външни стени на втория куб от купа. Кулата леко се клатеше, защото глинените топченца не държаха здраво, но не се разваляше: осем куба бяха закачени един за друг и образуваха обърнат кръст, двоен обърнат кръст, а четирите допълнителни куба стърчаха във всички посоки.

— Сега виждаш ли? — попита Тийл. — Основа му е помещението на приземния етаж, следващите шест куба са стаите, а тук, на върха, е кабинетът ти.

Бейли изгледа тази фигура с по-голямо одобрение, отколкото бе гледал останалите.

— Сега поне го виждам. Това също ли е тесеракт?

— Това е тесеракт, разгънат в триизмерно пространство. За да го събере човек отново, трябва да сложи най-горния куб върху най-долния, да сгъне страничните кубове, докато се приберат към горния куб, и готово. Това сгъване, разбира се, става вече в четвъртото измерение, без да се изкривяват кубовете или пък да влизат един в друг.

Бейли продължи да изучава клатушкащата се фигура.

— Я погледни тук! — каза накрая той. — А защо не се откажеш да вкарваш това нещо в четвъртото измерение, което без друго е невъзможно, и не построиш ей такава къща?

— Как така да е невъзможно? Това е проста математическа задача.

— Успокой се, синко. За математиката може и да е просто, но плановете ти за строеж никога няма ла бъдат одобрени. Няма четвърто измерение и толкова. Но една такава къща… Струва ми се, че би имала някои предимства.

Тийл се сепна и се вгледа в модела.

— Хм, може и да имаш някакво право. Ще се получат същият брой помещения при същата площ на основата. Точно така, а пък средният етаж, напречната част от кръста, ще гледа на североизток, югозапад и така нататък, при което всяка стая ще се огрява от слънцето от изгрев до залез. Централната ос ще бъде подходяща да се прокара отопление. Ще разположим трапезарията на североизток, а кухнята на югоизток, и във всяка стая ще има големи панорамни прозорци. Дадено, Хомър, ще я направя! Къде искаш да я построя?

— Чакай, чакай, не съм казал, че искам да ми построиш такава къща!

— Такава къща е тъкмо за тебе. За кого другиго? Жена ти нали иска нова къща? Ще я получи.

— Забравяш, че госпожа Бейли иска къща в стила на осемнайсети век.

— А, някаква приумица от нейна страна. Жените не знаят какво искат.

— Госпожа Бейли знае.

— Някой изкуфял архитект я е подлъгал. Колата, която кара жена ти, е произведена през 1941 година, нали? Дрехите й са последна мода. Защо тогава да живее в къща от осемнайсети век? Ще получи къща, която не е дори от 1941 година, а е от бъдещето. Целият град само за това ще говори.

— Ще трябва да го обсъдя с нея.

— Нищо подобно. Нека я изненадаме. Сипи си още ракия.

— Все едно, засега не можем да се занимаваме с тая работа. Утре двамата с госпожа Бейли пътуваме за Бейкърсфийлд. Компанията ще пусне една-две сонди.

— Глупости. Тъкмо от такава възможност имаме нужда. Когато се върнете, изненадата ще е готова. Само ми напиши сега един чек и нямай повече грижа.

— Не мога да го направя, без да се посъветвам с нея. Ще се разсърди.

— Ти ли си мъжът във вашето семейство, или не?

Преди да стигнат до половината на втората бутилка, чекът беше подписан.

* * *

Всичко се върши бързо в Южна Калифорния. Времето за построяване на обикновени къщи обикновено е месец. Под безпристрастния надзор на Тийл къщата тесеракт главозамайващо бързо се устреми към небето не за седмици, а за дни, и кръстовидният й втори етаж стърчеше в четирите посоки на света. В началото Тийл имаше известни затруднения с инспекторите заради четирите издадени навън стаи, но като използува здрави подпори и смаза с малко пари машината, Тийл успя да убеди инспекторите, че конструкцията ще бъде устойчива.

В деня, когато семейство Бейли се завърна, Тийл според предварителната уговорка спря колата си пред жилището им. Реши да натисне клаксона, който издаваше два тона. Бейли надзърна от входната врата.

— Защо не използува звънеца? — попита той.

— За да не губим време — весело отвърна Тийл. — Аз съм човек на действието. Готова ли е госпожа Бейли? А, ето я и нея! Добре дошли у дома, добре дошли! Влизайте в колата, очаква ви изненада.

— Нали познаваш Тийл, мила? — каза Бейли, почувствувал се малко неловко.

Госпожа Бейли навири нос.

— Познавам го. Ще отидем с нашата кола, Хомър!

— Разбира се, мила.

— Добра идея — съгласи се Тийл. — По-мощна е от моята, значи ще стигнем по-бързо. Аз ще карам, защото не знаете пътя.

И той взе ключовете от Бейли, седна в колата и запали мотора, преди госпожа Бейли да предприеме ново нападение.

— Не се притеснявайте как шофирам — взе той да успокоява госпожа Бейли, като се извърна назад, докато мощният автомобил профуча по авенюто и зави по булевард „Сънсет“. — Всичко е въпрос на сила и контрол, един динамичен процес, а в тия неща аз съм като риба във вода. Никога не съм правил сериозна катастрофа.

— А когато я направите, няма да имате възможност за друга — каза язвително госпожа Бейли. — Моля ви, не може ли да не гледате назад, а да следите пътя?

Тийл се опита да й обясни, че транспортната обстановка не е нещо, което се следи с поглед, а представлява интуитивно интегриране на посоки и вероятности, но Бейли го прекъсна.

— Къде се намира къщата, Куинтъс? — попита той.

— Каква къща? — намеси се госпожа Бейли, обзета от подозрение. — За каква къща говори той, Хомър? Да не си забъркал нещо, без да ми кажеш?

Тийл се обади дипломатично:

— Наистина става въпрос за къща, госпожо Бейли. И то каква къща! Изненада, която ще ви бъде поднесена от вашия предан съпруг. Почакайте само да я видите…

— Ще почакам — заплашително се съгласи тя. — В какъв стил е?

— Тази къща слага началото на нов стил. Нещо по-ново и от телевизията е, тя е от бъдещето. Но трябва човек да я види, за да я оцени. Между другото — продължи Тийл като картечница, за да предвари всякаква съпротива, — снощи усетихте ли земетресението?

— Как така земетресение? Какво земетресение? Хомър, имало ли е земетресение?

— Е, беше кратко — рече Тийл, — към два часа след полунощ. Ако не бях буден, нямаше да го усетя.

Госпожа Бейли потръпна.

— Ох, ужасно е това място! Чу ли, Хомър? Можели сме да загинем както спим и нищо нямаше да разберем. Защо се оставих да ме убедиш, че трябва да напуснем Айова?

— Но, мила моя — безпомощно взе да се оправдава той, — нали ти настояваше да се преместим в Калифорния? Понеже в Демойн не ти харесвало…

— Няма защо да влизаш в подробности — отсече тя. — Ти като мъж трябваше да предвидиш какво ни очаква. Боже, земетресения!

— Земетресенията са нещо, от което няма да се притеснявате в новата си къща, госпожо Хомър — каза й Тийл. — Сградата е напълно устойчива на земетресения, всяка нейна част се намира в съвършено равновесие спрямо останалите части.

— Дано е така. Къде е тази къща?

— Зад следващия завой. Ето табелата.

Пред очите им изникна огромна стрелка, от ония, които са предпочитани от собствениците на недвижими имоти. Буквите бяха големи и ярки дори за Южна Калифорния.

Къщата на бъдещето!

Колосално — изумително — революционно

Така ще живеят вашите деца

Архитект — К. Тийл

— Естествено този надпис ще бъде свален, щом се нанесете — побърза да каже Тийл.

Той намали, зави зад ъгъла, гумите изсвистяха и автомобилът спря пред Къщата на бъдещето.

— Voila![4] — И Тийл се помъчи да отгатне по лицата им какво впечатление им прави сградата.

Бейли гледаше втренчено и не вярваше на очите си, а госпожа Бейли явно бе възмутена. Пред тях се намираше проста кубична грамада, която не притежаваше други архитектурни белези освен врати и прозорци. При това беше украсена със сложни математически орнаменти.

— Тийл, какво си направил? — бавно изрече въпроса си господин Бейли.

Тийл отмести погледа си от лицата им към къщата. Нямаше я безумната кула с издадените стаи на втория етаж. Нямаше и следа от седемте стаи, които трябваше да се издигат над приземния етаж. Беше останала само една стая, издигната върху основите.

— Проклети гангстери! — развика се Тийл. — Ограбили са ме!

И хукна.

Но положението си беше все същото. И отпред, и отзад нямаше разлика: останалите седем стаи бяха изчезнали, направо се бяха изпарили. Бейли настигна Тийл и го улови за ръката.

— Дължиш ми обяснение. Как така да си бил ограбен? Защо си построил такава сграда, нали се бяхме споразумели за друго?

— Но аз построих друго. Построих всичко точно както го бяхме намислили. Къща с осем стаи във формата на разгърнат тесеракт! Направили са ми мръсно, само това е станало! От завист! Другите архитекти в Лос Анжелос са се уплашили, че работата може да бъде доведена докрай, защото знаят, че в такъв случай с тях е свършено!

— Кога беше за последен път тук?

— Вчера следобед.

— И всичко беше наред?

— Да. Градинарите довършваха работата си. Бейли огледа докарания до съвършенство градински пейзаж.

— Не виждам как е възможно само за една нощ да се разглобят седем стаи и да бъдат отнесени, а градината да остане в безупречен вид.

Тийл също се огледа.

— Имаш право. Нищо не разбирам.

Госпожа Бейли се присъедини към тях.

— Е, какво става? Сама ли ще трябва да се забавлявам? Щом сме дошли дотук, може да погледнем и вътре. Само че те предупреждавам отсега, Хомър, няма да ми хареса!

Входното антре имаше чудесен вид. Плъзгащите се стени, които го отделяха от гаража, бяха дръпнати навътре, за да се добие представа за цялото помещение.

— Изглежда наред — подхвърли Бейли. — Хайде да се качим на покрива и да се помъчим да проумеем какво се е случило. Къде е стълбището? И него ли са откраднали?

— Не, не — взе да се оправдава Тийл. — Погледни…

И той натисна едно копче под ключа за осветлението. Една плоскост от тавана се отмести и лека изящна стълба безшумно се спусна надолу. Носещите й части бяха изработени от сребристобял дуралуминий, а механизмите за придвижване — от прозрачна пластмаса. Тийл се заля в смях като момче, което е успяло да направи фокус, а госпожа Бейли явно взе да омеква.

Стълбата беше красива.

— Много е шик — призна Бейли. — Обаче явно не води до никъде.

— А… — Тийл проследи погледа му. — Когато човек стигне до горния край, капакът автоматично се вдига. Стълбищните пространства вече са анахронизъм. Да се качваме.

В потвърждение на думите му, когато се изкатериха, капакът в края на стълбата се отмести от пътя им и така те се озоваха горе, но не както бяха очаквали — върху тавана на стаята. Озоваха се в средата на пет стаи — стаите, които съставляваха втория етаж според първоначалния проект.

За пръв път в живота си Тийл изгуби дар слово. Бейли бе сполетян от същото и само дъвчеше пурата си. Всичко пред тях беше в идеален ред. Пред тях през отворената врата и прозирната стена се виждаше кухнята, мечтата на всеки главен готвач, който иска да бъде в крак с последната дума на техниката. Блестяха медно-никелови плоскости, навсякъде имаше помощни плотове, скрити лампи, функционално разпределение. Вляво се намираше строгата по стил, но въпреки това изящна и уютна трапезария, готова да посреща гости, с мебелировка, подредена като за парад.

Още преди да се обърне, Тийл вече знаеше, че гостната и салонът ще бъдат налице, реално съществуващи, колкото и невъзможно да бе това.

— Признавам си, че съм направо възхитена — изрази одобрението си госпожа Бейли. — А за кухнята нямам думи, цяло чудо! Само че, ако човек е отвън, въобще не би му минало през ума, че нагоре има толкова голямо пространство. Разбира се, ще се наложат някои промени. Ако тази маса например се премести там, а канапето се сложи на нейно място…

— Задръж така, Матилда… — нетърпеливо я прекъсна Бейли. — Как си обясняваш всичко това, Тийл?

— Виж какво, Хомър Бейли! Не си позволявай…

— Казах ти, Матилда, почакай! Е, Тийл?

Архитектът едва се дотътри. Целият трепереше.

— Страх ме е да дам обяснение. Да се качим горе.

— Как?

— Така.

И Тийл натисна друго копче. Същата стълба като предишната, само че с по-ярки цветове, се свлече, за да се изкачат по нея. Госпожа Бейли вървеше по петите им и протестираше. Озоваха се в главната спалня. Щорите бях спуснати, но мекото осветление се включи автоматично. Тийл веднага натисна друго копче, което задвижи трета стълба и те побързаха да се качат в кабинета на най-горния етаж.

— Виж какво, Тийл — започна Бейли, когато си пое дъх. — А можем ли от тази стая да се качим на покрива? Тогава ще огледаме всичко.

— Разбира се, там има тераса.

Изкатериха се по четвърта стълба, но когато капакът към терасата се повдигна, за да ги пусне да минат, те се озоваха не на покрива, а на приземния етаж, откъдето бяха влезли в къщата.

Лицето на господин Бейли придоби болезнено пепеляв цвят.

— Милостиви боже! — извика той. — Това място е омагьосано. Да се махаме оттук!

И като грабна за ръка жена си, той отвори вратата и изскочи навън.

Тийл беше прекалено съсредоточен, за да обърне внимание на семейство Бейли. Всичко това си имаше отговор, но той не вярваше, че отговорът е правилен. Наложи му се обаче да прекъсне разсъжданията си, защото някъде над главата му се носеха дрезгави викове. Той спусна стълбата и се втурна на горния етаж. Бейли стоеше в средата на стаята, надвесен над припадналата си съпруга. Тийл веднага се ориентира в обстановката, отиде до вграденото барче в салона и наля в една чаша три пръста коняк. Върна се и подаде чашата на Бейли.

— Вземи. Това ще я оправи.

Бейли изпи коняка.

— Донесох го за госпожа Бейли — рече Тийл.

— Спри да плещиш — сопна му се Бейли. — Иди донеси още.

Преди да се завърне с дозата, предвидена за съпругата на клиента му, Тийл предвидливо обърна една чаша. Завари госпожа Бейли тъкмо когато отваряше очи.

— Изпийте я, госпожо Бейли — опита се да я успокои Тийл. — Веднага ще се почувствате по-добре.

— Не близвам алкохол — възпротиви се тя и веднага погълна коняка.

— А сега ми кажете какво стана — подхвърли Тийл. Стори ми се, че си тръгнахте.

— Точно така. Тръгнахме си, излязохме през входната врата и се озовахме в салона.

— Как не! Впрочем, почакайте…

И Тийл отиде в салона. Откри, че големият панорамен прозорец в дъното на стаята е отворен. Предпазливо надникна навън. Пред очите му обаче не се разкри калифорнийският пейзаж. Прозорецът гледаше към помещението на приземния етаж или към негово точно подобие. Тийл не каза нищо. Върна се при стълбата, която беше оставил неприбрана, и надзърна надолу. Приземният етаж си беше на мястото. По някакъв начин етажът се намираше едновременно на две места с различни равнища.

Тийл отиде в средната стая, разположи се в мекото ниско кресло и кокалестите му колене щръкнаха. Погледът му се плъзна край тях и се спря върху Бейли, който седеше отсреща.

— Хомър — започна прочувствено Тийл, — знаеш ли какво е станало?

— Не, не зная. Но ако не го разбера скоро, обещавам ти да стане още нещо, и то доста неприятно!

— Хомър, моите теории се потвърдиха. Тази къща е истински тесеракт!

— За какво говори той, Хомър?

— Почакай, Матилда. Виж какво, Тийл, това минава всички граници. Измислил си някакъв номер, обаче аз няма да го търпя повече. Госпожа Бейли се изплаши до смърт, а и аз се изнервих. Единственото, което искам, е да изляза оттук, и то без всякакви фокуси и просташки шеги.

— Ти може и да си се изплашил, Хомър, но аз не се изплаших — обади се госпожа Бейли. — Просто изпитах за миг някакво странно усещане. Сърцето ми не е наред, всички в нашия род са крехки и извънредно чувствителни. Какъв е този тестарак, господин Тийл? Обяснете ми.

И той й разказа, доколкото успя (като се има предвид колко често го прекъсваше тя), каква е теорията за тази къща.

— А сега разбрах, госпожо Бейли — каза Тийл в заключение, — че къщата, която бе съвсем устойчива в триизмерното пространство, се е оказала неустойчива в четвъртото измерение. Построената къща беше с формата на разгънат тесеракт, но нещо й се е случило, някакво разместване или раздвижване е повлияло и тя се е върнала в обичайната си форма, сгънала се е…

Тийл изведнъж щракна с пръсти.

— Сетих се! Земетресението!

— Земетресението ли?

— Ами да, малкият трус, който се усети през нощта. От гледна точка на четвъртото измерение къщата приличаше на самолет, който се крепи на носа си. Едно малко побутване и фигурата се е развалила, преминала е към по-устойчив за четвъртото измерение вариант.

— Струва ми се, че ти се хвалеше колко устойчива била тази къща!

— Устойчива е, но при три измерения.

— Не бих нарекъл една къща устойчива, ако се срутва при първото леко поклащаме! — подхвърли заядливо Бейли.

— Поне се огледай, човече! — не искаше да се съгласи Тийл. — Нищо вътре не е мръднало, нито една чаша не се е счупила! Изместването в четвърто измерение може да повлияе на една триизмерна фигура толкова, колкото ти можеш да изтръскаш буквите от една отпечатана вече страница! Ако беше спал тук нощес, въобще нямаше да се събудиш!

— Тъкмо от това ме е страх. Между другото, дали нашият велик гений вече е измислил начин да се измъкнем от този дяволски капан?

— Моля? А, да. Бяхте си тръгнали с госпожа Бейли, а се озовахте обратно тук, нали? Сигурен съм, че всъщност няма никакъв проблем. Както влязохме, така и ще си излезем. Ей сега ще опитам.

Тийл стана и бързо започна да слиза по стълбата, още преди да спре да говори. Отвори широко входната врата, прекрачи прага и се озова в салона на втория етаж, в чието дъно седяха съпрузите Бейли.

— Хм, май че наистина съществува малко затруднение — призна си нагло той. — Някакъв технически недостатък, дреболия. Винаги можем да излезем през прозореца.

Тийл дръпна дългите завеси, които покриваха стигащия до пода прозорец, заемащ едната стена на салона, но изведнъж се сепна.

— Аха… Много любопитно — рече той.

— Какво има? — приближи се Бейли.

Вместо да гледа навън, прозорецът се отваряше направо в трапезарията. Бейли отстъпи назад към ъгъла, където салонът и трапезарията се свързваха под прав ъгъл със средната стая.

— Но това е невъзможно! — възмути се той. — Прозорецът се намира поне на четири-пет метра от трапезарията!

— Не и когато става дума за тесеракт — поправи го Тийл. — Гледай!

Тийл отвори прозореца и прекрачи през него, като продължи да говори през рамо.

От гледна точка на Бейли Тийл направо изчезна.

Но не и от собствената си гледна точка. Нужни му бяха повече от няколко секунди, за да си поеме дъх. След което Тийл внимателно се измъкна от розовия храст, в който се беше оплел почти безнадеждно, като мислено си каза, че никога вече няма да предвижда бодливи растения в градините около къщите. Огледа се.

Намираше се навън. Наблизо се подаваше масивната стена на приземната стая. Явно беше паднал от покрива.

Тийл изтича зад ъгъла, отвори широко входната врата на къщата и бързо се качи по стълбата.

— Хомър! Госпожо Бейли! — извика той. — Открих как се излиза!

Вместо да се зарадва, че го вижда, Бейли изглеждаше ядосан.

— Какво стана с тебе?

— Паднах. Бях навън. И вие можете да го направите, много е лесно. Просто прекрачвате през някой от онези прозорци. Гледайте обаче да не паднете в розите. Може да построим стълба.

— А как влезе?

— През входната врата.

— Тогава и ние ще излезем по същия начин. Ела, мила!

Бейли решително нахлупи шапката на главата си и тръгна надолу по стълбата с жена си, увиснала на ръката му.

Тийл ги изчака в салона.

— Ако ме бяхте попитали, щях да ви кажа, че така няма да стане — заяви той. — Ето как стоят нещата: всеки път, когато в една четириизмерна фигура триизмерният човек пресича определена свързваща линия, като стена или праг, човекът е изправен пред два избора. Обичайното е да се извърти на деветдесет градуса в четвъртото измерение, само че човекът не го усеща поради триизмерността си. Погледнете!

И Тийл прекрачи през същия прозорец, през който беше паднал преди миг. Прекрачи и се озова в трапезарията, където продължи да говори.

— Внимавах къде отивам и се озовах там, където исках да отида — каза той е се върна в салона. — Преди това не внимавах, придвижих се през нормалното пространство и паднах от къщата. Сигурно става въпрос за подсъзнателно ориентиране.

— Противно ще ми е да завися от подсъзнателното си ориентиране, когато прекрачвам прага, за да си взема сутрешния вестник!

— Няма да те затруднява, ще го правиш машинално. А сега, за да се излезе от къщата… Госпожо Бейли, ако застанете тук с гръб към прозореца и скочите назад, почти съм сигурен, че ще паднете в градината.

Изражението върху лицето на госпожа Бейли красноречиво показваше какво е отношението й към Тийл и към идеите му.

— Хомър Бейли! — каза тя с писклив глас. — Така ли ще стоиш, без да помръдваш, докато той ми предлага да…

— Но, госпожо Бейли! — опита се да й обясни Тийл. — Можем да ви вържем с въже и да ви спуснем ле…

— Няма да стане, Тийл — прекъсна го рязко Бейли. — Трябва да открием по-добър начин. Нито госпожа Бейли, нито аз ще се съгласим да скачаме.

Известно време Тийл стоя слисан. Настъпи краъко мълчание. Наруши го Бейли, като каза:

— Не чу ли, Тийл?

— Какво да чуя?

— Някъде далеч звучи говор. Допускаш ли, че в къщата може да има още хора, и те да ни погаждат тия номера?

— Невъзможно. В мене е единственият ключ.

— Но аз съм сигурна — намеси се госпожа Бейли. — Чувам гласове още откакто влязохме. Хомър, няма да издържа още дълго. Направи нещо.

— Спокойно, госпожо Бейли, спокойно — опита се да й вдъхне смелост Тийл. — Не се разстройвайте. В къщата не може да има други хора, но за по-сигурно ще обиколя да проверя. Хомър, ти остани с госпожа Бейли и наблюдавай стаите на този етаж.

Тийл мина от салона в помещението на приземния етаж, оттам в кухнята и след това в спалнята. Това движение по права линия го върна в салона — тоест, като вървеше през цялото време право напред, Тийл се завърна на мястото, откъдето бе тръгнал.

— Няма никого — съобщи той. — Отворих всички врати и прозорци по пътя си. Само този остана.

И Тийл пристъпи към прозореца, намиращ се точно срещу прозореца, през който бе паднал неотдавна, и дръпна завесите.

Четири стаи по-нататък съзря мъж, обърнат с гръб към него. Тийл отвори стигащия до земята прозорец, надвеси се и извика:

— Ето го! Дръжте крадеца!

Човекът явно го чу и се втурна презглава. Тийл хукна подире му. Длъгнестите му крака се движеха в равномерен бяг: през гостната, кухнята, трапезарията, салона, от стая в стая, но независимо от усилията, които Тийл полагаше, явно не можеше да намали преднината, с която бе започнал натрапникът в началото, през четири стаи от него.

Видя, че преследваният скочи тромаво, но успешно през ниския перваз на стигащия до пода прозорец и че шапката му падна от главата. Когато Тийл стигна до мястото, където жертвата му си бе изгубила шапката, той се наведе и я вдигна, зарадван, че има извинение да спре и да си поеме дъх. Върна се в салона.

— Струва ми се, че се измъкна — призна си той. — Все едно, поне шапката му имаме. Може да успеем да го идентифицираме.

Бейли взе шапката, повъртя я, изсумтя и я нахлупи на главата на Тийл. Беше му по мярка. Тийл недоумяваше. Свали шапката и я разгледа. На лентата от вътрешната страна се виждаха инициалите К. Т. Беше неговата шапка.

Лицето му бавно се проясни и Тийл разбра какво се беше случило. Върна се при прозореца и погледна през свързаните една с друга стаи, през които бе преследвал тайнствения непознат. Съпрузите Бейли видяха, че размахва ръце като семафор.

— Какво правиш? — попита го Бейли.•

— Елате да видите.

Двамата се присъединиха към него и проследиха погледа му. Четири стаи по-нататък се виждаха гърбовете на трима души — двама мъже и една жена. По-високият и по-слабият от мъжете някак глупаво размахваше ръце.

Госпожа Бейли изпищя и отново припадна.

Няколко минути по-късно, когато госпожа Бейли бе свестена и донякъде успокоена, Бейли и Тийл направиха разбор на обстановката.

— Тийл — рече Бейли, — няма да си губя времето да те обвинявам. Упреците са излишни, защото съм сигурен, че не си предвидил нарочно всичко това. Сигурно обаче ти е ясно, че се забъркахме в голяма каша. Как ще се измъкнем оттук? Изглежда, че ще останем вътре, докато умрем от глад. Всяка стая води само към друга стая.

— Е, не е съвсем безизходно. Не забравяй, че веднъж успях да изляза.

— Да, но не можа да го направиш втори път. Нали опита?

— Не сме опитали от всичките стаи. Остава кабинетът.

— Вярно, кабинетът. Минахме оттам на влизане, но не се спряхме. Смяташ ли, че можем да излезем през прозорците на кабинета?

— Да не си внушаваме напразни надежди. Според проекта кабинетът би трябвало да гледа към четирите стаи на този етаж. Но нали не вдигнахме щорите? Ще видим.

— Ако не помогне, няма и да навреди. Мила, по-добре остани тук и си почини…

— Ще ме оставиш сама в това ужасно място? Дума да не става!

И още докато говореше, госпожа Бейли се надигна от канапето, на което се съвземаше.

Качиха се на горния етаж.

— Това е вътрешна стая, нали, Тийл? — попита Бейли, когато минаха през просторната спалня на път за кабинета. — Искам да кажа, това е малкото кубче на твоя модел, което се намираше в големия куб и не гледаше навън.

— Точно така — съгласи се Тийл. — Е, сега ще видим. Предполагам, че този прозорец се свързва с кухнята.

Тийл хвана шнура на жалузите и го дръпна.

Прозорецът не гледаше към кухнята. И тримата усетиха, че им прилошава. Зави им се свят. Инстинктивно паднаха назад, като безпомощно се мъчеха да се уловят за шарките на килима, за да се задържат на крака.

— Затвори го! Затвори го! — простена Бейли.

Като се опита да потисне вълната от първобитен, атавистичен страх, Тийл се добра до прозореца и успя да спусне жалузите. Вместо да гледа навън, прозорецът гледаше надолу и височината беше главозамайваща.

Госпожа Бейли отново припадна.

Тийл отново отиде да донесе коняк, докато Бейли разтриваше ръцете на жена си. Когато госпожа Бейли дойде на себе си, Тийл предпазливо се приближи до прозореца и леко повдигна щорите. Като стискаше зъби, той разгледа обстановката. Обърна се към Бейли.

— Ела, Бейли. Да видим дали ще познаеш какво се вижда.

— Да не си посмял да идеш, Хомър Бейли!

— Не бой се, Матилда, ще внимавам.

Бейли отиде до прозореца и надникна навън.

— Погледни нагоре. Това е сградата на Крайслър[5], с нищо не може да се сбърка. Вижда се Ист Ривър[6], вижда се и Бруклин[7].

Двамата гледаха право във фасадата на невероятно високата сграда. Трийсет метра по-нататък се виждаше като на длан град, наподобяващ макет.

— Доколкото схващам, ние гледаме от Емпайър Стейт Билдинг[8], от точка, която се намира някъде над главната кула — каза Тийл.

— Но какво е това? Мираж ли е?

— Не ми се вярва. Прекалено истинско изглежда. Струва ми се, че тук пространството се е препънало в четвъртото измерение и ние гледаме покрай гънката.

— Искаш да кажеш, че всъщност не го виждаме?

— А, не, виждаме го. Не знам само какво щеше да се случи, ако се бяхме прекачили през прозореца, но този път не искам и да опитвам. Ама каква гледка, а? Боже, каква гледка! Дай да погледнем и през другите прозорци.

Приближиха се към следващия прозорец, по-предпазливо от преди, и добре, че го направиха, защото чувството, което изпитаха, беше още по-тревожно, по-разтърсващо и по-невъзможно за възприемане, отколкото когато се гледа от шеметната височина на един небостъргач. Пейзажът беше морски — открит океан и синьо небе. Но океанът и небето си бяха сменили местата. Този път и двамата бяха готови за изненада, но като гледаха гребените на вълните, които се носеха отгоре, усетиха, че всеки миг ще ги хване морска болест. Бързо спуснаха щорите, преди госпожа Бейли да има възможност да се разтревожи.

Тийл погледна третия прозорец.

— Навит ли си да опитаме, Хомър?

— Ох… Не знам, но ако не го сторим, няма да се успокоим. Само не се вълнувай.

Тийл повдигна щорите няколко сантиметра. Не се виждаше нищо. Повдигна ги още малко — все така нищо. Накрая бавно ги вдигна, докато изцяло се дръпнаха. Надзърнаха навън — нищо.

Нищо, абсолютно нищо. Какъв цвят има нищото? Ама че глупави въпроси задаваш! А каква форма има? Но нали формата трябва да принадлежи на нещо? Нищото нямаше нито дълбочина, нито форма. Не представляваше дори и мрак. Беше просто нищо.

Бейли дъвчеше пурата си.

— Тийл, какво ще кажеш за това?

За пръв път в живота си самоувереността на Тийл беше разколебана.

— Не зная, Хомър, наистина не зная. Но ми се струва, че ще е най-добре този прозорец да се зазида. — И той се вгледа за миг в спуснатите жалузи. — Мисля си, че може да сме надникнали в място, където пространството не съществува. Погледнали сме иззад един четириизмерен ъгъл, но нататък няма нищо. — И Тийл потърка очи. — Главата ме заболя.

Изчакаха известно време, докато се заемат с четвъртия прозорец. Едно неотворено писмо може и да не носи лоши вести… В неувереността се крие надежда. Накрая напрежението на двамата нарасна толкова, че Бейли сам дръпна шнура, без да се съобразява с протестите на жена си.

Не беше чак толкова лошо. Пред тях се простираше пейзаж с вдигната нагоре дясна част и на такова равнище, като че кабинетът се намираше на приземния етаж. Но гледката определено беше враждебна.

От лимоненожълтото небе сипеше лъчите си страшно жарко слънце. Равната земя сякаш бе изгорена докрай, избледняла до светлокафяво и неспособна да поддържа живота. А живот имаше: странни закърнели дървета, които издигаха възлестите си усукани клони към небето. По външната повърхност на тези криви образувания растяха малки кичури остри като меч листа.

— Мили боже — пое дъх Бейли, — това пък къде е?

Тийл поклати глава. В очите му имаше тревога.

— Умът ми не го побира.

— Не прилича на картина от Земята. Повече прилича на някоя друга планета, Марс да речем — каза Бейли.

— Нямам представа. Знаеш ли обаче, Хомър, че може да е и нещо по-лошо, искам да кажа, по-лошо от друга планета?

— Как така, какво имаш предвид?

— Ами може и да не е в нашата Галактика. Не съм убеден, че това е нашето слънце. Прекалено ярко свети.

Госпожа Бейли малко плахо се беше присъединила към тях и сега стоеше, вперила поглед навън.

— Хомър — каза тя с тих глас, — тези грозни дървета са много страшни.

Бейли я потупа по ръката.

Тийл се мъчеше да отвори прозореца.

— Какво правиш? — ядоса се Бейли.

— Реших, че ако си подам главата, може да се огледам и да видя повече неща.

— Хм… Добре! — неохотно се съгласи Бейли. — Само че внимавай.

— Ще внимавам.

Тийл открехна леко прозореца и подуши въздуха.

— Поне въздухът изглежда нормален.

И Тийл широко отвори прозореца.

Вниманието му бе отвлечено, преди да успее да изпълни плана си. В един сякаш безкрайно дълъг миг цялата сграда се разтресе и Тийл изпита неприятно чувство, че всеки миг ще повърне. После настъпи тишина.

— Земетресение! — казаха и тримата в хор.

Госпожа Бейли се хвърли на врата на мъжа си.

Тийл преглътна, поокопити се и рече:

— Не се бойте, госпожо Бейли. Къщата е съвсем устойчива. Естествено е след снощното земетресение да последват още малки трусове, докато се наместят пластовете.

И на лицето му тъкмо се изписваше увереност, когато последва вторият трус. Той не беше леко поклащане, а мощен удар, наподобяващ океанска вълна.

Всеки калифорниец, кореняк или преселник, притежава дълбоко вграден първичен рефлекс. Стане ли земетресение, душата му веднага се свива като при клаустрофобия и го принуждава, без да се замисли, да се втурне навън. И най-примерните бойскаути[9] биха избутали дори престарели баби, за да се подчинят на този рефлекс. Факт е, че Тийл и Бейли се приземиха върху госпожа Бейли. Следователно тя беше скочила през прозореца първа. Поредността на измъкването им не следва да бъде отдавана на кавалерство — просто трябва да приемем, че госпожата бе имала по-голяма готовност да скочи.

Поотърсиха се, окопитиха се криво-ляво и взеха да чистят очите си от пясъка. Първото чувство, което изпитаха, беше чувството на облекчение, защото усещаха под нозете си твърдия пясък на пустинята. После Бейли забеляза нещо, което веднага ги накара да скочат на крака, и госпожа Бейли въобще не можа да стигне до речта, която си бе приготвила.

Къде е къщата?

Къщата я нямаше. Беше безследно изчезнала. Тримата се намираха насред равнинна пустош — пейзажът, който бяха наблюдавали от прозореца. Но като се остави настрани едно мъчително изкривено дърво, над главите им не се виждаше нищо освен жълтото небе и светилото, от което се сипеше огън като от пещ и жегата вече ставаше нетърпима.

Бейли бавно се огледа, после се обърна към архитекта:

— Е, Тийл?

В гласа му звучеше заплаха.

Тийл безпомощно сви рамене.

— Ще ми се да знаех къде сме. Ще ми се поне да бях сигурен, че сме на Земята.

— Все едно, не можем да останем тук, защото ни чака сигурна смърт. Накъде да вървим?

— Все едно е. Само да издържим на това слънце.

Влачиха се неопределено дълго време, докато госпожа Бейли не каза, че се е изморила. Спряха. Тийл прошепна тихичко на Бейли:

— Нещо да ти е хрумнало?

— Не. Нищо… Чакай, не чуваш ли някакъв шум?

Тийл се заслуша.

— Май че има нещо, ако не е слухова халюцинация.

— Прилича на автомобил. Виж какво, това наистина е автомобил!

След по-малко от сто метра стигнаха до шосето. Когато шумът се приближи, оказа се, че към тях идва не автомобил, а овехтял, едва пъплещ малък камион, каран от фермер. Те започнаха да викат и човекът спря.

— Закъсахме. Можете ли да ни помогнете?

— Разбира се. Качвайте се.

— Накъде пътувате?

— За Лос Анжелос.

— За Лос Анжелос ли? А сега къде се намираме?

— По средата на националния горски резерват Джошуа — осведоми ги фермерът.

* * *

Завръщаха се оклюмали, като отстъпващите наполеонови войници от Москва. Госпожа и господин Бейли седяха отпред при шофьора, а Тийл се друсаше в каросерията и се мъчеше да пази главата си от слънцето. Бейли уговори любезния фермер да ги откара до къщата тесеракт — не защото искаха да я видят, а за да си вземат колата.

Най-после фермерът взе последния завой и те стигнаха там, откъдето бяха тръгнали. Но къщата я нямаше.

Нямаше я дори стаята на приземния етаж. Беше изчезнала. Макар и неохотно, семейство Бейли се повъртя заедно с Тийл около основите на строежа.

— Готови ли са ти отговорите и за това, Тийл? — попита Бейли.

— Вероятно при втория трус е попаднала в друга част на пространството — рече Тийл. — Сега ми е ясно, че трябваше по-здраво да я закрепя за основите.

— Това не е единственото, което си пропуснал да направиш.

— Е, не виждам чак такива причини да се съсипваш. Къщата беше застрахована, а за сметка на това научихме толкова неща! Има скрити възможности, човече, има! Да ти кажа, тъкмо сега ми хрумна една страхотна революционна идея, как да се построи къща, която…

Тийл успя да се дръпне навреме. Както винаги, беше човек на действието.

 

1941

Бележки

[1] Според издателите авторът има предвид себе си, тъй като, когато е публикувал този разказ (1941 г.), е живял на същата улица в Лос Анжелос. — Б.пр.

[2] Мексиканско ястие с месо и люти чушки. — Б.пр.

[3] Детска игра, при която с вързан в двата края конец се правят фигури. — Б.пр.

[4] Ето! (фр.) — Б.пр.

[5] Третият по големина небостъргач в Ню Йорк. — Б.пр.

[6] Тесен пролив в Ню Йорк, свързваш залива Н.Й. с остров Лонг Айланд. — Б.пр.

[7] Район на Ню Йорк, разположен на Лонг Айланд. — Б.пр.

[8] Вторият по височина небостъргач в Н.Й. — Б.пр.

[9] Членове на младежка организация, създ. 1910 г., с цел да възпитава добри граждани. — Б.пр.

Край
Читателите на „И си построи крива къща“ са прочели и: