Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (7)

VI. ТИР УБИВА ПЛЯЧКА

Потокът, покрай който вървеше Тир, беше приток на Бабайн. Тир отиваше горе-долу направо към Скина. Колкото повече се качваше нагоре по течението, толкова по-стръмна и по-камениста ставаше местността. Беше изминал може би седем или осем мили от гребена на вододела, когато намери Мъскуа, черното мече. От тази точка склоновете започнаха да придобиват друг характер. Те бяха прорязани от тъмни, тесни урви и отрупани със страхотни грамади скали, назъбени канари и стръмни свлачища от шисти. Потокът стана по-гръмлив и по него се вървеше по-трудно. Сега Тир влизаше в една от своите твърдини — място, където имаше хиляда скривалища, стига да искаше да се скрие, непристъпна, изровена местност, където за него не беше трудно да убие едър дивеч и където беше сигурен, че човешката миризма не ще го преследва. Половин час след като напусна грамадата скали, където се беше натъкнал на Мъскуа, Тир продължаваше да върви тромаво напред, сякаш съвсем забравил факта, че мечето тича подире му. Но, той го чуваше и усещаше миризмата му. На Мъскуа никак не му беше лесно. Дебелото му телце и дебелите крачета не бяха свикнали на този вид пътувания, но той беше сърцато мече и изскимтя само два пъти през този половин час. Когато се катурна от един камък във водата и за втори път, когато стъпи прекалеио рязко на иглата от бодливо свинче в крака си. Най-после Тир изостави потока и сви нагоре по дълбока клисура, по която вървя, докато излезе на една падина или подобна на плато котловина на половината път нагоре по широк склон. Тука намери камък откъм слънчевата страна на обрасла с трева могилка и спря. Може би бебешката дружба на Мъскуа, милувката на мекото му червено езиче в най-подходящия психологически момент и постоянството му да върви след Тир се бяха обединили и докоснали чувствителна струна в голямото му, грубо сърце, защото, след като души неспокойно насам-натам няколко мига, Тир се изтегна до камъка. Чак тогава съвсем капналото меченце със светлокафява муцунка също легна, но беше тъй смъртно уморено, че заспа дълбоко само след три минути.

Още два пъти в ранните часове на следобеда Тир има „сапус ууин“ и започна да усеща глад. Не беше глад, който би могъл да уталожи с мравки и личинки или дори със суяци и мармоти. А може би се досещаше и колко страшно гладен бе малкият Мъскуа. Мечето нито веднъж не беше отворило очи и още лежеше, окъпано от топли слънчеви лъчи, когато Тир реши да продължи пътя си. Беше към три часът — време, особено тихо и предразполагащо към сън през късен юнски или ранен юлски ден в северна планинска долина. Мармотите бяха се насвирили до умора и лежаха проснати на припек по камъните. Орлите се рееха така високо над върховете, че се виждаха като някакви точици. Ястребите, напълнили гуши с месо, бяха изчезнали в гората, козите и овците пладнуваха високо към билото и дори да имаше наблизо тревопасни животни, те бяха сити и дремеха. Ловецът-планинец знае, че това е часът, когато трябва да търси мечки и особено стръвници, по зелените склонове и откритите места между малките горички.

За Тир това бе главно време за ловуване. Инстинктът му подсказваше, че когато всички други твари са сити и почиват, той може да се движи по-открито и да не се страхува толкова, че ще бъде забелязан. Можеше да намери своя дивеч и да го наблюдава. От време на време убиваше по някоя коза, овца или карибу сред бял ден, защото на къси разстояния можеше да тича по-бързо от козата и овцата и не по-бавно от карибу. Но, в повечето случаи убиваше по залез или в мрака на ранната вечер.

Той се изправи от мястото си до камъка с едно дълбоко „у-уф!“, което събуди Мъскуа. Мечето стана, попремига срещу Тир, сетне срещу слънцето и се заотръсква, докато падна. Тир изгледа черното мъниче със светлокафява муцунка малко кисело. След „сапус ууин“ той копнееше за червено сочно месо, също както всеки гладен човек жадува за дебел бифтек, вместо бишкоти или майонеза — месо и то в достатъчно количество. А как би могъл да издебне и да убие някое карибу с това умиращо от глад и много любопитно мече по петите си, сам той не знаеше. Мъскуа като че ли разбра и отговори на въпроса. Той изтича десетина крачки пред Тир, спря и дръзко се озърна с щръкнали напред ушенца и изражение на муцунката като на някое момченце, което иска да докаже на баща си, че напълно отговаря на изискванията да отиде на първия лов за зайци. С още едно „у-уф“ Тир тръгна напряко по склона така стремително, че мигновено се изравни с Мъскуа и с внезапен замах на дясната си лапа запрати мечето презглава на десетина крачки зад себе си, което, изразено с думи, значеше достатъчно ясно: „Ето къде ти е мястото, ако ще ходиш на лов с мен!“

След това се заклати бавно напред, с очи, уши и ноздри, напрегнати за лов. Слезе надолу, докато се озова на не повече от стотина крачки под потока, и вече не търсеше най-лесния път, а избираше трудните и пресечени места. Вървеше бавно и криволичеше в зигзаг, обикаляше дебнешком огромни купища канари, душеше във всяко долче и изследваше купчинките дървета и ветровалите. Ту се изкачваше толкова високо, че стигаше до голите шисти, ту пак слизаше толкова ниско, че крачеше по пясъка и чакъла на рекичката. Долавяше много миризми във въздуха, но нито една, която да го задържи или дълбоко заинтересува. Веднъж горе, близо до шистите, подуши коза, но Тир никога не се качваше за месо над шистите. На два пъти подуши овца, а късно следобед видя голям овен да гледа към него от стръмен чу-кар стотина крачки по-гове. В по-ниските места носът му допираше дири на бодливи свинчета, главата му често се навеждаше над следи от карибу и той душеше въздуха пред себе си. В долината имаше и други мечки. Повечето бяха минавали по дъното на потока, което показваше, че бяха черни или канелени мечки. Веднъж се натъкна на диря от друга гризли и враждебно зцръмжа. Нито веднъж през двата часа, след като бяха напуснали припека край камъка, той като че ли не обърна никакво внимание на Мъскуа, който с напредването на деня все ловече огладняваше и губеше сили. На света никога не е имало момче, което да е било по-сърцато от меченцето със светлокафява муцунка. По неравните места то се препъваше и често падаше. По нагорнищата, които Тир можеше да изкачи с една-единствена крачка, Мъскуа трябваше да си пробива път с отчаяни усилия. На три пъти Тир прегази потока и Мъскуа насмалко не се удави, както вървеше подире му. Беше капнал, изпонатъртен и мокър и кракът го болеще, но той вървеше подир Тир. Понякога беше близо до него, в други моменти трябваше да тичач за да го настигне. Слънцето залязваше, когато Тир най-сетне намери дивеч и Мъскуа беше жив-умрял.

Той не знаеше защо Тир изведнъж просна огромното си тяло до един камък в края на неравна ливада, откъдето можеха да надзърнат долу в малка котловинка. Искаше му се даизскимти, но го беше страх. И ако някога през краткия си живот беше наистина чувствувал нужда от майка си, то беше сега. Мъскуа не можеше да разбере защо тя го остави сред скалите и вече не се върна — Лангдън и Брюс щяха да открият тази трагедия малко но-късно. И не можеше да разбере защо тя не идва при него сега. Беше горе-долу точно часът, когато сучеше преди нощния си сън, защото беше мартенско мече и според най-утвърдените навици на мечките-майки би трябвало да бозае още един месец. Беше това, което Метусин, индианецът, щеше да нарече „мънукау“, което значи, че е твърде крехък. Понеже беше мечка, не се беше родил както другите животни. Майка му, както всичките мечки-майки в студените области, беше го родила на бял свят дълго преди да свърши зимния си сън в бърлогата. Мъскуа се роди, докато тя спеше. Цял месец или шест седмици след това, докато бе още сляп и гол, тя го беше кърмила, докато самата тя нито ядеше, нито пиеше, нито виждаше дневна светлина. В края на тези шест седмици тя излезе с него от бърлогата, за да потърси първата хапка храна за себе си. Не повече от още шест седмици бяха минали от този ден и Мъскуа тежеше двайсетина фунта. По-правилно, беше тежал двадесет фунта, но сега, по-гладен от всеки друг път в живота, вероятно тежеше по-малко.

На около триста крачки под Тир имаше куп балсамови дървета — малък гъсталак, който растеше близо до брега на миниатюрно езерце, водите на което едва се движеха в оттатъшния край на котловинката. В този гъстак имаше карибу — може би два-три. Тир знаеше това с такава сигурност, сякаш ги виждаше. „Уенипау“ или „лежащата миризма“ на копитния дивеч се различаваше за Тир от „мечису“ или „пасящата миризма“, както денят се различава от нощта. Едната се усещаше едва доловимо във въздуха, като лекия, разсейващ се дъх от уханието на роклята или косата на минаваща жена. Другата долиташе гореща и тежка, близо до земята, като аромата на счупено шише парфюм. Дори и Мъскуа долови сега миризмата, като припълзя бавно зад голямата гризли и легна. Цели десет минути Тир не се помръдна. Очите му обгръщаха котловинката, края на езерото и подстъпите към горичката, носът му определяше посоката на вятъра точно както деленията на компаса. Това, което го караше да стои неподвижно, бе съображението, че се намира почти на границата на опасността. С други думи, планините и явяващата се изведнъж падина бяха образували „раздвоен вятър“ в котловинката и ако Тир се беше появил петдесетина крачки над мястото, където лежеше присвит сега, карибу с острото си обоняние щяха веднага да го подушат.

С щръкнали напред ушенца и блеснало в очите ново разбиране Мъскуа гледаше сега първия си урок по издебване на дивеч. Присвил се толкова ниско, че сякаш се движеше по корем, Тир напредваше бавно и безшумно към потока и огромната яка досами раменета му беше настръхнала като скован гръбнак на куче. Мъскуа пълзеше подир него. Цели сто крачки Тир продължи обхода си и три пъти при тези сто крачки се спря да подуши по посока на горичката. Най-сетне остана доволен. Вятърът идваше право срещу него и беше изпълнен с благоприятни указания. Той се насочи напред с дебнещо, търкалящо се движение, издал рамене — крачките му бяха по-къси сега и всичките мускули в грамадното тяло бяха готови за действие. За две минути стигна пред балсамовите дървета и там спря пак. Ясно се чу пращене на съчки. Елените се бяха изправили, но не бяха разтревожени. Тръгваха да пият и да пасат. Тир отново потегли успоредно със звука. Това бързо го изведе при края на горичката и там той остана да стои, скрит от листака, но с езерцето и цялата малка ливада пред погледа. Едър мъжкар карибу се показа пръв. Рогата му бяха полуизрасли и покрити с кадифен мъх. След него се зададе двегодишен мъжкар, закръглен, загладен и лъснал като кафяво кадифе в лъчите на залеза. Две минути старият мъжкар стоя нащрек, напрегнал очи, уши и ноздри за сигнали на опасност. Зад него младият без особени подозрения щипеше трева. Сетне старият наведе глава, така че рогата му се извиха над раменета и бавно се запъти към езерцето на вечерен водопой. Двегодишният го последва и Тир излезе безшумно от скривалището си.

За кратък миг той като че ли се стегна … и тръгна. От елена го отделяха петдесет стъпки. Беше изминал половината от това разстояние като някаква грамадна търкаляща се топка, когато животните го чуха. Те полетяха като стрели, изхвърлени от тетива. Но, бяха закъснели. Само някой бърз кон би могъл да надмине мечката, а Тир вече беше набрал скорост. Като вятър връхлетя той отстрани на младия карибу, изви малко на една страна и след това без всякакво явно усилие — все още като огромна топка — скочи напред и нагоре и краткото надбягване свърши. Грамадната му дясна лапа се метна през рамото на младия елен и когато двамата падаха, лявата му лапа като грамадна човешка ръка хвана муцуната на карибу. Тир падна отдолу, както винаги се стремеше да падне. Той не притисна жертвата си в смъртна прегръдка. Само веднъж сви единия си заден крак и когато го изправи, петте ножа, с които беше въоръжен, изтърбушиха мъжкаря. Те не само го изтърбушиха, но извиха и пречупиха ребрата му, сякаш тези ребра бяха някакви съчки. Тогава Тир се изправи, огледа се и се отърси с гъргорещ звук, който можеше да бъде или тържествуващо ръмжене, или покана към Мъскуа да заповяда на пиршеството.

Мечето с жълтокафявата муцунка обаче възприе звука само като покана и не се подвоуми нито за секунда. За първи път то подушваше и вкусваше топлата кръв на месото. И тази миризма и вкус бяха дошли в психологически миг в неговия живот, също както бяха дошли преди години в живота на Тир. Не всички гризли са ловци на едър дивеч. Всъщност много малко от тях са такива. Повечето са главно вегетарианци с местна диета от по-дребни животни като суяци, мармоти и бодливи свинчета. Понякога случаят прави гризли ловец на карибу, кози, елени и дори лосове. Такъв беше Тир. И такъв в бъдните дни щеше да бъде Мъскуа, въпреки че беше черна мечка и принадлежеше към семейството Ursus horribilis ord.

Един час двамата се гощаваха — не хищно като гладни кучета, а бавно и с наслада като чревоугодници. Мъскуа, проснал се по коремче почти между огромните предни лапи на Тир, лочеше кръв и фучеше като коте, както дъвчеше крехкото месо с мъничките ай зъбки. Тир, както винаги, когато търсеше храна, избираше на първо място най-вкусните мръвки, макар че от повръщането стомахът му приличаше на стая без покъщнина. Одираше тънките слоеве лой от бъбреците и червата и с полузатворени очи предъвкваше парчета, дълги по цяла крачка. Последните лъчи на слънцето угаснаха в планината и мракът падна бързо след здрача. Беше се стъмнило, когато те свършиха и малкият Мъскуа беше станал толкова дебел, колкото и дълъг.

Тир беше най-голям пазител на природата. Той не хабеше нищо, което ставаше за ядене и ако в този миг старият мъжкар карибу преднамерено се беше появил, където можеше да го стигне, нямаше да го убие. Защото имаше храна и задачата му беше да прибере тази храна, където щеше да остане запазена.

Той се върна при балсамовия гъстак, но натъпкалото се мече не направи сега никакво усилие да го последва. Беше безкрайно задоволено и нещо му подсказваше, че Тир няма да зареже месото. Подир десетина минути Тир потвърди преценката му и дойде пак. С огромните си челюсти той стисна елена за врата. След това се извъртя малко настрана и помъкна леша към горичката, както куче би отмъкнало някой бел сланина. Младият мъжкар тежеше някъде към четиристотин фунта. Да беше тежал осемстотин или дори хиляда, Тир пак щеше да го влачи, но в такъв случай мечката щеше да се обърне и да върви заднишком с товара си.

Така Тир замъкна месото до края на горичката, където вече беше намерил вдлъбнатинка в земята. Той хвърли леша в тази вдлъбнатияка и докато Мъскуа наблюдаваше с голям и нарастващ интерес се зае да го покрива със сухи игли, съчки, полуизгнил пън и труп на дърво, сетне подуши малко насам-натам и излезе от горичката.

Сега Мъскуа тръгна подир него, макар и да му беше малко трудно да направлява движението си, понеже му пречеше нарасналото тегло. Звездите започнаха да изгряват една по една на небето и под тези звезди Тир се насочи право нагоре по стръмен и каменист склон, който водеше към планинските върхове. Той вървеше нагоре и нагоре, по-високо, отколкото Мъскуа бе някога стигал. Минаха през едно заснежено място. А след това стигнаха друго място, където сякаш някой вулкан бе изригнал вътрешностите на планината. Човек надали би могъл да мине там, където Тир водеше Мъскуа. Най-после той спря. Беше на тясна издатина с отвесна стена от скали зад нея. Под него стръмно се спускаше хаос от разкъртени камъни и шисти. Далече долу долината лежеше като черна и бездънна яма.

Тир легна и за първи път след раняването му в другата долина сложи глава между изтегнатите си грамадни лапи с дълбока и спокойна въздишка. Мъскуа припълзя толкова близо, че тялото на Тир да го топли и двамата заспаха дълбокия, спокоен сън на пълните стомаси, а звездите над тях заблестяха по-ярко и месечината изгря, за да залее върховете и долината със златно великолепие.