Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (12)

XI. БРЮС И ЛАНГДЪН НА МЯСТОТО НА БИТКАТА

Ако не беше Лангдън, този ден на двубоя между двете мечки щеше да бъде изпълнен с още повече възбуда и със заплахи от нова, по-смъртоносна беда за Тир и Мъскуа. Три минути след като ловците пристигнаха задъхани и потни на мястото на кървавата битка, Брюс беше готов да продължат преследването на Тир и гореше от желание час по-скоро да сторят това. Знаеше, че голямата гризли не може да е далече, и беше сигурен, че е тръгнала по нагорнището. Той намери следи от стъпките на Тир в чакъла на сухия дол приблизително по съЩото време, когато гризли и мечето със светлокафявата муцунка излязоха на утъпкания от дивите овни път.

Доводите му не успяха да трогнат Лангдън. Развълнуван до дъното на душата от видяното и от онова, което виждаше наоколо си сега, ловецът-естественк отказа да напусне опръсканата с кръв и изровена арена, където гризли и черната мечка бяха водили своя двубой.

— Дори да знаех, че няма да дам нито един изстрел, бих пропътувал пет хиляди мили, за да видя това нещо — каза той. То заслужава да се обмисли, да се проучи, Брюс. Мечката няма да ни избяга. Това няма да го има … след няколко часа. Мухите вече започват да се трупат. Ако от това тука може да се изкопае някоя скрита история, искам да я изкопая.

Лангдън обикаляше полесражението, разглеждаше разровената земя, големите петна, обагрени с тъмночервено, парчетата одрана кожа и страхотните рани по трупа на мъртвата черна мечка. В течение на половин час Брюс обърна по-малко внимание на тези неща, отколкото на еленовия леш. След този половин час той повика Лангдън при балсамовата горичка.

— Нали искаш история — рече планинецът — аз я изкопах за теб, Джими.

Той навлезе между балсамовите дървета и Лангдън го последва. Подир няколко крачки Брюс спря и посочи трапчето, в което Тир бе скрил плячката си. Трапчето бе опръскано с кръв.

— Ти беше прав в догадките си, Джими — каза той. Нашата гризли е месоядна. Снощи е убила един карибу ей там на поляната. Зная, че го е убила гризли, а не черната мечка, защото дирите по края из горичката са дири на гризли. Ела! Ще ти покажа къде се е хвърлила върху елена!

Той поведе Джим обратно към поляната и показа къде Тир е повалил младия мъжкар. Там, където беше пирувал заедно с Мъскуа, имаше много кървави петна и парченца месо.

— Скрила е леша между балсамовите дървета, следкато се е нахранила до насита — продължи Брюс. Тая заран черната мечка е минала оттука, надушила месото и ограбила скривалището. След това нашата гризли се върнала тук и ето какво е станало! Ето ти я нашата история Джим!

— Ами … може ли да се върне тука пак? — пошита Лангдън.

— За нищо на света! — възкликна Брюс. Тя не би докоснала тоя леш, дори да умира от глад. За сега миризмата на това място е направо отрова за нея.

После Брюс остави Лангдън да размишлява самуна бойното поле и отиде да проследи Тир. В сянката на балсамовите дървета Лангдън писа непрекъснато цял час, често ставаше, за да установи нови факти или да провери други, вече открити, а планинецът в това време изкачваше стъпка по стъпка дола. Тир не беше оставил кървави дири, но там където други не биха забелязали нищо, Брюс откриваше следи от минаването му. Когато се върна на мястото, където Лангдън довършваше бележките си, на лицето му бе изписано задоволство.

— Минала е през планината — съобщи накъсо той.

Стана пладне, докато се покатерят по вулканичната кариера и стигнат до пътя на дебелорогите овни, до мястото, откъдето Тир и Мъскуа бяха наблюдавали орела и овците Там се нахраниха и огледаха долината с далекогледа и бинокъла. Брюс дълго мълча. Сетне свали далекогледа и се обърна към Лангдън:

— Срува ми се, че вече доста добре зная района й. Тя се движи из тия две долини, а нашият стан е твърде много на юг Виждаш ли тая гора там долу? Ей там би трябвало да стануваме. Какво ще кажеш, ако се върнем с конете през вододела и се преместим тука?

— И да оставим нашата гризли до утре? — Брюс кимна.

— Не можем да вървим подире й и да оставим рнете вързани в коритото на потока там.

Лангдън прибра бинокъла в калъфа и се изправи. Изведнъж той се скова.

— Какво беше това?

— Аз не чух нищо — отговори Брюс.

За миг двамата останаха един до друг, заслушани. Повей на вятъра изсвири край ушите им и замря.

— Чуваш ли? — пошепна Лангдън и гласът му изведнъж прозвуча възбудено.

— Кучетата! — извика Брюс.

— Да … кучетата!

Те се наведоха напред, обърнали уши към юг и до тях слабо долетя далечният, вълнуващ лай на ердейлските кучета.

Метусин беше дошъл и ги търсеше в долината!