Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (11)

X. ПРЕЗ ПЛАНИНИТЕ

Нито Тир, нито Мъскуа докоснаха месото на карибу след голямата битка. Тир не беше в състояние да яде, а Мъскуа бе толкова възбуден и разтреперан, че не би могъл да преглътне нито един залък. Той продължаваше да ръфа парченцето черна кожа и сумтеше и ръмжеше по невръстния си начин, сякаш довършваше онова, което другият бе започнал. Дълги минути гризли стоя, оборил голямата си глава, и под него се образуваха локвички кръв. Той гледаше надолу към долината. Нямаше почти никакъв вятър — той беше така лек, че едва ли имаше възможност да се каже от коя посока духа. Повеите му се задържаха в долчинките, а по-нависоко, към билата и върховете, той духаше по-силно. От време на време едно от тези високи раздвижвания на въздуха леко се понасяше надолу и преминаваше за няколко мига през долината като голям безшумен полъх, който почти не помръдваше върхарите на балсамовите дървета и смърчовете. Един такъв планински полъх стигна до Тир, когато се беше обърнал на изток. И с него, едва доловима и страшна, долетя миризмата на човека!

С внезапен рев Тир се изтръгна от летаргията, в която си беше позволил за миг да изпадне. Отпуснатите му мускули се стегнаха. Той вдигна глава и подуши вятъра. Мъскуа прекъсна безполезния си двубой с парченцето кожа и също подуши въздуха. Той беше топъл от човешкия дъх, защото Лангдън и Брюс тичаха и се потяха, а миризмата на човешката пот е тежка и се разнася надалеч. Тя изпълни Тир с нова ярост. За втори път тя стигна до него, когато беше ранен и окървавен. Беше вече свързал човешката миризма с рани, а сега това се запечата в съзнанието му с двойна сила. Той се обърна и изръмжа към разпокъсания труп на голямата черна мечка. След това изръмжа заплашително срещу вятъра. Не беше настроен да бяга. В тези мигове, ако Брюс и Лангдън се бяха появили от нагорнището, щеше да се нахвърли върху тях с тази ужасна ярост, която оловото едва ли може да спре и която е дала на неговия род страшното му име.

Но, полъхът премина и последва безметежно спокойствие. Долината бе изпълнена с ромона на течаща вода, свистящите мармоти се обаждаха от камъните си с нежни писукания, горе в зелената равнина яребиците свиреха и се вдигаха на белокрили ята. Тези неща успокоиха Тир, както нежна женска ръка укротява ядосан мъж. Още пет минути той сумтя и ръмжа, докато напразно се мъчеше да долови миризмата отново. Но, сумтенето и ръмженето постепенно стихнаха и накрая гризли се обърна и се запъти бавно към дерето, по което двамата с Мъскуа бяха слезли преди малко. Мъскуа тръгна след Тир.

Долчето или по-право клисурата ги скри от долината, когато се заизкачваха. Дъното беше покрито с камъни и шисти. Раните, получени от Тир в двубоя, противно на раните от куршуми, бяха спрели да кървят след първите няколко минути и той не оставяше предателски червени петна подире си. Клисурата ги изведе при първата безразборно струпана грамада канари на половин път до билото и тука погледът можеше да ги открие още по-трудно, отколкото долу. Те спряха, пиха от вирче, образувало се от снега, топящ се по върховете, и продължиха. Тир не се спря, когато стигнаха издатината, където бяха спали предишната нощ. Този път Мъскуа не беше изморен, когато стигнаха същата издатина. Два дена бяха променили много ме-ченцето със светлокафява муцунка. Не беше вече толкова закръглено и пухкаво, а беше и по-яко. Значително по-яко, започваше да се закалява и под безмилостното опекунство на Тир бързо се превръщаше от мече в млада мечка.

Личеше, че Тир е минавал по тази издатина някога и знае къде отива. Тя се качваше все по-нагоре и по-нагоре по отвесната стена от скали. Пътеката изведе Тир право при голяма цепнатина, едва ли по-широка от тялото му, той мина през нея и се озова пред най-хаотичната и най-стръмна каменна река, която Мъскуа бе виждал. Приличаше на грамадна каменоломня, врязваше се в гората далече долу и стигаше почти до върха на планината над тях. На глед нямаше никаква възможност Мъскуа да мине през хилядите дупки на тази фантастична грамада и когато Тир се заизкачва по първите камъни, мечето спря и заскимтя. За първи път биеше отбой, а когато видя, че Тир не обръща никакво внимание на скимтенето му и си върви напред, обхвана го ужас, то зарева колкото можеше по-силно за помощ и загубило ума и дума, затърси трескаво пътеката между канарите. Сякаш без да забелязва изобщо безизходното положение на Мъскуа, Тир продължи нагоре, докато се отдалечи на цели тридесет разкрача. Тогава спря, обърна се, без да бърза, и зачака.

Това вдъхна смелост на Мъскуа и той задраска, зарови с нокти, използува дори брадичката и зъбите в усилията си да последва гризли. Дотрябваха му цели десет минути да настигне Тир, а когато го стигна, не можеше да си поеме дъх. И тогава, съвсем неочаквано, ужасът му се стопи. Защото Тир стоеше на тясна бяла пътека, сигурна и равна като под. Пътеката беше към осемнадесет инча широка. Беше необикновена пътека с тайнствен вид и като че ли съвсем не на място тука. Човек би рекъл, че тука бе дошла цяла армия работници с чукове и бе натрошила тонове пясъчник и плочник, запълнила пролуките между камъните с чакъл и направила гладък тесен път с настилка, която на места беше ситна като прах и твърда като цимент. Но, вместо с чукове пътеката е била направена от копитата на стотици, а може би и хиляди поколения диви овци. Това бе пътеката на овците през хребета. Първото стадо дебелороги овце може да е проправило пътя, преди Колумб да открие Америка — положително безброй години са били нужни за копитата да направят този гладък път сред канарите! Тир го използуваше като своя магистрала от едната долина в другата, а имаше и други планински твари, които го използуваха като него, пък и по-често. Както Тир стоеше и чакаше Мъскуа да поеме дъх и двамата чуха някакъв чудноват звук, сякаш кискане, да се приближава към тях отгоре. Четиридесет-петдесет стъпки по-нагоре по каменната река пътеката извиваше зад огромен валчест камък и иззад него се появи бавно слизащо по пътеката голямо бодливо свинче.

В целия Северен край съществува закон, който гласи, че човек не следва да убива бодливо свинче. То е „приятелят на загубилия се“, защото блуждаещият и измъчван от глад златотърсач или ловец дори да не срещне нищо друго, винаги ще открие бодливо свинче, а него и дете може да го убие. То е също веселякът на пустошта — най-доволното и най-добродушното и общо взето, най-безобидното животинче, което някога е живяло на този свят. То непрестанно бъбри, дърдори и се киска, а когато е на път, върви като огромен жив игленик и не забелязва нищо наоколо си, сякаш ходи насън. Когато тъкмо този „свинчо“ се зададе срещу Мъскуа и Тир, той безгрижно беседваше сам със себе си и кискащите се звуци, които издаваше, приличаха много на бебешко гукане. Беше невъобразимо тлъст и както се клатушкаше бавно надолу, страничните му и опашните му бодли потракваха по камъните. Очите му бяха устремени към пътеката в неговите крака. Беше дълбоко погълнат и сам той не знаеше от какво. Забеляза Тир, когато се озова само на пет стъпки от него. Тогава в миг се сви на кълбо и няколко секунди гръмогласно се сърди. След това се смълча като сфинкс и само червените му очички наблюдаваха голямата мечка.

Тир не искаше да го убие, но пътеката беше тясна, а той се готвеше да продължи. Пристъпи веднъж-дваж напред, но Свинчо се обърна гърбом към него и се приготви да го шибне със силната си опашка. В тази опашка имаше няколкостотин бодли, а тъй като Тир неведнъж беше влизал в допир с тези бодли, се поколеба. Мъскуа наблюдаваше с любопитство. Още не беше научил урока си, защото иглата, с която си беше набол крака, е била паднал бодил. Тир пристъпи още веднъж и с неочаквано „чък-чък-чък“ — най-злобния звук, който можеше да издаде — Свинчо тръгна напред заднишком и широката му дебела опашка заплющя във въздуха със сила, с която можеше да вкара иглите на четвърт инч в дънера на кое да е дърво. Като не улучи, той отново се сви на кълбо и Тир стъпи настрана върху един камък и го заобиколи. Там се спря да дочака Мъскуа.

Свинчо беше безкрайно доволен от победата си. Той се разви — бодлите му се послегнаха и той заслиза към Мъскуа, подхванал в същото време добродушното си кискале. Инстинктивно мечето се дръпна към края на пътеката и се катурна през ръба. Докато се покатери пак горе, Свинчо го беше отминал с четири-пет стъпки, напълно погълнат от пътешествието си.

Приключението по пътеката на овните още не беше завършило, защото едва Свинчо направи спасителната си маневра, горе иззад големия камък се появи язовец, устремил се по прясната, силно лъхтяща диря на любимото си ястие. Този долен планински разбойник беше три пъти по-голям от Мъскуа, целият от яки мускули, кости, нокти и остри зъби. Имаше бяло петно на носа и на челото, краката му бяха къси и дебели, опашката рунтава, а ноктите на предните лапи почти толкова дълги, колкото на мечка. Тир веднага го поздрави с предупредително ръмжене и язовецът хукна обратно по пътеката да си спасява живота. Междувременно Свинчо бавно и тромаво се клатушкаше надолу, тръгнал да си търси ново пасбище и си бърбореше и пееше, напълно забравил какво се е случило преди една-две минути и без да има представа, че Тир го е спасил от смърт толкова сигурна, колкото ако беше паднал в хиляда стъпки дълбока пропаст.

Почти цяла миля Тир и Мъскуа вървяха по пътеката на дебелорогите овни, докато безкрайните и извивки ги изведоха най-после на самото било на хребета. Бяха не по-малко от три четвърти миля над коритото на потока и на места билото на планината, по което вървеше овнешката пътека, беше толкова тясно, че можеха да гледат надолу и в двете долини. За Мъскуа всичко това представляваше зе-леникавозлатиста мъгла някъде под него. Дълбините изглеждаха безгранични, гората покрай рекичката беше само една черта, а приличащите на градина горички от балсамови и кедрови дървета върху по-далечните склонове можеха да се вземат за много малки купчинки трънки или нискорасли върби. Тука горе имаше и вятър. Той бръскаше мечето със странна настървеност, а пет-шест пъти Мъскуа усети и тайнствената, много неприятна студенина на снега под краката си. На два пъти край него изви огромна птица. Беше най-голямата, която бе виждал някога — орел. Втория път тя прелетя толкова близо, че Мъскуа чу пляскането на крилата и видя голямата свирепа глава и протягащите се надолу нокти. Тир се извъртя към нея и изръмжа. Ако беше там самичък, Мъскуа щеше да се озове в тези кръвожадни нокти. Но, сега, когато закръжи за трети път, орелът беше значително по-ниско от тях. Огромната птица гонеше друга плячка. Миризмата на плячката стигна до Тир и Мъскуа и те спряха.

На около стотина крачки под тях имаше полегато свлачище от меки шисти и на това свлачище, след като се беше нахранило сутринта по-надолу, пладнуваше на припек стадо дебелороги овци. Бяха двадесетина-тридесет, повечето майки с агнета. Три едри овена лежаха на снежна пряспа малко по на изток.

Разтворил шестфутовите си крила като две еднакви ветрила, орелът продължаваше да кръжи беззвучно като перце, носено от вятъра. Овците и дори старите овни не подозираха присъствието му над себе си. Повечето агнета лежаха до майките си, но две-три от по-игривите шътаха по шистите и от време на време се гонеха и весело се закачаха. Хищните очи на орела бяха устремени към тези скокльовци. Изведнъж той литна по-надалеч — на цял изстрел разстояние — право срещу вятъра, сетне грациозно изви обратно и се върна, носен от въздушното течение. И както се приближаваше, като че ли без да движи криле, набираше все по-голяма и по-голяма скорост и се спусна като стрела връз агнетата. Връхлетя и се вдигна като голяма сянка, само едно жалостиво, болезнено изблеиване отбеляза мимолетната му поява … и само две агънца останаха там, където преди бяха три.

На свлачището мигновено настъпи раздвижване. Овците се замятаха насам-натам и заблеяха възбудено. Трите овена скочиха и застанаха като истукани, вдигнали високо големите си, тежко въоръжени глави, и заоглеждаха за нова опасност дълбините под тях и върховете горе. Единият видя Тир и всеки ловец би могъл да чуе от една миля предупредителното басово, стържещо изблеиване, което изгъгри от гърлото му. Щом даде сигнала за опасност, той се втурна надолу по свлачището и в следния миг лавина от копита затрополи надолу по стръмния глинест склон, откъртваше дребни камъчета и големи камъни, които се търкаляха и стро-полясваха надолу с трясък и той непрекъснато нарастваше, понеже стадото повличаше все повече камъни по пътя си. Всичко това беше безкрайно интересно за Мъскуа и той щеше да стаи още дълго и да гледа надолу и да чака да стане още нещо, ако Тир не беше го повел напред.

След известно време пътят на овните заслиза към долината, от горния край на която първите изстрели на Лангдън бяха прогонили Тир. Сега двете мечки бяха шест или осем мили по на север от гората, където ловците бяха уредили постоянния си стан и се запътиха към по-ниските притоци на Скина. Още един час ход и голите шисти и сивите зъбери останаха пак над тях, а те вървяха по зелените им склонове. След скалите, студените ветрове и ужасния блясък, който Мъскуа бе видял в очите на орела, топлата и хубава долина, в която слизаха с Тир все по-ниско и по-ниско, беше рай за него.

А беше съвсем очевидно, че Тир има нещо наум. Сега не блуждаеще. Пресичаше извивките и отминаваше бърдата. С ниско увиснала глава Тир пътуваше непрекъснато на север и дори компас не би могъл да даде по-права посока към долното течение на Скина. Той имаше страхотно съсредоточен вид и Мъскуа, който смело не изоставаше от него, се чудеше дали другарят му няма никога да спре и дали някъде по широкия свят би могло да има за един голям гризли и едно малко мече със светлокафява муцунка нещо по-прекрасно от тези чудесни, залени от слънце склонове, които Тир като че ли толкова много бързаше да напусне.