Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (17)

XVI. ЦИВИЛИЗОВАНЕТО НА МЪСКУА

За голямо облекчение на Мъскуа тримата мъже скоро го оставиха на мира и се заеха с нещо около огъня. Това му даваше случай да избяга и той задърпа и заопъва края на въжето, докато насмалко не се удуши. Най-после се отчая, тръшна се в подножието на балсамовото дърво и взе да наблюдава стана. Беше на не повече от тридесет стъпки от огъня. Брюс си миеше ръцете в брезентов леген. Лангдън си бършеше лицето с кърпа. Близо до огъня бе коленичил Метусин и от големия черен тиган, който държеше над жаравата, се чуваше съскане и църкане на тлъсти еленови пържоли и долиташе може би най-приятната миризма, която Мъскуа някога беше подушвал. Въздухът около него ухаеше на хубави неща. Когато свърши да си бърше лицето, Лангдън отвори някаква консервна кутия. Беше подсладено кондензирано мляко. Той изля бялата течност в легенче и се запъти с него към Мъскуа. Мечето безуспешно се беше опитвало да избяга по земята, докато си прежули врата, сега се покатери на дървото. Покатери се толкова бързо, че Лангдън се изуми и ръмжа и фуча срещу него, докато той сложи легена с млякото там, където Мъскуа щеше горе-долу да падне, когато слезеше. Мечето остана на най-голямата височина, която позволяваше въжето и дълго ловците не му обръщаха никакво внимание. То ги виждаше и ги чуваше да говорят и да обмислят нова кампания срещу Тир.

— Ще трябва да я излъжем след това, което стана днес — заяви Брюс. Не можем вече да я проследим след тая работа, Джими. Можем да я следим до съдния ден и тя винаги ше знае къде сме. Брюс замълча за миг и се ослуша.

— Интересно, че кучетата не се връщат — рече той — дали …

И погледна към Лангдън.

— Не е възможно! — възкликна другарят му, като прочете мисълта в погледа му. Брюс, да не искаш да кажеш, че тая мечка може да ги е убила всичките?

— Излизал съм на много гризли — спокойно отговори планинецът, но никога не съм имал насреща си мечка, по-зла от тая. Джими, тя направи клопка на тия кучета на издатината и подмами онова от тях, което уби на върха. От нея може да се очаква да ги сложи всички натясно и ако това стане …

Той сви многозначително рамене. Лангдън отново се ослуша.

— Ако някои от тях са били още живи до стъмване, би трябвало скоро да се върнат — каза той. Сега съжалявам, съжалявам, че не оставихме кучетата да си стоят у дома.

Брюс мрачнр се засмя.

— Боен късмет, Джими — каза той. Човек не ходи на лов за гризли със салонни кученца и трябва да предвижда, че рано или късно ще загуби някои от тях. Ние се заловихме с мечка, която не е трябвало да закачаме, това е всичко. Тя ни победи.

— Победи нас?

— Искам да кажа, че ни е победила в честна игра и при това ние постъпихме непочтено, като използувахме кучета. Искаш ли я толкоз тая мечка, че да я удариш по моя начин?

Лангдън кимна:

— Какъв е твоят план?

— Трябва да се простиш с разни красиви представи, когато тръгнеш на лов за гризли — започна Брюс, а особено пък когато налетиш на кръвница. Отсега до зимния си сън тая мечка няма да пропусне дори час, без да е проверила какво и носят ветровете. Как? Ще се отбива от пътя и ще обикаля. Обзалагам се, че ако имаше сняг, щеше да откриеш, че се връща по следите си две мили от всеки шест, за да може да подуши дали нещо не я преследва. И ще се движи повечето нощем, а денем ще лежи високо между скалите и шистите. Ако все още искаш да убием нещо, можем да постъпим по два начина и по-добрият от тях е да вървим и да търсим други мечки.

— Което аз не искам да направя, Брюс. Какъв е твоят план да ударим тая гризли?

Брюс замълча, преди да му отвърне.

— Ние вече знаем нейния район с точност до една миля — заговори той след малко. Този район започва от първата седловина, през която минахме, и свършва тука долу, където навлязохме в тази долина. Това са около двайсет и пет мили. Тя не навлиза в планините на запад от тая долина, нито в планините на изток от другата долина и човек да не съм, ако не продължава да обикаля в кръг, докато я преследваме по петите. Сега се движи в южна посока от другата страна на хребета. Ние ще се стаим тука няколко дена и няма да мърдаме. След това ще пратим Метусин през долината оттатък с кучетата, ако има останали живи, а ние ще тръгнем в същото време на юг през тая долина. Единият от нас ще върви по склоновете, а другият в ниското и ще се движим бавно. Схващаш ли? Тая гризли няма да напусне участъка си и е твърде вероятно Метусин да я подгони насреща ни. Ще я оставим да си върви открито, а ние ще дебнем. Мечката не може да мине край двама ни, без да предостави възможност на единия от нас да стреля.

— Звучи добре — съгласи се Лангдън. А мен ме боли и коляното, та нямам нищо против да го полекувам няколко дена.

Едва беше изрекъл тези думи, когато внезапно издрънчаване на буркан и изплашено изпръхтяване на кон, пасящ в ливадата, ги накара и двамата да скочат на крака.

— Утим! — пошепна Метусин с блеснало в светлината на огъня мургаво лице.

— Прав си, кучетата — промълви Брюс и тихичко подсвирна.

Чу се движение в храстите наблизо и след миг две от кучетата се появиха в светлината на огъня. Те се приближиха почти пълзешком по корем, а когато се проснаха в краката на ловците, към тях се присъединиха трето и четвърто.

Не приличаха на глутницата, която беше тръгнала тази сутрин. Хълбоците им бяха дълбоко хлътнали, извитите гръбнаци се бяха изравнили, те бяха изтощени и знаеха, че са претърпели поражение. От тяхната нападателност не бе останало нищо, имаха вид на псета, наказани с камшик. От нощния мрак излезе пето гонче. То куцаше и влачеше раздран преден крак. Главата и гърлото на едно от другите бяха почервенели от кръв. То беше останало с едно око. Всички се свиха страхливо, сякаш очакваха да ги хокат. „Ние се провалихме — казваше позата им, ние сме бити и останахме само толкова.“ Безмълвни, Брюс и Лангдън гледаха кучетата. Ослушваха се … чакаха. Друго не идваше. И тогава двамата се спогледаха.

— Още две липсват — рече Лангдън.

Брюс се обърна към купчина кошници и платнища и измъкна каишките на кучетата. Мъскуа целият трепереше горе на дървото. На няколко крачки от себе си виждаше отново белозъбата глутница, която беше подгонила Тир, а него беше вкарала в цепнатината в скалите. От хората вече не го беше много страх. Те не бяха направили никакъв опит да му сторят зло и той престана да трепва и да ръмжи, когато някой от тях минеше наблизо. Но, кучетата бяха чудовища. Те бяха нападнали Тир. Сигурно го бяха победили, защото Тир избяга. Дървото, за което вързаха Мъскуа, не беше много по-голямо от фиданка и той лежеше на чатал, пет стъпки от земята, когато Метусин поведе едно от кучетата край него. Ердейлът го видя и чаправи неочакван скок, при който изтръгна каишката от ръката на индианеца. Кучето стигна почти до Мъскуа. Тъкмо се канеше да скочи отново, когато Лангдън се спусна напред с яростен вик, хвана кучето за нашийника и с края на каишката здравата го наби. След това го отведе.

Тази постъпка озадачи Мъскуа още повече. Човекът го спаси. Той наби чудовището с червената уста и белите зъби и сега отвеждаше всичките тези чудовища, вързани с въже. На връщане Лангдън спря близо до дървото на Мъскуа и му заговори. Мъскуа остави ръката му да се приближи до една педя, без да посегне да я ухапе. Изведнъж странна и неочаквана тръпка пробягна в него. Докато главата му беше малко извърната, Лангдън смело сложи ръка на рунтавия му гръб. И от това докосване не го заболя! Майка му никога не бе слагала лапата си върху него толкова нежно! В течение на следващите десетина минути Лангдън го допря пет-шест пъти. При първите три-четири пъти Мъскау се озъби и показа два реда блестящи зъби, но не издаде никакъв звук. Постепенно спря дори и да се зъби.

Тогава Лангдън се отдалечи и след малко се върна с къс сурово месо от карибу. Поднесе го близо до носа на Мъскуа. Мечето можеше да го подуши, но се дърпаше назад и най-сетне Лангдън остави месото до легенчето под дървото и се върна при пушещия Брюс.

— Няма да минат дори два дена и то ще яде от ръката ми — каза той.

Не след дълго в стана настъпи тишина. Лангдън, Брюс и индианецът се завиха с одеялата и скоро заспаха. Огънят гаснеше все повече и повече. Скоро остана само една тлееща главня. Бухал забуха малко по-навътре в гората. Ромонът на долината и планините изпълни мирната нощ. Звездите заблестяха по-ярко. В далечината Мъскуа чу трясъка на камък, търколил се по склона. Сега нямаше от какво да се страхува. Всичко освен него мълчеше и спеше и много предпазливо Мъскуа заслиза заднишком от дървото. Стигна подножието, пусна се и наполовина падна в легенчето с кондензирано мляко, та малко от него се разплиска по муцунката му. Без да иска, мечето оплези език да си оближе устните и сладкото лепкаво нещо, което събра по този начин, го изпълни с неочаквано и съвсем изненадващо удоволствие. В течение на четвърт час то се облизва. А после, сякаш тайната на възхитителната амброзия едва сега се разкри пред него, блестящите му очички се спряха жадно на тенекиеното легенче. Мъскуа ое доближи с похвална стратегия и предпазливост, като го обиколи първо от едната страна, после от другата, готов с всеки мускул на тялото за бърз отскок, в случай че легенчето се опита да се нахвърли отгоре му. Най-сетне носът му допря гъстото сладко лакомство и той не вдигна глава, докато не изчезна и последната капка.

Кондензираното мляко се оказа най-голям фактор за цивилизоването на Мъскуа.

То е било липсващата брънка, която свързва някои неща в живия му, малък ум.

Той знаеше, че същата ръка, която го беше допряла тъй нежно, беше сложила и това непознато и чудесно лакомство в подножието на дървото, а същата ръка му беше предложила и месото. Мъскуа не яде от месото, но близа дъното на легенчето, докато го лъсна като огледало на звездната светлина.

Въпреки млякото той все още бе обладан от желанието да избяга, макар че усилията му не бяха толкова буйни и неразумни както преди. Опитът го беше научил, че е безполезно да скача и да се дърпа на въжето, затова сега се залови да го дъвче. Ако беше гризал на едно и също място, може би щеше да се изтръгне на свобода преди съмване, но щом челюстите му се изморяваха, той спираше да си почине, а когато се залавяше отново за работа, обикновено гризеше на друго място. Към полунощ го заболяха венците и Мъскуа съвсем се отказа от усилията си. Свил ое близо до дървото, готов да се покатери при първите признаци на опасност, той зачака утрото. Не мигна цяла нощ. При все че вече не го беше толкова страх, чувствуваше се страшно самотен. Липсваше му Тир и той скимтеше тъй тихо, че хората на няколко крачки от него нямаше да го чуят дори да бяха будни. Ако Пипунаскус беше дошъл сега в стаиа, Мъскуа щеше да го посрещне с радост.

Утрото дойде и Метусин пръв се измъкна изпод одеялата. Той напали огън и това събуди Брюс и Лангдън. Последният, след като се облече, отиде да види Мъскуа. Когато намери легенчето старателно изблизано, изрази задоволството си, като обърна вниманието на другите върху случилото се. Мъскуа се беше покатерил на своя чатал и пак не се възпротиви срещу галещия допир на ръката на Лангдън. Тогава Лангдън извади още една консервна кутия от торба, направена от говежда кожа, и я отвори точно под Мъскуа, та да може той да види как кремавобялата течност изтича в легена. Сетне вдигна легена толкова близо, че млякото докосна носа на мечето и колкото и да се владееше, Мъскуа не можа да задържи езика си в устата. Не се минаха и пет минути и той ядеше от легенчето в ръката на Лангдън! Но когато се доближи Брюс, за да види какво става, мечето се озъби и заръмжа.

— Мечките се привързват повече от кучетата — потвърди Брюс малко по-късно, когато седнаха да закуеят. След няколко дена той ще ходи подире ти като кутренце, Джими.

— Аз вече започвам да обиквам зверчето — отговори Лангдън. Какво беше това, дето ми го разправя за мечките на Джеймисън, Брюс?

— Джеймисън живееше горе в областта Кутиней — започна Брюс. Истински отшелник, така би го нарекъл ти. Слизаше от планината само два пъти в годината, за да си купи храна. Държеше мечки, както човек държи кучета. Години наред имаше една голяма колкото тая, дето я гоним сега. Беше я хванал като мече, а когато я видях аз, тежеше хиляда фунта и ходеше подир Джеймисън навсякъде като куче. Ходеше с него дори и на лов и двамата спяха един до друг край огъня в становете. Джеймисън обичаше мечките и никога не убиваше мечка.

Лангдън мълчеше. След малко каза:

— И аз започвам да ги обиквам, Брюс. Не зная точно защо, но в мечките има нещо, което те кара да ги обичаш. Няма вече да взема живота на други мечки… може би на нито една, след като ударя тая убийца на кучета. Почти съм убеден, че тя ще е последната ми мечка. Изведнъж той стисна юмруци и добави пневно — И само като си помисля, че в цяла Канада няма нито една област, нито един щат на юг от границата, където да съществува забранен сезон за лов на мечки! Това е направо престъпление, Брюс. Мечките спадат към вредния дивеч и може да бъдат изтребвани по всяко време. Може дори да бъдат измъквани от бърлогите заедно с малките им … и … бог да ми е свидетел … и аз съм помагал да ги измъкват! Ние сме зверове, Брюс! Понякога ми се струва, че е почти престъпление човек да носи пушка. И въпреки това продължавам да избивам.

— То е в кръвта ни — изсмя се Брюс, без да се трогне. Познавал ли си някога човек, който да не обича да вижда как умират разни същества, Джими? Няма ли всички до един да отидат да гледат как бесят някого, ако им се удаде случай?

Не се ли трупат като лешояди около умрял кон, за да видят човек, смачкан на пихтия под някоя скала или локомотив? Знаеш ли, Джими, ако нямаше закон, който да ни кара да се страхуваме ние, човеците, щяхме да се избиваме ей тъй, за удоволствие! Като нищо. То е вродено у нас, желанието да убиваме.

— И си изкарваме всичко върху животинския свят — подхвана замислено Лангдън. В края на краищата ние не проявяваме особено съчувствие към себе си, ако едно-две поколения бъдат избити в някоя война, нали? Може да си прав, Брюс. Понеже не можем да убиваме нашите ближни по законен начин, когато изпитваме такова желание, възможно е върховният повелител на живота да ни праща сегиз-тогиз по някоя война, та да наситим временно своята кръвожадност. Хей! Какво, по дяволите, му е станало сега на мечето?

Мъскуа беше се свлякъл откъм срещуположната страна на чатала и се люшкаше като обесен. Лангдън изтича при него, хвана го смело с голите си ръце, прехвърли го през клона и го остави на земята. Мъскуа не посегна да го ухапе, нито изръмжа.

Брюс и Метусин отидоха да разузнаят района към запад и не се върнаха в стана целия ден, а Лангдън остана да си лекува коляното, което беше ударил о един камък предния ден и което се влошаваше, вместо да се подобрява. Той прекара повечето време в обществото на Мъскуа. Отвори една кутия сироп за тиганици и към пладне мечето вече ходеше подир него около дървото и се мъчеше да стигне чинията, която Лангдън държеше така, че Мъскуа да не може да я досегне. След това сядаше и Мъскуа се качваше наполовина в скута му, за да стигне сиропа. В сегашната му възраст привързаността и доверието на Мъскуа се печелеха лесно. Черна мечка в бебешка възраст много прилича на истинско бебе с розово личице и две крачета. Тя обича мляко, обича сладки неща и се стреми да се сгуши по-близо до всяко живо същество, което е добро към нея. Тя е най-обичливото създание на четири крака — кръгло, меко, пухкаво и толкова смешно, че винаги поддържа добро настроение у всички наоколо. Колко пъти през този ден Лангдън се смя до сълзи, особено когато Мъскуа полагаше упорити усилия да се покатери по крака му, за да стигне чинията със сиропа! Колкото до Мъскуа, той беше луд за сироп. Не можеше да си спомни майка му да му е давала някога нещо подобно, пък и Тир не му беше предложил нещо по-хубаво от риба. Късно следобяд Лангдън отвърза въжето на Мъскуа от дървото и го поведе на разходка надолу към потока. Носеше чинията със сиропа, спираше на всеки няколко крачки и оставяше мечето да си лизне от него. След половин час такива хитрини пусна въжето и се запъти към стана. И Мъскуа тръгна подире му! Това беше победно тържество и жилите На Лангдън затуптяха от тръпки на удоволствие, каквото животът му сред природата никога още не беше събуждал в него.

Беше вече късно, когато се върна Метусин и много се изненада, че Брюс още го няма никакъв. Стъмни се и те напалиха огън. Подир час двамата вече привършваха вечерята си, когато Брюс влезе в стана, понесъл нещо, метнато на рамената. Той го хвърли недалече от мястото, където Мъскуа се беше скрил зад дървото си.

— Кожа като кадифе и малко месо за кучетата — каза планинецът. Ударих го с пистолета.

Той седна да яде. След малко Мъскуа предпазливо се доближи до леша, който лежеше превит одве на три-четири стъпки от него. Подуши го и усети някаква странна тръпка. Тогава тихичко заскимтя и забута с нос меката козина, от която още лъхаше топлината на живота. И за известно време остана много тих.

Защото това, което Брюс беше донесъл в стана и захвърлил в подножието на неговото дърво, бе трупът на малкия Пипунаскус!