Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (5)

IV. ПЛАНОВЕТЕ НА ЛОВЦИТЕ

На края на балсамовата и смърчова гора Лангдън и Ото седяха и пушеха лулите си след вечеря, в краката им тлееше прегорял огън. Нощният въздух по тези по-високи места беше станал студеничък и Брюс се понадигна, колкото да хвърли още един наръч сухи смърчови клони върху жаравата. Сетне изтегна отново дългата си снага, с глава и рамене, подпрени удобно на дънера на едно дърво, и се изкиска за петнадесети път.

— Кискай се, да те звемат мътните! — изръмжа Лангдън. Казвам ти, че го ударих два пъти, Брюс … най-малко два пъти, а бях в дяволски неблагоприятно положение!

— Особено когато мечокът гледаше надолу към тебе и ти се хилеше в лицето — отвърна Брюс, когото несполуката на Лангдън забавляваше безкрайно много.

Джими, от това разстояние щеше да можеш, кажи-речи, да го убиеш с камък!

— Пушката беше под мене — обясни Лангдън за дванадесети път.

— Което не е най-подходящото място да си държиш пушката, щом си тръгнал на лов за гризли — напомни му Брюс.

— Долчето беше страхотно стръмно. Трябваше да забивам и крака и ръце в камънака. Ако беше още малко по-стръмно, щях да прибягна и до зъбите.

Лангдън изправи гръб, изтръска пепелта от лулата и я натъпка наново с тютюн.

— Брюс, това е най-голямата гризли в Скалистите планини!

— Кожата щеше да седи чудесно в ергенската ти стая, Джими, ако пушката случайно не беше под тебе.

— И тя ще бъде в ергенската ми стая в крайна сметка — заяви Лангдън.

Аз реших. Ще се спрем на постоянен стан тука. Ще я ударя тая гризли, дори да я гоня цялото лято. Предпочитам да ударя нея, отколкото други десет мечки в планините Файърпан. Беше девет фута и нито инч по-малко! Главата й колкото две крини, а козината по рамената дълга четири инча. Не съм сигурен дали съжалявам, че не я убих. Тя е ранена и положително ще се пази от нас. Ще падне доста смях, докато я ударим.

— И то какъв смях! — съгласи се Брюс. Особено ако я срещнеш пак до една седмица или десетина дена, преди да са й заздравели раните от куршумите. Гледай тогава пушката да не е отново под тебе, Джими!

— Какво ще кажеш, да спрем тука на постоянен стан?

— По-хубаво от това място не можем да намерим. Предостатъчно прясно месо, хубава паша и чудесна вода. — След миг додаде: — Беше доста сериозно ранена. Много силно и течеше кръвта горе.

На светлината на огъня Лангдън се залови да чисти пушката си.

— Смяташ, че тя ще се измете оттука … ще напусне тоя край?

От Брюс се изтръгна презрително сумтене.

— Да се измете? Да избяга? Може би щеше да го направи, ако беше черна мечка. Но това е гризли, господарят на този край. Навярно ще отбягва за известно време тая долина, но можеш смело да се обзаложиш, че няма да се изсели. Колкото по-лошо раниш гризли, толкова повече се разярява и ако продължаваш да стреляш по нея, продължава да се разярява, докато не падне мъртва. Ако наистина много искаш тая мечка, ще я ударим като нищо.

— Искам я! — повтори подчертано Лангдън. Тя ще постави рекорд с размерите си или мен не ме бива да преценявам. Искам я и я искам много, Брюс! Мислиш ли, че ще успеем да я проследим сутринта?

Брюс поклати глава.

— То няма да е проследяване — рече той. То ще е просто преследване. След катоя ранят, гризли не спира на едно място Тя не напуска своя участък, нито се показва на открити склонове като оня ей там. Метусин трябва да ни стигне с кучетата след три-четири дена, а като я пуснем в действие тая глутница ердейли, ще стане наистина интересно.

Лангдън провери лъснатата цев на пушката си срещу огъня и каза колебливо:

— Все се съмнявам в Метусин от една седмица насам ние минахме през някои много пресечени местности.

— Тоя стар планинец би могъл да върви по дирята ни, ако пътувахме и по голи скали — заяви с увереност Брюс. Метусин ще е тука след три дена, стига кучетата да не си тикат носовете в прекалено много бодливи свинчета. А когато те дойдат … — Планинецът се изправи и се протегна с цялата си мършава снага. Ще прекараме така, както никога още не сме прекарвали — заключи той. Да ти кажа, предполагам, че тия планини са таткова пълни с мечки, щото и десетте ни кучета ще бъдат избити само за една седмица. Хващаш ли се на бас?

Лангдън с щракване сглоби пушката си.

— Аз искам само една мечка — отговори той, без да обърне внимание ла предложението за бас — и си мисля, че ще я ударим утре. Ти си специалист по мечките в експелинията, Брюс, но аз смятам, че е била ранена твърде сериозно, за да стигне далече.

Те бяха приготвили две легла от меки балсамови клони близо до огъня и сега Лангдън последва примера на другаря си и се зае да си постеле одеялата. Бяха прекарали тежък ден и пет минути след като се изтегна, той вече спеше. И още спеше, когато Брюс се измъкна изпод одеялата в зори. Без да събужда другаря си, младият планинец обу ботушите и гази четвърт миля в едра роса, докато намери конете. Когато се завърна подир половин час, той доведе Дишпан и яздитните коне. Лангдън беше станал и палеше огън.

Джим често си напомняше, че ето такива сутрини му бяха помогнали да разочарова лекарите и да се отърве от гроба. Този юни ставаха точно осем години, откакто беше дошъл на Север за първи път с хлътнали гърди и загубен бял дроб.

— Вървете, щом настоявате, млади човече — беше му казал единият от лекарите, но вие отивате там на собственото си погребение.

А сега гръдната му обиколка се беше увеличила с пет инча и беше як като пън. Първите розови отблясъци на слънцето пъплеха по планинските върхове. Въздухът бе изпълнен със сладкия дъх на цветя, роса и всичко, което расте, а белите дробове поемаха дълбоко кислород, наситен със свежия парфюм на балсама. Лангдън проявяваше по-неедържано радостта ой от тоя живот сред природата.

Тя събуждаше у него желанието да вика, да пее, да свири. Ала той се възпираше тази сутрин. Ловът вълнуваше кръвта му. Вълнуваше и кръвта на Ото, но по-умерено. Докато Брюс оседлаваше конете, Лангдън направи питите. Беше станал специалист в онова, което наричаше печене на „див хляб“ и неговият метод се отличаваше с двойното предимство да пести и продукти и време. Той отвори чувал от дебело платно, направи в брашното дупка с двата си свити юмрука, напълни отчасти дупката с една чаша вода и половин чаша мас от карибу, добави супена лъжица бакпулвер и три щипки сол и започна да меси. След пет минути питите бяха в голямата тенекиена фурничка, а след още половин час овнешките пържоли бяха опържени, картофите готови, а питките опечени и златистокафяви.

Слънцето тъкмо се показваше на изток, когато те излязоха от стана. През долината минаха на коне, но по склона се изкачиха пеша, а конете послушно ги последваха. Да се намери дирята на Тир, не представляваше трудност. Там, където се беше спрял да изръмжи предизвикателно срещу неприятелите си, имаше големи червени пръски по земята; от това място до върха ловците вървяха по непрекъсната кървава следа. Докато слизаха в другата долина, на три пъти откриваха къде Тир се е спирал и всеки път виждаха локва кръв, попила в земята или потекла по скалата. Минаха през гората и стигнаха при потока. Тука, на ивица сбит черен пясък, следите от лапите на Тир ги накараха да се спрат. Брюс зяпна. От Лангдън се изтръгна възглас на изумление и без да размени дума с другаря си, той измъкна джобната си рулетка и коленичи пред една от следите.

— Петнадесет инча и четвърт! — смая се той.

— Премери още една — каза Брюс.

— Петнадесет и … половина! Брюс погледна нагоре по пролома.

— Най-голямата, която някога съм виждал, беше четиринайсет и половина — забеляза той и в гласа му прозвуча нотка на страхопочитание. Тая мечка е била ударена горе край Атабаска и се смяташе за най-голямата, убита някога в Британска Колумбия. Джими, тая тука я надминава!

Те продължиха пътя си и пак измериха следите край първия вир, където мечката си беше мила раните. В измерванията нямаше никаква разлика. След това намираха кървави петна само тук-таме. Беше десет часът, когато се натъкнаха на глинестата локва и видяха къде Тир е лежал в нея.

— Била е доста зле — каза Брюс с тих глас. Прекарала е тука почти цялата нощ.

Движени от същия подтик и същата мисъл, двамата погледнаха напред. Половин миля по-нататък планините се доближаваха така, че проломът между тях бе тъмен и неогрян от слънце.

— Била е доста зле — повтори Брюс, все още загледан напред. Може би ще е по-добре да вържем конете и ца продължим сами. Не е изключено да е там.

Те вързаха конете за нискорасли кедри и освободиха Дишпан от нейния товар.

Сетне, с пушките в пълна готовност, наострили уши и очи, ловците предпазливо се заизкачваха в безмълвието и мрака на пролома.