Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (10)

IX. ТИР ВЛИЗА В ДВУБОИ

Издатината, където лежаха Тир и Мъскуа, светна от първия блясък на утринното слънце, а колкото по-нагоре се издигаше то, на издатината ставаше все по-топло и по-топло и Тир, когато се събуди, само се изтегна и не се и опита да стане. След раняването и „сапус ууин“, и гощавката в долината той се чувствуваше безкрайно бодър и облекчен и съвсем не бързаше да напусне това кътче, заляно със златна слънчева светлина. Дълго време разглежда съсредоточено и любопитно Мъскуа. В нощния хлад меченцето се беше сгушило между топлите му предни лапи и още лежеше там, и по бебешки скимтеше насън. След малко Тир направи нещо, което никога не беше правил преди — той леко подуши мекото клъбце между лапите си и само веднъж големият му плосък червен език допря муцунката на мечето. Мъскуа, който може би още сънуваше майка си, се сгуши още по-близо. Както малки бели деца са печелили сърцата на диваци, които тъкмо са се канели да Ги убият, така и Мъскуа бе някак странно навлязъл в живота на Тир. Големият гризли все още недоумяваше. Той не само се бореше против някаква необяснима неприязън към всякакви мечета изобщо, но и против затвърдените навици на десетгодишна самота. Въпреки всичко започваше да схваща, че има нещо много приятно и приветливо в близостта на Мъскуа. С идването на човека едно ново чувство бе навлязло в съществуването му — може би само искра от чувство. Докато имаш врагове и се изправяш пред опасности, не можеш напълно да оцениш дружбата и е възможно Тир, който сега за първи път се сблъскваше с истински неприятели и истинска опасност, да започваше да разбира значението на дружбата. Освен това наближаваше и сезонът на съешаването, а около Мъскуа се носеше и миризмата на майка му. Затова, докато Мъскуа продължаваше да се припича и да сънува, огрян от слънцето, Тир изпитваше все по-голямо и по-голямо задоволство.

Погледна надолу към долината, блеснала от капките на нощния дъжд, и не видя нищо, което да събуди недоволство. Подуши въздуха и той беше изпълнен с неосквернен сладък дъх на растяща трева, цветя, балсамови дървета и чиста вода направо от облаците. Тогава заблиза раната си и това негово движение събуди Мъскуа. Мечето повдигна глава. Попримига малко срещу слънцето, след това потърка сънливо муцунката с лапичките си и се изправи. Както всички хлапета, той беше готов за нов ден въпреки несгодите и бедите на предишния. Докато Тир продължаваше да лежи спокойно и да гледа надолу към долината, Мъскуа се зае с изследване на цепнатините в отвесната скала и се запре-мята между камъните на издатината. От долината Тир вдигна очи към мечето. Положително, докато наблюдаваше лудориите и премятанията на Мъскуа сред канарите, позата му изразяваше любопитство. Сетне тромаво се вдигна и се отърси. Поне пет минути прав гледа надолу към долината и души вятъра, неподвижен, сякаш издялан от камък. А Мъскуа, наострил ушенца, дойде и застана до него, като поглеждаше с острите си очички от Тир към огряната от слънце шир, после пак към Тир, сякаш се чудеше какво ли ще стане сега.

Големият гризли отговори на въпроса му. Той сви покрай скалистата издатина и заслиза в долината, а Мъскуа тръгна по петите му, също както го беше следвал предишния ден. Мечето се чувствуваше два пъти по-голямо и най-малко два пъти по-силно, отколкото миналия ден и вече не го преследваше този неприятен копнеж за майчиното му мляко. Тир го беше школувал бързо и то беше вече месоядно.

И знаеше, че се връщат там, където бяха пирували предишната вечер.

Бяха изминали половината разстояние по надолнището, когато вятърът донесе нещо на Тир и дълбоко от гърдите му се изтръгна ръмжене, той спря за миг и гъстата яка на врата му враждебно настръхна. Мирисът, който беше доловил, идваше от посоката на скривалището му и беше дъх, който Тир не беше настроен да търпи точно в тази местност. Той силно усещаше присъствието на друга мечка. Това нямаше да го развълнува при обикновени условия, а нямаше да го развълнува и сега, ако появилата се мечка беше женска. Но миризмата беше на мъжка мечка и се носеше силно по прорязан в скалите пролом, който слизаше направо към балсамовата горичка, където беше скрил елена. Тир не се спря да си задава някакви въпроси. Той заслиза толкова бързо, ръмжейки полугласно вървешком, че Мъскуа трябваше да полага големи усилия, за да не изостане. Те не се спряха, докато не стигнаха края на поляната, откъдето се виждаше езерото и балсамовите дървета, и Мъскуа запъхтяно дишаше с увиснала долна челюст. После ушите му щръкнаха напред, той се вторачи и изведнъж всичките мускули на малкото му телце се стегнаха.

Седемдесет и пет крачки под тях ограбваха тяхното скривалище. Крадецът беше огромна черна мечка. Този разбойник бе великолепен. Беше към триста фунта по-лек от Тир, но имаше почти същия ръст и на слънцето кожухът му блестеше с кадифената лъскавина на самура — най-едрата и най-дръзката мечка, нахълтвала във владенията на Тир от много дни насам. Беше измъкнала леша на карибу от скривалището и когато Тир и Мъскуа погледнаха към него, тя ядеше от месото.

След миг Мъскуа загледа въпросително Тир. Като че ли го питаше: „Какво ще правим? Той ни е откраднал закуската!“

Бавно и много предпазливо Тир заслиза последните седемдесет и пет крачки. Изглеждаше, че не бърза сега. Когато стигна края на ливадата, на около тридесет-четириде-сет крачки от едрия нашественик, той отново спря. Нямаше нищо особено застрашително в държането му, но яката на неговите рамене беше по-голяма, отколкото Мъскуа я бе видял преди. Черната мечка вдигна очи от гощавката си и половин минута двамата се измерваха с поглед. С бавно, махалообразно движение огромната глава на гризли се залюшка от една страна на друга; черната мечка стоеше неподвижна като сфинкс. На четири-пет стъпки от Тир стоеше Мъскуа. Някак си по момчешки той разбираше, че много скоро нещо ще се случи и пак по момчешки беше готов да подвие смешната си опашчица и да побегне с Тир или да се спусне напред и се бие заедно с него. Това махалообразно люшкане на главата на Тир странно привличаше погледа му. Цялата природа разбираше това люшкане. Човекът се беше научил да го разбира. „Внимавай, когато гризли заклати глава!“ — е първото правило на ловеца на мечки в планините. Голямата черна мечка го разбираше и както другите мечки във владенията на Тир трябваше да се по-отдръпне заднишком, да се обърне кръгом и да си плюе на краката. Тир и даде достатъчно време.

Но черната мечка беше нова в долината и не само това — беше силна, може би не познала поражение и господарувала в свое собствено ло-вище. Тя не отстъпи. И първото заплашително ръмжене, разменено от двете, бе на черната мечка.

Пак бавно и неприпряно Тир продължи напред — право срещу крадеца. Мъскуа го последва до половината път, а след това спря и приклекна по коремче. На десетина стъпки от леша Тир се поспря отново и сега огромната му глава се залюшка напред-назад по-бързо и ниско тътнещо гъргорене се изтръгна от полуотворените му челюсти. Черната мечка оголи белите си като слонова кост зъби и Мъскуа из-скимтя. Тир пак продължи напред, стъпка по стъпка, и сега зяпналата му уста почти допираше земята, а огромното му тяло се присвиваше надолу. И въпреки това черният грабител не побягна.

Когато ги разделяше не повече от един разкрач, настъпи пауза. Може би за тридесетина секунди те приличаха на двама озлобени мъже, всеки от които се мъчи да всее страх в душата на другия с твърдостта на погледа си. Мъскуа трепереше като от треска и скимтеше тихичко и без прекъсване, и това скимтене стигна до ушите на Тир. Това, което се случи сетне, започна толкова бързо, че Мъскуа онемя от ужас и остана да лежи, притиснал се до земята, неподвижен като камък. С този стържещ, ръмжащ рев на гризли, който не прилича на никой друг вик на звяр в света, Тир се нахвърли върху черната мечка. Тя се понадигна на задните си крака само толкова, колкото да може лесно да падне по гръб, когато се срещнат гърди с гърди. Тя се търколи на гърба си, но Тир бе твърде стар боец, за да се изложи на този първи, злобен, раздиращ удар на задния крак на черната мечка и заби четирите си дълги, разкъсващи месото зъби до костта в рамото на врага. В същото време нанесе страхотен разсичащ удар с лявата си лапа. Но, Тир беше копач и ноктите му бяха затъпени; черната мечка не беше копач, а катерач по дървета и нейните нокти бяха като ножове. И като ножове се забиха в раненото рамо на Тир, и от него наново рукна кръв.

С рев, който сякаш разтресе земята, огромният гризли отскочи назад и се изправи в целия си асполински ръст. Беше предупредил черната мечка. Дори след първата им схватка неприятелят му би могъл да се оттегли и той нямаше да го преследва. Сега това беше бой до смърт! Черната мечка не само беше ограбила скривалището му. Тя беше отворила старата му рана — раната от човека! До преди една минута Тир се беше борил за право и справедливост, без голямо озлобление или желание да убива. Сега беше страхотен. Устата му зееше, две педи от челюст до челюст; устните му се бяха дръпнали така, че оголваха белите му зъби и червените венци; на ноздрите му като върви се бяха изпънали мускули, а между очите се образува гънка като резка, изсечена с брадва върху дънера на някой бор. Очите му светеха с блясъка на червени гранати и зеленикавочер-вените зеници почти не личеха поради горящия в тях свиреп огън. Човек, изправил се срещу Тир в този миг, щеше да разбере, че само един от двамата ще излезе жив от борбата.

Тир не беше „стоящ“ борец. Някакви шест-седем секунди той остана изправен, но щом черната мечка направи крачка напред, веднага се отпусна на четири крака. Черната мечка го посрещна на половин път и след това в течение на много минути Мъскуа се притискаше все повече и повече до земята и с блеснали очи наблюдаваше двубоя. А този двубой беше страхотен. Беше такъв, какъвто може да се види само в джунглите и в планините и екотът му се носеше надлъж и шир по долината. Като човеци двата исполински звяра използуваха мощните си предни лапи и в същото време деряха и късаха със задните крака. В течение на две минути те останаха вкопчани в смъртна прегръдка и се търкаляха на земята ту единият отдолу, ту другият. Черната, мечка свирепо дереше с нокти. Тир прибягваше главно до зъбите и до страшния си заден десен крак. С предните си лапи не се и опитваше да дере, но ги използуваше, за да държи и да поваля неприятеля. Стремеше се да попадне отдолу, както се беше хвърлил под изтърбушения от него карибу. Той току забиваше дългите си зъби в месото на врага, но в боя със зъби черната мечка беше по-бърза от него и просто късаше дясното му рамо на парчета, когато челюстите им се срещнеха във въздуха. Мъскуа чуваше тракането на челюстите, чуваше как скърцат зъби срещу зъби, противното хрущене на кости; после изведнъж видя черната катурната на едната си страна, сякаш с пречупен врат и Тир я хвана за гърлото.

Въпреки всичко черната мечка се биеше, но зиналата й кървяща уста беше безсилна сега, след като гризли стигна с огромните си челюсти вратните й вени. Мъскуа се изправи. Още потреперваше, но от ново и странно чувство. Това не беше игра, както си бяха играли той и майка му. За първи път гледаше битка и възбудата от нея разпали и раздвижи кръвта в малкото му телце. Със слабо, бебешко изръмжаване той се втурна напред. Зъбите му се забиха немощно в гъстата козина и дебелата кожа на бута на черната мечка. Мъскуа дърпаше и ръмжеше, опираше се с четирите си крака и теглеше своята стиска козина, изпълнен със сляпа и необяснима ярост. Черната мечка се извъртя по гръб и един от задните и крака порна Тир от гърдите до слабините. Този удар щеше да изтърбуши един елен или карибу. Той остави зейнала, кървяща рана, дълга три стъпки. Преди врагът да може да го повтори, гризли се изви настрана и ударът закачи Мъскуа. Плоското стъпало на черната мечка го плесна и той изхвръкна на двадесетина стъпки като камък от прашка.

Не беше ранен, а само зашеметен.

В същия миг Тир пусна гърлото на врага и се дръпна две-три стъпки настрана. От него капеше кръв. Рамената, гърдите и вратът на черната мечка бяха напоени с кръв: огромни парчета месо бяха откъснати от тялото й. Тя понечи да се вдигне, но Тир се нахвърли отгоре й отново. Този път сполучи с най-смъртоносната си хватка. Огромните му челюсти изщракаха и стиснаха по най-убийствен начин горната част от носа на черната мечка. Едно страхотно остро изхрущяване и двубоят свърши. Черната мечка не би могла да остане жива след това. Но, на Тир това не беше известно. Сега за него беше лесно да раздира с подобните на ножове нокти на задните си крака. Той продължи да тъпче и да къса, десет минути след като черната мечка беше умряла. А когато най-после спря, полесражението представляваше страшна гледка. Земята беше разровена и червена, покрита с големи късове черна кожа и месо, а черната мечка — с разпран открай докрай корем.

На две мили от това място, напрегнати и пребледнели, затаили дъх, Лангдън и Брюс гледаха с далекогледа и бинокъла, клекнали до един камък на склона. От това разстояние наблюдаваха ужасяващата гледка, но не можеха да видят мечето. Когато Тир ое изправи, запъхтян и облян в кръв, над бездиханния си неприятел, Лангдън свали бинокъла от очите си.

— Боже мой! — промълви той.

Брюс скочи на крака и се провикна:

— Хайде! Черната мечка е мъртва! Ако побързаме, може да ударим нашата гризли!

А долу на поляната Мъскуа изтича при Тир с парченце топла черна кожа в зъбите, Тир наведе голямата си кървяща глава и само веднъж червеният му език се подаде навън и погали муцунката на Мъскуа. Защото мечето със светлокафявата муцунка беше проявило доблест и може би Тир беше видял и разбрал.