Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (19)

XVIII. МИЛОСТТА НА СИЛНИЯ

Пресекливо, задавящо се дишане — сподавен звук, който едва ли би могъл да се сметне за вик — беше всичко, което се изтръгна от устата на Лангдън, когато видя да го гледа чудовищната гризли. Десетте последвали секунди му се сториха десет часа. Първата му мисъл беше, че е безсилен — съвършено безсилен. Не можеше дори да побегне, защото зад гърба си имаше каменна стена. Не можеше да се хвърли към долината, защото отпред зееше отвесна пропаст от стотина стъпки. Беше загубен. Стана му ясно, че се е изправил лице срещу лице със смъртта — смърт страшна, както тази, постигнала кучетата, че доживява броени секунди от живота си. И все пак в тези последни мигове той не загуби ума и дума от страх. Забеляза дори колко червени са отмъстителните очи на голямата гризли. Видя голия белег през гърба й, където бе бръснал един от неговите куршуми. Видя незараснало място, където друг негов куршум бе разкъсал рамото на Тир. И повярва, когато забеляза всичко това, че Тир преднамерено го е проследил, че е тръгнал подире му по издатината и го е хванал натясно там, за да си плати с пълна мяра за всички страдания, които му бе причинил.

И ето, Тир пристъпи напред — само една крачка. Сетне със своето бавно и грациозно движение се изправи в целия си ръст. Дори и в този миг Лангдън си помисли, че гризли е великолепна. Сам той не се помръдваше, а гледаше, без да мигне, нагоре, в очите на Тир и беше решил какво ще направи, когато огромният звяр се хвърли напред. Ще скочи през ръба. Там долу имаше едно на хиляда вероятност да оживее. Можеше да има някой праг или издатина, които да спрат падането му.

А Тир внезапно, неочаквано беше се натъкнал на човек! Това бе съществото, което го преследва, което му причини болка и той беше толкова близо, че можеше да протегне лапа и да го смаже! И колко слаб, пребледнял и свит изглеждаше човекът сега! Къде беше загадъчната му гръмотевица? Къде беше парещата му светкавица? Защо не издаваше нито звук? Дори и едно куче щеше да направи нещо повече, отколкото това същество, защото кучето щеше да се озъби, щеше да Заръмжи, Щеше да се бие. Но, това нещо, което беше човек, не правеше нищо! И голямо съмнение бавно нахлу в тежката глава на Тир. Нима наистина болката му е била причинена от това свито, безобидно, ужасено нещо? От него идеше миризмата на човек. Миризмата беше силна. И въпреки всичко този път заедно с нея не идваше никаква болка.

И тогава пак така бавно Тир се отпусна на четири крака. Загледа втренчено човека. Ако се беше помръднал, Лангдън щеше да умре. Но, Тир не беше, както човекът, убиец. Още половин минута почака да го заболи, да види някакъв признак на заплаха. Но, не дойде нито едното, нито другото и той се озадачи. Носът му задуши земята и Лангдън видя да се вдига прах там, където премина горещият дъх на огромната гризли. А след това още тридесет дълги и ужасни секунди мечката и човекът се гледаха един друг. Сетне, много бавно — сякаш обзет от съмнение, — Тир наполовина се обърна. Изръмжа. Притвори уста. Все пак за него нямаше основание да се бие, защото този свил се бледолик пигмей, приклекнал на скалата, не направи никакво движение, с което да го извика на бой. Той виждаше, че няма накъде да продължи, защото издатината бе преградена от отвесен скат. Да беше имало пътека, историята можеше да свърши другояче за Лангдън. Но, сега Тир бавно изчезна в посоката, от която беше дошъл, провисил ниско огромната си глава, а дългите му нокти тракаха като кастанети от слонова кост при всяка крачка.

Едва тогава на Лангдън му се стори, че може да диша отново и че сърцето му започва пак да бие. Той дълбоко пое дъх, сякаш изхлипа. Изправи се, но краката като че ли не го държеха. Почака — минута, две, три, след това предпазливо се примъкна до завоя на издатината, зад който беше изчезнал Тир. Скалите бяха пусти и той тръгна обратно по стъпките си към зелената седловина, като се вглеждаше и ослушваше и все още стискаше счупените части на пушката си. Когато стигна ръба на равнището, Лангдън залегна зад огромен камък. На триста крачки от него Тир бавно се клатушкаше през горния край на падината към източната долина. Едва след като той се появи на оттатъшния край на котловинката и изчезна отново, Лангдън тръгна напред. Когато стигна склона, на който беше спънал коня си, Тир вече не се виждаше. Конят беше там, където го беше оставил Джим. Чак когато го възседна, той се почувствува съвсем сигурен. Тогава се изсмя с нервен, пресеклив, радостен смях, огледа долината и натъпка лулата си с тютюн.

— Ех ти, не мечка, а бог на мечките! — прошепна той и всяка жилка в него затрептя от чудно възбуждение, когато за първи път намери сили пак да проговори. Ти … ти, чудовище със сърце, по-голямо от човешкото! И след това добави полугласно, сякаш не си даваше сметка, че говори: Ако аз бях хванал тебе, ей тъй натясно, щях да те убия! А ти … ти ме притисна до стената и ме остави да живея!

Лангдън яздеше към стана и постепенно му ставаше ясно, че този ден е довел докрай голямата промяна, която назряваше в него. Беше срещнал Царя на планините, както малцина са го срещали. Беше стоял лице срещу лице със смъртта и в последния миг четириногото същество, което гони и ранява, се показа милостиво. Смяташе, че Брюс няма да го разбере — не би могъл да го разбере, но за него този ден и този час бяха добили значение, което нямаше да забрави до края на живота си. Знаеше, че отсега нататък никога вече не ще отиде на лов, за да вземе живота на Тир, нито живота на някой друг от неговия род.

Той стигна в стана, сготви си обед и докато ядеше в компанията на Мъскуа, замисляше нови планове за идущите дни и седмици. Щеше да изпрати Брюс да догони Метусин на другия ден и нямаше вече да преследват голямата гризли. Щяха да продължат към Скина и може би чак до басейна на Юкон, а след това, някъде в началото на септември, да се отбият на изток, в царството на карибу и да поемат обратно към цивилизования свят през прериите от другата страна на Скалистите планини. Щеше да вземе Мъскуа с тях. В страната на хората и градовете двамата щяха да бъдат големи приятели. И съвсем не помисли в този миг какво щеше да означава това за Мъскуа.

Беше два часът и той все още мечтаеше за новите и непознати пътища на Север, когато един звук го сепна и разтревожи. Няколко минути не му обърна внимание, защото му се стори, че този звук е само част от напевния ромон на долината. Но, бавно и постепенно този звук надделя над ромона и най-после Лангдън стана от мястото, където седеше, облегнал гръб на едно дърво и излезе от горичката на открито, където можеше да чува по-добре. Мъскуа тръгна подир него и когато Лангдън спря, мечето със светлокафявата муцунка също спря. Ушичките му любопитно щръкнаха напред. Той обърна глава на север. Това беше посоката, от която идваше звукът.

В следващия миг Лангдън го позна и въпреки това си каза, че ушите му трябва да го лъжат. Не можеше да бъде кучешки лай! По това време Метусин и Брюс с кучетата бяха далече на юг. Поне Метусин би трябвало да бъде натам, а Брюс сигурно се връщаше в лагера! Скоро звукът стана по-ясен и най-после Лангдън разбра, че не се е излъгал. Кучетата идваха нагоре по долината. Нещо беше накарало Брюс и Метусин да тръгнат на север вместо на юг. И кучетата джафкаха — това свирепо, разгорещено баукане, което му подсказваше, че пак са попаднали на прясна диря. Внезапно той целия изтръпна. В цялата долина, на длъж и шир, можеше да има само едно живо същество, по чиято диря Брюс би пуснал кучетата и това беше голямата гризли!

Още няколко минути Лангдън стоя и се ослушва. Сетне забърза обратно и стана, върза Мъскуа за неговото дърво, взе си друга пушка и отново оседла коня. След пет минути препускаше към хребета; където малко преди това Тир му беше подарил живота.