Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (3)

II. НАШЕСТВЕНИЦИТЕ

Една миля по-надолу Джим Лангдън спря коня си, където смърчовата и балсамова гора оредяваше в началото на една долчинка, погледна напред със затаен дъх, а след това с шумна въздишка на удоволствие преметна десния си крак така, че коляното обхвана удобно предния лък на седлото, и зачака. Двеста-триста крачки зад него, все още невидим в гъстака, Ото не можеше да се справи с Дишпан, опърничава товарна кобилка. Лангдън весело се усмихна, заслушан в крясъците, с които другарят му заплашваше Дишпан с всички познати видове мъчения и наказания — от незабавно изтърбушване до по-милостивата закана да й пръсне главата с тояга. Усмихна се, защото речникът на Ото, с помощта на който последният описваше ужасите, надвиснали вечно над главите на загладените му и съвсем нехаещи за него товарни коне, беше едно от най-големите му удоволствия. Той знаеше, че ако Дишпан реши да се премята презглава, както е пристегната с денк на гърба, едрият, добродушен Брюс Ото няма да направи нищо повече, освен да прогърми небето със страхотните си, смразяващи кръвта протести. Един след друг шестте коня от техния керван излязоха от гората, а последен зад тях се появи планинецът. Той седеше на седлото като полуотпусната пружина — поза, породена от годините, прекарани в планините и поради известно затруднение да разположи изящно своите шест фута и два инча мускули и кости върху гърба на дребното планинско конче. Когато той се появи, Лангдън слезе от коня и пак обърна очи нагоре към долината. Наболата му руса брада не можеше да прикрие тъмния загар на лицето, добит от много седмици, прекарани на слънце в планината. Беше разкопчал ризата си отпред и открил врата, потъмнял от зной и вятър. Очите му бяха синьо-сиви, остри н проницателни и сега се взираха в местността пред него с радостната съсредоточеност на ловец и любител на приключения. Беше тридесет и пет годишен. Част от живота си прекарваше из диви места. През останалото време пишеше за нещата, които бе установил там. Другарят му беше пет години по-млад, но го превъзхождаше с цели шест инча анатомия, ако тези допълнителни инчове можеше да се приемат за предимство. Брюс смяташе, че не са. „Проклетията е там, че все още продължавам да раста!“ — често обясняваше той.

Сега Брюс настигна другаря си и се смъкна от кончето. Лангдън посочи напред.

— Виждал ли си някога по-прекрасна гледка? — попита той.

— Хубава местност — съгласи се Брюс. И е чудесно място за стануване, Джим.

По тия места трябва да има карибу и мечки. Ние имаме нужда от прясно месо. Хайде, дай ми едно огънче, моля ти се.

За тях беше станало навик да палят лулите си с една клечка кибрит, когато това беше възможно. Те извършиха и сега тази церемония, докато обмисляха положението. След като пусна първия гъст облак дим от късата си лула, Лангдън кимна към гората, от която бяха току-що излезли.

— Чудесно място за нашия вигвам — каза той. Сухи дърва, течаща вода и първите хубави балсамови дървета за леглата ни от цяла седмица. Можем да спънем конете в тази открита котловинка, която прекосихме преди четвърт миля. Видях много бизонска трева и сума тимотейка.

Лангдън погледна чосавника си.

Изведнъж Брюс рязко мушна Джим с лакът, без да откъсва очи от далекогледа. Посочи към долината и каза:

— Виждам коза с яре сред черните шисти на тая първата планина отдясно — отговори Лангдън И бога ми един орел я гледа от чукар хиляда стъпки над нас. Има

брада, дълга цял фут! Брюс, обзалагам се, че сме попаднали в истинска райска градина!

— Прилича на такова нещо — благосклонно се съгласи Брюс и подви дългите си крака, за да осигури по-удобна опора на далекогледа. Ако тук не е царството на диви овни и мечки, това ще е най-погрешното предположение, което съм направил през целия си живот.

Пет минути те гледаха, без да разменят нито дума. Зад тях конете им гладно щипеха гъстата тучна трева. Звуците на многото потоци в планините ромонеха в ушите им, а долината сякаш бе унесена в дрямка сред море от слънчев блясък. Лангдън не можеше да измисли по-сполучливо сравнение — дрямка. Тази долина приличаше на огромна, свила се удобно, доволна котка, а звуците, които двамата чуваха, сливащи се в този приятен ромон, бяха сънливото й мъркане. Джим тъкмо беше насочил бинокъла си малко поточно към козата, изправила се нащрек върху своя зъбер, когато Ото заговори отново.

— Виждам гризли, голяма колкото къща! — спокойно съобщи той.

Брюс рядко допускаше нещо да наруши невъзмутимостта му освен товарните коне и особено Дишпан. Вълнуващи новини като сегашната той поднасяше с такова равнодушие, като че ли говореше за китка теменуги. Лангдън рязко изправи гръб.

— Къде?

Той се наведе към другаря си, за да види накъде е насочен далекогледът; всеки нерв на тялото му бе обтегнат като струна.

— Виждаш ли оня склон на втория рид, точно оттатък пролома, ей там? — заговори Брюс с едното око затворено, а другото все още притиснато към далекогледа. Мечката е към средата на склона, изравя суяк.

Лангдън насочи бинокъла си нататък и след миг от него се изтръгна възбудено възклицание.

— Видя ли я? — попита Брюс.

— Бинокълът я докара на четири стъпки пред носа ми — отговори Лангдън.

Брюс, това е най-голямата гризли в Скалистите планини!

— Ако не е, тогава е нейният близнак — засмя се Ото, беа да помръдне с нито един мускул. Тя е десетина инча по-голяма от осемфутовата ти мечка, Джими! И…

Той замълча в този психологически момент, за да измъкне тютюн за дъвкане от джоба и да отхапе едно парче, без да свали далекогледа от окото си. И вятърът е благоприятен за нас, пък и тя е ужасно заета! — довърши той.

Планинецът разгъна крака и се изправи, а Лангдън живо скочи. При положения като сегашното между тях имаше взаимно разбирателство, което правеше излишни всякакви думи. Те отведоха осемте коня обратно към гората и там ги вързаха, извадиха пушките от кожените им калъфи и всеки грижливо сложи шести патрон в патронника. После в продължение на две-три минути и двамата разглеждаха склона и подстъпите към него е невъоръжено око.

— Можем да се промъкнем нагоре през пролома — предложи Лангдън.

Брюс кимна.

— Смятам, че там ще сме на изстрел от триста ярда — каза той. По-близо от това не можем се добра. Ще ни подуши, ако дойдем под нея. Ако беше един-два часа по-рано …

— Щяхме да превалим планината и да слезем при мечката отгоре! — възкликна със смях Лангдън. Брюс, ти си най-големият идиот на земното кълбо, когато се дойде до катерене по планини! Ти би се качил през Хардести или през Гики, за да удариш една коза отгоре, макар и да можеш да й теглиш куршума от долината без никакъв труд. Радвам се, че не е утро. Можем да ударим тая мечка от пролома!

— Може би — рече Брюс и те потеглиха.

Вървяха открито през зелените, застлани с цветя ливади пред тях. Докато не стигнеха поне на половин миля от мечката, нямаше опасност тя да ги види. Вятърът беше променил посоката си и идваше почти точно насреща им. Бързият им ход прерасна в лек тръс и те извиха по-близо към склона, тъй че за около петнадесет минути огромна могила скриваше мечката. След още десет минути двамата стигнаха в пролома — тесен, осеян с канари и стръмен дол, изровен в планинския скат от много столетия пролетни порои, стичащи се от заснежените върхове горе. Тука ловците направиха предпазливи наблюдения. Голямата гризли беше може би шестстотин ярда по-горе на склона и на около триста ярда от най-близката точка, която можеше да се стигче през пролюма,

Брюс заговори, сега вече шепнешком:

— Ти се качи и я издебни, Джими. Тая мечка ще направи едно от двете неща, ако не я улучиш или само я раниш едно от трите, може би. Ще дойде да провери кой си ти или ще се качи през седловината, или ще слезе долу в долината … оттука. Не можем да й попречим да мине през седловината. Ако ли пък се захване с тебе, пускай се презглава надолу през пролома. Можеш да я изпревариш. Най-вероят-

но е, ако не я улучиш, да слезе насам, затова аз ще чакам тука. Наслука, Джими!

С тези думи той пристъпи и клекна зад един камък, откъдето можеше да не изпуска мечката от очи, а Лангдън тихо се заизкачва по осеяния с камънаци пролом.