Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (7)

5.
Изгубени и намерени

5 юли, 01:55

Вашингтон

 

— Дотук сме — каза Грей.

Последните седем минути беше провирал форда през парка „Глоувър-Арчибалд“ по стар служебен път, толкова тесен и запуснат, че храсталаците шибаха колата отстрани.

Предната лява гума беше станала на парцали, забавяше ги и правеше управлението почти невъзможно.

Макар че повечето хора свързват Вашингтон с исторически сгради, широки булеварди и десетки музеи, градът притежава и една от най-големите системи от свързани паркове, които се провират през центъра на града и покриват площ от над хиляда акра. Паркът „Глоувър-Арчибалд“ се намира в единия край на зелената серия и свършва при река Потомак.

Грей се движеше в посока обратна на реката — тя беше твърде далеч и прекалено открита. Поел беше със загасени фарове по задна уличка, успоредна на последния ред къщи, после беше стигнал до стария противопожарен път, който навлизаше дълбоко в гората. Точно каквото му трябваше. Важно беше да си останат изгубени сред зеленината, но, уви, бащиният му форд сдаваше багажа.

Намали, разбрал, че няма как да отидат по-нататък.

Намираха се на дъното на клисура. От двете страни се издигаше стръмна гора. Стар изоставен железопътен мост пресичаше тясната долина. Грей вмъкна форда под ръждясалите метални подпори и дървените дъски и спря до една от нашарените с графити бетонни стени.

— Всички да слизат. Продължаваме пеша.

От другата страна на моста, осветена от звездите и тънката луна, дървена табелка сочеше към туристическа пътека. Пътеката приличаше повече на тунел под плътния балдахин на гората.

Още по-добре.

Чу се далечен вой на сирени, Грей вдигна глава и видя потрепващо оранжево сияние в нощното небе зад тях. Изстреляната ракета явно беше подпалила пожар.

Около тях обаче гората тънеше в мрак и различни оттенъци на черното.

Грей си даваше сметка, че Насър и убийците му може да са навсякъде.

Зад тях, пред тях, да се приближават.

Сърцето му се качи в гърлото. Поводи за страх — колкото искаш. Не за самия него, а за родителите му. Трябваше да ги отведе на сигурно място, да ги отдалечи от опасностите, които дебнеха него. Но трябваше и да намери някой, който да закърпи Сейчан.

И то да го направи така, че да няма свидетели.

Дори мобилният да беше още у него, не смееше да потърси Сигма или директор Кроу. Комуникационните линии бяха компрометирани — доказваше го засадата при обезопасената квартира. Протоколът изискваше да мине в нелегалност. Отнякъде изтичаше информация и докато не намереше сигурно убежище за родителите си, Грей не смяташе да излиза на светло.

Всичко това означаваше, че трябва да измислят алтернативен начин да се погрижат за Сейчан. Майка му беше предложила вече един начин и Грей беше задвижил плана й, като проведе два разговора от нейния мобилен телефон. След това я накара да извади батерията, в случай че някой разполага с устройство, което да проследи телефона.

— Морфинът, изглежда, подейства — докладва майка му от задната седалка.

Бяха спрели за малко, колкото майка му да се премести отзад при Ковалски. Сейчан лежеше помежду им. Майка му й беше инжектирала готова спринцовка с морфин, която беше взела от медицинските запаси в обезопасената квартира.

— Оттук нататък ще трябва да я носим — каза Грей.

— Това го оставете на мен. — Ковалски им махна да му направят място.

Бащата на Грей подаде ръка на майка му да слезе, а после огледа щетите по колата, поклати глава и изсумтя.

Ковалски се надигна със Сейчан на ръце. Дори в мрака под моста Грей забеляза тъмното петно върху превръзката на корема й. Движението разбуди Сейчан. Стресната и замаяна, тя се замята в ръцете на Ковалски, докато той се мъчеше да слезе, извика и го удари с ръба на дланта си по бузата.

— Ей…! — възкликна едрият мъж, докато избягваше на косъм следващия удар.

Сейчан се развика гневно, заломоти на неразбираема смесица от английски и някакъв непознат език.

— Накарай я да млъкне — каза баща му и хвърли поглед към тъмната гора.

Ковалски се опита да й запуши устата, но Сейчан едва не му отхапа пръста.

— Мама му стара! — възкликна възмутено той. Сейчан се бореше все по-ожесточено.

Майката на Грей се приближи, ровеше за нещо в голямата си чанта.

— Имам още една доза морфин. Грей поклати глава.

— Не. — Сейчан беше изгубила много кръв, а морфинът потискаше дишането. Втора доза можеше да я убие, а той още не си беше получил отговорите.

Вдигна длан към майка си.

— Ароматните соли. — Ковалски ги беше споменал, когато изреждаше съдържанието на аптечката.

Майка му кимна. Бръкна отново в чантата, рови сякаш цяла вечност, накрая му даде няколко капсулки. Грей взе една и се приближи до Ковалски, който междувременно се беше сдобил и с дълга кървава драскотина на едната буза.

— Боже, направи нещо, че тая направо ще ме претрепе! Грей стисна Сейчан за косата, изви врата й назад и счупи капсулката под носа й. Сейчан изопна врат и продължи да се бори, но той задържа капсулката над горната й устна. Виковете утихнаха, заместени от давене.

Тя вдигна ръка да го избута.

Той не помръдна.

— Стига… — изграчи през кашлица Сейчан и го стисна за китката.

Грей се изненада от силата й и дръпна капсулката от носа и.

— Оставете ме да си поема дъх. Пуснете ме на земята.

Грей кимна на Ковалски. Нямаше нужда да му повтаря. Ковалски побърза да пусне Сейчан, като я прикрепяше с една ръка под мишниците. Беше надценила силата си. Коленете й се подгънаха и тя увисна в ръцете му.

Сейчан примижа от болка и се огледа. В очите й се появи объркване.

— Аз… обелискът… — почна тя с нескрита тревога. Вече му писваше да го питат за тоя проклет обелиск.

— Ще го приберем по-късно. Счупи се, когато ти падна с мотора. Оставих го при къщата.

Думите му, изглежда, й причиниха по-силна болка от огнестрелната рана. Но пропускът му от по-рано можеше да се окаже късмет. Насър може би беше тръгнал да дири обелиска, вместо да преследва тях.

— Говорите за счупената черна колонка, нали? — изведнъж се обади майка му и потупа голямата си чанта. — Прибрах я, когато влязох в къщата да взема превръзки. Стори ми се стара и реших, че може да е ценна.

Сейчан облекчено притвори очи и кимна. Главата й увисна уморено.

— Слава Богу.

— Какво му е толкова важното на тоя обелиск? — попита Грей.

— Би могъл… възможно е да спаси света. Стига да не сме закъснели.

Грей стрелна с поглед чантата на майка си, после отново се обърна към Сейчан.

— Това пък какво значи, по дяволите?

Тя махна немощно с ръка, на ръба на безсъзнанието.

— Много е сложно. Трябва да ми помогнеш… не мога… сама няма как да… трябва да се махнем, трябва.

Главата й клюмна. Беше изпаднала в безсъзнание. Ковалски пое с хълбок тежестта й.

Грей се изкушаваше да използва още една капсулка с ароматни соли, но се боеше да не пресили ранената Сейчан. От превръзката на корема й се стичаше прясна кръв.

Майка му, изглежда, стигна до същото заключение. Кимна към пътеката.

— Едва ли сме много далеч от клиниката.

Грей се обърна към тъмната пътека от другата страна на железопътния мост. Това беше другата причина да поеме на север през парка — заради идея, подхвърлена от майка му. От другата страна на „Глоувър-Арчибалд“ се простираше кампусът на Джорджтаунския университет. Университетската клиника беше на самата границата с гората. Там работеха бивши студенти на майка му.

Ако успееха да стигнат, без да ги види никой…

Но не беше ли университетската клиника очевидният им избор?

От парковата система имаше стотици изходи, но Насър знаеше, че водят със себе си сериозно ранена жена, която се нуждае от незабавна медицинска помощ.

Рискът беше огромен, но Грей не виждаше начин да го избегне.

Спомни си очите на Насър, когато го попита за обелиска. Алчни, безскрупулни. Египтянинът му беше повярвал, че обелискът е останал при къщата на родителите му — най-вече защото самият Грей мислеше така. Ала кое беше по-важно за него — да се докопа до обелиска или да си отмъсти?

Грей огледа малката им група.

Животът на всички зависеше от отговора на този въпрос.

 

02:21

 

Пейнтър крачеше из кабинета си с прикрепено към ухото хендсфри.

— Всички са мъртви?

Плазменият екран зад него показваше жива картина от Мястото на пожара, обхванал три къщи и част от парка. Лятото беше сухо и гората гореше като подпалки. Пожарни коли и хора от службите за гражданска отбрана изпълваха отцепения район. Телевизионни бусове вече издигаха сателитните си антени. Отгоре кръжеше полицейски хеликоптер и широкият лъч на прожектора му пълзеше по земята.

Ала всичко това беше закъсняло и беше постигнало твърде малко.

Нито колата, с която беше пристигнал Грей, нито отвлеченият медицински бус бяха сред отломките. Бушуващите пламъци правеха подробното разследване невъзможно.

Единствената сигурна новина не беше добра. Хората от екипа, потеглил с медицинския бус от централата на Сигма, бяха открити в едно изоставено поле, всеки с куршум в главата. На бюрото му имаше четири папки. Пейнтър се отпусна тежко в стола си. Отгоре на всичко му предстоеше да проведе четири трудни разговора. Със семействата на загиналите.

Секретарят Брант се появи с количката си на прага.

— Извинете, сър. Пейнтър му кимна.

— Доктор Макнайт е на трета линия. Ако предпочитате, мога да го включа и на видеовръзка.

Пейнтър посочи огнения екран.

— Засега видях достатъчно от това. Пусни ми Шон.

Махна слушалката от ухото си. „Май ще е по-добре направо да ми я имплантират подкожно“, помисли с раздразнение. Завъртя се към екрана, където сцената с пожара угасна и се смени с лицето на шефа му.

Шон Макнайт беше човекът, основал Сигма, а по-късно го бяха повишили до шеф на АИОП. Пейнтър беше поискал да говори с него веднага щом Сейчан се беше стоварила с гръм и трясък на главата на Грей. Обадил се беше да поиска съвет. Както и по една по-неотложна причина.

— Значи Гилдията пак е цъфнала на прага ни — каза Шон и прокара пръсти през прошарената си червена коса. С основателна причина — косата му беше рошава, сякаш го бяха вдигнали от леглото. Затова пък бялата му риза беше колосана и изгладена. Сако на тънко райе беше преметнато през облегалката на стола му. Явно се беше подготвил за дълъг ден.

— Може да не е спряла при прага — каза Пейнтър. — Последната информация сочи, че най-вероятно са се намърдали в къщата ни. — Пейнтър посочи една папка зад себе си. — Вече си чел първоначалната оценка на ситуацията. Макнайт кимна.

— Гилдията очевидно е знаела за обезопасената квартира. Знаели са, че Грей пътува натам с дезертиралия им агент. Очевидно имаме изтичане на информация.

— Боя се, че всичко сочи натам.

Пейнтър поклати глава. Ако беше вярно, значи бяха изправени пред катастрофа. Преди години Гилдията беше успяла да се внедри в редиците на Сигма, но Пейнтър можеше да се закълне, че сега организацията му е чиста. След като и последната къртица беше разкрита, Пейнтър разчисти отломките и изгради Сигма от основи, като заложи в системата стотици предпазни механизми и контрамерки.

И всичко това за нищо.

Ако пак имаше изтичане на информация, значи самите основи на Сигма ставаха подозрителни. Всичко това можеше да доведе до разпускане на организацията. Вече течеше вътрешна проверка — анализ на загубите и ползите от дейността на основната командна структура — под прикритието на програмата за сътрудничество между различните американски разузнавателни агенции под шапката на Агенцията за вътрешна сигурност.

Ала най-тежки бяха загубите от лично естество.

Четирите папки на бюрото имаха грижата да му го напомнят постоянно.

Шон продължи:

— Не само ние си имаме проблем с тази мрежа за терористи под наем. Преди два месеца МИ6 унищожи тяхна клетка, внедрила се в проект за тайни операции на Бритиш Аероспейс с централа в Глазгоу. Загубили петима агенти, докато разчиствали гнездото им. Гилдията е навсякъде и никъде. Тук, в Щатите, Агенцията за национална сигурност и ЦРУ още се мъчат да открият кой стои начело на Гилдията. Истината е, че не знаем нищо за лидера и основните й играчи. Не знаем дори защо са се нарекли така — Гилдията. Етимологията на името е свързана с един офицер от Специалната военновъздушна служба, вече покойник. Така или иначе, отделните клетки си присвоиха името по собствена инициатива, в началото подигравателно, но името така и си остана. Ето колко „много“ знаем за мрежата им.

Последното изречение увисна зловещо в тишината.

Пейнтър разбра подтекста.

— И сега един от агентите им е в наши ръце. Шон въздъхна.

— От години се опитваме да си осигурим подстъп към организацията. Предлагал съм няколко сценария. Ала нито един не е бил толкова ефикасен, колкото това — да ни падне в ръцете техен агент, при това от елитните. Трябва да я опазим на всяка цена.

— Което Гилдията ще се опита да предотврати, също без да жали усилия и средства. Това поне дадоха да се разбере. Готови са да разбият прикритието си в Сигма, само и само да я елиминират. Труден избор. И са изпратили не кого да е. а най-добрия и най-невидимия си агент. Друг от елита.

— Видях видеото от обезопасената квартира. Прочетох и досието на този тип — каза Шон и се намръщи.

Пейнтър също го беше прочел. Калкутския касапин. Истинският му произход беше неизвестен, също и на кого или какво е лоялен. Беше се представял като индиец, пакистанец, иракчанин, египтянин и либиец. Сейчан в мъжки вариант — единствената й достойна конкуренция.

— Имаме нещичко все пак — каза Пейнтър. — Успяхме да разберем името му от записа. Насър. Нищо друго, уви.

Шон махна с ръка.

— Имената му са многобройни като жертвите му. Оставил е кървава следа по целия свят, най-вече в Северна Африка и Близкия изток. Наскоро е започнал да се проявява и до Средиземноморието. Удушен с гарота археолог в Гърция и убит музеен куратор в Италия. Пейнтър трепна.

— В Италия? Къде?

— Във Венеция. Намерили го застрелян в занданите под Двореца на дожите. Насър — или както там е истинското му име — е бил засечен на записите от видеокамерите пред двореца.

Пейнтър потърка брадичка, толкова силно, че пръстите му се затоплиха от триенето с наболата брада.

— Обади ми се монсеньор Верона, от Ватикана. Подробностите са в доклада за първоначална оценка на ситуацията. Има голяма вероятност и Сейчан да е била в Италия по същото време.

Шон бавно присви очи.

— Интересно. Подобно съвпадение трябва да се проучи. И двамата в Италия. А сега — тук. Единият преследва другия. Двама майстори в занаята, най-добрите убийци на Гилдията. Ако не друго, Насър поне натика Сейчан в ръцете ни.

„Или по-скоро в ръцете на Грей“, добави наум Пейнтър.

— Трябва да приберем жената на сигурно място. Незабавно. Ще е непростимо да пропуснем този шанс.

Пейнтър разбираше колко е важно това, но познаваше и Грей, знаеше как работи умът му. Ако някой можеше да се конкурира по параноя със самия него, то това беше Грей. „Прибирането на сигурно място“ можеше да се окаже проблем.

— Командир Пиърс е в движение. След засадата при обезопасената квартира сигурно и той като нас подозира изтичане. Затова ще се скрие и ще остане скрит, докато не прецени, че е безопасно да се свърже с нас.

— Възможно е да не разполагаме с толкова време. Не забравяй, че Калкутския касапин е по петите и на двамата.

— Какво да направя?

— Командир Пиърс и Сейчан трябва да бъдат открити и върнати. Нямам друг избор освен да разширя търсенето, като включа местните власти и ФБР. Вече разпоредих претърсване на всички болници и медицински заведения. Трябва да открием командир Пиърс, преди да се е окопал.

— Бих предпочел да дадем на командир Пиърс малко време да прецени ситуацията. Колкото повече светлини греят в неговата посока, толкова по-вероятно е да привлекат вниманието на Насър.

— Ако стане така, ще имаме шанс да задържим двама агенти на Гилдията.

Пейнтър не успя да сдържи потреса си.

— И ще използваме Грей като примамка?

Шон отклони очи. От раменете му, от цялата му стойка лъхаше напрежение. Пейнтър плъзна отново поглед по колосаната риза и сакото. И внезапно си даде сметка, че не той е събудил шефа тази нощ. Някой го беше изпреварил.

— Това решение е взето от Агенцията за национална сигурност. И е подписано лично от президента. Няма начин да го заобиколим. — Шон вля доза твърдост в гласа си. — Грей и агентката на Гилдията трябва да бъдат намерени и прибрани без значение на средствата.

Пейнтър не намери какво да каже. Не би и могъл. Светът се беше променил, а с него и правилата на играта. Кимна бавно. Щеше да съдейства.

Ала познаваше добре Грей.

Преследван от свои и чужди, Грей щеше да надмине себе си.

Щеше да потъне вдън земя.

 

03:04

 

— Мернах кафене във фоайето долу — измърмори Ковалски. — Може да е отворено. Някой да иска безалкохолно?

— Никой никъде няма да ходи — каза Грей. Ковалски поклати глава.

— Сериозно? Пошегувах се бе, човек.

Грей не му обърна внимание, а продължи да разглежда счупения обелиск на Сейчан. Намираха се в малката чакалня на зъболекарския кабинет. Настолна лампа до лакътя му осветяваше помещението, обзаведено в типичния за подобни места стил — стари списания, евтини акварели, анемичен фикус в саксия и закачен на стената телевизор, в момента изключен.

Преди четиридесет минути бяха тръгнали по една туристическа пътечка през гората. Тя ги отведе до улицата, разделяща парка от кампуса на Джорджтаунския университет. Толкова късно през нощта районът пустееше. Пресякоха бързо улицата, мушнаха се между тъмните сгради на две изследователски лаборатории, а оттам до стоматологичното отделение имаше само няколко крачки. Самата клиника се издигаше малко по-отзад и грееше като коледна елха. Не посмяха да тръгнат натам.

Така че промениха малко плана си.

В другия край на чакалнята Ковалски изруга под нос и скръсти ръце, едновременно отегчен и нащрек. Всички чакаха новини.

— Защо се бавят толкова? — изръмжа Ковалски.

Беше казал на Грей, че е служил във военноморския флот. Преминал в Сигма, след като съдействал при тяхна операция в Бразилия, не като агент, а като силово подкрепление. Опита се да му покаже белезите си от въпросната мисия, но срещна твърдия му отпор. Този тип просто не можеше да мълчи, реши Грей. Нищо чудно, че го използваха за охрана. Еднолична. Ала брътвежите му не бяха останали без публика.

Бащата на Грей се беше проснал на три стола със затворени очи, но очевидно не спеше. Спящ човек не можеше да се мръщи толкова упорито.

— Значи си нещо като учен-шпионин, така ли? — беше му казал по-рано. — Нищо чудно…

Грей така и не разбра какво има предвид баща му с последното, но сега не му беше времето да навлизат в подробности. Колкото по-бързо успееше да се разкара със Сейчан по-далеч от родителите си… толкова по-добре за всички.

Продължи да се занимава с обелиска. Въртеше го и оглеждаше всяка страна. Черният камък беше много стар, очукан и надраскан, но иначе съвсем обикновен. Имаше нещо египетско в него, но пък археологията не беше силната му страна. Нищо чудно преценката му да бе повлияна от египетския акцент на пишман убиеца.

Все пак в обелиска имаше нещо интересно. Нещо, което нямаше нищо общо с камъка, от който беше изработен.

Обърна надолу отчупения връх. От дъното на обелиска стърчеше сребърна платка, дебела колкото кутрето му. Грей прокара пръст по нея. Ясно му беше, че това е само върхът на пословичния айсберг. Имаше нещо в сърцевината на обелиска. Ако се вгледаш в отчупения връх, вътре в камъка се виждаше стар тънък слой, като цимент за слепване или нещо такова, който не личеше на повърхността. Обелискът на практика се състоеше от две половинки, слепени майсторски по дължина, за да скрият нещо помежду си. Като да издълбаеш вътрешността на книга, за да скриеш вътре пистолет или бижута.

Спомни си думите на Сейчан.

„Възможно е да спаси света… Стига да не сме закъснели“.

Нямаше представа какво е имала предвид, но тя явно го смяташе за достатъчно важно, щом се беше решила да го потърси и да предаде Гилдията.

Имаше толкова много въпроси…

Вратата изскърца и той рязко вдигна. Майка му влезе и смъкна хирургическата маска от лицето си.

Грей стана.

— Това момиче е извадило дяволски късмет — каза майка му. — Спряхме кървенето и в момента й вливаме втора банка кръв. Мики смята, че всичко ще е наред. Довършва превръзката й.

„Мики“ беше доктор Майкъл Корин, бивш асистент на майка му, продължил образованието си в медицинския факултет най-вече благодарение на нейните препоръки. Взаимното им доверие и уважение бяха достатъчно крепки, за да издържат на вдигналото го от леглото телефонно обаждане и тайната среща в стоматологичното отделение на университетската клиника. Спешното изследване с ултразвук беше донесло и първата добра новина за тази нощ. Куршумът не беше проникнал в коремната кухина на Сейчан. Пронизал я беше на милиметри от тазовата кост.

— Кога ще можем да я преместим? — попита Грей.

— Мики смята, че трябва да остане тук поне няколко часа. Най-малко.

— Нямаме толкова време.

— И аз това му казах.

— Тя будна ли е? Майка му кимна.

— След първата банка кръв стана по-ориентирана. Мики я натъпка с антибиотици и аналгетици. Вече успя да седне.

— Значи е време да тръгваме. — Грей се провря покрай майка си. Беше присъствал на ултразвука, но го изгониха, когато докторът почна да обработва раната. Никакви аргументи не успяха да разубедят майчиния му „Мики“.

Грей не искаше да изпуска Сейчан от поглед, затова на излизане взе обелиска. Сигурен беше, че тя няма да хукне никъде без него.

Стиснал двете парчета на обелиска, Грей влетя през вратата, последван от майка си. Тръгна към първия зъболекарски кабинет в коридора и едва не се блъсна в доктор Корин на прага. Младият лекар беше висок колкото Грей, но рус и тънък като вейка. Старателно оформена брада обточваше линията на челюстта му. Смръщил чело, доктор Корин кимна към стаята зад себе си.

— Свали си системата и помоли да ви доведа. И да й намеря ултравиолетова лампа. — Махна към дъното на коридора. — Брат ми използва такава лампа за някои процедури. Ей сега се връщам.

Докторът тръгна, а Грей влезе в кабинета.

Сейчан седеше на зъболекарски стол с гръб към него, гола от кръста нагоре, и се опитваше да навлече през главата си нечия тениска с емблемата на „Редскинс“. Стерилен хирургически чаршаф лежеше на топка в краката й. От пръв поглед се виждаше, че се е заела с непосилна задача. Подпираше се тромаво с една ръка на страничната облегалка.

Майка му го изпревари.

— Чакай, дай да ти помогна. Сейчан се възпротиви.

— Ще се справя. — Вдигна ръка, че не иска чужда помощ, но дори това леко движение завърши със стон.

— Стига глупости, госпожице.

Майка му застана до стола и й помогна да смъкне тениската върху гърдите и бинтования си корем. Сейчан се извърна и видя Грей. Лицето й потъмня от прилив на кръв. Ала Грей подозираше, че смущението й не се дължи на голотата, а на факта, че я е видял в момент на слабост.

Сейчан бавно се надигна. Лицето й се вкамени от усилието да не покаже болката си. Облегна се на стола и закопча панталоните си, докато не прилепнаха плътно по ханша й.

— Трябва да говоря със сина ви — обърна се тя към майка му с дрезгав, нетърпящ възражения глас. Майка му го стрелна с поглед. Той й кимна.

— Ще ида да видя как е баща ти — студено каза тя и излезе.

Откъм коридора се чу приглушен звук на пуснат телевизор. Явно Ковалски беше намерил дистанционното.

Сами в кабинета, Грей и Сейчан сблъскаха погледите си. И двамата мълчаха, всеки преценяваше другия.

Доктор Корин се появи на прага с лампа в ръка.

— Само това имаме.

— Ще свърши работа. — Сейчан понечи да посегне и да я вземе, но ръката й само потрепна безсилно.

Грей взе лампата, крепеше обелиска в другата си ръка.

— Няма да се бавим много — каза на доктора.

— Разбирам — отвърна доктор Корин и излезе, явно доловил напрежението в стаята.

Сейчан отново впери очи в лицето на Грей.

— Командир Пиърс, съжалявам, че изложих на риск семейството ти. Подцених Насър. — Докосна предпазливо превързаната си рана. В гласа й прозвуча яд: — Няма да повторя същата грешка. Мислех, че съм се откачила от него в Европа.

— Е, явно не си — сопна й се Грей. Сейчан присви очи.

— Да, не съм, и то защото командването на Сигма е компрометирано. Гилдията е използвала собствените ви ресурси, за да ме проследи. Вината не е единствено моя.

Грей нямаше какво да възрази.

Сейчан вдигна ръка към челото си, все едно се мъчеше да си спомни нещо, но Грей реши, че просто печели време, за да отсее какво да каже и какво да премълчи.

— Сигурно имаш хиляди въпроси — въздъхна тя.

— Само един. Какво става, по дяволите?

Лявата й вежда се вдигна. Странно познат жест, напомняне за споделено минало.

— За да отговоря на този въпрос, трябва да започнем от това — каза тя и кимна към обелиска. — Ако го оставиш на масичката за инструменти…

Понеже нямаше време за излишни спорове, а отговорите му трябваха спешно, Грей се подчини без коментар, като закрепи отчупения връх върху основата.

— Лампата… — каза тя.

Миг по-късно, след като загаси осветлението в кабинета, Грей се наведе и плъзна поглед по редовете символи, грейнали върху четирите повърхности на черния камък.

Не приличаха на йероглифите и руните, които беше виждал по един или друг повод. Погледна Сейчан. Бялото на очите й грееше на ултравиолетовата светлина.

— Това, което виждаш, са ангелски писмена — каза тя. — Езикът на архангелите.

Грей вдигна иронично вежди.

— Знам как звучи — каза Сейчан. — Безумно. Произходът на тази писменост е проследен както до ранното християнство, така и до древния еврейски мистицизъм. Ако искаш да научиш нещо повече…

— Зарежи. Повече ме интересува какво имаше предвид, когато каза, че обелискът можел да спаси света.

Тя се облегна назад и отклони поглед… после очите й рязко се върнаха на него.

— Грей, трябва да ми помогнеш. Трябва да ги спра, но сама няма да се справя.

— С какво?

— Не мога да тръгна сама срещу Гилдията. Онова, което се опитват да направят… — И пак онзи проблясък на страх в очите й.

Грей смръщи чело. При първия му сблъсък със Сейчан тя се беше опитала да разпръсне антракс над Форт Детрик. Очевидно не се плашеше лесно, така че… Какво я беше уплашило сега?

— Помагала съм ти в миналото — каза тя, залагаше на чувството му за благодарност.

— За да победим общ враг — възрази той. — И за да спасиш собствената си кожа.

— И сега е същото, уверявам те. Искам от теб съдействие срещу общ враг. Разликата е, че този път не само моят живот е в опасност. А животът на стотици милиони хора. И което е по-лошо, семената на заплахата вече са засети. Започнало е.

Тя кимна към надписа върху обелиска.

— Единственото, което спира Гилдията, е закодирано тук. Ако първи разкрием загадката, значи още има надежда. Опитах се, но това не ми е по силите. Нужен е нов поглед и повече знания.

— И смяташ, че ние двамата можем да разгадаем нещо, в което Гилдията се е препънала въпреки огромните си ресурси? Ако впрегнем цялата Сигма в усилията…

— Ако направим това, значи да поднесем победата на Гилдията. В Сигма има къртица. Гилдията ще бъде уведомена за всичко, което Сигма успее да открие.

Права беше. Всичко това беше адски неприятно, меко казано.

— И предлагаш да се пробваме сами. Само ние двамата.

— И още един… ако се съгласи да съдейства. — Кой?

— Когато става въпрос за ангели и археология, лично аз признавам само един човек.

Грей лесно се досети кого има предвид.

— Вигор. Сейчан кимна.

— Оставих послание на монсеньор Верона, загадка, с която да се заеме със собствени сили. Ако се съгласиш да участваш, ще продължим. — Докосна обелиска и леко разклати отчупената му половина. — Ще направим следващата стъпка по ангелската пътека.

— И къде е тя?

Сейчан само поклати отново глава. Явно не смяташе да го улеснява излишно.

— Ще ти кажа, когато се отдалечим достатъчно оттук. И без това трябва да тръгваме. Колкото повече стоим на едно място, толкова по-голям е рискът да ни открият.

Посегна към обелиска.

Грей я изпревари. Грабна по-голямата половина и я вдигна над главата си. Започваше наистина да му писва.

— Унищожи я, щом това искаш — сопна се Сейчан. — Но повече няма да ти кажа. Ще говорим отново, когато се махнем оттук и се съгласиш да ми помогнеш.

Грей не обърна внимание на думите й.

— Предполагам, че си направила копия на надписа, и снимки също.

— При това не една — каза тя.

— Добре.

Замахна и удари обелиска в пода. Той се строши на няколко парчета, които се пръснаха по балатума. Сейчан възклина изненадано — явно не беше подозирала за тайната сърцевина на черния камък.

— Какво… какво направи?

Грей се наведе и взе сребърното парче. Изправи се. Държеше онова, което се беше крило в камъка. За миг изгуби ума и дума.

Сейчан се изправи, забравила за болката.

— Не може да бъде! Ти го намери!

— Кое?

— Кръстът на брат Агреер. — Гласът й се сниши, изпълнен с равни дози яд и унижение. — През цялото време е бил у мен!

— Кой е брат Агреер?

— Брат Антонио Агреер. Изповедникът на Марко Поло. „Марко Поло?“ Наистина му беше дошло до гуша от гатанки и недоизказани неща.

— Сейчан, какво става, по дяволите? — сопна й се грубо той.

Тя махна към един стол, където лежеше скъсаното й кожено яке.

— Трябва да се махаме — каза и понечи да тръгне към стола.

Той й препречи пътя. Тя го изгледа гневно.

— Грей, решавай, по дяволите. Нямаме време за глупости.

Понечи да мине покрай него. Той я стисна над лакътя.

— И защо просто да не те предам на Сигма?

Тя издърпа ръката си. Всичката прясно влята й кръв сякаш се беше качила в лицето й, червено и бясно.

— Защото не си толкова тъп, Грей, затова! Ако ме хване Гилдията, мъртва съм. Ако ме заловят правителствените агенции, ще ме затворят някъде за адски дълго, някъде, където ще съм с вързани ръце и абсолютно безсилна. Затова дойдох при теб. Но хубаво, щом искаш. Ще ти направя по-добро предложение. Ще сключим сделка, размяна. Това как ти се струва? Помогни ми, убеди Вигор да се включи, а аз ще ти дам името на вашата къртица. Щом спасяването на милиони хора не ти е достатъчно… Грей, вълците вече вият пред вратата ви. Може и да не го знаеш, но по горните етажи на правителството ви има хора, които се опитват да ви кастрират, да ви пуснат да пасете трева, и сега, когато сред вас се е появила къртица — втора къртица при това, — ще ви драснат клечката и ще посипят земята със сол. Ще сложат край на Сигма. Веднъж и завинаги.

Зави му се свят. Беше чувал такива слухове, породени от вътрешната ревизия, извършвана от Агенцията за национална сигурност и АИОП. Но помнеше и една различна Сейчан — наведена над него, опряла пистолет в челото му. Беше се опитала да го убие, когато се сблъскаха за пръв път. Можеше ли да й се довери сега? До каква степен?

Преди да е стигнал до някакъв отговор, откъм чакалнята се чу вик:

— Командир Пиърс! Елате да видите това!

Грей изпсува под нос. Защо викаше тоя Ковалски? Нали мисията им беше секретна.

Срещна погледа на Сейчан. От нея още се излъчваше суров гняв, но ефектът му не можеше да се мери с онова, което беше доловил в гласа й преди, докато лежеше цялата в кръв пред къщата на родителите му. Не можеше да се мери със страха.

Той отиде при стола, взе якето и й го подаде.

— Засега ще караме по твоему. Друго не мога да ти обещая.

Тя кимна.

— Командире!

Грей поклати глава и излезе от кабинета. Бяха увеличили звука на телевизора. Грей забърза напред. Преди да влезе в чакалнята, пъхна сребърното разпятие в джоба си.

Всички бяха проточили вратове към телевизора като хипнотизирани жирафи. Грей мярна познатото лого на рубриката „Водещи новини“ на Си Ен Ен. В момента течеше картина на горски пожар, обхванал и три къщи в съседство. — … навярно се касае за умишлен палеж — говореше репортерът. — Нека повторя още веднъж. Полицията издирва този мъж. Грейсън Пиърс. Жител на Вашингтон.

Снимка на Грей се появи в единия ъгъл на екрана, в униформа, косата му остригана до кожа, очите — гневни, устата — стисната на черта. Снимката му от военния затвор Левънуърт. Приличаше на последния престъпник.

Баща му изръмжа:

— Миналото ти май току-що те захапа за задника.

Грей напрегнато следеше репортажа.

— Засега полицията определя този бивш армейски рейнджър като „обект на интерес“. Нищо повече. Издирват го за разпит. От полицията молят всеки, който знае нещо за местонахождението му, да се свърже незабавно с властите.

Ковалски вдигна дистанционното и намали звука. Доктор Корин направи крачка назад, сякаш да се дистанцира.

— В светлината на това повече не мога да си мълча за…

Ковалски насочи дистанционното към доктора.

— Като ще е гарга, рошава да е, докторче. Съучастничество и подстрекателство. Или ще си мълчиш, или кажи чао на разрешителното си.

Доктор Корин пребледня и отстъпи още крачка назад. Майката на Грей го докосна утешително по ръката.

— Глупости. — После изгледа намръщено Ковалски. — Стига си го плашил.

Ковалски сви рамене.

— Някой се опитва да ни изкара на светло, това е — каза Грей.

— Няма логика — възрази майка му. — Говорих по телефона с директор Кроу от обезопасената квартира. Той знае за засадата. Защо позволява да говорят такива лъжи?

Отговорът дойде иззад тях.

— Защото искат мен, затова. — Сейчан влезе в стаята. Беше облякла якето си. — Готови са на всичко, само и само да не им се изплъзна между пръстите.

Грей се обърна към другите.

— Права е. Опитват се да стегнат примката. Трябва да се махнем оттук, веднага.

Ковалски потвърди преценката му. След като г-жа Грей го бе смъмрила, той беше отишъл до единствения прозорец на чакалнята и надничаше през щорите.

— Имаме си компания, народе.

Грей отиде при него. Прозорецът гледаше към централната сграда на болницата. Виждаше се входната алея за линейките. Четири полицейски коли набиха спирачки, лампите им светеха, но звуковият сигнал беше изключен. Местните власти вече проверяваха болниците.

Грей се обърна към бившия асистент на майка си.

— Доктор Кория, направихте ни голяма услуга, а сега се налага да ви помоля за още нещо. Можете ли да заведете родителите ми на безопасно място?

— Грей… — понечи да възрази майка му.

— Няма да спорим, мамо — прекъсна я той, без да сваля поглед от лекаря.

Корин бавно кимна.

— Имам няколко апартамента, които давам под наем. Единият, близо до Дюпон Съркъл, в момента е празен. Никой не би се сетил да търси родителите ви там.

Изглеждаше добре.

— Мамо, татко… пе се обаждайте на никого, не използвайте и кредитните си карти. — Грей се обърна към Ковалски. — Ще можеш ли да ги наглеждаш?

Ковалски провеси рамене с нескрито разочарование.

— Пак ли тъпата охрана, по дяволите!

Грей понечи да го скастри, но майка му го изпревари:

— Можем и сами да се погрижим за себе си, Грей. Сейчан не е в много добра форма. На теб помощник ще ти трябва повече, отколкото на нас.

— А и кооперацията има денонощна охрана — побърза да добави доктор Корин. — Пазачи, камери, паник-аларми.

Грей реши, че съдействието на доктора е продиктувано не толкова от грижа за сигурността на родителите му, колкото от желанието да държи Ковалски по-далеч от собствеността си. Май гледаше да е поне на две крачки от гиганта.

Така или иначе, майка му беше права. При състоянието на Сейчан якият Ковалски можеше да им е от полза. Все пак беше от силовото подразделение на Сигма. Можеше да свърши малко работа по специалността си.

Ковалски, изглежда, долови нещо в изражението му.

— Крайно време беше — каза и потри доволно ръце. — Няма какво да се мотаем повече тук. Първо, трябват ни пушкала.

— Не, първо ни трябва кола — каза Грей и се обърна към доктор Корин.

Докторът не се колеба и миг. Извади връзка ключове.

— Лекарският паркинг. Място сто и четвърто. Бяло порше кайен.

Явно нямаше търпение да им види гърбовете.

Уви, не всички споделяха желанието му.

Майка му го прегърна крепко и прошепна в ухото му:

— Пази се, Грей. — Гласът й се сниши още повече: — И не й се доверявай докрай.

— Не се тревожи… — каза той.

— Майките винаги се тревожат.

Преди да се отдръпнат един от друг, той й прошепна едно последно указание, предназначено само за нейните уши. Тя кимна, притисна го за последно и го пусна.

Грей се обърна и видя, че баща му му протяга ръка. Стисна я. Така правеха. Без прегръдки. Нали бяха тексасци. Баща му се обърна към Ковалски и каза:

— Гледай да не направи някоя глупост.

— Ще се постарая. — Ковалски кимна към вратата. — Ще тръгваме ли?

Грей вече се обръщаше, когато баща му сложи ръка на рамото му и го стисна здраво, после го шляпна по гърба за довиждане. Това си беше равносилно на „обичам те“. И трогна Грей по-силно, отколкото би си признал.

Без повече приказки той тръгна към вратата.

 

03:49

 

— Още няма информация за местонахождението на командир Пиърс — докладва по интеркома Брант.

Пейнтър седеше зад бюрото си. Липсата на новини го обезсърчаваше и облекчаваше едновременно. Преди да е анализирал собствената си емоционална реакция, Брант продължи:

— А доктор Дженингс пристигна току-що.

— Да влезе.

Доктор Малкълм Дженингс, шеф на отдела за изследователска и развойна дейност, се беше обадил преди половин час с настоятелна молба да се срещнат, но Пейнтър му беше отказал заради кризата при обезопасената квартира. Дори и сега можеше да му отдели само няколко минути.

Вратата се отвори и Дженингс влезе в кабинета, вдигнал примирително ръка.

— Знам… знам, че си зает… но това не може да чака..

Пейнтър му махна към стола пред бюрото си.

Бившият криминален патолог сгъна върлинестата си снага и приседна на крайчеца на стола, видимо притеснен. Стискаше папка в едната си ръка. Близо шейсетгодишен, Дженингс работеше в Сигма от времето преди Пейнтър да поеме директорския пост. Нагласи очилата си — стъклата им бяха с лек синкав оттенък поради специалната обработка, намаляваща напрежението на очите при продължителна работа с компютър. Рамките бяха с формата на обърнати полумесеци и заедно с цвета пасваха идеално на маслинената му кожа и сивеещата коса: придаваха му вид на интелектуалец с хипарски уклон. В момента обаче патологът изглеждаше най-вече уморен от дългата нощ, макар в погледа му да се четеше и почти маниакално вълнение.

— Предполагам искаш да говорим за информацията, която Лиза изпрати от остров Рождество — започна Пейнтър.

Дженингс кимна и отвори папката. Плъзна по плота на бюрото две снимки — страховити кадри на нечий крак, прояден от гангрена или нещо такова.

— Прегледах бележките и на токсиколога, и на бактериолога. Това тук е пациент, чиято естествена бактериална флора внезапно е станала болестотворна и е започнала да разяжда собствените му крака. Никога не съм виждал такова нещо.

Пейнтър плъзна поглед по снимките, но преди да е казал каквото и да било, докторът скочи и закрачи пред бюрото.

— Знам, че първоначално класифицирахме индонезийската криза като нископриоритетна операция за събиране на данни. Но тези находки променят положението. Трябва незабавно да й дадем висок приоритет. Идвам с молба да го повишим до критична ситуация от втора степен.

Пейнтър изправи гръб. Подобна класификация означаваше пренасочване на огромни ресурси.

— Двама души на терен са повече от недостатъчни — продължи Дженингс. — Трябва ни цял екип криминолози на мястото възможно най-скоро, дори ако се наложи да поискаме помощ от военните.

— Не мислиш ли, че е малко прибързано? Монк и Лиза трябва да се свържат с нас след… — Пейнтър си погледна часовника, — след по-малко от три часа. Тогава ще имаме още информация и ще решим как да действаме.

Дженингс си свали очилата и прокара палец и показалец по затворените си очи.

— Ти не разбираш. Ако предварителната оценка на токсиколога е вярна, значи сме изправени пред екологична катастрофа с потенциал да промени цялата земна биосфера.

— Малкълм, пак ти казвам, че според мен избързваш. Сам каза, че резултатите са предварителни. А изводите — хипотетични. — Пейнтър махна към снимките. — Всичко това може да е единично токсично отравяне.

— Дори да е така, бих препоръчал да бомбардираме острова и да отцепим заобикалящите го води за срок от няколко години. — Патологът погледна Пейнтър в очите. — А ако се окаже, че това нещо е заразно, че се предава по един или Друг начин, тогава е налице потенциал за глобален срив на околната среда.

Пейнтър го зяпна. Дженингс не беше от хората, които вдигат шум за нищо. Докторът продължи:

— Обработих цялата необходима информация и написах кратко резюме. Прочети го и ми се обади. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

И остави папката върху бюрото на Пейнтър.

Пейнтър я придърпа.

— Ще я прочета още сега и до половин час ще ти се обадя. Дженингс кимна с благодарност и облекчение. Обърна се към вратата, но не си тръгна, преди да добави и едно последно предупреждение:

— Не забравяй… и до днес не сме сигурни какво точно е убило динозаврите.

И с тези малко нелепи думи излезе от кабинета. Пейнтър сведе отново поглед към снимките. Надяваше се Дженингс да греши. Покрай събитията от последните часове съвсем беше забравил за ситуацията на индонезийския остров.

Или почти.

Защото мисълта за Лиза не го беше напускала дълго тази нощ.

Сега обаче го погнаха нови тревоги, събудени от щурите хипотези на патолога. Опита се да ги надмогне. Лиза не се беше обадила пак, което подсказваше, че ситуацията на острова е под контрол.

И все пак…

Пейнтър натисна копчето на интеркома.

— Брант, би ли се свързал със сателитния телефон на Лиза?

— Веднага.

Пейнтър отвори папката с доклада на Дженингс. Колкото повече четеше, толкова повече го свиваше стомахът. Брант се обади по интеркома:

— Директоре, непрекъснато се включва гласова поща. Искате ли да оставя съобщение?

Пейнтър си погледна часовника. Обаждаше се часове преди уговореното време. Лиза сигурно беше заета. Въпреки това започна да го обхваща паника.

— Остави й съобщение с молба да се обади при първа възможност. И още нещо, Брант. Опитай се да се свържеш с телефонната централа на туристическия кораб.

Съзнаваше, че го гони параноята. Сведе поглед към доклада, но не успя да се съсредоточи върху написаното.

— Сър… — чу се след миг гласът на Брант. — Свързах се с местния оператор. В района имало комуникационен срив, някакъв проблем със сателитното захранване. А и новият кораб още давал засечки в комуникационните си системи.

Пейнтър кимна. „Господарката на морето“ беше поела на първото си плаване, когато властите я иззеха заради медицинската криза. Една от целите на тези първи или „девичи“ плавания беше да се тестват системите и да се отстранят евентуалните засечки.

— Не съобщават за други проблеми — завърши Брант.

Пейнтър въздъхна. Значи наистина бе било въпрос на излишна параноя от негова страна. Допускаше чувствата му към Лиза да влияят на преценката му. Щеше ли да се обади, ако там беше друг агент на Сигма?

Върна се към доклада на Дженингс.

Лиза беше добре.

А и Монк беше с нея все пак. Да я пази.