Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (13)

11.
Счупени стъкла

6 юли, 13:55

Истанбул

 

Шокът разтегли сцената долу до ням филм, пуснат на бавен каданс.

Застанал до прозорец на галерията — полуетаж по протежение на централния катедрален кораб, — Грей видя как тилът на Балтазар Пиносо експлодира във фонтан от кръв и кости. От удара тялото му се прегъна в кръста. Ръцете му литнаха встрани. Телефонът излетя от пръстите му, падна на паважа и се плъзна нанякъде.

А после тялото на едрия мъж се строполи на паважа.

Вигор ахна и развали магията на живата картина.

— О, Боже… не…

Звуците се върнаха рязко — ехото на изстрела, виковете откъм площада.

Грей отстъпи назад. Мислите се блъскаха трескаво в главата му. „Щом простреляха Балтазар, значи…“

— Насър е знаел за него — довърши мисълта му Вигор потресено. — Знаел е, че Балтазар е тук. И е наредил на снайперистите си да го убият.

Грей не беше в по-добро състояние от монсеньора, бе замаян от объркване и чувство на вина. Беше пратил Балтазар право под прицела на снайперистите.

Виковете отвън ставаха по-силни, паниката се пренасяше и във вътрешността на църквата. Хората на площада се бяха разбягали и повечето потърсиха най-близкото убежище — Хагия София.

Само преди няколко минути двамата се бяха качили на галерията, където имаше по-малко хора. Преди да излезе от църквата, Балтазар беше казал на музейния куратор, че Вигор и Грей са си тръгнали, без да дочакат линейката. А те всъщност се бяха качили тук, за да изпратят с поглед съратника си, без да привличат излишно внимание.

— Църквата ще се напълни с полицаи — каза Грей. — Трябва да се скрием.

Вигор го стисна за ръкава.

— Майка ти и баща ти…

Грей поклати глава. Не му беше останало време да се замисли за това. Насър изрично го беше предупредил да се въздържа от хитрини. Сега, когато Вигор изрече на глас тревогите му, ужасът окончателно сграбчи Грей в лапите си. Зави му се свят. Родителите му щяха да платят за неговата грешка.

Как беше разбрал Насър за Балтазар?

Вигор още гледаше през прозореца. Пръстите му се стегнаха около ръката на Грей.

— Мили Боже… какво прави тя тук?

Грей погледна навън. Площадът пред западната фасада на църквата се беше опразнил — повечето минувачи бяха избягали, другите клечаха уплашено по краищата му — и само една фигура тичаше целенасочено през целия този хаос. Накуцваше леко, щадеше лявата си страна.

Сейчан.

Защо идваше тук?

Беше само на метри от входа на църквата, когато от паважа в краката й хвръкнаха искри. Някой стреляше по нея. Хората на Насър; Ала внезапната й поява беше сварила снайперистите неподготвени. Заповедите им бяха да държат Грей и придружителите му в църквата и едва ли бяха очаквали някой да хукне в обратната посока.

Сейчан затича по-бързо, надбягваше се със смъртта.

 

13:58

 

Сейчан изпсува наум. Тичаше слепешката, без да знае от коя посока стрелят. Значи Насър все пак бе разположил един-двама стрелци. Които тя не беше открила от наблюдателния си пост. От друга страна, той бе разполагал с предостатъчно време да ги скрие добре. Сейчан не беше включила в сметките си внедрен в собствените им редици предател. Балтазар беше прекарал цялата сутрин в Хагия София, бе подготвил на спокойствие хитрия си капан.

Тя нахлу през Императорските порти и долепи гръб до стената. Дали и тук имаше стрелци?

Огледа огромния кораб на църквата. Изплашени от стрелбата хора се криеха в ъглите и нишите, други се лутаха в объркване и паника. Трябваше да намери Грей и Вигор.

В далечината се чуха сирени.

Нечия ръка я подръпна за ризата. Тя заби инстинктивно Дулото на пистолета си в прилежащите към ръката ребра.

Нахалникът на помръдна.

— Сейчан, какво стана?

Беше Грей, с изопнато и пребледняло лице.

— Грей… трябва да се махнем оттук. Веднага. Къде е монсеньорът?

Грей посочи към близкото стълбище. Вигор се беше прикрил до входа му и наблюдаваше тълпата. Сейчан поведе Грей към него. Монсеньорът й хвърли измъчен поглед.

— Насър го застреля! Застреля Балтазар…

— Не — каза решително Сейчан. — Аз го застрелях.

Вигор отстъпи крачка назад. Грей рязко се обърна към Сейчан.

— Работеше за Насър — обясни тя. Гласът на Вигор натежа от гняв.

— Как можеш да си…

— Имам снимки. Отпреди две години. Насър и Балтазар заедно. Вижда се как Насър му дава пари. — Тя прикова монсеньора с поглед. — Балтазар през цялото време е работел за него.

Вигор очевидно не можеше да повярва. Сейчан го прочете по лицето му и вложи в гласа си още твърдост:

— Монсеньор, кой привлече вниманието ви към надписа в Кулата на ветровете?

Вигор погледна към вратите, макар мъртвецът да беше извън полезрението им.

— Преди да забъркаме вас двамата — настоя Сейчан, — с Насър играехме на котка и мишка из цяла Италия, като всеки от нас търсеше първите парченца на пъзела. Вие трябваше да откриете оставения от мен надпис във Ватикана едва след като ви се обадя и ви подскажа да огледате стаичката в кулата с ултравиолетова светлина. Наистина ли мислите, че приятелят ви случайно е попаднал на него?

— Той каза, че… един от студентите му…

— Излъгал е. Насър му е казал за надписа. Той вървеше по същата следа като мен. Използвал е Балтазар, за да ви включи в разгадаването на гатанката.

Вигор се отпусна тежко на стълбите и скри лице в ръцете си.

Сейчан се обърна към Грей. Той стоеше на крачка от нея с празни очи, осмисляше събитията в светлината на новото разкритие. После явно усети погледа й.

— В такъв случай Насър е знаел, че се опитваме да го преметнем — каза той. — Знаел е, че разполагаме с първия ключ. Той знае всичко.

— Не непременно. — Сейчан дръпна Вигор да стане и бутна Грей към вътрешността на църквата. — Точно затова се наложи да го елиминирам. Едва ли е имал време да се обади на Насър, след като се е разделил с вас. Отстраних го от картинката, преди да е сговнил нещата още повече.

— Още повече? — Грей спря и я изгледа вбесено. — Можеше да го заловиш. Можехме да го използваме срещу Насър. Можехме да направим какво ли не!

— И да поемем неоправдан риск! — Сейчан почти навря нос в лицето му. — Набий си го дебелата глава, Грей. Планът на Насър, нашите планове… всичко отиде по дяволите. Налага се да започнем от нулата. Незабавно при това.

Лицето му потъмня от гняв. Очите му горяха.

— Когато тоя тип разбере какво си направила… какво сме направили… Ти току-що подписа смъртната присъда на родителите ми!

Тя го прекъсна със силен шамар, който го отхвърли крачка назад. След първия миг на пълен потрес Грей се хвърли към нея. Тя не направи нищо да го спре. Той я стисна за предницата на ризата с едната си ръка, а другата сви в юмрук.

Сейчан каза тихо, в противовес с бурята в гърдите му:

— Смъртта на предателя и последвалото объркване ни отварят малък прозорец. От който трябва да се възползваме максимално.

— Но нашите…

Тя продължи хладно:

— Грей, те вече са мъртви.

Юмрукът му на гърдите й потрепна. Лицето му се разкриви, изопнато, почервеняло, агонизиращо. Очите му се впиха в нея, очи, които имаха нужда да вменят вината някому.

— А ако още не ги е убил — продължи тя, — ако ги държи като допълнителна застраховка, значи можем да разчитаме само на едно.

Грей свали ръката си, но не отпусна юмрук.

— Трябва ни разменна монета — продължи тя. — Такава, която да струва колкото живота на родителите ти.

Видя, че гневът в очите му утихва, докато смисълът на думите й си пробиваше път до съзнанието му.

— Сам по себе си вторият ключ няма да е достатъчен — промълви той.

Сейчан поклати глава.

— Трябва да минем в нелегалност. Накарай Вигор да махне батерията на телефона си, така че да не могат да го следят повече.

— Но тогава как ще се свърже с нас Насър?

— Време е да му отнемем тази привилегия.

— Но когато звънне на номера му и…

— Ще побеснее. Може да нарани или осакати родителите ти, единия или и двамата, може дори да убие единия. Но докато не ни открие, ще остави единия жив. Той не е глупав. И това е единствената ни надежда.

Телефонът на Вигор започна да звъни. Всички затаиха дъх. Вигор извади апарата от джоба си. Погледна екранчето, преглътна и подаде телефона на Грей.

Грей го взе и на свой ред погледна екрана.

— Насър е.

— Говорим за вълка… — изсъска Сейчан. — Някой от снайперистите явно се е свързал с него за по-нататъшни инструкции. Това вероятно е и единствената причина още да не са щурмували църквата. Отстраняването на Балтазар ги е хванало неподготвени. Друга възможност няма да имаме.

Грей гледаше втренчено телефона.

Сейчан чакаше.

И се питаше дали Грей ще се окаже достатъчно силен.

 

14:04

 

Пръстите на Грей се бяха вкаменили около телефона.

След кратка пауза апаратът се включи на вибрация, после зазвъня отново.

Имаше чувството, че от апарата се излива осезаема ярост, гняв, готов всеки миг да се излее върху майка му и баща му. Отчаяно му се искаше да отговори — да крещи, да умолява, да псува, да се пазари.

Но нямаше какво да предложи насреща, нямаше средство за натиск.

Засега.

— Насър сигурно още е в самолета — измърмори накрая той, все така впил поглед в телефона.

— Така е. Трябва да кацне след пет часа — съгласи се Сейчан.

Студена вълна заля тялото му, но пръстите му само стиснаха още по-силно апарата.

— Навярно ще се въздържи от важни решения, докато още е във въздуха. Ще изчака да кацне, преди да направи окончателна преценка на ситуацията.

— И ако не се е свързал дотогава с теб…

Грей нямаше сили да го изрече на глас. Затова само кимна в знак на потвърждение. Насър щеше да убие родителите му. Повече от това нямаше да чака. Щеше да накаже Грей и да премине към нова стратегия.

„Пет часа“.

— Ще ни е нужно нещо повече от втория ключ, който открихме тук — каза той. — Нещо повече и от третия ключ дори.

Сейчан кимна.

Грей я погледна в очите.

— През следващите пет часа трябва да разрешим загадката на обелиска. И да се сдобием с картата на Марко.

Сейчан само го гледаше и чакаше.

Грей знаеше какво трябва да направи. Обърна телефона. С вдървени и непослушни пръсти се опита да отвори капачето на батерията.

Вигор се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Сигурен ли си, Грей? Той вдигна поглед.

— Не… не съм. В нищо не съм сигурен, по дяволите! — Измъкна ръката си изпод ръката на монсеньора и изтръгна батерията. Звъненето прекъсна по средата на мелодията. — Но това не значи, че ще стоя със скръстени ръце.

Обърна се към Сейчан.

— И сега какво?

— Ти току-що му хвърли ръкавицата. Сега Насър ще се обади на хората си тук. Разполагаме с минута, най-много две — каза тя и посочи към вътрешността на църквата. — Натам. Ковалски има кола. Ще ни чака при източния изход.

Поведе ги през църковния кораб. Посетителите кръжаха неуверено по краищата, гласовете им кънтяха в просторното помещение. Сирените приближаваха. Сейчан измъкна нещо от джоба си.

— Хората на Насър трябва да са завардили и този изход — каза Грей до нея.

Сейчан му протегна онова, което държеше.

— Полицейска граната. Мощен трясък, ярка светлина, минимална разрушителна сила. Ще я детонираме в средата на църквата. И когато всички се втурнат към изходите… ще се втурнем и ние.

Грей се намръщи.

Вигор изрече на глас мислите му, докато заобикаляха група ученици от началните класове, ококорени и уплашени, скупчени около учителката си.

— Ако снайперистите видят някой от нас, ще открият огън. По тълпата.

— Няма друг начин. — Сейчан ускори крачка. — Ще трябва да поемем този риск. Хората на Насър може вече да идват насам…

В затвореното пространство на църквата силно отекна изстрел.

Грей усети как нещо разсече въздуха край ухото му. Парче от стенна мозайка се разхвърча в дъжд от миниатюрни златни отломки.

Тълпата изпадна в паника и се разбяга във всички посоки.

Някой бутна силно Вигор и той падна на едно коляно. Грей го издърпа на крака миг преди нов куршум да избие искри от една мраморна колона. Изстрелът отекна гръмовно.

Приведени, тримата хукнаха към прикритието на близката стена и оттам надолу по протежение на кораба. Когато наближиха средата, Сейчан посегна да издърпа взривателя. Грей сграбчи ръката й.

— Не. — Няма друг начин. Напред може да има още стрелци. Ще трябва да се слеем с бягащата тълпа, за да стигнем до изхода.

„И ако въпреки това ни видят — помисли си той, — колко невинни хора ще загинат заради нас?“ Грей посочи.

— Има и друг начин.

И все така стиснал ръката й, поведе към южната страна и високото скеле.

— Горе! — каза той.

Имаше обаче едно препятствие. Пазачът при скелето не беше напуснал поста си. Клечеше зад една дървена бариера с вдигната пушка, готов за стрелба.

Грей измъкна гранатата от пръстите на Сейчан, дръпна взривателя и я метна зад бариерата.

— Затвори си очите! — извика на Вигор и го дръпна надолу. — И си запуши ушите.

Сейчан вече беше клекнала на пода с глава между коленете.

Взривът бе като ритник в корема. Звукова бомба в затвореното пространство на сграда от камък. Блясъкът про. гори очите на Грей, макар да беше обърнал глава в противоположната посока.

След миг всичко приключи.

Грей издърпа Вигор на крака. Надигнаха се писъци, приглушени заради остатъчния звънтеж в ушите му. Той се втурна към скелето. Тълпата се раздели на два потока, които се спуснаха към западния и източния изход.

Te обаче нямаше да ги последват.

Зашеметеният пазач лежеше по гръб на пода, стенеше.

Няколко часа щеше да го цепи главата, но нищо повече.

Грей взе пушката му и махна на Сейчан и Вигор да се качват по скелето. Нямаха време за губене. Масовото бягство щеше да забави стрелците, но не задълго.

Пое нагоре след Сейчан и Вигор.

— Къде отиваме? — извика Сейчан. — Горе е прекалено открито!

— Давай! — извика в отговор Грей. — Размърдай си задника, по дяволите!

Бяха стигнали до средата, когато залп от автоматичен огън звънна в металните скоби — беше стрелба напосоки, но достатъчно ефективна да ги подгони към вътрешността на скелето. Зарязаха стъпенките и хукнаха по една дъсчена площадка.

Грей мина напред.

— Насам!

И ниско приведен, затича към близката стена.

Бяха на едно ниво с основата на купола. Редица арковидни прозорци, същите, предизвикали възхищението на Грей и на Марко Поло преди него, обточваха долния периметър на купола.

Грей вдигна пушката и стреля в най-близкия. Парчета строшено стъкло избухнаха навън. Грей не забави крачка. Стигна до прозореца и разчисти назъбените стъклени отломки с приклада.

— Навън! — изкрещя на Сейчан и Вигор.

Te не чакаха втора покана — достатъчно насърчение бяха следващите ги по петите куршуми, които отскачаха със звън от метала или се забиваха в дървените части на скелето.

Грей се измъкна последен и се озова кацнал на тесния корниз, който обточваше купола отвън.

Следобедното слънце за миг го заслепи.

Истанбул се простираше под тях с цялата си разнородна красота, с хаотичната си смесица от минало и настояще. Мраморно море грееше със сапфиреносини отблясъци. В далечината се виждаше мостът над Босфора, обкрачил протока към Черно море.

Ала не това произведение на инженерното изкуство задържа вниманието на Грей.

Той посочи към южната фасада на църквата, където външното скеле се издигаше плътно до стената.

— Оттам!

Без да задава излишни въпроси, Вигор тръгна в указаната посока, като местеше внимателно крака по тесния корниз. След като най-после се изравниха със скелето, Грей скочи на наклонения по-нисък покрив. Плъзна се по задник към скелето, вдигнал пушката високо.

Спря и се обърна да види как се справят другите. Сейчан вече се спускаше към него, като наполовина подтичваше, наполовина се пързаляше по стръмния наклон. Вигор беше предпочел по-предпазливия метод и се хлъзгаше на пресекулки по задник.

Сейчан се улови за една метална подпора и спря.

Беше извадила мобилния си телефон и крещеше нещо в него.

Грей хвана Вигор и му помогна да се мушне под гредата и Да се прехвърли на площадката. Забързаха към стълбата на скелето и се заспускаха един след друг. За техен късмет при това скеле нямаше пазач.

Щом стъпиха на земята, Сейчан ги поведе през някаква тревна площ към една странична уличка. Жълто такси взе остро завоя и пое на висока скорост право към тях. Сейчан отстъпи назад с разширени от объркване очи.

Бясното такси изви предните си гуми в последния момент и наби пищящи спирачки.

Шофьорът се наведе към отворения десен прозорец.

— К’во чакате бе, дяволите ви взели? Мятайте си задниците вътре!

Ковалски.

Грей се качи отпред. Сейчан и Вигор — отзад. Вратите се затръшнаха в синхрон.

Ковалски натисна газта и таксито литна сред смрад на изгоряла гума.

Сейчан се наведе напред въпреки ускорението, което я притискаше към седалката.

— Това не е колата, с която те оставих!

— Оня японски боклук ли? Това тук е пежо 405 Mil6. Няма равно, ако бързаш за някъде.

И за доказателство Ковалски натисна още повече газта и оборотите скочиха до тавана, мина на по-ниска предавка преди следващия завой, завъртя рязко волана, при което всички политнаха вляво, после даде отново газ и излетя от завоя като ракета. Сейчан го изгледа вбесено.

— Откъде…

Внезапно прозвучаха сирени, иззад същия завой, който Ковалски беше използвал за каскадата си.

— Откраднал си я — каза Грей.

Приведен напред и почти опрял нос във волана, Ковалски сви рамене.

— Въпрос на интерпретация. Ако питаш мен, просто я взех назаем.

Грей се завъртя да погледне през задното стъкло. Полицейската патрулка с включени светлини изоставаше безнадеждно.

Ковалски взе по същия начин и следващия завой, пътниците му отхвръкнаха по същия начин, но този път надясно, а той зарецитира доволно характеристиките на автомобила.

— Има съвършеното съотношение на тегло спрямо конски сили, при високи скорости управлението изисква повечко мускули, разбира се… О! Има си и люк при това. — Вдигна ръка от скоростния лост, за да посочи. — Не е лошо, а?

Грей се облегна назад.

След още два завоя Ковалски се измъкна на патрулката, а минутка по-късно вече пърпореха с потока натоварен трафик към излаза от стария град, изгубени сред море от таксита.

Грей използва краткото затишие да се обърне към Сейчан.

— Пет часа — каза й. — Трябва да се доберем до Ормуз.

— Остров Ормуз — уточни Вигор. — При входа на Персийския залив.

Сейчан притискаше с ръка ранения си хълбок. Физическото натоварване от последните десетина минути едва ли влизаше в програмата за оздравителна физиотерапия при пациенти с огнестрелна рана. Изглеждаше бледа, но все пак кимна.

— Била съм там. Много контрабандисти, включително на оръжие, използват острова като междинна спирка по пътя от Оман за Иран.

— За колко време се стига до острова?

— Три часа. С частен самолет или хидроплан. Знам един тип, който може да ни помогне.

Грей си погледна часовника. Това означаваше, че щяха да им останат само два часа, в които да открият третия ключ и да разрешат загадката на обелиска. Пулсът му отново се Ускори. Лудото им бягство беше изтикало на заден план страха за родителите му. Сега обаче…

Протегна ръка към Сейчан.

— Дай ми телефона.

— За да се свържеш с командването на Сигма?

— Трябва да ги информирам за развитието на нещата.

По изражението й разбра, че не я е заблудил относно истинската причина за молбата си. Въпреки това Сейчан му даде телефона си.

Грей се облегна назад. След минутка вече разговаряше с директор Кроу. И наистина го информира за последните събития, от намирането на втория ключ до бягството им от църквата.

— Значи Гилдията все пак е внедрила своя къртица, само че във Ватикана, а не при нас — каза Пейнтър. Връзката беше лоша и на моменти гласът му се губеше. — Работата е там, Грей, че няма как да ти помогна особено на острова. Това е иранска територия. А при толкова кратко предизвестие възможностите ми наистина се свеждат до минимум. Няма как да ви помогна, без да вдигна по тревога разузнавателните агенции из целия Близък и Среден изток.

— Ще се справим и без външна помощ — каза Грей. — Не за това те моля, а… Майка и татко…

— Знам, Грей… разбирам. Ще ги намерим.

Въпреки обещанието Грей долови колебанието в гласа на директора и неизречените думи. „Стига още да са живи“.

 

08:02

Арлингтън, Вирджиния

 

Пак ги местеха.

Хариет вдигна чаша вода към устните на съпруга си. Облечен с долнище на анцуг и тениска, той седеше вързан за един стол.

— Джак, трябва да го изпиеш. Гълтай. Той отново започна да се дърпа.

— Накарай го да изпие шибаното хапче — излая жената, — или ще му го натикам в задника.

Ръцете на Хариет се разтрепериха.

— Моля те, Джак. Изпий го.

Анишен губеше търпение. Преди няколко минути облепената в черна кожа жена беше говорила по телефона, след което повика останалите, дори онези, които наблюдаваха улицата. Извлякоха Хариет от стария фризер, където беше прекарала цялата нощ. Ужасно място. Една-единствена гола Крушка осветяваше двете редици стоманени куки за месо, окачени на релси в тавана. По пода се виждаха кървави следи, стекли се към отводнителния канал в средата на фризера.

После беше дошло онова обаждане.

Бяха я измъкнали от ужасната стаичка, за да се погрижи за Джак. Държаха ги разделени. Не й позволяваха да стои при него. През цялата нощ се беше борила с ужасната мисъл, че може и да не го завари жив. След шока с тазера в хотелската стая той така и не беше дошъл напълно в съзнание. Завари го вързан за стола и със запушена уста, но иначе не изглеждаше наранен.

Когато я видя, започна да се мята, изпъваше въжетата, насмалко да събори стола. Макар че едва ли я беше познал. Оставаше си в дисасоциативно състояние, причинено от натрупалия се стрес и електрошока. Не помагаше и фактът, че се е събудил вързан и със запушена уста.

— Остави — каза накрая Анишен и стисна Хариет за рамото. — Хапчетата, които му даде, не помогнаха с нищо.

— Защото състоянието му вече се беше влошило — умолително обясни тя. — Нужно е време… и… трябва да ги взема редовно.

Анишен махна с ръка.

— Последен опит.

Хариет се наведе към Джак, като придържаше главата му с една ръка, а в другата държеше чашата. Той се дръпна назад, но тя го държеше здраво.

— Джак, обичам те. Моля те, изпий го. Заради мен. Наклони чашата и водата се стече по устните му. Накрая той отвори инстинктивно уста. Сигурно беше жаден. И щом започна, изгълта жадно чашата. Това сякаш го поуспокои и Той се отпусна на стола.

Хариет въздъхна облекчено.

— Изпи ли го? — попита Анишен.

— До един час трябва да подейства.

— Нямаме един час.

— Разбирам… но…

Хариет знаеше, че ги търсят. Все някой трябваше да ги търси. Колкото по-дълго останеха на едно място, толкова по-голям беше шансът да открият следите им. Колкото по-често се местеха, толкова по-студена ставаше следата.

— Изправете го! — каза Анишен.

Самата тя стисна Хариет за яката на ризата и я дръпна да стане. Силна беше. Блъсна Хариет към задния изход. Помощниците й, двама едри като горили мъже с рошави вежди, май арменци, Развързаха съпруга й и го изправиха помежду си. Единият държеше в джоба си пистолет — дулото бе опряно в гърба на Джак.

Анишен я стисна над лакътя.

Джак се развика и започна да се дърпа.

— Нееее!

— Дали да не му пуснем още малко ток — предложи едната горила.

— Недейте, моля ви — примоли се Хариет. — Аз мога да го успокоя.

Горилата не й обърна внимание.

Анишен, изглежда, обмисляше предложението й.

— Вече е светло — каза Хариет. — Ако го изнесете в безсъзнание…

— Има кръчми — каза единият пазач. — На улицата. Ще му излея малко водка на тениската. Никой няма да му обърне внимание.

Анишен се намръщи кисело. Сигурно защото не беше хрумнало първо на нея, реши Хариет. После бутна Хариет към Джак.

— Гледай да си мълчи, иначе ще му пусна толкова ток, че ще почне да се лигави като бебе.

Хариет се втурна към съпруга си, избута единия от пазачите и прихвана Джак през кръста. С другата си ръка потърка гърдите му.

— Всичко е наред, Джак. Спокойно. Хайде, тръгваме. Той я погледна подозрително, ала гневната му физиономия се посмекчи.

— Искам… вкъщи.

— Да, отиваме вкъщи… Хайде. И без да се инатиш.

Той ги остави да го изведат през задната врата на тясна уличка, която едва побираше една препълнена боклукчийска кофа. Слънчевата светлина опари очите й.

Подкараха ги по уличката.

Държали ги бяха в халето на изоставена касапница. Наоколо имаше и други заключени сгради на фалирали бизнес начинания. Хариет се огледа за познат ориентир. Намираха се някъде в Арлингтън. Знаеше, че са минали от другата страна на река Потомак.

Но къде по-точно?

Черен пикап додж беше паркиран на половин пресечка по-нататък.

Сутрешният трафик вече се сгъстяваше. Няколко бездомници се бяха скупчили до входа на обществена пералня. До тях имаше пазарска количка, пълна догоре с издути найлонови торби.

Анишен хвърли бегъл поглед на бездомниците и поведе групичката си към пикапа. Отключи го с дистанционното и задната врата се отвори с плъзгане.

Джак вървеше замаяно, забил поглед в земята.

Хариет изчака да се изравнят с хората до пазарската количка. Ръката й още беше върху корема на Джак.

„Извинявай“.

Ощипа го силно през тениската.

Джак подскочи и се развика отново:

— Нееее!

Започна да бута трескаво пазача.

— Кои сте вие бе?! Не ви познавам! — крещеше той. — Пуснете ме!

Хариет го дърпаше за ръката.

— Джак… Джак… Джак. Успокой се. Той замахна и я удари силно по рамото.

— Хей! — извика един от бездомниците. Беше ужасно кльощав и с рошава брада. Стискаше бутилка, пъхната в кафяв хартиен плик. — Що не оставите човека бе?

През нашарените от пара и конденз стъкла на обществената пералня надникнаха лица.

Анишен пристъпи назад към Хариет. Със студена усмивка и вперен в очите й поглед. Едната й ръка беше пъхната в джоба на тънката жилетка. Заплахата беше повече от очевидна.

Хариет потупа успокоително Джак и се обърна към бездомника с брадата.

— Това е съпругът ми. Болен е от Алцхаймер. Ние… водим го в болница.

Думите й прогониха тревогата от лицето на непознатия. Той кимна.

— Съчувствам ви, госпожо.

— Благодаря.

Хариет поведе Джак към пикапа. Качиха се и вратите се затвориха. Анишен седна на предната седалка до шофьора. Докато потегляха, се обърна към Хариет и каза:

— Моли се хапчетата да подействат. Иначе следващия път ще го увеся на някоя месарска кука.

Хариет кимна.

Анишен се обърна напред.

Един от мъжете на задната седалка се пресегна и нахлузи черна качулка на главата на Хариет. Тя чу недоволния стон на Джак, когато същото сполетя й него. Посегна слепешката и хвана ръката на съпруга си. Той стисна пръстите й, може би воден единствено от инстинкт.

„Съжалявам, Джак…“ Другата й ръка се плъзна в джоба на пуловера й. Пръстите й побутнаха купчинката хапчета — същите хапчета, които се беше престорила, че дава на съпруга си. Сега и порано. Важно бе Джак да е в превъзбудено състояние, достатъчно объркан, за да изиграе ролята си.

И да го видят… и да го запомнят.

Стисна отчаяно очи.

„Прости ми, Господи“.