Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (22)

ЕПИЛОГ

11 август, 08:32

Такома Парк, Мериланд

 

— Свършили са страхотна работа — каза Грей.

Баща му плъзна напоения с течен восък парцал по капака на любимия си форд тъндърбърд. Бяха освободили колата от полицейския гараж за веществени доказателства и я бяха докарали тук с влекач. Пейнтър беше уредил да я реставрират в най-добрата работилница за класически модели на територията на щата. Баща му си я беше прибрал миналата седмица, но сега Грей я виждаше за пръв път.

Баща му отстъпи крачка назад, с ръце на кръста. Облечен беше с омазнена тениска и шорти до коленете, фукаше се с новия си крак — още един подарък от Сигма, създадена в АИОП и изключително реалистична на вид протеза. Ала не протезата притесняваше баща му в момента.

— Грей, какво мислиш за тези нови тасове? Май не са толкова хубави като предишните, а?

Грей заобиколи автомобила и застана до баща си. Лично той не виждаше никаква разлика.

— Прав си — каза. — Не струват.

— Хммм — измърмори баща му. — Затова пък са без пари. Този твой Пейнтър се оказа много щедър тип.

Грей започваше да се досеща накъде отива разговорът.

— Татко…

— С майка ти си поговорихме надълго и нашироко — каза баща му, все така загледан в тасовете. — Смятаме, че не трябва да напускаш Сигма.

Грей се почеса по главата. Оставката беше в джоба му. Когато се върна от Камбоджа, завари баща си в болница, с белези от тазер по гърдите. Ръката на майка му беше в шина заради пукната кост на китката. Най-зле му подейства насиненото й око.

И всичко това заради него.

Едва не си изтърва нервите в болницата.

Каква сигурност можеше да предложи на родителите си, ако останеше в Сигма? От Гилдията знаеха кой е и къде да намерят семейството му. Единственият начин да ги опази беше да напусне Сигма. Пейнтър се опита да го убеди, че Гилдията няма да се занимава повече с тях. Възмездието и отмъщението не беше в стила й. А при нова мисия Пейнтър лично щял да има грижата родителите му да бъдат прибрани на сигурно място, преди Грей да потегли.

Само че някои мисии ти се стоварваха със сто километра в час на входната алея.

Тях нямаше как да предвидиш.

— Грей — настоя баща му, — това, с което се занимаваш, е важно. Не бива тревогите ти за нас да те спират.

— Татко…

Баща му вдигна ръка.

— Казах каквото имах да казвам. Ти сам ще решиш. Аз трябва да реша дали тези тасове ми харесват, или не.

Грей понечи да се обърне.

Баща му посегна, стисна го за рамото и го дръпна към себе си за кратка прегръдка. После побърза да го бутне назад.

— Иди да видиш какво прегаря майка ти за закуска. Грей тръгна към задната врата и на прага се сблъска с майка си.

— А, Грей. Тъкмо говорих с Кат по телефона. Каза, че си щял да ходиш у тях тази сутрин.

— Преди да отида в службата, да. Събрах някои неща на Монк, на верандата са. Татко ми позволи да взема форда, за да помогна на Кат следобед.

— Знам, че погребението е чак след два дни, но имам тук едни кексчета. Ще ти дам да й занесеш.

— Кексчета? — подозрително попита Грей.

— Не се тревожи. Купих ги от пекарната. А, приготвила съм и някои играчки за Пенелопе. Намерих едно страхотно гащеризонче със слончета и…

Той продължи да кима: знаеше, че рано или късно майка му ще млъкне.

— Кат държи ли се? — попита накрая тя. Грей поклати глава.

— В общи линии.

„В общи линии — не“.

Майка му въздъхна.

— Ще ида да загъна кексчетата. Когато я видях за последен път, беше тънка като вейка милата.

Малко по-късно майка му му тикна в ръцете хартиен пазарски плик, натъпкан с кексчета. Грей тръгна към предната веранда. Беше струпал там няколко картонени кутии. В тях беше прибрано всичко от шкафчето на Монк в офисите на Сигма, както и някои неща, които бяха останали в апартамента на Грей.

Имаше и една кутия, която Грей трябваше да занесе в погребалния дом. Райдър Блънт, милиардерът, беше пратил протезата на Монк — наложило се да среже подпората на крилото, за да я извади. Кат отказа да я погледне дори. И Грей не я винеше. Но беше помолила да я сложат в празния ковчег, който щяха да спуснат в гроба в националното гробище „Арлингтън“. Разбрали се бяха всеки да донесе по нещо, което да сложи в ковчега. Нещо за спомен от Монк.

Грей беше намерил копие от любимия му филм. Монк го беше забравил в апартамента му след една „киновечер“ с много пица и пуканки. „Звукът на музиката“. Монк знаеше всички текстове наизуст, пееше заедно с актьорите и подрусваше Пенелопе на коляно. Монк имаше най-голямото сърце на света.

И щеше да бъде страхотен баща.

Грей отиде при люлката на верандата. Извади от джоба си молбата за напускане — сгънат на четири лист, вече поомачкан. Опита се да го изглади с пръсти. Добри би било да поговори с Монк за решението си.

Седеше и размишляваше… и чу нещо да дращи сред кутиите.

Тукашните катерици не знаеха що е страх. 0, по дяволите, кексчетата…

Стана и отиде при кутиите. Само че звукът не идваше от плика с кексчетата. Той смръщи вежди. Размести кутиите, докато не намери онази, от която идваше дращенето.

„Какво е това, по дяволите?“

Махна капака.

Не само за протезата и колата на баща му се беше погрижил Пейнтър. Заяви, че не иска ръката на Монк да бъде погребана в този й вид — цялата обгоряла. Затова беше поръчал да я възстановят напълно. И сега лъскавата чисто нова протеза почиваше в легло от стиропор.

Само дето един от пръстите стържеше по стиропора.

Грей вдигна ръката. Показалецът се размърда енергично във въздуха. Грей усети как го полазват студени тръпки. Ами ако Кат беше видяла това?

Сигурно някоя от Жичките даваше на късо.

Грей остави протезата на стола до себе си. Пръстът продължи да почуква по дървената седалка. Грей обърна с отвращение гръб. Извади телефона си с намерението да каже това-онова на нещастника, който не си беше свършил работата като хората.

Но докато набираше номера на централното командване, слухът му продължи да следи почукването сякаш напук. И изведнъж Грей долови познат модел.

Морзовата азбука.

Познат му до болка сигнал за беда.

„S.O.S.“

Грей втренчи поглед в ръката.

Невъзможно.

— Монк?!

 

14:45

Планината Кардамом, Камбоджа

 

Сюзан Тунис се катереше по стръмното ждрело в обраслата с гъста джунгла планина, искрящият водопад се лееше на метри от нея. Мъгла от фини водни пръски висеше във въздуха и отразяваше слънцето във всички цветове на дъгата. Ядосан гибон изкряска негодуващо към нея, увиснал на една ръка от дебела лиана, черното му лице бе обточено със сива козина.

Сюзан продължи напред, движеше се целенасочено през гората. Планината Кардамом беше на границата между Камбоджа и Тайланд и представляваше почти непроходим терен от гъсти гори и недостъпни върхове. На четвъртия ден от началото на експедицията си тук, докато лежеше в хамака си под мрежа срещу комари, Сюзан мярна представител на застрашения от изчезване индокитайски тигър, с набито тяло и дебели черти. Животното се движеше безшумно между дърветата и от време на време издаваше ниско гърлено ръмжене.

Освен него не беше видяла нищо по-голямо от кряскащия гибон преди миг.

И никакви хора, разбира се.

Заради непристъпния терен преди време планината се беше превърнала в последно убежище на партизанските отряди на червените кхмери. И до днес съществуваше сериозен риск заради стотиците необезвредени пехотни мини.

Ала вече от два дни Сюзан се движеше из места, където дори кхмерите едва ли бяха стъпвали.

Стигна до билото и тръгна покрай потока през обрасло с гора плато. Няколко дребни силуета хлътнаха във водата напред.

„Батагур баска“.

Азиатски сладководни костенурки. Един от най-застрашените животински видове на планетата.

Познат също като Кралска костенурка, почитана като пазител на боговете.

Тук те си бяха създали свой дом.

Сюзан подмина гнездата и дупките им в калта и стигна до първите глинени съдове — цилиндрични, високи близо метър, покрити с лишеи и детайлни релефни изображения. Древни погребални урни. В тях се пазеха костите на крале и кралици. Срещаха се из цялата планина и ги смятаха за свещени.

Ала никой не идваше точно тук, на това най-древно от всички място.

Сюзан се отдалечи от брега на рекичката и пое през гробището. Урните постепенно оредяха, гората свърши пред напукана скална стена.

Сюзан знаеше къде трябва да дойде, знаеше го от мига, в който доктор Къмингс я върна към живота в онзи кладенец. Получила беше нещо повече от лечението, което да спаси света — но не беше казала на никого.

Не му беше времето.

Стигна скалната стена и кривна към широка половин метър пукнатина в основата й — с форма на светкавица. Смъкна раницата си и се промуши с рамо напред през отвора. Придвижваше се на малки крачки, все по-навътре и по-навътре. Слънчевата светлина зад нея отслабваше.

Скоро я обгърна мрак.

Сюзан протегна предпазливо ръка напред. Сияен огън, призован отвътре, облиза пръстите й и обхвана ръката й до рамото. Тя вдигна ръка като факла.

Още една тайна, която беше запазила за себе си.

Но далеч не най-важната.

Осветила пътя си, Сюзан продължи в сърцето на планината.

Загуби представа за времето. Не знаеше колко е вървяла, но нощта беше паднала със сигурност, и то преди часове.

Накрая отпред се появи светлик и литна към нея.

Да я посрещне.

Светлинка като нейната.

Сюзан продължи със същото темпо — нямаше причина да бърза.

Накрая се озова в огромно пространство с извит като купол таван. Източникът на светлината се разкри пред погледа й. Чак до далечния край на кухината малки пламъчета грееха като съзвездия, пръснати по полегатия под. Стотици и стотици. Сюзан тръгна между тях.

Всеки пламък беше фигура, просната с разперени крайници на пода, грейнала от вътрешен огън, който изгаряше плътта до кристална прозрачност. Сюзан впери поглед в една от фигурите. Различаваше се ясно само нервната система — мозъкът, гръбначният стълб и плетеницата на периферните нерви. Разперените ръце, обточени с нишковидни фибри, приличаха на крила, оперени със снопчета фини нервни окончания.

Ангели в мрака.

Спящи. Чакащи.

Сюзан вървеше напред. Стигна до фигура с незавършена трансформация, с видимо пулсиращо сърце и кръвен поток, с кости, които все още загатваха за формата и функцията на тялото.

Намери си празно местенце до тялото и легна. Разпери ръце. Пръстите й докоснаха пръстите на съседа й.

Думите стигнаха до нея на едновремешен италиански, но тя ги разбра.

„Сторено ли е?“

Сюзан въздъхна.

„Да. Аз съм последната. Източникът вече е унищожен“.

„Тогава почивай, дете“.

„За колко дълго? Кога ще бъде готов светът?“ Той й отговори. Сънят щеше да е много дълъг.

„Какво трябва да правя сега?“ „Иди си у дома, дете… засега това е достатъчно. Иди си у дома“.

Сюзан затвори очи и остави онази част от себе си, която имаше нужда от сън, да се отдели. Всичко останало вмъкна в мехура, обемащ целия й живот, и пристъпи в онова, което лежеше отвъд.

Ослепи я светлина, сякаш беше вдигнала лице към слънцето. Сведе поглед и примигна да възстанови зрението си. Светът изпълни пространството около нея. Лекото полюшване на лодката под босите й крака. Писъкът на самотна чайка, плисъкът на вълните в корпуса, полъхът на вятъра по кожата й.

Сън ли беше това, спомен… или нещо повече?

Вдиша соления въздух. Прекрасен ден.

Застана до перилото на кораба и плъзна поглед по синята водна шир. Зелени островчета стърчаха като кабарчета в далечината. Бели перести облаци се носеха лениво в небето. После по стълбите откъм каютата се чуха нечии стъпки.

Тя се обърна и го видя да се показва през люка, по къси шорти и тениска. Видя я и се стресна.

А после се усмихна.

— А, ето те и теб.

Сюзан се спусна към съпруга си и го прегърна.

Оскар излая някъде долу. Сърдит глас извика на старото куче да млъква.

Сюзан се гушна в обятията на Грег и се заслуша в ритъма на сърцето му.

Той я притисна към себе си.

— Какво има, Сюзан?

Тя вдигна очи да го погледне и плъзна пръст по тридневната четина на брадичката му. После се надигна на пръсти да стигне устните му.

Той се наведе да стигне нейните.

И тя разбра, че е намерила дома си.