Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (19)

17.
Където и ангелите не стъпват

7 юли, 09:55

Ангкор Том, Камбоджа

 

Грей се облегна на тухлената стена.

От другата страна на тесния вход към подобната на пещера камера половин дузина мъже стояха на пост. Тези най-близо до тях дори не криеха оръжията си. Насър ги беше пратил да изчакат тук, докато той организира взривяването на олтарния камък. Грей сведе поглед към светещия циферблат на часовника си.

Висяха тук вече почти един час.

Надяваше се Насър да е достатъчно зает, за да пропусне ежечасната си заплаха. Забавянето заради доставката на взривни вещества го беше ядосало, но не беше единствената причина за гнева му. Имаше и нещо друго. След като ги прати тук, беше изхвърчал с телефон на ухото. Грей го беше чул да споменава за туристически кораб. Това трябваше да има връзка с научната част от операцията на Гилдията. Пейнтър му беше казал за отвлечения кораб и липсата на всякаква информация за Лиза и Монк.

Нещо определено се беше объркало.

Но дали новината беше добра, или лоша, що се отнасяше до съдбата на приятелите му?

Грей се отблъсна от стената и закрачи из камерата. Сейчан и Вигор седяха на каменна скамейка до едната стена.

Ковалски се беше облегнал близо до изхода. Единият от пазачите беше насочил пушката си към корема му, но Ковалски не му обръщаше никакво внимание. Изчака Грей да го наближи и каза:

— Преди малко видях един тип да се качва нагоре с пневматичен чук.

— Сигурно са готови да взривяват — каза Вигор и стана.

— Не разбирам защо се бавят толкова — измърмори Грей. Сейчан отговори, без да става от скамейката.

— Подкупите изискват време. Грей я погледна въпросително. Тя обясни:

— Чух викове на кхмерски. Хората на Насър изкарват туристите от комплекса, не твърде любезно при това. По всичко личи, че Гилдията е наела Байон за частното си парти. Хората тук са бедни. Лесно е да убедиш местната администрация да си затвори очите.

Грей и сам беше стигнал до този извод. Пазачите вече не си правеха труда да прикриват оръжията си.

Вигор опря ръка на една колона близо до вратата.

— Насър явно е убедил Гилдията, че си струва да продължи работата по историческата следа.

Грей подозираше, че има и друго. Нещо, свързано с туристическия кораб, ако се съдеше по напрегнатия глас на Насър, докато говореше по телефона. Ако научното крило на операцията бе ударило на камък, историческата следа щеше да излезе на преден план.

Миг по-късно получи потвърждение на извода си.

Насър разбута пазачите. Гневът му беше утихнал до обичайната му презрителна студенина.

— Готови сме да продължим. Но преди това… десет часът мина.

Стомахът на Грей се сви на топка. Вигор се притече на помощ:

— Държахте ни затворени през последния час. Едва ли очаквате, че сме получили ново прозрение.

Насър вдигна едната си вежда.

— Това не е моя грижа. А Анишен става нетърпелива. Чакането я изнервя и има нужда от малко забавление.

— Моля те — каза Грей. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да ги е спрял.

Насър очевидно се забавляваше от унижението му.

— Не ставай задник, Амен — каза Сейчан иззад тях. — Ако ще го правиш, давай.

Грей стисна юмруци. Едва се сдържа да не се обърне и да й затвори устата. Точно сега не биваше да предизвикват Насър.

Линиите по челото на Насър се бяха счепкали в гневен възел. Той вдигна ръка и я плъзна по челото си. Явно беше решил да не захапва въдицата. Обърна се и тръгна назад между пазачите. Без да каже и дума.

— Насър! — извика след него Грей с пресекващ глас.

— Този час ще го пропуснем — отвърна Насър, без да се обръща. — Но проникнем ли под олтара, очаквам още по-големи резултати. В противен случай майка ти ще се раздели с нещо повече от един пръст. Време е да напалим по-силен огън под задника ти, командир Пиърс.

Насър вдигна ръка и пазачите ги изведоха от помещението. Сейчан задмина Грей, като го бутна с рамо и каза тихо, почти недоловимо: — Исках да го изпробвам.

Грей изостана за миг, после се изравни с нея.

Тя прошепна, без да го поглежда:

— Блъфираше… познавам го.

Грей стисна зъби, за да не й отговори както му се искаше. Сейчан си играеше с живота на родителите му.

Тя му хвърли кос поглед, сякаш бе доловила гнева му. Следващите й думи прозвучаха по-твърдо:

— Трябва да се запиташ едно нещо, Грей. Защо? Защо Насър блъфира?

Грей спря да стиска зъби. Въпросът беше добър. Сейчан бръсна с ръка неговата. Той понечи да й отвърне със същото, в знак че оценява казаното от нея. Но тя вече бе минала напред.

Насър ги заведе обратно в централното светилище. Хората му здравата се бяха потрудили. В масивната двойна плоча от пясъчник бяха пробити дълбоки дупки. От тях се подаваха жици, които се събираха в преплетен сноп. При четирите изхода стояха мъже с червени пожарогасители на гърбовете.

Грей се намръщи. Не би трябвало да очакват пожар. Всичко тук беше от камък.

Насър се обърна към един дребен мъж с намотана през едното рамо жица и елек с множество джобчета за инструменти, който явно ръководеше взривните работи. Мъжът кимна.

— Готови сме — обяви Насър.

Изведоха ги през западния изход и ги накараха да минат зад един ъгъл.

Вигор се опита да възрази:

— Експлозията може да срине цялата кула отгоре ни.

— Знаем това, монсеньор — каза Насър, вдигна радиостанцията към устните си и даде заповед да започват.

След миг силен бумтеж като от гръмотевица отекна болезнено в гърдите и ушите на всички. Еднократен. Придружен от ярка светлина. А после ги обгърна силна лютива миризма, която изгаряше лигавиците на носа и гърлото.

Вигор се закашля. Грей размаха ръка пред лицето си.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Ковалски и се изплю ядно в един ъгъл.

Насър не му отговори, а ги поведе обратно.

Напред вървеше един от мъжете с пожарогасителите — беше с маска. От дюзата се ливна пенеста струя и заоблива пода, стените и тавана. Тесният проход се изпълни с облак фин прах, който полепна по всичко.

Насър ги поведе към светилището.

Още мъже с пожарогасители се насочиха към помещението напред. Благодарение на общите им усилия гледката през входа скоро съвсем се замъгли. Грей едва различаваше силуетите на четиримата „пожарникари“.

Насър спря и даде знак на пленниците да изчакат.

След още половин минута пръскането спря и прахта бързо се слегна. Помещението постепенно се появи пред погледите им. Откъм шахтата се лееше слънчева светлина.

Насър ги поведе напред.

— Неутрализираща основа — обясни той, като размахваше ръка пред лицето си.

— И какво неутрализира? — попита Грей.

— Киселина. Взривното устройство се състои от запалителен заряд плюс корозивна киселина. Измислили са го китайците, когато строили язовира „Трите клисури“. Минимален трус при максимално разрушение.

Грей влезе след Насър в светилището и ахна.

Стените бяха покрити с бяла пудра, но тя не можеше да скрие драстичната промяна. Четирите лица на богинята изглеждаха стопени. От благородните образи нямаше и помен. Подът беше обгорен по подобен начин, сякаш някой го беше обработил с горелка до последния сантиметър.

Олтарът в средата на стаята беше сцепен на няколко парчета. Един от ъглите му липсваше — явно беше пропаднал надолу.

Което означаваше, че под олтара наистина има празнина.

В голямата си част обаче плочите все още се държаха.

Друг член на екипа по взривовете влезе в помещението с огромен чук в ръка. Насър му даде знак да се хваща на работа. Появи се още един, повлякъл пневматичен чук.

За всеки случай.

Първият замахна с чука към центъра на плочата. При удара се разхвърчаха искри и след миг масивната каменна плоча поддаде.

Олтарът се срина в дупка на пода.

 

10:20

 

Сюзан изпищя и изви гръб в болезнена дъга.

Лиза се завъртя уплашена назад. Беше се взирала към зеленикавата шир на голямото езеро долу, докато „Морска стрела“ се снижаваше за кацане. Плаващо селце се носеше на известно разстояние от брега, истинско струпване от джонки и къщи-лодки.

Там трябваше да се скрият според указанията на Пейнтър. Рибарското селце беше на трийсет километра от Ангкор. Далеч от опасността.

Лиза посегна да откопчае предпазния си колан, пришпорвана от писъците на Сюзан. Освободи се и залитна към задната седалка.

Сюзан се мяташе трескаво и викаше:

— Закъсняхме! Закъсняхме!

Лиза вдигна противопожарното одеяло, което Сюзан беше избутала на пода, и се опита да я успокои. Беше спала спокойно по целия път дотук. Какво й беше станало изведнъж?

Сюзан я стисна за китката. От допира фините косъмчета по ръката на Лиза се опърлиха.

Лиза дръпна рязко ръката си.

— Сюзан, какво има?

Сюзан седна. Безумието в очите й сякаш понамаля, но тялото й продължаваше да се тресе. Тя преглътна с мъка.

— Трябва да отидем там — повтори Сюзан, сигурно за стотен път.

— Вече кацаме — опита се да я успокои Лиза. „Морска стрела“ наистина се снижаваше.

— Не! — Сюзан посегна отново към нея, но после дръпна ръка, забелязала бурната реакция на Лиза. Пръстите й се свиха и тя мушна ръка под одеялото. Пое си накъсано дъх. Очите й се втренчиха в Лиза. — Много сме далеч, Лиза. Знам как ти звучи това. Само че ни остават броени минути. Десет, най-много петнайсет.

— Остават ни за какво?

Лиза си спомни разговора си с Пейнтър и онова, което й беше казал за раците от остров Рождество, за химически обусловените неврологични промени, предизвикващи маниакално миграционно поведение. При раците. До какво довеждаха същите тези химикали в сложния човешки мозък? Какви други промени бяха настъпили? Можеше ли да се разчита на преценката на Сюзан?

— Ако не отида там… — каза Сюзан и разтърси глава, сякаш се мъчеше да освободи някакъв заседнал спомен. — Отворили са нещо. Усещам слънчевата светлина. Като огнени очи, които ме прогарят. Знам само, че… и го знам с мозъка на костите си… че ако не стигна там навреме, лечение няма да има.

Лиза се поколеба, после хвърли поглед към Райдър. Езерото се приближаваше под тях. Сюзан простена.

— Не съм виновна, че това се случи точно с мен.

Лиза долови мъката в думите й, болката, предизвикана не само от биологичните промени в тялото й. Сюзан беше загубила съпруга си, целият й свят се беше сринал.

Обърна се отново към нея.

Лицето на Сюзан излъчваше смес от емоции — страх, скръб, отчаяние и дълбока самота. Сюзан опря длани една в друга.

— Аз не съм рак. Разбираш това, нали? Разбираше.

Лиза се обърна и извика на Райдър:

— Вдигай нагоре!

— Какво? — Райдър се обърна да я погледне.

Лиза вдигна палец нагоре.

— Няма да кацаме тук! Трябва да се приближим още до руините. — Стана и се придвижи до седалката на помощник-пилота. — Има една река, която минава през град Сием Риеп.

Седна на седалката. Беше проучила картата на района. Градът беше на осем-девет километра оттук. Спомни си думите на Сюзан.

„Десет, най-много петнайсет минути“.

Дали щяха да им стигнат? И собствената й кръв беше пламнала от усещането за неотложност. Минаха няколко секунди, докато си даде сметка за причината. Последните думи на Сюзан.

„Аз не съм рак“.

Сюзан не знаеше нищо за раците от остров Рождество. Лиза не беше говорила с никого за казаното от Пейнтър. Дори на Райдър не беше споменавала. Може би Сюзан беше чула нейните реплики от разговора с Пейнтър, макар по онова време да изглеждаше изпаднала в ступор. Но Лиза не помнеше да е споменавала думата „рак“.

Така или иначе, тя отвори навигационната карта и плъзна трескаво поглед по нея.

Трябваше им място, където да кацнат.

Друго езеро или река…

— Или пък тук — каза тя и придърпа картата по-близо.

— Къде? — попита Райдър, издигна носа на „Морска стрела“ и я насочи високо над езерото.

Лиза премести картата към него и почука с пръст.

— Можеш ли да кацнеш тук? Очите на Райдър се разшириха.

— Ти да не си луда?

Лиза не отговори. Сигурно защото не знаеше какво. Широка усмивка разполови лицето на Райдър.

— Какво пък! Можем да опитаме! — Запален любител на силни изживявания от всякакъв сорт, той се пресегна и я потупа по бедрото. — Харесваш ми, момиче. Онзи твой тип, в Щатите, много ли държиш на него?

Лиза се облегна назад. Когато Пейнтър разбереше какво е направила…

Тя само поклати глава и въздъхна.

 

23:22

Вашингтон

 

— Сър, тези джи пи ес координати, които ми възложихте да следя… Отклоняват се от курса.

Пейнтър се завъртя. Работеха заедно с австралийското звено за антитероризъм и специални спасителни операции. Екипите им бяха пристигнали на остров Пусат преди петнайсет минути и се придвижваха към координатите, дадени му от Лиза. Първоначалните сведения от острова бяха смущаващи. „Господарката на морето“ била в пламъци, покрита с нещо като мрежа от въжета и стоманени кабели и наклонена под близо четиридесет и пет градуса. На борда й се водела жестока престрелка.

Кат седеше от другата му страна и придържаше с две ръце слушалките на главата си. Отказала беше да се прибере у дома. Искаше да разбере със сигурност. Очите й бяха зачервени и подути, но мъката и страхът сякаш изостряха още повече концентрацията й. Надеждата, колкото и да беше малка, я крепеше. Надеждата, че по някакво чудо Монк все пак е оцелял.

— Сър — каза техникът и посочи друг екран. Там имаше карта на централното камбоджанско плато. С голямо езеро в центъра. Малка мигаща точка бележеше движението на „Морска стрела“.

Допреди миг хидропланът обикаляше близо до брега на езерото, а сега се отдалечаваше от него.

— Къде отиват? — попита Пейнтър. Изчака още малко, за да стане ясна траекторията. После продължи с пръст мислената линия. Водеше право към Ангкор. „Какви ги вършат?“ Движение при вратата привлече погледа му. Секретарят му, Брант, влетя в стаята и инвалидният му стол наби спирачки и изскърца пронизително върху балатума.

Директор Кроу, опитах се да се свържа с вас — каза задъхано той. — Но не можах. Реших, че още сте в конферентна връзка с Австралия. Пейнтър кимна. Така беше. Брант грабна лист от факс, който лежеше смачкан в скута му, и го подаде на Пейнтър.

Пейнтър го взе и плъзна бърз поглед по редовете, после го изчете по-внимателно. „Мили Боже…“ Тръгна към вратата, като заобиколи Брант. На прага спря и се обърна. — Кат?

— Върви. Аз ще имам грижата.

Пейнтър хвърли последен поглед на екрана с картата на Камбоджа и малката светлинка, която пълзеше към Ангкор. „Лиза, дано знаеш какво правиш“. Излезе от стаята и хукна към кабинета си. Поне засега Лиза трябваше да разчита само на себе си.

 

10:25

Ангкор

 

— Дръжте се! — предупреди ги Райдър, макар от неговата уста да прозвуча повече като боен вик.

Лиза стисна здраво страничните облегалки на седалката.

Гигантските черни кули на Ангкор Ват се издигаха като разкривен кошер в небето пред тях. Ала не към забележителния храм се бяха отправили те.

Райдър поведе „Морска стрела“ към ивица зеленикава вода встрани от комплекса. Крепостният ров на Ангкор Ват. За разлика от рова на Ангкор Том, в този още имаше вода. Дълъг беше четири мили, по една миля от всяка страна на комплекса. Единственият проблем…

— Мост! — изпищя Лиза.

— Така ли му викащ на това? — изкоментира саркастично Райдър. Стискаше пура между зъбите си. Издуха струя дим от ъгълчето на устата си.

Беше единствената му пура и си я беше пазил за спешни ситуации като тази. Както беше казал, преди да я запали: „Дори и осъденият на смърт има право на последна цигара“.

Милиардерът се носеше над рова, като коригира леко височината, колкото да минат над моста.

Лиза затаи дъх. Туристите долу се юрнаха като подплашени гъски.

След миг мостът остана зад тях и Райдър снижи „Морска стрела“ до самата вода. Летящата лодка се плъзна по нея и вдигна високо ветрило зад себе си. После потъна още малко и от самолет се превърна в лодка. Ала все още се движеха твърде бързо. Твърде бързо, за да вземат завоя.

Пръстената стена на рова се приближаваше стремглаво.

Райдър дръпна някаква ръчка в пода.

— На това му се вика завой на Хамилтън! Дръжте се здраво! Издуха нова струя дим от пурата и завъртя кормилото. „Морска стрела“ се завъртя като на лед, на пълни сто и осемдесет градуса. Кърмата се озова на мястото на носа. Двата двигателя изреваха, когато тягата им се опита да надвие инерцията. Лодката забави осезаемо скоростта си.

Лиза се сви, защото по всичко личеше, че все пак ще се блъснат в стената.

Вместо това Райдър завъртя отново кормилото и лодката се плъзна странично, вдигна висока вълна, удари се леко в насипа и спря.

Райдър издуха кълбо дим и изключи двигателите.

— Боже, голям кеф беше, направо думи нямам.

Лиза моментално разкопча колана си и се прехвърли при Сюзан.

— Побързай — прошепна Сюзан и понечи да разкопчае своя. Лиза й помогна, докато Райдър отваряше люка.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита го Лиза, докато газеха през плитката вода към насипа.

Врявата вече беше започнала — разни хора викаха по тях.

— Повтори ми го шестнайсет пъти поне — каза Райдър. — Да намеря телефон, да се обадя на този ваш директор и да му кажа какво правиш и къде отиваш.

Изкатериха се по насипа и стъпиха на шосе, което се точеше покрай рова. Сюзан се беше увила плътно в одеялото, беше си сложила и тъмни очила с надеждата да намали до максимум контакта си с лъчите на слънцето.

Разни хора викаха и ги сочеха.

Райдър вдигна ръка да спре първото превозно средство, което се зададе по шосето — мотопед с малка покрита каручка отзад. Райдър размахваше пълен с банкноти юмрук — универсалният знак „стоп“ на всички езици. Шофьорът на возилото очевидно добре го познаваше, защото моментално отби към тях.

Райдър помогна на Лиза и Сюзан да седнат в каручката и затвори миниатюрната врата.

— Тук-тукът ще ви закара до самия храм. И внимавайте.

— Ти само се свържи с Пейнтър — каза Лиза.

Той им махна да тръгват, сякаш даваше знак за начало на автомобилно състезание.

Мотопедът се устреми послушно напред, повлякъл каручката с двете жени.

Лиза изви врат да погледне назад. Униформени полицаи вече се стичаха на мотоциклети към Райдър. Той размаха пурата си за начало на представлението.

Никой не обърна внимание на малкия им тук-тук.

Лиза се облегна.

Сюзан седеше до нея, увита в одеялото като в пашкул.

— По-бързо — промълви тя, без да отваря очи.

 

10:35

 

Коленичил до ръба на кръглата каменна шахта, Грей се взираше в дупката. На петнайсетина метра под него едно лице отвърна на погледа му. Поредната каменна богиня. Лицето изпъкваше от повърхността на пода, издялано от масивен блок пясъчник. Светлината от въздушния отвод в кулата прорязваше светъл квадрат, в който танцуваха бляскави бели прашинки, сурваше се в ямата и обливаше тъмното каменно лице с топло сияние.

Загадъчната усмивка го приканваше да слезе.

Навита на руло алпинистка стълба от стоманени въжета и алуминиеви стъпенки чакаше до ръба на разбития олтар. Пуснаха я в ямата, тя се разви с дрънчене и долният й край се удари в дъното. Горният беше здраво закрепен с алпинистки щифтове за каменния таван на светилището.

Насър застана до Грей.

— Ти ще се спуснеш пръв. След теб ще се спусне един от моите хора. Приятелите ти засега ще останат тук.

Грей изтупа прахта от ръцете си и стана. Тръгна към стълбата. Вигор стоеше облегнат на една от стените и се въсеше. Физиономията му май не се дължеше само на ситуацията, в която бяха попаднали. Като археолог, той едва ли приемаше с лека ръка оскверняването на храма.

Сейчан и Ковалски просто чакаха какво ще стане.

Грей кимна и на тримата и започна да се спуска по стълбата. Въздухът в ямата не беше толкова прашен, колкото можеше да се очаква, и миришеше на влага. Първите десетина метра представляваха тясна каменна шахта, широка малко повече от два метра, приличаше на голям кладенец.

Надолу обаче стените се разширяваха под ъгъл и образуваха кръгъл купол с ширина петнайсетина метра.

— Стой така, че да те виждам! — извика отгоре Насър. Грей вдигна поглед към кръга насочени към него пушки.

Един от униформените мъже вече се спускаше по стълбата. Грей скочи на дъното близо до каменното лице на богинята.

Огледа се. Четири дебели колони поддържаха купола на равни разстояния една от друга. А може би не само купола, а и цялата кула. Навярно по същата структурна причина подът тук не беше от отделни блокове, а от масивна скала. Варовик. Бяха стигнали до основите на Байон.

Потракването на стълбата привлече вниманието му към спускащия се войник. Би могъл да го нападне и да му вземе пушката. И после какво? Приятелите му бяха горе, а родителите му — в ръцете на Насър. Така че вместо да прави глупости, Грей пристъпи към каменното лице. Обиколи го. Беше издялано от пясъчник като останалите. Гледаше право нагоре, скулптирано от масивен блок, висок до кръста на Грей.

Изглеждаше досущ като другите — същите извити нагоре ъгълчета на устата, същите широки нос и чело, и тези прибулени, замислени очи.

Войникът скочи тежко от стълбата.

Грей се изправи… и го мярна с периферното си зрение.

Моментално се обърна, забелязал нещо странно в лицето, нещо в замислените очи. В центъра и на двете имаше тъмен кръг, като зеница. Дори слънчевата светлина не разпръскваше мрака там.

Грей се просна по корем върху каменната буза, протегна ръка и опипа с пръст тъмната зеница.

— Какво правиш? — извика отгоре Насър.

— Има дупки! Пробити са в очите, там където би трябвало да са зениците. Нищо чудно да минават през цялата плоча.

Грей погледна нагоре. Слънчевата светлина се лееше през отвора на кулата и след премахването на олтара светлинният сноп стигаше безпрепятствено до скритото долу лице.

Но дали не стигаше и по-надолу?

Покатери се по лицето и легна по корем отгоре му. Опита се да надникне в зеницата на каменната богиня. Затвори другото си око и сви шепи около изпъкналата очна ябълка. Минаха няколко секунди, докато зрението му се адаптира към тъмнината.

Далеч долу, осветена от лъчите, минаващи през другата зеница, се виждаше потрепваща вода. Езеро или вир на дъното на пещера. Грей лесно можеше да си представи захлупеното с купол пространство като вътрешността на черупка. Черупка на костенурка.

— Какво виждаш? — извика Насър.

Грей се превъртя на гръб и погледна нагоре от дъното на кладенеца.

— Там е! Пещерата! Под каменното лице!

Също като олтара горе, богинята пазеше таен вход.

Грей си спомни какво беше казал Вигор за стотиците каменни лица — че според някои символизират бдителност, че са като стражи около тайна сърцевина. Но докато лежеше сега върху едно от тези лица, Грей се сети и за казаното от друг един мъж, думи много по-стари и зловещи — последното изречение от текста на Марко Поло.

Ледени тръпки полазиха по гръбнака му.

„Вратата към Ада се беше отворила в онзи град; но не знам дали изобщо е била затворена“.

Погледна нагоре към разбития олтар и разбра, че знае отговора.

„Била е затворена, Марко“.

Но сега те бяха на път да я отворят отново.

 

10:36

 

Тук-тукът спря в края на павирано шосе.

Лиза се измъкна от тясната кабинка.

Пътят продължаваше през занемарен каменен площад с разкъртени от корените на гигантски дървета плочи. От другата му страна се издигаше Байон, ограден от гъста джунгла — истински сноп от назъбени кули, покрит с ронещи се каменни лица, нашарен от лишеи, кръстосан от пукнатини.

Туристи се разхождаха лениво по площада и правеха снимки. Двама японци тръгнаха към техния тук-тук явно с намерение да го наемат, след като Лиза и Сюзан слязат. Единият се поклони учтиво на Лиза. После вдигна ръка към храма и заговори на японски.

Лиза поклати глава, че не разбира.

Мъжът се усмихна срамежливо, поклони се повторно и с усилие произнесе на английски:

— Затворено.

„Затворено?“ Лиза помогна на Сюзан да слезе от тук-тука, все така увита от глава до пети в одеялото. Само тъмните й очила се виждаха. И трепереше силно.

Туристът посочи въпросително тук-тука. Очевидно питаше дали таксито вече е свободно. Лиза кимна и поведе Сюзан по неравните каменни плочи. Присви очи и различи някакви мъже в храма — патрулираха по стените, стояха на пост при входовете, оглеждаха се. Всички бяха с маскировъчни униформи и черни барети.

От камбоджанската армия ли бяха?

Сюзан я дръпна напред и упорито тръгна към източната порта. Двама мъже с барети стояха на пост там. С пушки през рамо. Лиза не видя емблеми за принадлежност по униформите им. Онзи вляво приличаше на камбоджанец, а по едната му буза имаше белези като от дълбоки драскотини. Другият беше със същата униформа, но със светъл цвят на кожата — бял мъж с обветрено лице и прорасла четина. Очите и на двамата бяха студени като лед.

Не бяха войници от камбоджанската армия.

Бяха наемници.

— Гилдията — прошепна Лиза, спомнила си казаното от Пейнтър за перипетиите на Грей. „Вече са тук“.

Лиза дръпна Сюзан да я спре, но тя продължи да напира напред.

— Сюзан, не можем да те върнем в ръцете на Гилдията.

„Монк даде живота си, за да те измъкне от тях“.

Гласът на Сюзан излезе приглушен Изпод одеялото, но въпреки това прозвуча решително:

— Нямаме избор… аз трябва да… без лечението всичко ще бъде изгубено… — Поклати енергично глава. — Имаме един-единствен шанс. Лекарството трябва да бъде довършено.

Лиза добре разбираше това. Помнеше предупреждението на Девеш и потвърждението, дадено й от Пейнтър. Заразата вече се разпространяваше. Светът се нуждаеше от лечението, преди заразата да се е превърнала в пандемия. Дори ако единственият начин беше да го предадат в ръцете на Гилдията. С последствията щяха да се оправят по-късно.

И все пак…

— Сигурна ли си, че няма друг начин? — попита тя. Думите на Сюзан тежаха от страх и скръб.

— Какво ли не бих дала да имаше. Дори и така може вече да сме закъснели. — После отстрани нежно ръката на Лиза и тръгна напред, явно решена да продължи и сама, ако трябва.

Лиза тръгна след нея. Тя също нямаше избор.

Наближиха охраняваната порта. Лиза нямаше представа как ще минат през пазачите.

Ала Сюзан очевидно имаше план.

Пусна одеялото и то се свлече в краката й. На ярката дневна светлина Сюзан не изглеждаше по-различно от всеки друг, освен малко по-бледа може би, с тънка до прозирност кожа. Свали очилата и обърна лице право към слънцето.

После тялото й се сгърчи. Лиза си представи как ослепителният заряд се влива в зениците й, втурва се по зрителните нерви и стига до мозъка.

Но явно и това не беше достатъчно.

Сюзан разкъса блузата си и изложи още от кожата си на светлината. Разкопча панталоните си и те се свлякоха безпрепятствено надолу по изтънялото й от болестта тяло. Останала по гащички и сутиен, Сюзан продължи към портата. Пазачите очевидно се смутиха — не знаеха как да реагират на тази полугола жена. Все пак пристъпиха напред да й препречат пътя. Камбоджанецът размаха ръка и излая заповедно:

— Д’тай! Б’пел к’раоуее! Сюзан не му обърна внимание. Продължи да върви напред с намерение да мине между двамата. Другият пазач я сграбчи за ръката и успя да я завърти наполовина. Свъсеното му лице се сгърчи в агония. Той дръпна ръката си като ужилен. Дланта му беше изгорена до месото. От пръстите му закапа кръв, той отскочи назад и се блъсна в стената.

Камбоджанецът свали пушката от рамото си, трескаво я вдигна и насочи дулото към тила на Сюзан, която вече го беше подминала.

— Не! — извика Лиза. Стрелецът хвърли поглед към нея.

— Предаваме се! — каза тя. Пейнтър беше споменал някакво име, когато й разказваше за Грей, но тя не можеше да си го спомни. А после изведнъж се сети. — Заведете ни при Амен Насър!

 

10:48

 

— Елате да видите! — извика Вигор, неспособен да скрие вълнението си.

Грей стоеше на няколко метра встрани и разглеждаше една от поддържащите колони. Колоните бяха изградени от каменни дискове, дебели по трийсетина сантиметра и широки цял метър. Грей плъзна пръст по една от дълбоките пукнатини.

В центъра на помещението Сейчан и Ковалски стояха до каменното лице и гледаха как сапьорите на Насър подготвят издялания блок за взривяване.

Пронизителният вой на диамантено свредло се чу за пореден път, усилен от акустиката на свода. Още една дупка зейна в лицето — дълбока трийсетина сантиметра и с диаметър два. В другите дупки вече беше поставен заряд с прилежащите му жици — два пъти повече, отколкото бяха използвали за взривяването на олтара горе. В шахтата висяха въжета, с които спускаха машини и експлозиви към дъното на кладенеца.

Сноп ярка слънчева светлина огряваше трескавата дейност.

За разлика от Сейчан и Ковалски, Вигор не можеше да наблюдава спокойно това светотатство. Дори сега побърза да отклони поглед и насочи вниманието си към стената, която разглеждаше. Встрани от снопа светлина стената тънеше в дълбоки сенки. Бяха му дали фенерче, за да потърси друг вход към подземната камера. И макар че му беше противно да помага на Насър, усилията му, в случай на успех, можеха да ограничат поне в някаква степен насилието над тези древни руини.

Ала отпуснатото му време беше крайно недостатъчно.

Десет минути.

След като подготвителните работи започнаха, Насър се върна горе, в централното светилище. Преди това Вигор го видя как проверява телефона си за обхват. Обхват явно нямаше и той се беше върнал горе, като нареди на хората си да побързат.

Грей застана до Вигор.

— Какво? Да не би да откри друг вход?

— Не — призна Вигор. Беше обиколил цялото помещение. Друг вход нямаше. Изглежда, единственият път надолу беше през каменното лице на богинята Локесвара. — Но открих това.

Изчака един от патрулиращите пазачи да ги подмине, после опря фенерчето си на стената, така че лъчът му да сочи нагоре. Появи се сложен релеф върху голям отрязък от стената, напомняше за релефните изображения по стените на вътрешния двор. Само че тук нямаше фигури, а само каскада от плетеници.

— Какво е това? — Грей плъзна пръсти по релефното изображение.

Сейчан и Ковалски се бяха приближали и надничаха иззад тях.

Вигор премести фенерчето така, че да разшири лъча му.

— В началото реших, че е просто украса. Покрива изцяло стените. — Той описа кръг с ръка. — Всяка повърхност.

— Тогава какво е, по дяволите? — измърмори Ковалски.

— Нищо общо с дяволите няма, господин Ковалски — поправи го Вигор. — А с ангелите.

Насочи фенерчето към малък участък, като стесни с шепи лъча му.

— Вгледайте се внимателно.

Грей приближи лице до стената и плъзна пръсти по релефа. И изведнъж разбра.

— Плетеницата всъщност се състои от ангелски символи, нагъсто и разбъркани сякаш.

Сейчан застана до него и също плъзна пръсти по стената, лицата им почти се допираха.

— Не е възможно. Не казахте ли, че ангелската писменост била измислена от някакъв тип през седемнайсети век?

Вигор кимна.

— Да. От Йоханес Тритемиус.

— Как се е озовала тук тогава? — попита Грей.

— Не знам — каза Вигор, — Може би от Ватикана все пак са изпратили някого в Камбоджа по следите на Марко Поло и той е извървял същия път като нас. Може пратеникът да е прекопирал този релеф и да го е занесъл във Ватикана, а после Тритемиус се е добрал някак до него. И въз основа на прекопираното е възстановил писмеността. А ако е чувал историята на Марко Поло за светещите ангелски същества, логично е било да заяви, че писмеността е от ангелски произход.

Грей се обърна към Вигор.

— Но на теб не ти се вярва да е станало така, нали?

А после отстъпи крачка назад, сетне още няколко крачки, вперил поглед в стената.

„Той също го вижда“ — помисли си Вигор.

Монсеньорът се пое накъсано дъх в опит да обуздае подозренията си.

— Според собствените му твърдения, Тритемиус получил вдъхновение след седмици на пости и дълбока медитация. И според мен точно това е станало.

Сейчан изсумтя.

— И просто така е получил видение, което идеално съвпада със символите тук? Как не.

Вигор кимна.

— Именно. Помните ли когато ви казах, че ангелската писменост има забележителна прилика с древния иврит.

Тритемиус дори твърдял, че неговата система от символи е най-чистата есенция на еврейската азбука. Сейчан само сви рамене.

— Какво знаете за еврейската Кабала? — попита Вигор.

— Някакво мистично еврейско учение, ако не се лъжа.

— Точно така. Хората, които практикуват Кабала, търсят мистично прозрение в божественото естество на вселената, като изучават еврейската библия. Вярват, че божествената мъдрост се крие в самите форми и извивки на еврейската азбука. И че като съсредоточат мислите си върху тях изпаднат в медитация, могат да получат велико прозрение за вселената и за това кои сме ние на най-основното си ниво Сейчан поклати глава.

— И казвате, че този Тритемиус медитирал и изведнъж му се явила най-чистата форма на еврейската писменост? Случайно се натъкнал на цял език — същия този език… — Тя потупа с ръка по стената. — Език, който води към велика вътрешна мъдрост?

Грей се изкашля.

— Според мен ключовата дума тук е „вътрешна“. — Махна на Сейчан да отстъпи от стената и да застане до него. — Какво виждаш? В цялостния модел. Изглежда ли ти познато.

Сейчан се вгледа в стената, после тръсна глава и заяви сопнато:

— Не знам. За какво трябва да гледам?

Грей въздъхна и се върна при стената. Плъзна пръст по една от косите каскади от плетеници.

— Виж как се спуска на прекъснати спирали. Представи си само този отрязък.

Сейчан примижа.

— Изглежда някак органично. Грей кимна.

— Проследи нишките. Не ти ли приличат на двойните спирали на ДНК? На нещо като генетична карта?

Сейчан го изгледа скептично.

— Генетична карта на ангелски език?

Грей направи крачка назад, без да откъсва поглед от стената.

— Може би. Чел съм за едно проучване, което сравнява модели в ДНК кода с модели, които се откриват в различни езици. Според закона на Зипф — използва се в статистиката — във всички човешки езици се наблюдава специфичен модел на повтаряща се употреба. Като при определителния член например. Или в долния край на скалата — думи с много рядка употреба, като „елиптичен“ или „генеричен“. Ако съставиш графика, сравняваща популярността на дадена дума с честотата на употребата й, се получава права линия. Независимо дали става въпрос за английски, руски или китайски. При всички езици се получава един и същ линеен модел.

— А ДНК кодът? — попита заинтригувано Вигор.

— Дава абсолютно същия модел. Дори и при баластното ДНК, което повечето учени смятат за биологичен боклук. Проучването е било повторено и потвърдено. По някаква причина в генетичния ни код е залегнал език. Не знаем какво има да ни каже. Но… — Грей посочи стената. — Това може да е писмената му форма.

Вигор прокара ръка по стената, затаил дъх от благоговение. — Кара те да се питаш… Дали Тритемиус не се е включил някак към този език, докато е бил в състояние на медитация? — После му хрумна нещо друго. — А и древният еврейски — буквите му толкова приличат на ангелската азбука. Дали пък древните писмени езици не са произлезли именно от това, дали не се коренят в някаква наследствена генетична памет? Дали пък този език не е Словото Божие, дали в него не е кодирано нещо от огромна важност, нещо във всички нас?

Вигор премести фенерчето и лъчът му обхвана цялата стена.

— Така или иначе обаче… Всичко това. Какво ни казва?

— Според мен това е генетична карта — каза Грей.

— На какво обаче? — каза Сейчан.

— Сигурно на костенурка — измърмори Ковалски.

Вигор изсумтя пренебрежително, но Сейчан и Грей обърнаха едновременно погледи към Ковалски с еднакви изражения на изненада и потрес.

— Какво има? — попита Вигор, усетил, че пропуска нещо важно.

Грей се приближи и сниши глас.

— Подозирам, че може и да е прав.

— Да съм прав ли? — попита невярващо Ковалски. Грей доразви теорията си за подземната пещера:

— Черупката на костенурката символизира пещерата. А самата костенурка? Според легендата тя символизира превъплъщението на Вишну, ангелско създание. — Грей махна към стената. — А тук имаме данни за някакъв странен биологически процес, за някакво тайно познание. Нещо по-голямо от болестта и нейния причинител. Според мен кодът на стените е нещо като дневник на този процес. Навярно недовършен.

Вигор плъзна поглед по стената.

Откъм светилището горе се разнесе врява.

Тръгнаха вкупом към центъра на помещението. Сапьорският екип, изглежда, приключваше работата си. Шефът им беше оплел в сноп жиците и ги беше включил към електронен детонатор, така че да задействат взрива от светилището горе.

Вигор вдигна поглед и видя някаква жена да се спуска по стълбата. Трудно беше да се различат чертите й в ярката светлина, която се лееше през въздушния отвод.

Ала Грей я позна и пристъпи напред.

— Лиза?!

Горе, при ръба на кладенеца, се появи Насър, придружен от полугола жена. Тя се дърпаше трескаво напред, сякаш искаше да се хвърли в ямата, и сигурно щеше да го направи, ако не бяха дулата на четирите пушки, които й препречваха пътя.

Вигор я зяпна невярващо.

Мили Боже…

Жената светеше.

Кожата й излъчваше сияние в сенките.

Невъзможно.

— Покрийте очите! — изкрещя жената. — Покрийте очите! Вигор не проумяваше за какво говори.

За разлика от Грей. Командирът се втурна покрай Вигор, повлече един брезент, използван от сапьорския екип, метна го връз очите на скулптурата и така прекъсна достъпа на светлината до тях.

Жената горе се свлече като марионетка с прерязани конци. Падна ничком върху отчупено парче от олтарна плоча.

Насър я изгледа смръщено.

Лиза скочи от стълбата и тръгна към тях. Погледът й се стремеше нагоре, но думите й бяха предназначени за всички:

— Съжалявам.

 

11:05

 

След десет минути Грей гледаше как и последните от хората на Насър се качват по стълбата. Горе кръг от пушки сочеше към групичката им. Последната торба със сапьорско оборудване изчезна над ръба на кладенеца, изтеглена с едно от двете въжета. Другото остана да виси.

— Защо ни оставят тук? — попита Лиза.

Грей хвърли поглед към надупченото каменно лице и измърмори:

— Мисля, че току-що станахме излишни.

Лиза помълча, после каза тихо:

— Нямах избор. Вече беше обяснила внезапната си и неочаквана поява.

Отчаян ход, породен от нуждата да се намери лечение. Необходим риск… дори ако това означаваше, че лечението ще попадне в ръцете на Гилдията.

— А Монк… — задавено продължи тя. — Монк даде живота си… а виж какво стана.

— Не. — Грей я прегърна през раменете. — Не. Благодарение на Монк сте тук. Докато сме живи, има надежда.

Насър се появи на ръба на кладенеца.

— Почти приключихме — каза делово. Държеше всички карти в ръцете си и можеше да си позволи тази демонстрация на студена любезност. — Монсеньор, по-рано споменахте как историческата и научната следа се събирали при тези руини. Явно сте необикновено проницателен. Двете половини на Сигма определено се събраха. — Махна към тях… после се обърна към Сюзан, която все така седеше безучастно на плочата с увиснала на гърдите глава. — А по всичко личи, че усилията на Гилдията също стигнаха до обща точка. Оцелялата пациентка от кораба тук… и източникът на щама на Юда — долу. Грей дръпна ръката си от раменете на Лиза и пристъпи напред.

— Може тепърва да имаш нужда от помощта ни! — извика нагоре, макар да съзнаваше, че е напразно.

— Ще се оправим и сами, благодаря. Гилдията има достатъчно ресурси, за да подреди мозайката докрай. Когато започнахме, имахме само няколко думи в един стар текст, а вижте докъде стигнахме. Текст, между другото, който попадна в ръцете ни благодарение на теб, командире.

Грей стисна юмруци. Трябваше да изгори библиотеката на Драконовия двор още тогава.

— Оттам нататък, разбира се, всичко се дължеше на собствените ни усилия. С помощта на морски археолози и сателитни изображения Гилдията откри един от потъналите кораби на Марко Поло близо до бреговете на Суматра.

Минаха секунди, докато Грей осъзнае какво му казва Насър.

— Открили сте един от корабите на Марко Поло?

— И извадихме късмет. В една от гредите на кила, под изолиращ слой полепнала глина, все още имаше биологическа активност. Но нямаше как да тестваме пълния й капацитет без експеримент в реална среда.

Кръвта на Грей се вледени. Ако Насър казваше истината, епидемията при остров Рождество не бе плод на случайност.

— Вие… вие съзнателно сте заразили крайбрежните води на остров Рождество?

Погледна към Сейчан за потвърждение. Тя така и не го погледна в очите. Насър продължи:

— Проучването на морските течения и приливните модели показваше, че е достатъчно да заложим гредата близо до брега и да чакаме. Да видим какво ще стане. Точно това правехме — наблюдавахме и събирахме проби, — когато тази дама се появи неканена на сцената. — Той кимна към Сюзан. — Тя и приятелите й. Първите човешки обекти на експеримента. Разбира се, малко по-късно теченията отнесоха заразата и до острова, както бяхме предвидили. Перфектният сценарий на една локализирана и контролирана епидемия.

Лиза измърмори:

— А после туристическият кораб им дошъл дюшеш — идеалната възможност да ожънат посятото.

Грей отстъпи назад. Сейчан промълви зад него:

— Сега вече знаеш защо трябваше да ги спра. Грей се обърна да я погледне.

Да, но се беше провалила… всички те се бяха провалили.

 

11:11

 

Сюзан се носеше в мъгла, като в сън наяве. Огън танцуваше в мозъка й.

Откакто се бе разголила на слънчевата светлина, нещата се бяха променили. Беше пресякла някаква граница. Усещаше го вътре в черепа си. Вече не беше докрай себе си… или пък беше себе си повече от всякога.

Носеше се с откъсната котва сред океан от спомени за възраждащо се минало. Миналото й изпълзяваше от ниши, които отдавна беше смятала за забравени и недостъпни. Сплитаха се заедно, ден с ден и час с час, сливаха се в съвършено цяло. Миналото й оживя отново, не на късчета и отрязъци, а в цялостна, непрекъсната панорама.

И тя беше в състояние да си го спомни цялото в едно — от натиска върху черепа, когато контракциите я бяха избутали от утробата на майка й… до ритъма на сърцето си сега. Усещаше милувката на въздуха върху голата си кожа, всеки повей на течението, и те се впечатваха в паметта й неделими, сливаха се с преживяното досега. И всичко това кротуваше, затаило дъх в един потрепващ, напрегнат до спукване мехур.

А отвъд тънката му повърхност… имаше още. Но тя не беше готова да пристъпи там.

Знаеше, че преди това има да извърви още път.

Долу.

Сега, когато огнените очи бяха покрити, паниката й беше утихнала до смътен проблясък.

И докато се носеше между миналото и настоящето, което се разгъваше с всеки поет от дробовете й дъх, нови думи се отронваха бавно в езерото на живота й като капки, които чуваш от крачка разстояние.

„… достатъчно да заложим гредата близо до брега и да чакаме. Да видим какво ще стане… когато тази дама се появи неканена на сцената. Тя и приятелите й. Първите човешки обекти на експеримента…“

НЕ.

Кратката нота прозвънтя в тялото й.

Понесла целия си живот в безкрайния миг между две дихания, тя отново се озова под водата, безтегловна. Видя край на потъмняло от времето дърво да стърчи от пясъка. Мислите й от онова време се върнаха, сякаш още се носеше във водата там. Беше решила, че някакъв трус е освободил гредата от хватката на морското дъно или пък последното цунами я е оголило, размествайки пясъчните пластове.

Сега знаеше истината.

Че гредата е била оставена там.

Целенасочено.

За да убива.

Спомни си с какво нетърпение бе чакала да каже на съпруга си, който обожаваше да се гмурка около потънали кораби. И този спомен изпълни сетивата й до точката на претоварване.

Грег.

Сега знаеше истината.

Защо беше умрял той.

И истината беше огън.

 

11:12

 

Лиза се облегна на Грей, който пак я беше прегърнал през раменете. Вдигна поглед към кръга дула горе. Насър говореше нещо, но тя не го чу, изгубила се в блатото на собствената си вина.

После Грей се напрегна осезаемо до нея и това я върна към настоящето.

Горе, при ръба на кладенеца, Сюзан бавно вдигна глава и русата й коса се раздели пред лицето. Лице, изгубено в неизмерна ярост. Пазачите не обърнаха внимание, заслушани в думите на Насър. А току зад него кожата на Сюзан бързо придоби блясък с нов интензитет.

Очите й горяха.

Усетил нещо, Насър понечи да се обърне.

Лиза не видя Сюзан да помръдва.

Седеше си на отчупената плоча от олтара… а миг по-късно вече се притискаше в Насър, стиснала го силно през гърдите, опряла буза в неговата сякаш в пристъп на неочаквана интимност.

Той изкрещя — вой се изтръгна от гърлото му.

Между двамата се изви дим.

Един от пазачите успя да реагира и удари Сюзан с приклада на пушката си.

Тя отпусна хватката си и главата й се люшна.

Насър я тласна настрани, като продължаваше да вие.

Тласна я право през ръба на кладенеца.

— Сюзан! — изкрещя Лиза.

Сюзан се оплете за миг в едно от въжетата на сапьорския екип. Ръката й се стрелна инстинктивно да го хване. Но в тялото й не беше останала сила. Тя се хлъзна надолу по въжето, твърде бързо. Киселинният слой, покрил кожата й, се подпали под пряката слънчева светлина от отвода, при допира със синтетичното въже бе станала някаква химическа реакция. Въжето започна да се топи и да дими след нея. Сюзан падаше право към тях.

Никой не смееше да се притече на помощ и да омекоти падането й.

Грей се хвърли настрани и дръпна брезента, с който преди малко беше покрил каменното лице. Метна единия му край към Ковалски. Едрият мъжага разбра какво трябва да направи.

Прогореното въже се скъса.

Сюзан падаше…

В безсъзнание.

Грей и Ковалски опъваха брезента, запънали крака в пода, но въпреки това тежестта на Сюзан го изтръгна от ръцете им и тя се удари тежко в твърдата повърхност. Грей издърпа брезента заедно със Сюзан встрани от шахтата, така че само краката й се виждаха откъм горния отвор. После коленичи до нея.

Насър се разкрещя. Бе паднал на четири крака. Бузата му димеше почерняла като препечено на скара месо. Голите му до лактите ръце приличаха на кървава пържола.

— Искам я тая кучка, чуваш ли!? Грей се показа и извика нагоре:

— Вратът й е счупен! Мъртва е!

— Тогава всички ще изгорите! — изкрещя Насър и се обърна назад. — Взривявай!

Грей махна на останалите и викна:

— Назад… махнете се от шахтата.

Лиза се подчини и хлътна със залитане в сенките.

Няколко куршума се забиха с искри в камъните.

Лиза погледна към заложените в каменната скулптура експлозиви. Електронният детонатор беше на светло под шахтата, недостъпен. Онези горе щяха да застрелят всеки, който тръгне натам.

Грей повлече отново брезента с безжизненото тяло на Сюзан.

— Зад колоните! Може да ни защитят донякъде. Всички да се свият пода, пазете лицето и главата!

Пръснаха се.

Бяха шестима, колоните — четири.

Грей повлече Сюзан със себе си.

Лиза и монсеньорът се озоваха сгушени зад една от колоните. Той я притисна надолу, защитавайки я с тялото си.

Лиза сложи длан на колоната. Широка беше близо метър. Нямаше представа каква е мощта на заложения експлозив. Извъртя лице към Вигор.

— Отче, ще ни предпази ли?

Вигор отвърна на погледа, но не и на въпроса й. За пръв път й се прииска свещеник да я излъже.