Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Judas Strain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Публикация

Джеймс Ролинс. Щамът на Юда

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

Превод: Милена Илиева, 2008

ISBN 978-954-585-877-2

История

  1. — Добавяне

4.
Пирати

5 юли, 12:11

Остров Рождество

 

Боксерки и обуща.

Само това стоеше между Монк и морето от раци-канибали. Безумният пир продължаваше из цялата джунгла, докъдето поглед стига. Бой, хрущене, разчупени черупки. Звук като от горски пожар.

Преметнал биозащитния си костюм през ръка, Монк тръгна към доктор Ричард Граф. Океанологът клечеше в Края на джунглата. И той, по указание на Монк, беше съблякъл костюма си: болезнена задача, като се имаше предвид раната на рамото му. Но пък беше облечен по-добре от Монк — беше по шорти и хавайска риза.

Монк сбърчи нос. Извън гъстия балдахин на джунглата въздухът беше нажежен до бяло, а вонята откъм клоаката долу беше като да те фраснат с разлагаща се сьомга през лицето.

— Време е да вървим — каза намръщено Монк.

Откъм тунела към отровения плаж отекна вик. Пиратите бяха станали по-предпазливи, откакто Граф беше започнал да хвърля в тунела големи камъни. А и нямаше как да знаят, че на Монк му е останал само един патрон. Уви, страхът и падащите камъни нямаше да ги спрат за дълго.

За стотен път Монк се запита защо пиратите ги преследват толкова упорито. Гладът и отчаянието със сигурност тласкаха хората към глупави неща. Но ако целта им беше да откраднат техния зодиак, за да продадат запасите и екипировката на индонезийския черен пазар, нищо не ги спираше. Повечето от местните пирати, колкото и брутални и безскрупулни да бяха, се водеха от принципа на лесната печалба.

Така че защо упорстваха? Само за да им затворят устата и да заличат следите си? Или имаше нещо по-важно? Монк си помисли за маскирания мъж, който беше паднал във водата, уцелен по случайност от негов куршум. Дали пък не ги водеше жажда за отмъщение?

Така или иначе, пиратите очевидно нямаше да се задоволят с грабеж. Искаха кръв.

Граф се изправи, вдишваше с мъка вонящия въздух.

— Къде отиваме?

— Да навестим отново нашите приятели.

Поведе океанолога към джунглата. Само на стъпки от тях червеното рачешко море щракаше и хрущеше. Сякаш бяха станали още повече през последните минути, може би привлечени от гласовете им или от прясната кръв от раната на Граф.

В края на разчистеното място океанологът наби спирачки.

— Няма как да минем през раците. Щипките им са достатъчно силни да разкъсат ботуш. С очите си съм виждал хора, останали без пръсти.

Освен това бяха адски бързи.

Монк отскочи назад пред два рака, вплели щипки в смъртоносна битка — стрелнаха се покрай него със скоростта на зайци.

— Не е като да имаме голям избор — каза Монк.

— Не знам, нещо не е наред с тези раци — продължи Граф. — И преди съм ставал свидетел на агресивността им по време на миграция, но това тук минава всякакви граници.

— Психоанализата им я остави за по-късно. — Монк посочи едно голямо дърво. Таитянски кестен, вечнозелено. И с множество ниски клони. — Можеш ли да се покатериш?

Граф притискаше ранената си ръка към корема в опит да я обездвижи максимално.

— Ако ме повдигнеш. Но защо? Така няма да се скрием от пиратите. Ще сме като неподвижни мишени на стрелбище.

— Качвай се и не питай. — Монк го заведе до дървото и му помогна да се качи. Клоните бяха дебели и лесни за катерене. Граф се справи добре, почти без помощ.

Един рак вдигна щипките си в заплашителна стойка. „Купонът още не е свършил, приятел, не бързай да си тръгваш“. Монк го изрита към ордата негови събратя, после извика на Граф:

— Виждаш ли изхода на тунела?

— Да, виждам го. — Граф за момент млъкна. — Няма да ме оставиш тук, нали?

— Просто свирни, когато видиш пиратите.

— Ти какво ще…?

— Просто свирни бе, човек! — Монк веднага съжали за грубия си тон. Напомни си, че Граф няма военна подготовка, Ала имаше да мисли за толкова много неща. Представи си Кат и малкото им момиченце. Нямаше да се даде току-така на банда главорези или на гора, пълна с пощурели раци.

Мина през разчистената ивица и се приближи до врящата щракаща орда. Вдигна пистолета си в ръка и я подпря с протезата за по-добър баланс. Кривна глава и задиша през носа.

„Хайде да видим какво можеш да направиш…“ Някакъв звук долетя откъм кестена отзад. Прозвуча все едно някой е спукал балон.

— Идват! — долетя и шепотът на Граф; от напрежение не беше успял дори да свирне.

Монк се прицели. Имаше един патрон, един изстрел. До един голям камък от другата страна на горската полянка лежаха двете им кислородни бутилки — олекотен модел, направени от алуминиева сплав. С помощта на наглезенния си кобур Монк беше прикрепил бутилката на доктора към своята, после ги беше метнал към далечната страна на полянката. Бутилките бяха паднали сред раците, затиснали бяха няколко, а тези в съседство се бяха разбягали.

Сега Монк се прицели в бутилките с помощта на тренираната си истинска ръка и електронната прецизност на протезата.

— Излизат! — простена Граф. Монк натисна спусъка.

За част от секундата времето сякаш спря… а после едната бутилка пламна, подскочи и двете се завъртяха и затракаха, засъскаха и заподскачаха. Клапата на втората бутилка изби и танцът стана по-енергичен, помиташе кръгове сред сащисаните раци.

Това се оказа достатъчно.

В миналото Монк се беше разхождал по плажове, покрити с раци. Появеше ли се морска птица или човек, те се разбягваха моментално и хлътваха в пясъчните си дупки. Същото се случи и тук. Онези, които бяха най-близо до подскачащите бутилки, се пръснаха панически, блъскаха съседите си, които на свой ред изпаднаха в паника. Скоро раздвижването се превърна в масово бягство. Разбунените и без това раци побягнаха, накъдето ги тласкаше инстинктът им.

Рачешкото море обърна посоката си — право към Монк — и се превърна във вряща приливна вълна от щипки, раците се катереха един връз друг в стремежа си да избягат.

Монк хукна към кестена, раците щракаха по петите му.

Той подскочи към най-долния клон и се закатери. Един рак успя да се вкопчи в обувката му. Монк разби черупката му с ритник в дънера. Острата щипка остана да виси, здраво забита в тока.

По дяволите!

Рачешкият прилив продължи нататък, животните се подчиняваха на инстинкт, свързан навярно с ежегодната им миграция. Бягаха право към морето.

Монк продължи нагоре от клон на клон, докато не стигна до Граф. Океанологът беше прегърнал с една ръка ствола на дървото. Изгледа Монк, после пак се обърна към изхода на тунела.

Пиратите, и шестимата, бяха излезли от прохода, дори бяха направили опит да се разпръснат, за да покрият периметъра, но изстрелът ги беше накарал да залегнат. Едва сега започваха да се изправят колебливо.

А откъм джунглата заприижда врящо море от раци.

И заля първия, онзи, който се намираше най-близо. Преди да е реагирал, преди да е разбрал какво виждат очите му, раците го покриха до бедрата. Пиратът изпищя и залитна назад. Единият му крак се подгъна.

Монк се сети за свой колега от зелените барети, когото бяха улучили в крака по време на бой — куршумът беше разкъсал ахилесовото му сухожилие. Беше паднал по същия тромав начин като пирата сега.

Нещастникът успя да се подпре на една ръка, не спираше да пищи.

Вълната го заля, раците лазеха по гърчещото се тяло. Ала писъците му не спираха, извираха изпод движещата се червена маса. За миг той успя да надигне глава. Маската му я нямаше, нямаше ги също носа, устните и ушите. От очите му бяха останали кървави рани. Мъжът изпищя за последно и се срина под прилива.

Другите пирати побягнаха панически към тунела и се вмъкнаха в дупката. Всички освен един, чийто път към нея се оказа отрязан, самият той — притиснат до парче издадена скала. Раците прииждаха.

С отчаян вик пиратът се обърна и скочи от скалата.

Откъм тунела му отговориха други крясъци.

Като вода в канал, морето от раци се завъртя около отвора и се ливна надолу в червен прилив от остри щипки.

Монк се обърна към Граф. Океанологът дишаше тежко, беше се облещил.

Монк посегна да го докосне. Океанологът се дръпна стреснато.

— Трябва да тръгваме. Преди раците да са решили, че в гората им харесва повече.

Граф кимна отнесено и се спусна след Монк към земята. Там все още имаше стотици раци и двамата тръгнаха предпазливо между тях.

Монк откърши един клон от кестена и го заразмахва като метла, за да прогони по-нахалните.

Граф започваше да идва на себе си, дори събра сили да каже:

— Аз… искам да взема един от тези раци.

— На кораба има достатъчно, с всякакви сосове.

— Не. За изследване. Токсичният облак не ги е засегнал. Това може да се окаже важно. — Озовал се в своя води, океанологът звучеше почти нормално.

— Добре — каза Монк. — Другите ни проби отидоха по дяволите, а така поне няма да се върнем на кораба с празни ръце.

Наведе се и улови с протезата си един от по-малките екземпляри. Настроеният за пир рак изви назад щипките си Да го достигне.

— Хей, не ми съсипвай хубавата протеза, приятел. Застраховката ми не включва нови пръсти.

Монк понечи да го смаже в дънера на едно дърво, но Граф размаха здравата си ръка.

— Не! Трябва ни жив. Има нещо странно в поведението им. Това трябва да се проучи.

Монк стисна раздразнено зъби.

— Хубаво, но ако това парче суши ми отхапе нещо, ти ще плащаш.

Тръгнаха през обраслото с гора плато.

След четиридесетминутен преход гората започна да оредява и пред тях се откри панорамна гледка към плажа в ниското. Главният град на острова — наречен просто Селището — се простираше покрай плажа и пристанището. Навътре в морето, оттатък Залива на летящата риба, „Господарката на морето“ се издигаше като бял замък, като облак в черно-синьото море.

Най-после.

Някакво движение обаче привлече погледа на Монк… и той видя десетина катера: заобикаляха скалния нос и всеки оставяше бяла разпенена следа. Движеха се като атакуващи изтребители.

Подобна група се появи и откъм другата страна на пристанището.

Дори от това разстояние Монк ги виждаше ясно.

Сини, с дълъг корпус и плитко газене.

— Още пирати — изпъшка Граф.

Монк плъзна поглед между двете групи, протегнали се като щипки, по-смъртоносни и от най-ядосания червен рак. В капан помежду им лежеше плячката.

„Господарката на морето“.

 

13:05

 

Лиза гледаше радиографския рентгенов апарат. Малката преносима кутия стоеше на едно бюро в каютата. На леглото зад Лиза пациентът лежеше, покрит с чаршаф от главата до петите. Мъртъв.

— Прилича на туберкулоза — каза тя. Радиографиите на белите дробове бъкаха от големи бели петна. — Или е рак.

Доктор Анри Барнхарт, холандският токсиколог, стоеше до нея, опрял юмруци на масата. Именно той я беше повикал.

— Ja, но съпругата му твърди, че допреди осемнайсет часа не е имал никакви симптоми на респираторен дистрес. Не е кашлял, не е отделял храчки, дори не е бил пушач. Освен това е само на двайсет и четири.

Лиза изправи гръб. Бяха сами в каютата.

— И сте взели проба от белия дроб, нали?

— Изтеглих със спринцовка течност от едно от белите петна, които се виждат на снимките. Гной. Бъкаща от бактерии гной. Категорично става въпрос за абсцес на белия дроб, а не за рак.

Лиза плъзна поглед по брадатото лице на Барнхарт. Раменете му бяха поизгърбени, сякаш се смущаваше от мечешките си размери, но в стойката му имаше и нещо заговорническо. Нямаше как да не забележи, че доктор Линдхолм не е поканен на настоящата дискусия.

— Типично за туберкулозата — каза тя. Туберкулозата се причинява от бактерия, Mycobacterium tuberculosis, високо заразен микроорганизъм. И макар че клиничната история в този случай беше необичайна, туберкулозата често дремеше в продължение на години, като поразяваше бавно и неусетно белите дробове. Пациентът може да се беше заразил преди години и да бе носил в гърдите си бомба със закъснител, а после токсичният газ бе подложил дробовете му на силен стрес, който беше отключил болестта. Както в часовете преди да умре, така и сега, пациентът определено беше заразен.

А нито тя, нито доктор Барнхарт бяха със защитни костюми.

Защо не я беше предупредил?

— Не е туберкулоза — отговори той. — Доктор Милър, нашият експерт по инфекциозни заболявания, определи организма като Serratia marcescens, вид непатогенна бактерия.

Лиза си спомни другия пациент, поразен от обикновена кожна бактерия, която незнайно защо бълваше разяждащи плътта отрови.

Токсикологът явно се досети за насоката на мислите й.

— И тук имаме безвредна бактерия, която се е превърнала в патогенна.

— Но, доктор Барнхарт, това ваше предположение…

— Викай ми Анри. И не е предположение. От часове издирвам подобни случаи. Намерих още два. Жена с жестока дизентерия, която буквално й е остъргала червата. Причинена от Lactobacillus acidophilus, бактерия в киселото мляко, която нормално е полезен чревен организъм. Едно дете пък страда от силни гърчове — гръбначната му течност гъмжи от Acetobacter aceti, безвреден организъм, който се намира в оцета. Мозъкът на бедното дете буквално е станал на туршия.

Лиза мълчеше и слушаше. Изводът бавно се избистряше в главата й.

— И това едва ли са единствените случаи — каза Анри.

Тя поклати глава — не в израз на несъгласие, а на растящата си увереност в истинността на казаното и на ужаса, с който я изпълваше то.

— Значи нещо обръща тези безвредни бактерии срещу нас.

— Превръща приятеля във враг. И ако това се превърне в повсеместна война, численото превъзходство далеч няма да е в наша полза.

Тя го гледаше, без да мига.

— Човешкото тяло се състои от сто трилиона клетки, но от тях само десет трилиона са наши — продължи Анри. — Останалите деветдесет процента са бактерии и други безвредни или полезни организми. Ние живеем в мир с квартирантите си. Но ако този баланс се наруши, ако те се обърнат срещу нас…

— Трябва да спрем това нещо.

— Точно затова те повиках. Да те убедя. Ако искаме да отбележим някакъв напредък, на мен и на доктор Милър ще ни трябва походната лаборатория на партньора ти. Притиснати сме от въпроси, чийто отговор не търпи отлагане. Промяната в бактериите токсична ли е, или химическа? Какво е възможното лечение? А ако е заразно? Как да изолираме организмите, как да ги сложим под карантина? — Той направи гримаса и брадата му щръкна. — Трябват ни отговори. Веднага.

Лиза си погледна часовника. Монк трябваше да се е върнал преди час. Или се бе увлякъл в работа, или се наслаждаваше на красивите плажове, реши тя. Само че сега не му беше времето да се прави на турист.

Вдигна поглед към Анри и кимна.

— Ще помоля да се свържат по радиото с доктор Кокалис и да го уведомят, че трябва да се върне по най-бързия начин. Но иначе си напълно прав. Няма да го чакаме.

Излезе от каютата и махна на Барнхарт да я последва. Лабораторната каюта на Монк се намираше близо да най-горната палуба, пет нива по-нагоре. От Сигма бяха изискали една от големите каюти, където Монк да разположи екипировката си. Наложило се беше да махнат леглата и мебелировката, за да се отвори повече място за импровизираната лаборатория. Каютата си имаше и широк балкон откъм десния борд. На Лиза й се прииска да е там сега, зажадняла беше за светлината на слънцето и милувката на вятъра, за нещо, което да прогони растящия й страх.

Вървеше към асансьора и си мислеше, че трябва пак да се обади на Пейнтър. Отговорността беше твърде голяма, за да я поеме сама. Нужна й беше пълната подкрепа на научния отдел на Сигма.

Освен това искаше да чуе отново гласа му.

Натисна копчето да повика асансьора.

Сякаш копчето беше свързано към детонатор, откъм дру-гия край на кораба, там, където приставаха шарещите между брега и „Господарката“ евакуационни лодки, се чу силен трясък.

Злополука ли беше станала?

— Това пък какво беше? — попита Анри.

Втора, по-силна експлозия разтърси другия край на кораба, някъде по-близо до носа. Чуха се приглушени викове. А после Лиза чу познат звук — насечен пукот на автоматичен огън.

— Нападат ни — каза тя.

 

13:45

 

Монк подскачаше в ръждясалия ландроувър по стръмното нанадолнище. Беше откраднал старата таратайка от някакъв паркинг близо до фосфатната мина на острова, опразнена заради евакуацията, и сега с Граф се носеха по черния път към крайбрежното градче.

Доктор Ричард Граф седеше до него с предпазен колан през гърдите и се подпираше със здравата си ръка в тавана на колата в опит да намали друсането.

— Много бързо караш.

Монк не му обърна внимание. Трябваше да стигне до брега.

Бяха разбили вратата на един от минните цехове и се бяха опитали да телефонират. Без успех. В момента островът беше на практика необитаем. Поне намериха аптечка и сега рамото на Граф беше намазано с антибиотична паста и бинтовано.

Океанологът сам се беше превързал, докато Монк се мъчеше да подкара ландроувъра без ключ. Граф още стискаше аптечката с ранената си ръка. Опразнена, тя се беше оказала идеална клетка за рачешкия им образец.

Един завой принуди Монк да мине на по-ниска предавка. Въпреки това ландроувърът влезе на висока скорост и двете вътрешни гуми се отделиха на пет-шест сантиметра по пътя, а когато колата тупна обратно, двамата подскочиха към тавана, едвам удържани от коланите.

Граф изпъшка.

— Нищо няма да постигнеш, ако обърнеш колата.

Монк намали — не заради предупреждението на Граф, а заради кръстопътя отпред. Стигнали бяха до отдалечен участък на крайбрежното шосе, тесен асфалтиран път с две платна. Черният път свършваше южно от Залива на летящата риба. На север се падаше градчето и миш-машът му от крайбрежни хотели, китайски ресторанти, барове с лющеща се мазилка и туристически капанчета.

Ала вниманието на Монк остана съсредоточено върху крайбрежните води отвъд Залива на летящата риба. „Господарката на морето“ беше заобиколена от горящи лодки, взривени яхти и останките от катера на австралийската крайбрежна охрана. Дим се виеше високо в обедното небе. Като гладни акули, двайсетина сини катера кръжаха с рев из водата.

Самотен хеликоптер в жълто и червено, „Юрокоптер Астар“, направи кръгче над залива като сърдит стършел и разбърка дима. Ако се съдеше по припламващите откоси откъм отворения му люк, и той беше на противниковата страна.

Монк беше зървал по нещо от морската битка, докато се спускаха по лъкатушния път — експлозии, картечна стрелба, фонтани от горящи отломки. Взривовете стигаха до раздрънкания ландроувър като пукот от далечни фойерверки.

Бум… бум… бум…

На север, откъм градчето, долетя силен трясък и стълб от дим и пламъци се издигна в небето. Достатъчно близо този път, та прозорците на колата им да се раздрънчат.

— Подстанцията на австралийския телеком — каза Монк. — Прекъсват комуникациите.

Други участъци от Селището вече горяха.

Това не бяха обикновени пирати. Вихреше се мащабно нападение.

Кои бяха тези типове, по дяволите?

Монк включи отново на скорост и пое по крайбрежния път, далеч от градчето.

— Къде оти…? — почна Граф.

Монк взе един завой и пред тях се появи малък крайбрежен хотел, кацнал в центъра на два акра изкоренена джунгла. Монк зави рязко при табелата с надпис „Хотел-ресторант «Манго»“. Натисна газта по входната алея. Хотелът се приближаваше бързо — двуетажна сграда с няколко самостоятелни бунгала и плувен басейн.

Комплексът изглеждаше изоставен.

— Тук ще си на сигурно място — каза Монк, наби спирачки край хотела под сенчестия балдахин на въпросното манго и изскочи от колата.

— Чакай! — Граф задърпа ръчката на вратата си и накрая успя да я отвори. Само дето не изпадна от ландроувъра. Хукна след Монк.

Монк не забави крачка. Търчеше към плажа. Като всички крайбрежни хотели и „Манго“ предлагаше пълен пакет от забавления — гмуркане с шнорхел, каяци, платноходки. Монк се оглеждаше в движение и в дъното на комплекса забеляза спортния център на хотела, малка сграда с тръстиков покрив. Заради евакуацията бяха заковали вратата с дъски.

Без да спира, Монк грабна един прът, с който чистеха басейна. След миг вече къртеше дъските. Стъклената врата отзад го забави още по-малко.

Граф го настигна.

Монк се пресегна и дръпна океанолога през прага. Хеликоптерът мина с рев над тях, толкова ниско, че перките му разлюляха листата на палмите. Отдалечи се, за да продължи патрулната си обиколка над крайбрежната ивица.

— Не се показвай навън! — предупреди Монк. Граф кимна енергично.

Двамата стояха в предната част на спортния център. Бе претъпкана с хавлии, слънчеви очила, безброй видове плажно масло и изобилие от сувенири. Миришеше на кокос и мокри крака. Монк заобиколи тезгяха и хлътна през врата със завеса от мъниста.

От другата й страна намери онова, което търсеше.

Гмуркаческа екипировка, закачена на стената в дъното.

Изрита обувките си.

До стената откъм плажа, пред повдигащата се врата, бяха наредени различни съдове за морски забавления. Монк подмина водните колела и двата каяка и спря пред джета. Стоеше върху подложка с колелца за по-лесно спускане и изваждане от водата.

Ако не друго, поне морето тук не беше поразено от токсичната супа.

Монк се обърна към Граф.

— Ще трябва да ми помогнеш малко.

След малко Монк потърка с лакът омацаното с грес прозорче на повдигащата се врата. Материята на водолазния му костюм изскърца в стъклото. Извил врат, Монк изчака хеликоптерът да мине над тях и да свърне на север към Залива на летящата риба. Заливът беше извън полезрението им, скрит зад нос Смит. От бойната зона се виждаше само димният покров над издадените в морето скали.

Най-накрая хеликоптерът зави и пое назад към „Господарката на морето“.

— Така, хайде!

Монк се наведе и вдигна вратата, докато тя не изщрака в най-горно положение. Зад него Граф освободи ръчната спирачка на подложката, а Монк се обърна, мина зад джета и с дружни усилия двамата забутаха подложката към водата. Гумените колела улесняваха задачата им.

Граф се зае да освободи джета от подложката, а Монк хукна назад за жилетката и кислородните бутилки. Екипира се с всичко необходимо, а най-отгоре навлече елек с логото на хотела.

Върна се и помогна на Граф да избутат джета от подложката.

— Не се показвай навън — повтори му. — Но ако откриеш някакво средство за комуникация, радиостанция или нещо друго, опитай да съобщиш какво става тук.

Граф само кимна.

След минута Монк вече летеше с джета към нос Смит.

Монк се приведе още по-ниско и отвори дросела докрай. Елекът се развяваше и плющеше от високата скорост. Пръските солена вода мокреха като дъжд. Нос Смит растеше пред очите му. Скоро се приближи достатъчно, за да поеме в обход, без да намалява скоростта.

На другата страна на залива „Господарката на морето“ се издигаше като обсаден бял замък. Във водата около нея горяха петна разлян мазут, дим се издигаше на колони от догарящи корабчета. Дори пристанището беше опожарено. А пиратските катери кръжаха с рев из цялата бойна зона.

Излезли бяха на лов.

„Започва се“.

Като пощръкляло торпедо, Монк се хвърли в битката.

 

14:08

 

— Сигурно все можем да направим нещо — каза Лиза.

— Засега ще си кротуваме — отвърна Анри Барнхарт. Бяха се окопали в една от празните външни каюти. Лиза стоеше до едното от двете прозорчета. Анри вардеше на пост до вратата.

Преди час бяха прекосили на бегом кораба, който бе обзет от пълен хаос. Униформеният екипаж и паникьосаните пасажери — както болните, така и здравите — се тълпяха из коридорите. Експлозиите и стрелбата едва се чуваха през подлудяващия звук на корабната аларма. Дали случайно, или нарочно, някой беше задействал противопожарните врати и цели секции бяха изолирани.

Междувременно маскирани въоръжени мъже разчистваха систематично коридорите, като стреляха по всеки, който окажеше съпротива или беше твърде бавен. Лиза и Анри бяха чули писъците, стрелбата, трополящите крака по горната палуба. Веднъж за малко не ги застреляха. Спаси ги само спринтът през луксозната кинозала на кораба и страничния коридор в другия й край.

Нямаха представа още колко могат да удържат.

Бързината, с която беше превзет корабът, говореше за помощ отвътре.

Лиза погледна през прозорчето. Морето буквално гореше. Вече беше видяла как шепа отчаяни пътници бяха скочили от балконите по горните нива с надеждата да доплуват до брега.

Ала заливът гъмжеше от катери.

Трупове се поклащаха сред пламтящите отломки.

Изход нямаше.

Защо бе всичко това? Какво ставаше, за Бога?

Най-накрая воят на алармата секна с последен протяжен писък. Последвалата тишина се усещаше като физическа тежест. Дори въздухът стана някак по-гъст.

Някъде на горната палуба се чуваше хлипане и вой.

Анри и Лиза се спогледаха.

Откъм стенната уредба в стаята някой заговори вдървено на малайски. Лиза не знаеше малайски, затова погледна въпросително Анри. Токсикологът поклати глава. Явно и той не разбираше нищо. Повториха съобщението и на китайски. Това бяха двата най-разпространени езика на острова.

Накрая говорещият мина на английски, със силен акцент:

— Този кораб вече е наш. Всички палуби се патрулират. Всеки, който излезе в коридора, ще бъде убит без предупреждение. Никой няма да пострада, докато се подчинявате. Това е всичко.

Речта завърши със статичен шум.

Анри натисна бравата на вратата, за да е сигурен, че е заключено, после пристъпи към Лиза.

— Превзели са кораба. Нападението очевидно е било планирано предварително.

Лиза се сети за „Акиле Лауро“, италиански туристически лайнер, отвлечен от палестински терористи през 1985 — а. В по-ново време, през 2005 — а, сомалийски пирати бяха нападнали друг туристически кораб близо до източното африканско крайбрежие.

Обърна се към прозорчето и плъзна поглед по катерите, които патрулираха във водата долу, всеки с екипаж от маскирани въоръжени мъже. Приличаха на пирати, но тя не мислеше, че са такива.

Май се беше заразила от параноята на Пейнтър.

Нападението беше твърде добре координирано, за да е случаен пиратски набег.

— Няма съмнение — каза Анри, — че ще опоскат кораба до голи дъски, след което ще духнат сред островите. Ако не им се пречкаме пред погледа и успеем да…

Уредбата изпращя и нов глас заговори по корабния интерком. На английски. Казаното не беше повторено на друг език.

— Следните пасажери да се явят на мостика. В рамките на следващите пет минути. Да се приближат с ръце на главите и сплетени пръсти. Неявяването ще доведе до смъртта на двама пасажери за всяка минута закъснение. Най-напред ще застреляме децата.

Последва списък с имената:

Доктор Джийн Линдхолм.

Доктор Бенджамин Милър.

Доктор Анри Барнхарт.

И накрая: доктор Лиза Къмингс.

— Имате пет минути. Радиото млъкна. Лиза все така гледаше през прозореца.

— Това не е обикновено отвличане. „И това не са обикновени пирати“.

Преди да е обърнала гръб на прозорчето, Лиза мярна един джет, който пореше водата към „Господарката на морето“ — Задницата му вдигаше висок фонтан. Джетът се провираше умело между отломките. Не се виждаше кой го управлява. Човекът зад кормилото се беше навел много ниско.

И не без основание.

Два катера го преследваха на хвърлей разстояние, право през пламъците и димящите отломки. Припламваха дула на карабини.

Лиза поклати глава, удивена от глупостта на типа с джета.

Един хеликоптер се спусна в полезрението й, насочил се право към джета. На Лиза не й се гледаше, но се чувстваше някак задължена, сякаш за да отдаде чест на самоубийствената атака.

Хеликоптерът се килна в широк заход с отворена странична врата.

Валмо дим блъвна от вътрешността му.

Гранатохвъргачка.

Джетът избухна в кълбо дим, разхвърча се обгорен метал.

Обърна се разтреперана. Анри я гледаше. Нямаха избор.

— Да вървим.

 

14:12

 

Монк потъна в морските дълбини, повлечен от кислородните бутилки и колана с тежестите. Над него синьото на водата се обагри в огнени краски. Отломки удариха повърхността. На два метра от него взривеният джет потъна с носа надолу.

Докато потъваше, Монк смъкна елека на хотела — вече нямаше смисъл да крие кислородните бутилки. Вдигна водолазната маска и посегна да хване въздушния маркуч. Използва регулатора, за да издуха влагата от маската, после я затегна около главата си.

Дълбините станаха кристално чисти.

Той нагласи регулатора и пое дъх.

Дъх на облекчение.

Беше ли сработила диверсията му?

Преди секунди, когато хеликоптерът се стрелна към него като ястреб към мишка, Монк зърна за миг стрелеца в рамката на отворения люк. И тъкмо преди онзи да стреля, Монк преобърна джета и се гмурна към дълбините. Въпреки разстоянието експлозията го застигна като удар с чук по главата и ушите му още припукваха.

Потъваше към дъното. Заливът на летящата риба имаше котвени съоръжения на дълбочина трийсет метра. Но на него не му трябваше да се спуска чак дотам.

Нагласи плавателните компенсатори и изду жилетката с въздух от бутилките. Потъването му се забави рязко. Изви врат и огледа дъната на катерите: витлата им джуркаха водата до бяло. Обикаляха ли, обикаляха, оглеждаха се за нарушителя с джета, готови да открият огън с пушкалата си.

Само че Монк не смяташе да излиза на повърхността и ако планът му беше успял, онези щяха да го сметнат за мъртъв. Никой не знаеше, че има водолазна екипировка. Погледна светещия компас на китката си и пое в изчислената предварително посока.

Право към „Господарката на морето“.

Открай време си мечтаеше за ваканция на луксозен туристически кораб.