Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (11)

9.
Хагия София

6 юли, 09:32

Истанбул

 

Под напичащото открития ресторант слънце Грей слушаше изтръпнал в телефонната слушалка. Заплахата изцеди топлината от истанбулското утро.

— Ако не следваш точно инструкциите ми, ще убия родителите ти.

Пръстите му се стегнаха до болка около телефона на Вигор.

— Ако падне и косъм от главите им…

— Няма да е само косъм. Това ти го обещавам. Ще ти пращам парчета. По пощата. В продължение на месеци.

И това не беше празна заплаха — Грей го разбра. Обърна гръб на другите. Трябваше да се съсредоточи, да мисли.

— Ако направиш опит да се свържеш със Сигма, ще разбера — все така безстрастно продължи Насър. — И ще те накажа. Чрез кръвта на майка ти.

Твърда топка беше затъкнала гърлото на Грей.

— Копеле такова… откъде да знам, че са живи? Насър не каза нищо. От другия край на линията се чу шум, приглушени гласове, после се обади майка му.

— Грей? Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свъртаха и… — Изхлипа.

Той трепереше, мяташе се между гнева и отчаянието.

— Няма значение. Ти добре ли си? И татко?

— Ние… да… Грей…

Взеха й телефона и отново се чу гласът на Насър:

— Ще ги оставя на грижите на колежката си Анишен. Сигурно я помниш от обезопасената квартира във Вашингтон.

Грей много добре помнеше евразийката с изрусената къса коса и татуировките. Азиатската Ани. Насър продължи:

— Аз тръгвам за Турция. Ще се срещнем в седем вечерта. Стойте където сте.

Грей си погледна часовника. Оставаха малко повече от девет часа.

— В момента мои хора стягат примката около позицията ви в Султанахмет. Не правете глупости. Следим телефона на монсеньор Верона още откакто напусна Италия.

Внезапното заминаване на Вигор явно беше задействало алармата. Доядя го на монсеньора заради проявената небрежност, но си даваше сметка, че Вигор не се ръководи от параноя като неговата. Малцина го правеха. А и точно сега беше толкова погълнат от собствената си вина, че нямаше сили да търси вина у другиго.

Беше оставил родителите си сами.

— А сега бих искал да говоря със Сейчан — каза Насър.

Грей махна на Сейчан да се приближи. Тя понечи да вземе телефона, но той не го пусна, а й даде знак да застане плътно до него, така че и двамата да чуват египтянина.

Сейчан каза, допряла глава до неговата:

— Амен, какво искаш? — Амен явно беше малкото име на Насър.

— Кучка проклета… за това предателство ще се погрижа да страдаш така, както…

— Да, да, освен това ще ми набиеш кучето и ще ми сриташ котката. Схващам, приятел. — Сейчан въздъхна и дъхът й погъделичка Грей по врата. — Боя се обаче, че ще трябва да се сбогуваме. Докато пристигнеш, отдавна ще съм духнала.

Грей се напрегна и изви врат да я погледне. Тя вдигна предупредително пръст и поклати глава. Никъде нямаше да ходи.

— Моите хора вече са ви обградили — предупреди я Насър. — Побегнеш ли, ще ти пуснат куршум между студените очички.

— Все едно. Веднага щом с теб се наприказваме, изчезвам от тая трижди проклета църква. — Сейчан вдигна многозначително поглед към Грей и посочи над парапета към Хагия София.

Продължи да нарежда в телефона:

— И без това не намерихме нищо интересно тук, в тая „Света София“. От толкова стенописи свят ми се зави. Оставям на теб да си блъскаш главата, сладък. Чао, повече няма да се видим.

Грей се намръщи. Сейчан очевидно лъжеше. Но защо? Насър се умълча за миг, а когато заговори отново, гневът проби през ледения му тон:

— Няма да направиш и десет крачки! Хората ми са покрили всички изходи на музея.

Сейчан извъртя очи към Грей и се усмихна.

— Не се и съмнявам. Чао, сладък. Целувки.

Отстъпи крачка назад и вдигна пръст към Грей — предупреждаваше го да внимава. Грей влезе в ролята.

— Какво й каза, по дяволите? — изсъска в телефона. — Сейчан току-що си взе пистолета и хукна към изхода. Какво сте намислили, чумата да ви тръшне?

Сейчан кимна с напрегната усмивка.

Докато слушаше как Насър ругае, Грей напрегна ума си с надеждата да разгадае плана на Сейчан. За целта първо трябваше да се освободи от вината и гнева. Te нямаше да помогнат нито на него, нито на родителите му.

Срещна погледа й. От Гилдията може да бяха проследили телефона на Вигор, но триангулацията им не беше много точна. Именно това беше установила Сейчан с твърдението че са в музея. От Гилдията знаеха, че са някъде в стария квартал на града, но не и къде точно.

Засега поне.

Грей погледна през парка към огромната сграда с гигантския й сплеснат купол, заобиколен от четири островърхи минарета.

— Какво правите там? — попита Насър.

Грей се замисли каква част от истината да му каже. Трябваше да е убедителен, а за тази цел лъжата трябваше да е подплатена с известна доза истина.

— Търсим ключа на Марко Поло. Монсеньор Верона е разчел надписа във Ватикана. Той води тук.

— Значи Сейчан ви е казала какво търсим! — Нова ругатня. — Задето я остави да избяга, ще трябва да ти дам урок, че не се шегуваме.

Заплашваше да нарани родителите му.

— Сейчан вече е без значение — побърза да каже Грей, защитаваше родителите си по единствения възможен начин. — Онова, което търсиш, е у мен. Ангелският код от египетския обелиск. Имам копие.

Насър мълчеше. Грей си го представи как затваря облекчено очи. Ангелският надпис му трябваше повече от Сейчан. Беше по-важен от желанието му да я накаже.

— Добре, командир Пиърс. — Напрежението отпреди миг се беше отцедило от гласа му. — Ако и занапред ми съдействаш по същия начин, майка ти и баща ти като нищо ще доживеят до дълбоки старини.

Грей знаеше, че подобни обещания са рехави като въздуха, който дишаше.

— Ще се срещнем в Хагия София в седем вечерта — каза Насър. — Може да потърсите ключа на Поло в църквата, ако искате. Но имайте предвид, че съм разположил снайперисти при всички изходи.

Грей с мъка потисна присмехулната си усмивка.

— И още нещо, командир Пиърс. В случай че решиш да ми заложиш капан, имай предвид, че ще се обаждам на Анишен на всеки кръгъл час. И ако закъснея и с една минута, тя ще започне да реже. Пръстите на майка ти, да речем.

Линията прекъсна.

Грей рязко затвори телефона на Вигор.

— Трябва да отидем в църквата. Преди копоите на Гилдията да са засекли истинското ни местоположение.

Започнаха бързо да събират нещата си. Грей се обърна към Сейчан. — Пое голям риск. Тя сви рамене.

— Грей, ако искаш да оцелееш, недей да подценяваш Гилдията. Te са могъщи и имат много съюзници. Не ги и надценявай обаче. Не им позволявай да използват страха ти от тяхното всемогъщество. Te разчитат именно на това, за да отслабят духа ти. Предпазливостта е хубаво нещо, но по-важно е да използваш главата си.

— А ако беше сбъркала? — попита Грей не чак толкова гневно, колкото му се искаше.

Сейчан кривна глава.

— Но не сбърках, нали?

Грей вдиша бавно през носа с надежда да се отърси от гнева. Ако беше сгрешила, за грешката й щяха да платят неговите родители.

— Освен това — продължи Сейчан — ми трябваше солиден претекст Насър да не ме завари тук. Теб и монсеньор Верона той няма да закача. И двамата сте му нужни. Насър знае, че Докато държи майка ти и баща ти, ти ще му играеш по свирката като циркаджийско куче. Мен обаче Насър ще ме застреля веднага. И то ако имам късмет. Затова ми трябваше стратегия, която хем да спаси живота ми, хем да ми осигури свобода на действие. Иначе няма как да ви помогна.

Грей най-сетне овладя гнева си. Не нейните родители бяха в опасност. За нея беше по-лесно да се прави на смела и да поема рискове. Беше взела хладнокръвно решение, беше действала бързо и резултатите щяха да послужат на всички.

И все пак…

Сейчан се обърна и посочи.

— Този младеж ще дойде с мен.

— Кой? Аз? — Ковалски се ококори.

— Както казах, мен Насър ще ме застреля, без да се замисли. Същото най-вероятно важи и за тебе.

— Що бе? — Лицето на здравеняка се разкриви. — Какво толкова съм му направил, по дяволите?

— Безполезен си.

— Я стига!

Сейчан не обърна внимание на възмущението му.

— Насър вече държи в ръцете си родителите на Грей и повече заложници не му трябват. За него ти си просто излишен.

Грей вдигна ръка.

— Ами ако Насър вече знае, че Ковалски е тук, с нас? Сейчан го погледна раздразнено.

И той бавно разбра.

„Не надценявай Гилдията“.

Грей смръщи вежди. Не беше лесно да се отърве от убеждението си, че Гилдията е всемогъща. Убеждение, което очевидно му пречеше. Овладя се, обмисли ситуацията от всички страни и си даде сметка, че Сейчан е права.

Обърна се към Ковалски.

— Отиваш със Сейчан.

— А аз обещавам да го използвам добре — каза тя и плесна бившия моряк по задника.

— Е, поне някой да ме смята за полезен — изръмжа Ковалски и разтърка задника си.

Багажът им беше вече прибран, така че тръгнаха, Сейчан и Грей бяха последни. Той я стисна за ръката, когато тя понечи да мине пред него.

— Какво смяташ да правиш? — попита я и я дръпна да изостанат. — За да ни помогнеш?

— Не знам. Засега.

Тя задържа погледа му още миг, после понечи да се обърне. Явно й се искаше да му каже още нещо, но не събираше нужната смелост. Личеше по затаения й дъх и лекото трепване на очите.

— Какво има? — попита тихо той, притеснен. Нетипичната му нежност само усили смущението й. Тя овладя импулса си да му обърне гръб и вместо това въздъхна примирено.

— Грей… съжалявам — започна и отново отклони поглед. — Родителите ти…

Имаше и нещо друго освен тревога в поведението и погледа й. Имаше и вина. Защо? Вината означаваше, че се чувства отговорна за нещо. Но Сейчан беше забъркала родителите му в тази история неволно. И Грей вече беше приел тази мисъл. Така че откъде се беше пръкнало това внезапно чувство за вина?

Различни възможности минаха през главата му, отделни реплики от последните дни. От разговорите му с Насър, със Сейчан. Какво я глождеше… … и после изведнъж разбра.

Сейчан на практика му го беше казала преди малко.

„Не надценявай Гилдията“.

Стисна ръката й по-силно. Пристъпи напред, докато Сейчан не опря гръб в стената до изхода. Наведе се толкова близо до нея, че устните им почти се докоснаха.

— Боже мили… никаква къртица няма в Сигма! И никога не е имало!

Сейчан отвори уста да обясни. Грей не й даде възможност.

— Насър ме предупреди да не се свързвам със Сигма, заплаши ме дори. Защо? Знаел е, че аз знам за къртицата в Сигма. Така че защо ще си прави труда да ме заплашва? — Грей я разтърси. — Освен ако не е имало никаква къртица!!!

Сейчан се дръпна, опита се да го отблъсне, но той стисна още по-силно ръката й, докато не усети костта под кожата и мускулите.

— Кога смяташе да ми кажеш? — попита остро.

Тя най-сетне намери сили да отговори и в гласа й нямаше извинение, а гняв.

— Когато всичко това свърши. — Въздъхна раздразнено.

— Но сега, когато стана ясно, че са хванали майка ти и баща ти, повече не можех да го пазя в тайна… иначе всяка надежда да ги освободим щеше да е изгубена. Не съм чак толкова безчувствена, Грей.

Опита се да извърне глава, но Грей не й позволи.

— Щом не е имало къртица — попита той, — как е разбрал Насър за обезопасената квартира? Откъде е знаел къде да ни спретне засада?

— Лоша преценка от моя страна. — Очите й се втвърдиха.

— И друго няма да кажа. Ще трябва да ми повярваш, че съм се водила от добри намерения.

— Да ти повярвам? — изсмя се той.

Реакцията му явно я нарани. Тя наведе едва доловимо глава.

Грей не намали натиска.

— Ако можех да разчитам на Сигма от самото начало… Тя го погледна право в очите.

— Щеше да си с вързани ръце, Грей. А мен щяха да ме тикнат в някой затвор. И двамата щяхме да сме безполезни. Важно беше да измъкна и двама ни по най-бързия и ефикасен начин. Затова не разсеях заблудата ти.

Грей търсеше нещо в изражението й, някаква издайническа емоция, която да я обвини в лъжа. Не откри нищо. Тя продължаваше да го гледа в очите, открито, предизвикателно. Дори не си направи труда да скрие, че не му казва цялата истина.

Грей се навъси, проклинаше се наум. Трябвало бе да внимава повече с нея.

— Що ли не оставя Насър да ти пръсне мозъка?

— Кой тогава ще ти пази гърба, Грей? На кого можеш да разчиташ? На Ковалски? Той е на практика безполезен. Обаче имаш мен. Това е положението, мамка му. Приеми го — и толкова. Е, може и да продължим да спорим и да пропилеем последната ти възможност да се свържеш със Сигма. Или да оставим този разговор за по-късно. Избирай.

И кимна към вратата.

— Във фоайето на хотела има телефон. Това е една от причините да заблудя Насър къде сме. Мога да се закълна, че вече е уредил подслушването на всички обществени телефони в комплекса на Хагия София. Телефонът във фоайето обаче сигурно още е безопасен. Поне в достатъчна степен. И гледай да си кратък. Времето ни изтича.

Грей пусна ръката й и я блъсна настрани.

И пак онова наранено изражение на лицето й.

„Ами да страда“.

Ако знаеше, че няма къртица, можеше да се свърже с Пейнтър още в самото начало. Ако не друго, щеше да подсигури безопасността на родителите си.

Сейчан, изглежда, се досети откъде извира гневът му. Плъзна ръка по лицето си, гласът й омекна, натежал от смъртна умора.

— Аз също смятах, че са на сигурно място, Грей. Наистина.

Искаше му се да й отвърне с нещо гадно, да я нарани с Думи, но нищо не му дойде наум. Защото гневът заприщване мислите му и защото не можеше да стовари цялата вина върху нея.

Не можеше да избяга от простата истина.

Той беше оставил родителите си на произвола на съдбата.

Той и никой друг.

 

03:04

Вашингтон

 

— Директор Кроу, получавам повикване по секретна линия от Истанбул.

Пейнтър вдигна поглед от купчината сателитни разпечатки и обърна глава към шефа на комуникационния отдел. Кой пък можеше да го търси от Истанбул?

Вече цял час Пейнтър водеше ожесточени преговори с шефовете на Националната разузнавателна служба и Агенцията за национална сигурност в опит да получи пълен достъп до ЕШЕЛОН — тяхната сателитна система за наблюдение, и да издейства приоритетно претърсване на района около остров Рождество. Само че въпросният район беше твърде отдалечен и твърде слабо населен, следователно влизаше в категорията на нискорисковите обекти, на които не се полагаше постоянно наблюдение. Принуден да прибегне до други източници, Пейнтър най-после беше успял да убеди комплекса на обединената австралийска отбрана в Пайн Гап да насочи един от сателитите си към района. Ала това изискваше време — още цели Четиринайсет минути.

— Командир Пиърс е, сър — каза шефът на комуникациите и му подаде телефонната слушалка.

Пейнтър грабна слушалката.

— Грей? Тук директор Кроу. Къде си? Гласът се чуваше слабо.

— Сър, времето ми е малко, а трябва да ви съобщя доста неща — почна официално Грей.

— Слушам те.

— Първо, родителите ми са били отвлечени от агент на Гилдията.

— Амен Насър. Това го знаем. Вече ги търсим. Последва кратко изненадано мълчание, после Грей продължи:

— Трябва незабавно да се свържете с Монк и Лиза. Грози ги сериозна опасност в Индонезия.

— Това също ни е известно. Тъкмо се опитвам да уредя сателит. Ако си приключил с онова, което вече знам, защо не започнеш от самото начало?

Грей си пое дълбоко дъх и разказа накратко какво се беше случило, откакто Сейчан се бе появила с гръм и трясък в живота му. Пейнтър му зададе няколко въпроса и парченцата от пъзела започнаха да се нареждат. И сам беше стигнал до някои заключения, докато чакаше онези от Агенцията за сигурност да реагират. Например, че Гилдията като нищо може да е забъркана в събитията около Рождество. Кой друг разполагаше с ресурсите да отвлече населението на цял остров и да изчезне яко дим? Грей просто потвърди подозренията му и даде отговор на въпроса защо се случва всичко това. Дори му даде име.

Щамът на Юда.

Преди час Пейнтър беше повикал по спешност доктор Малкълм Дженингс, шефа на научния отдел — буквално го беше измъкнал от леглото. На връщане от хотела, където бяха отвлечени родителите на Грей, Пейнтър се беше опитал да възстанови дума по дума последните си разговори с Лиза. Фактът, че е действала под принуда, хвърляше сянка на съмнение върху всичко, казано от нея. Твърдението й, че болестта, която толкова силно я беше притеснила преди, се оказала фалшива тревога например. Спомнил си беше паниката на Дженингс и уж безумната му теория за разпад на околната среда. И последните му думи — „Още не знаем какво е убило динозаврите“.

Мистерия и заплаха с потенциално глобално значение, които със сигурност биха предизвикали интереса на Гилдията.

Пейнтър беше стигнал дори по-далеч в догадките си — нещо му подсказваше, че внезапната поява на Сейчан и внезапното изчезване на Грей може също да са свързани с индонезийската криза. Две мащабни операции на Гилдията по едно и също време. Пейнтър не обичаше съвпаденията. Трябваше да има някаква връзка. Ала никога не би се досетил кой е в основата на всичко това.

— Марко Поло? — повтори изненадано той. Грей довърши разказа си:

— Гилдията действа на два фронта. Научното й звено се занимава с новата епидемия — опитва се да открие лечение и да установи източника на заразата. В същото време…

Пейнтър го прекъсна:

— Друг екип е поел по следите на Марко Поло в търсене на същото — лечението и източника.

Сега всичко си идваше по местата. И картинката никак не му харесваше.

— А Насър е на път за Истанбул — завърши Пейнтър.

— Сигурно вече е на самолета.

— Мога да мобилизирам ресурси на местна почва. Най-много до два часа турските колеги ще блокират летищата.

— Не. Гилдията ще научи веднага. Според Сейчан Истанбул е един от основните им центрове на дейност. Проникнали са във всички местни агенции. Научат ли, че си поискал помощ от турските служби, ще разберат, че съм се свързал с теб. А родителите ми… с нищо не можеш да ми помогнеш, шефе. Ще трябва сам да се оправям с Насър.

— Но ти и така поемаш голям риск, Грей. Сигма е компрометирана. Ще направя всичко по силите си да предотвратя изтичането на тази информация, но къртицата…

— Директоре, в Сигма няма къртица.

Пейнтър се стресна. Минаха няколко секунди, докато преподреди мислите си според тази възможност.

— Сигурен ли си? — попита накрая.

— Достатъчно, за да заложа живота на родителите си. Пейнтър помълча още миг. Знаеше, че на Грей може да се вярва. Раздразнението от сложната игра на надцакване между агенциите мина на втори план. Ако наистина нямаше къртица…

Гласът на Грей стана още по-тих.

It Трябва да затварям. Ще тръгна по тукашната следа, пък да видим къде ще ме отведе.

Линията притихна за миг. Пейнтър тъкмо си помисли, че Грей е затворил, когато той заговори отново:

— Моля те, намерете нашите.

— Обещавам ти, Грей. Ще ги намеря. Кажи на Вигор да очаква обаждане от племенницата си. Телефонът му ще звънне няколко пъти от нейния номер, после отсреща ще затворят. Това ще е знакът, че родителите ти са на сигурно място.

— Благодаря. Линията прекъсна. Пейнтър въздъхна.

— Сър — прекъсна го офицерът по комуникациите, — до две минути трябва да получим връзка със сателита.

 

10:15

Истанбул

 

Въпреки че времето ги притискаше, когато наближиха западната страна на Хагия София, Грей неволно забави крачка, поразен от размерите на храма. Вигор го погледна с усмивка.

— Впечатляващо е, нали? И още как!

Мнозина смятаха монументалната византийска сграда за осмото чудо на света. Разположен на хълм, където някога се намирал храм на Аполон, храмът Увенчаваше великолепна гледка към сините води на Мраморно море и към голяма част от Истанбул. Най-забележителният му елемент, огромният византийски купол, блестеше под лъчите на предобедното слънце, издигнал се на височината на двайсететажна сграда. По-ниски куполи се гушеха от изток и запад, други се редяха по външния периметър като придворните дами на Царица.

Вигор — беше влязъл в ролята на екскурзовод — посочи гигантските арки при входа към църквата.

— Императорските порти. Именно през тези врати през 537 — а император Юстиниан влязъл в църквата и възкликнал: „О, Соломоне, аз те надминах“. И пак при тези врати през петнайсети век, султан Мехмед, отоманският завоевател, който плячкосал Константинопол, посипал главата си с пепел в знак на смирение, преди да влезе в църквата. Бил толкова дълбоко впечатлен, че вместо да събори Хагия София, наредил да я превърнат в джамия.

Монсеньорът махна с ръка към четирите пробождащи небесата минарета, по едно във всеки ъгъл на комплекса.

— А сега е музей — каза Грей.

— От 1935 — а, да — потвърди Вигор и посочи скелето при южната страна. — Оттогава реставрационните работи почти не са прекъсвали. Когато султан Мехмед превърнал църквата в джамия, всички християнски мозайки вътре били замазани, защото ислямът забранява човешки изображения в молитвените храмове. От десетилетия обаче, макар и бавно, се правят опити за възстановяване на безценните византийски мозайки и стенописи. Ала също толкова силно е желанието да се запазят и ислямските фрески от петнайсети и шестнайсети век, впечатляващата калиграфия и декорираните ниши. За да се гарантира крехкото равновесие на такъв един проект, работата по реставрацията изисква експертното мнение на специалисти от всички сфери на архитектурата и изкуството. Допитвали са се включително и до Ватикана.

Вигор го поведе през открития площад към входа и двамата се вляха в потока туристи.

— Точно затова реших, че ще е най-добре да доведа човек запознат с реставрацията, към когото кураторите на Хагия София вече са се обръщали за помощ.

Вигор наистина беше споменал, че е пратил човек да търси златната игла в огромната византийска купа сено. Когато наближиха вратите, Грей видя брадат мъж с гигантска снага, застанал току пред прага. Потокът туристи го заобикаляше отдалеч. Мъжът стоеше с ръце на кръста и гледаше страшно изпод вежди. Ала щом забеляза Вигор, размаха ръка.

Вигор му даде знак да мине навътре.

Грей прекрачи прага след монсеньора. Бързаше да се махне от улицата — агентите на Гилдията може да бяха вече в района. Докато директор Кроу не откриеше родителите му, беше по-добре да не дразни Насър. Важно беше египтянинът да не се усъмни във версията на Сейчан.

Докато минаваше през вратата, Грей хвърли поглед през рамо към площада. Не видя нито Сейчан, нито Ковалски. Бяха се разделили веднага щом излязоха от хотела. Сейчан си беше купила евтин мобилен телефон с предплатена карта. Грей беше запомнил номера му. Това беше единственият начин да се свърже с нея.

— Командир Грей Пиърс — каза Вигор, — това е моят близък приятел Балтазар Пиносо, декан на факултета по история на изкуството към Григорианския университет.

Ръката на Грей изчезна в лапата на Балтазар. Вигор продължи:

— Балтазар всъщност откри посланието на Сейчан в Кулата на ветровете и после ми помогна с превода на ангелския надпис. Освен това е близък с куратора на тукашния музей.

— Не че това ще ни помогне особено — избоботи Балтазар с дълбокия си глас и ги поведе навътре. Махна с ръка напред. — Виж само колко е голяма!

И след тези думи направи крачка встрани и гледката се откри пред тях.

Грей зяпна. Вигор забеляза реакцията му и го потупа по рамото.

Далеч напред се протягаше централният кораб на църквата, толкова дълъг, че приличаше на железопътна гара. Над главите им се редяха серии от арки и различни по размер и форма куполи, катерещи се към огромния купол в средата. Поддържаща колонада обточваше стените вляво и вдясно. Ала не архитектурата беше най-впечатляващото тук, а играта на светлината. Прозорци имаше не само в стените, а и в основата на самите куполи, и през тях светлината се отразяваше в зеленикавия мрамор и позлатените мозайки. Самият обем на вътрешното пространство, без допълнителни вътрешни колони, които да поемат тежестта на куполите, изглеждаше невъзможен.

Потънал в благоговейно мълчание, Грей последва двамата си спътници през дългия кораб.

Когато стигнаха средата на църквата, Грей плъзна поглед по оребрения централен купол, увиснал на двайсет етажа височина над главата му. Повърхността му беше декори рана с калиграфия в златно и лилаво. Около долния му периметър светлината се вливаше през четиридесет арковидни прозореца и създаваше впечатлението, че куполът се носи горе, преодолял земната гравитация.

— Все едно нищо не го подпира — измърмори Грей. Балтазар проследи погледа му.

— Архитектурна оптическа илюзия — обясни специалистът по история на изкуството и посочи нагоре. — Виждате ли ребрата по вътрешната повърхност на купола, тези, дето приличат на спици на чадър? Именно те разпределят тежестта около прозорците и я пренасят надолу към разширяващите се пендантиви и масивните колони на основата. Освен това покривът е по-лек, отколкото изглежда — изграден е от кухи тухли, печени в Родос от тамошната порьозна глина. „Света София“ е истински шедьовър на илюзията. Шедьовър от камък, светлина и въздух.

Вигор кимна.

— Дори Марко Поло е изпитал страхопочитание от, цитирам: „привидната безтегловност на купола и смущаващото ума изобилие от пряка и непряка светлина“.

Грей разбираше какво е имал предвид великият мореплавател. Стана му малко странно при мисълта, че Марко Поло е стоял на същото това място, където стои той сега, а споделената почуда и преклонение към древните строители хвърля мост помежду им през делящите ги столетия.

Вълшебната гледка се разваляше единствено от черното скеле покрай едната стена, което се издигаше от мраморния под до върха на купола.

Именно то върна Грей към настоящето. Той тръсна глава и си погледна часовника. Насър щеше да пристигне довечера. Имаха по-малко от ден да разрешат загадката.

Иначе планът му отиваше по дяволите…

Откъде да започнат обаче?

Сякаш прочел мислите му, Вигор зададе същия въпрос на приятеля си:

— Балтазар, успя ли вече да говориш с хората от музея? Виждали ли са ангелски надпис или нещо, което да напомня ангелска писменост в църквата?

Историкът потърка брадата си и въздъхна.

— Разговарях с куратора, поразпитах и другите служители. Кураторът познава „Света София“ от подземните й крипти до върха на най-високия й купол. Твърди, че няма такова нещо. Изказа едно предположение обаче… което, боя се, няма да ви хареса.

— Какво? — попита Вигор.

— Спомнете си, че стенописите са били замазани почти изцяло, когато църквата била превърната в джамия. И онова, което търсим, може все още да е скрито под сантиметри мазилка. Или пък е било написано върху мазилка, която след това е била премахната. — Балтазар сви рамене. — Така че има голяма вероятност надписът, който търсим, вече да не съществува.

Грей можеше само да се надява, че кураторът не е прав. Продължи напред, като остави Вигор и Балтазар да обсъждат в подробности този вариант. Трябваше да помисли. Погледна отново часовника си, машинално. Тревогата и нервното напрежение започваха да избиват. Дори не видя колко е часът. Отпусна ръка и тръгна към скелето. Не биваше да оставя родителите си сами. Последните думи на майка му По телефона не му даваха мира.

„Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свършиха“.

Явно беше станало нещо. Грей не беше взел предвид заболяването на баща си и лекарствата, които той пиеше ежедневно. Не беше ли този пропуск резултат от несъзнателна слепота, от отказ да приеме истината за състоянието му? Така или иначе, безразсъдството му беше поставило в опасност живота и на двамата му родители.

Грей седна с кръстосани крака на пода и отново вдигна поглед към купола. Трябваше да прочисти ума си. Тревогите, страховете и съмненията нямаше да му помогнат. Нито на него, нито на тях. Пое дълбоко въздух, после издиша бавно и затвори сетивата си за приспивното жужене на туристите.

Замисли се как ли е изглеждала църквата през седемнайсети век. Златните мозайки и стенописите са били покрити с мазилка и варосани. Плъзна поглед по стените, бавно и съсредоточено. Нещо като упражнение по медитация. Макар и само в главата му, старата джамия оживя отново. Чу как мюезините подхващат призива си от минаретата над древния град. Представи си коленичилите върху килимчета поклонници, как изправят и превиват гръб в ритъма на молитвата.

Къде би бил скрит следващият ключ в място като това? Къде в цялото това огромно пространство с безбройните му преддверия, галерии и параклиси?

Както си седеше на пода, Грей завъртя църквата пред вътрешния си взор, като триизмерен компютърен модел, оглеждаше я от различни ъгли. Едновременно с това пръстът му чертаеше разсеяно по финия строителен прах, напластил се по пода. Накрая се усети какво чертае — символа от ангелската писменост, онзи, който беше гравиран от обратната страна на златния паспорт на Марко Поло. пери поглед в знака. Архитектурният макет на Хагия София все още се въртеше около оста си в главата му.

— По онова време вече е била джамия — промърмори той. Почука с пръст по четирите кръгчета, които Вигор беше нарекъл „диакритични знаци“.

Четири кръгчета, четири минарета.

Ами ако символът не беше само първият ключ към загадката на кодираната карта, а и нещо друго? Ами ако е бил умислен и като податка, сочеща към втория ключ? Сейчан не беше ли казала нещо такова? Как всеки ключ водел към следващия?

Опита се да наложи наум плана на Хагия София върху символа, така че минаретата да съвпаднат с диакритичните знаци. Четири кръгчета, четири минарета. Ами ако символът представляваше и самата църква? Приблизителна карта с минаретата като отправни точки?

И ако бе така, откъде да започне търсенето?

Добави прекъсната линия към рисунката си в прахта.

— Пресечната точка бележи мястото — измърмори.

 

11:02

 

Вигор потърси Грей с поглед и го видя да лази на ръце и Колене близо до центъра на кораба и да плъзга пръсти по мрамора.

Балтазар вдигна вежди, после двамата се спогледаха и тръгнаха към Грей.

— Какво правите? — попита Балтазар, когато го наближиха. — Ще ви трябват седмици да проверите на ръка целия под.

Грей клекна, вдигна поглед към купола, сякаш да свери местоположението си, после продължи да опипва пода покрай скелето.

— Тук някъде трябва да е.

— Кое? — попита Вигор.

Грей посочи назад към мястото, където беше клечал допреди малко. Вигор отиде там и се загледа в неясната рисунка в прахта. Намръщи се.

Грей обясни набързо:

— Това е груба скица на храма. Показва къде трябва да търсим следващата податка.

Вигор долови логиката в предположението му и за пореден път се удиви на способността му да съпоставя и анализира. Побиха го тръпки на страхопочитание.

Грей продължи да лази по пода, с което си спечелваше любопитните погледи на туристите.

Балтазар вървеше на крачка зад него.

— Смятате, че някой е издълбал ангелски надпис в мрамора?

Грей внезапно спря. Рамото му забърса една от подпорите на черното скеле. Пръстите му се върнаха към място, което беше проверил преди миг. Наведе глава и духна силно върху мраморната плоча.

— Не е ангелска писменост — каза Грей и вдигна ръка към яката на ризата си.

Вигор се приближи и двамата с Балтазар коленичиха от двете страни на плочата, която беше привлякла внимание то на Грей. Вигор протегна ръка и плъзна пръсти по мрамора.

Едва доловими, изтъркани от хилядите стъпки през вековете, в центъра на плочата се напипваха очертанията на кръст.

Грей свали сребърното разпятие, което носеше на врата си. Кръстът на брат Агреер. Наложи го върху вдлъбнатите очертания в мрамора. Пасваше идеално.

— Намери го! — промълви Вигор.

Балтазар вече беше извадил малко гумено чукче от чантичката с инструменти на колана си. Почука внимателно по плочата. Грей сбърчи вежди, озадачен от действията му.

Вигор обясни:

— Така открихме кухината под плочата с надписа в Кулата на ветровете. Ако има кухина, звукът е различен.

Балтазар не пропусна и сантиметър от плочата, ала браздите по челото му не се изгладиха.

— Нищо — измърмори накрая.

— Сигурен ли си? — каза Вигор. — Тук трябва да е.

— Не — възрази Грей. После се просна по гръб и погледна нагоре. — Накъде гледа Исус?

Вигор сведе поглед към едва различимата фигура на Христос върху сребърното разпятие, после погледна нагоре.

— Гледа към купола — отговори си сам Грей. — Същият купол, който е развълнувал толкова Марко Поло. Купол, чиято тежест е била намалена с помощта на кухи тухли. И ако искаш да скриеш нещо, което да оцелее векове…

Вигор ахна.

— Ама разбира се! Коя тухла обаче? Балтазар скочи.

— Сетих се нещо! — И хукна към дъното на сградата, като разбута група немски туристи.

Вигор подаде ръка на Грей и му помогна да стане. Грей взе разпятието и го сложи на врата си.

— Браво на теб, Грей.

— Още не сме намерили втория златен „пайцу“.

На Вигор не беше убягнал краткият разговор, който Грей беше провел със Сейчан, преди да се разделят.

— Защо е цялото това бързане, Грей? Защо изобщо да търсим втория ключ, щом Насър пристига след няколко часа?

— Защото искам Насър да е доволен — каза Грей и Вигор Долови тревогата в гласа и в очите му. — И защото трябва да му докажа, че има полза от нас. Имаме нужда от него, ако искаме да останем живи.

Вигор разбираше, че Грей не му казва всичко за плана си Преди обаче да го попита каквото и да било, Балтазар дотича до тях, останал без дъх, и им показа малък инструмент.

— При всичките строителни работи тук реших, че все някой трябва да има лазерна показалка или нивелир. Удобно е, когато се работи на толкова голяма площ.

После коленичи на пода, постави лазерното устройство върху вдълбания в мрамора кръст и го включи. Не последва нищо.

Поне докато Балтазар не взе щипка от финия прах и не го разпръсна над устройството. Рубинен лъч проряза за миг запрашения въздух.

— Получава се. — Балтазар изви глава нагоре. — Някой ще трябва да се покатери по скелето и да види коя тухла осветява лазерът.

— Аз ще го направя — каза Грей.

Балтазар се огледа виновно… после му тикна в ръцете длето и чук.

— Взех и това. — Махна на Грей да скрие инструментите. — Гледай да не привличаш излишно внимание. Горе се допускат само хора, одобрени от турското правителство. Получих позволение от куратора един от нас да се качи. За да направи снимки. Само че охраната… — Той кимна към въоръжения пазач при стълбата на скелето. — Покрай терористичните нападения през последното десетилетие сме се научили първо да стреляме, а после да задаваме въпроси. Ако те видят, че носиш длето към купола…

— Не бива да ни откриват, и то не само заради опасността някой изнервен пазач да стреля прибързано — предупреди Вигор. — Ако ни изритат от църквата… или повикат полиция…

По очите на Грей Вигор разбра, че няма нужда да обяснява повече.

Насър щеше да разбере.

— А и не само нашият живот е в опасност — каза той. Родителите на Грей също щяха да платят.

Грей въздъхна дълбоко и сниши глас.

— В такъв случай ще е добре нещо да отвлече вниманието на охраната.

 

11:48

 

На половината път нагоре по скелето Грей стигна до дъсчена площадка, хвърли поглед надолу и видя Балтазар, който разговаряше с куратора. От тази височина чертите на високия мъж почти не се различаваха. Грей се наведе, търсеше с поглед пазача при скелето. Униформеният мъж се беше отстранил на няколко крачки от поста си, за да следи по-лесно придвижването на Грей.

Под бдителните погледи на всички Грей продължи нагоре. Стигна прозорците в долната страна на купола. Слънцето напичаше през стъклата. Далече долу блестеше Мраморно море. Тук стълбата потъваше в сянка. След още минута-две катерене Грей най-сетне стигна върха на скелето. Оттук можеше да пипне купола — всъщност наложи се да приклекне, за да не си блъсне главата в него.

Оребрените стени бяха покрити с ислямска калиграфия. Точно над главата му централната и най-висока точка на купола беше обточена с орнаментирана спирала от златни арабски букви на ярколилав фон.

Грей плъзна поглед по външния ръб на спиралата. Вляво от него дребните прашинки пламтяха в червено, осветени от лазерната показалка долу. Най-сетне видя целта си — ярка рубинена точка върху боядисана в лилаво мазилка. Добре. Цветът беше достатъчно тъмен, та дупката, която Грей смяташе да пробие, да не се вижда отдолу.

Или така поне се надяваше той.

За да стигне до белязаната тухла, трябваше да продължи на четири крака.

Когато най-сетне се добра дотам, Грей клекна и опипа мазилката. Нищо. Нито ангелски, нито други символи. Абсолютно нищо.

Намръщи се. Ами ако беше сгрешил?

Уви, имаше само един начин да разбере. Грей размаха ръка през лазерния лъч.

Това беше уговореният сигнал.

Далече долу Балтазар се наведе, взе небрежно показалката и я насочи по протежение на църковния кораб.

И сякаш светлината беше ударила невидим гонг, откъм края на църквата се чу полицейска свирка, прониза тържествената тишина и отекна из цялата сграда. Последваха викове.

Грей погледна натам и видя лумнали пламъци. Импровизиран коктейл Молотов, направен от спирт, с който чистеха мозайките. Вигор го беше заложил в едно кошче за боклук.

Още викове.

Грей се извъртя, така че тялото му да е между пазача долу и осквернението, което се готвеше да извърши. Извади инструментите и нагласи върха на длетото на мястото на червената точка. Изчака още миг, затаил дъх… после полицейската свирка отново раздра тишината.

В същия миг Грей удари силно с чука по длетото.

Хоросанът се разпадна… и в кухата глина отдолу се отвори дълбока пукнатина.

Парче тухла се отчупи, удари Грей в гърдите и отскочи. Той стрелна ръка и успя да хване парчето, преди да е паднало на мраморния под долу. Целият изтръпнал, пъхна отломката в пазвата си.

Започна да разширява отвора с длетото, като внимаваше с отчупващите се парчета. После бръкна. Отвътре тухлата не беше грапава, а гладка като стъкло. Той заопипва напрегнато.

Имаше нещо.

Измъкна го внимателно. Очаквал бе да открие златния „пайцу“, но вместо това измъкна от кухината двайсетинасантиметрова туба от мед или бронз с капачета от двете страни. Предметът се озова в пазвата му при отломките.

Грей хвърли поглед надолу и видя, че малкият пожар в кошчето за боклук вече е изгасен.

Без да губи повече време, той бръкна отново в кухината и напипа нещо с показалеца си. Опита се да го измъкне, но находката беше тежка и не се предаде от първия път. Едва след още няколко опита успя да извади второто съкровище от тухления тайник — златен „пайцу“.

Тежкият „паспорт“ се изплъзна от пръстите му и падна върху металната скара в краката му. Металът звънна като камбана, а акустиката усили звука допълнително. И то точно в момент, когато врявата долу беше стихнала.

Мамка му…

Грей грабна златния „паспорт“ и го мушна в пазвата си. Отдолу прозвучаха викове и той направи единственото възможно — ритна чука във въздуха, метна се след него, размахал ръце и изкрещя.

 

11:58

 

От галерията на втория етаж Вигор гледаше как Грей пада от скелето.

О, не…

Преди минутка Вигор беше пуснал запаления коктейл Молотов в едно кошче за боклук. След което побърза да се отдалечи. Вече си беше сложил бялата якичка, така че беше достатъчно само да изглежда объркан и изплашен. Охраната не му обърна никакво внимание, така че той взе на бегом стълбите към галерията и забърза към централния кораб.

И видя и чу как Грей изкрещя и полетя с главата надолу от скелето. Хората долу се разбягаха. Чу се трясък — някакъв чук падна на мраморния под.

Вигор отново стрелна поглед нагоре и видя как Грей се извърта във въздуха и успява да се хване с ръка за една от стърчащите метални тръби на скелето. Тялото му се удари жестоко в стълбата. Краката му ритаха трескаво, търсеха опора.

Накрая уцелиха една от стъпенките и той се изкатери на стълбата и се просна по гръб, очевидно ужасен от станалото.

Пазачът при скелето извика нещо и даде знак на свой колега да се качи по стълбата и да провери как е Грей.

Колкото до Грей, той вече беше седнал, притискаше лявата си ръка към гърдите си и стенеше.

Вигор забърза към стълбите, Балтазар и музейния куратор. Служителят от охраната помогна на Грей да се изправи и с общи усилия двамата внимателно слязоха по стълбата.

Грей закуцука към тях, лицето му бе почервеняло от гняв. Посочи чука, същия, който му беше дал Балтазар.

— Вашите работници не си ли прибират нещата, по дяволите? — изсъска ядосано. — Загледах се за какво е цялата врява долу и стъпих върху тоя проклет чук. Можеше да се пребия!

Кураторът, строен мъж с наченки на бирено коремче, се наведе да вземе чука.

— О, скъпи ми господине, моля да ни извините. Такова безобразие! Ще имам грижата да не се повтори. Уверявам ви. Ръката ви…

Грей все така я притискаше към гърдите си.

— Май я изкълчих. — Грей изгледа ядосано куратора.

— Полицията ще пристигне всеки момент… заради пожара — каза кураторът.

Грей и Вигор се спогледаха разтревожено. Ако Насър разбереше, че е идвала полиция…

— Е, едва ли може да се нарече пожар — обади се Вигор. — Сигурно някой турист е изхвърлил незагасен фас. Или пък някой си е направил глупава шега.

Кураторът май изобщо не го чу. Беше се обърнал към един от пазачите и говореше бързо на турски. Вигор разбра какво му казва. Това беше по-лошо и от полицията.

— Не, не — настоя той и хвърли многозначителен поглед на Грей. — Сигурен съм, че нашият колега е добре. Няма нужда да се вика линейка и да го карат в болница.

Грей се стресна. Не можеха да напуснат църквата. Малкият им план за отвличане на вниманието май ги беше накиснал още по-здраво.

— Монсеньорът е прав — каза Грей и почна да сгъва и да върти ръката си. Вигор видя как очите му се присвиха едва забележимо. Грей наистина се беше ударил. — Само съм я разтегнал малко. Ще се оправи.

— Не. Настоявам. Такава е политиката на музея. Ако някой пострада на територията на комплекса, задължително трябва да бъде прегледан в болница.

Вигор разбра, че няма начин да разубедят куратора. Балтазар пристъпи напред и се намеси:

— Това е чудесно. Но докато пристигне линейката, дали няма да се намери местенце, където да поседнем? Във вашия кабинет в криптата може би?

— О, разбира се. Никой няма да ви безпокои. Аз ще се оправя с полицията и ще пратя да ви извикат, когато пристигне линейката. А на вас, доктор Пиносо, поднасям най-искрените си извинения. Вие бяхте така добър да ни отделите от времето си и да работите с нас по реставрацията миналата година, а вижте как ви се отплащаме…

Балтазар го потупа по рамото.

— Не се притеснявай, Хасан. Всичко е наред. Малко се поизнервихме, нищо повече. А и така му се пада на колегата, като не си гледа в краката.

Някъде далеч се чуха сирени.

— Насам, моля — каза кураторът.

След малко тримата останаха сами в оскъдно обзаведения кабинет на Хасан. На стената зад отрупаното бюро беше закачена схема на църквата. На друга от стените, над редица метални картотеки, се мъдреше снимка на куратора, Хасан Ахмет, как се ръкува с турския президент. На отсрещната стена пък имаше стара карта на Близкия изток.

Балтазар щракна резето на вратата и се обърна към тях.

— Тук, в криптата, има истински лабиринт от стаи и стайчета. Може да се скриете някъде, докато пристигне онзи тип, Насър. А аз ще ида да кажа на Хасан, че сте си тръгнали.

— Май така трябва да стане — каза Вигор и се тръшна на дивана до Грей, който предпазливо разтриваше рамото си. — Времето ни е ограничено. Откри ли нещо горе, Грей?

Вместо отговор Грей разкопча долните копчета на ризата си и измъкна златната плочка и тубата от кован бронз. Разтръска по-силно ризата си и оттам изпаднаха парчета червеникава глина. Грей се наведе, събра отломките и ги сложи на масата.

Вигор тъкмо да отклони поглед, когато някакво цветно петно привлече вниманието му. Той посегна и взе от масата парче глина.

— От кухата тухла е — обясни Грей. — Реших, че ще е по-добре да не оставям боклук горе. Бог ми е свидетел, че нещата и така се объркаха достатъчно.

Вигор огледа набързо парчето. От едната му страна още се крепеше част от лилавата мазилка, но от другата глината беше покрита с дебел слой небесносин гланц. Защо му е на някой да глазира вътрешната страна на куха тухла?

— Някакви ангелски символи видя ли горе? — попита Вигор и върна глинения чиреп на масата.

— Не. Никакъв надпис нямаше, нищо необичайно. Балтазар се наведе и обърна златния „пайцу“.

— Тук обаче има ангелски надпис.

Вигор се наведе по-близо. Както и очакваше, върху обратната страна на „паспорта“ беше гравирана буква от ангелската писменост. Ограждаше я неправилен кръг.

— Вторият ключ — каза Вигор.

— А това какво е? — попита Балтазар и побутна бронзовата тубичка.

Вигор я взе. Дебела беше колкото палеца му, без никаква украса освен белезите от чук при изковаването на метала — Прилича на туба за съхранение на пергамент — каза той. Огледа единия край. Беше запечатан с бронзова монета.

— Ще трябва да я отворим някак — каза Грей. Предложението му не се хареса особено на Вигор. Като археолог, той знаеше какви рискове крие прибързаната обработка на толкова стар артефакт. Първо трябваше да му направят снимки, да му вземат размерите, да го каталогизират.

Грей бръкна в джоба си и извади ножче. Отвори малкото острие и погледна Вигор.

— Времето ни изтича.

Вигор си пое дълбоко дъх и взе ножчето. Въпреки професионалната си неохота използва върха на острието да отдели капачката от единия край. Тя се освободи с чисто изпукване, сякаш я бяха изработили вчера, а не преди векове.

Вигор разчисти малко място на масата, наклони тубичката и я тръсна леко. Нещо бяло и навито на тръбичка изпадна от вътрешността й.

— Свитък — каза Грей.

Вигор огледа внимателно находката, без да я докосва. Годините проучвания и професионален опит му позволиха да прецени дори с невъоръжено око какво представлява свитъкът… или по-скоро какво не представлява.

— Не е пергамент, нито велен, нито дори папирус.

— Какво е тогава? — попита Балтазар.

Вигор съжали, че няма лабораторни ръкавици. Не му се искаше да пипа стария свитък с голи ръце — потта и най-вече мазнините можеха да го повредят. Вигор се огледа, взе един молив от бюрото на куратора и подхвана с гумичката му свободния край на свитъка.

Свитъкът се разви с лекота, материята беше деликатна и прозирна.

— Прилича на плат — каза Грей.

— Коприна. — Вигор продължи да развива навития плат — Бродирана е — каза и кимна към финия черен бод по бялата коприна.

Ала бродерията не изобразяваше картина иди геометрични фигури. А ред след ред наклонен шрифт по цялата дължина на развития вече свитък.

Грей извъртя глава да прочете написаното, но само смръщи неразбиращо вежди.

— Това е lingua lombarda — възкликна със страхопочитание Балтазар.

Вигор не можеше да откъсне поглед от бродираните редове.

— Италианският диалект от областта, където е живял Марко Поло. — Посегна с трепереща ръка и проследи с гумичката на молива първия ред, като превеждаше на глас: „Молитвата ни беше чута по странен начин“.

Вдигна поглед към Грей и прочете разбирането в очите му.

— Завършекът на историята — каза Грей. — Започва от там, където свършва разказът в екземпляра, който притежава Гилдията.

— Липсващите страници — съгласи се Вигор, — бродирани на коприна.

Грей хвърли неспокоен поглед към вратата, после махна към копринения дневник.

— Прочети и останалото.

Вигор започна от началото, което продължаваше разказа за приключенията на Марко и неговата група. Първата част описваше изпитанията им в Града на мъртвите, където бяха попаднали в капан, обградени от орда канибали. Вигор преведе внимателно следващата част от историята; гласът му потрепваше развълнувано от силата на думите — думите на самия Марко Поло.

 

Молитвата ни беше чута по странен начин. Ето как стана това:

Нощта падна над Града на мъртвите. От висотата на нашето убежище виждахме гробовните светлини, плъзнали по крепостния ров и водоемите в града долу — светлини с оттенъка и лъскавината на плесени и гъби. Светлина съвсем подходяща за този ужасен пир, дошъл сякаш от търбуха на Ада — мъртъвци се хранеха с мъртва плът. Не съзирахме надежда за спасение. Кой ангел би посмял да се яви тук, в тази прокълната земя?

Ала стана тъй, че откъм тъмната гора се появиха три фигури. Ето как изглеждаха те — кожата им хвърляше сияние като онова от водоемите и крепостния, ров, а ужасните канибали се разстъпваха пред тях, както нива с жито се привежда пред порив на вятъра. Тримата прекосиха града, без да бързат, но и без да се бавят, сякаш знаеха съвсем точно накъде са тръгнали. Когато наближиха кулата, видяхме, че тези странни привидения са от същия народ като онези, които се хранеха с плътта на мъртвите си другари. Ала кожата им грееше с някаква Благословена светлина.

Обзети от предълбок ужас, хората на хана захвърлиха оръжията си и се проснаха по лице върху камъка. Тримата влязоха в кулата и се качиха при нас, без някой да ги спре. Лицата им бяха изпити като от треска, но иначе изглеждаха здрави, а не като братята си долу. Ала плътта им не беше като човешка плът. Сиянието проникваше сякаш до костите им, движението на червата им и пулсът на сърцата прозираха през кожата им. Стана така, че един от тримата се опря за миг до един от ханските хора. Нещастникът изпищя и отскочи като опарен — а кожата му се изду на мехури и почерня на мястото на допира.

Брат Агреер вдигна кръста си срещу тримата; ала първият от тях се приближи без страх и докосна разпятието на доминиканеца. Заговори на език, който никой от нас не разбираше, ала след дълго жестикулиране разбрахме какво искат от нас — да пием от издълбаната половина на някакъв черупчест плод.

Един от хората на хана, изглежда, разбираше достатъчно странния им език, за да схване какво ни казват. Предлагали ни дар с изключителна целебна сила, който да ни предпази от върлуващата в града чума. Ала дано Небесата простят на всинца ни за онова, в което щеше да ни превърне цярът.

 

Тук историята свършваше.

Вигор се облегна назад, развълнуван и разочарован едновременно.

— Трябва да има още — промълви той.

— И то е скрито при третия и последен ключ — предположи Грей.

Вигор кимна и посочи ивицата бродирана коприна.

— Но дори и от казаното дотук става ясно защо са запазили в тайна тази история.

— Защо? — попита Грей.

— Заради описанието на странните привидения — каза Вигор, като наблегна на последните две думи. — Които светят с „Благословена светлина“. И предлагат спасение.

— На мен ми звучи като описание на ангели — каза Балтазар.

— Да, но езически ангели — подчерта Вигор. — Подобна идея не би се посрещнала добре във Ватикана през Средните векове. Не забравяйте, че разказът на Марко е бил разделен на части през седемнайсети век, когато в Италия е имало друга чумна епидемия. Въпреки спорното съдържание на посланието Ватиканът не е посмял да го унищожи. Очевидно в редовете на Църквата са се намерили мистици, които са разделили текста, за да го съхранят и скрият едновременно. Но остава основният въпрос — какво се съдържа в останалата част от текста?

— За тази цел ще трябва да намерим третия ключ — каза Грей. — Но откъде да започнем търсенето? Не открихме ангелски надпис.

— Не открихме такъв, който да видим с просто око — уточни многозначително Вигор.

Грей кимна разбиращо, взе раницата си и започна да рови из нея.

— Взех една ултравиолетова лампа. В случай че се натъкнем на още някой светещ обелиск.

Балтазар загаси осветлението. Грей прокара ултравиолетовата лампа по всяка от находките. Дори по парчето от глинената тухла.

— Нищо — каза накрая. Бяха в задънена улица.

 

12:43

 

Нервите на Грей се бяха опънали до скъсване. Планът му си беше стрелба напосоки от самото начало и се беше провалил, както можеше да се очаква.

— Повече не можем да чакаме — каза неохотно той, като си погледна часовника. — Време е да се покрием. Дайте да съберем всичко това. Трябва да го скрием някъде.

През последните пет минути си бяха блъскали главите в търсене на нещо, което да ги насочи към третия ключ. Вигор изчете отново текста с надеждата да намери в него скрито послание. Балтазар огледа подробно златния „пайцу“. Всички бяха съгласни, че неправилният кръг около ангелския символ трябва да означава нещо, но никой нямаше представа какво може да е то.

Вигор въздъхна и почна да навива ивицата коприна.

— Отговорът трябва да е тук някъде. Сейчан спомена, че всеки ключ водел към следващия. Същото се казва и в томчето на Гилдията. Пропускаме нещо.

Грей прибра от масата последния артефакт — парчето отчупена тухла. Погледът му се спря върху хоросана по външната му повърхност.

— А това, че тухлата е била покрита с лилава мазилка? Така де, фалшивата тухла е можела да бъде и в друг цвят. По купола има достатъчно цветове и нюанси, от които да избират.

Вигор го слушаше разсеяно, натикваше коприненото руло в тубичката. Все пак отвърна на въпроса му:

— Лилавото е цветът на кралската и божествената власт.

Грей кимна. Взе раницата си и тикна парчето глина вътре. Палецът му се плъзна по плътния син гланц от вътрешната страна. И изведнъж си спомни, че на пипане кухата тухла беше съвсем гладка.

— Синьо — прошепна той. — Синьо и лилаво. Пурпур. И се сети.

„Естествено“.

Вигор реагира само със секунда закъснение и само дето не подскочи на дивана.

— Синята принцеса!

Балтазар плъзна златния „пайцу“ към Грей да го прибере в раницата.

— Говориш за Кокежин. Младата монголка, която е пътувала с Марко Поло.

Вигор кимна.

— Спечелила си е прозвището Синята принцеса, защото в превод името й означава „небесносиньо“.

— Но как ни помага това? — попита Грей.

— Нека се върнем назад — каза Вигор и започна да изрежда, като броеше на пръсти: — Първият ключ беше във Ватикана, в Италия, където Марко Поло е завършил пътуването си. Основен километричен камък. Като се върнахме назад по стъпките му, стигнахме до следващия километричен камък тук, в Истанбул, където Марко Поло оставя Азия зад гърба си и отново стъпва на европейска земя.

— И ако проследим пътя му още по-назад… — продължи Грей.

— Следващият основен километричен камък би бил мястото, където Марко е изпълнил поставената му от Кублай хан задача, причината за цялото това пътуване — доставянето на Кокежин в Персия.

— Но къде в Персия? — попита Грей.

— На Ормуз — отговори Балтазар. — В Южен Иран. Остров Ормуз се намира при самото устие на Персийския залив.

Грей сведе поглед към масата. „Остров“. Взе златния „пайцу“ и проследи с пръст линията около ангелския символ.

— Възможно ли е това да е приблизителна карта на острова?

— Нека проверим — каза Вигор и стана. Тръгна към старата карта зад бюрото на куратора.

Грей отиде при него.

Вигор посочи малък остров в долната част на Персийския залив, близо до Иран. Имаше същата закръглена форма със заострен връх в единия край, като сълза. Приликата с очертанието около ангелския глиф беше безспорна.

— Открихме го — каза Грей. Пулсът му се ускори в пристъп на нетърпение. — Вече знаем коя е следващата ни спирка.

А това означаваше, че планът му все още може да сработи.

— Ами Насър? — попита Вигор.

— Не съм забравил за него. — Грей се обърна към монсеньора и го хвана за рамото. — Първият ключ. Искам да го дадеш на Балтазар.

Вигор се намръщи.

— Защо?

— В случай, че нещо тук се обърка, ключът не бива да попада у Насър. Ще му дадем втория, който намерихме тук, но ще му го представим като първия. Насър няма откъде да знае, че си намерил ключ във Ватикана. — Грей местеше поглед между двамата. — Вярвам, че не сте казали на никого.

И двамата кимнаха.

„Добре“.

Вигор обаче още се мръщеше.

— Когато пристигне, Насър със сигурност ще претърси Балтазар и ще намери другия златен ключ.

— Не и ако Балтазар вече си е тръгнал — възрази Грей. — Същото е като с Ковалски. Насър едва ли знае за присъствието на колегата ти. Откъде би му хрумнало, че си повикал декана на факултета по история на изкуството? Проследил е телефона ти и знае единствено, че ти си напуснал Италия, за да се срещнеш с нас. Ще използваме това в наша полза. Ще пратим Балтазар при Сейчан и Ковалски. Така тримата ще могат да потеглят веднага за Ормуз и ще имат аванс. Пак те ще трябва да намерят третия ключ. Щом Насър пристигне, нашата задача е да го забавим колкото се може повече. Ала заради родителите ми рано или късно сигурно ще се наложи да го пратим по вярната следа.

— Където с малко късмет Сейчан вече ще е открила последния ключ — довърши Вигор.

— И тогава ще имаме нещо, с което да се пазарим — каза Грей. Въпреки всичко обаче Грей знаеше, че успехът на сложния му план зависи от едно-единствено нещо.

От това дали Пейнтър ще намери начин да освободи родителите му.

И от още нещо, разбира се — от това самият той да не е допуснал груба грешка в преценката си.

 

13:06

 

Сейчан чакаше в хотелската стая е изглед към западния вход на Хагия София. Седеше до прозореца, на петия етаж. Бузата й беше опряна до приклада на снайпер „Хеклер amp; Кох“ PSG1. Сейчан се взираше през телескопичния мерник, фокусиран върху площада пред църквата.

Беше видяла как полицията идва и скоро след това си тръгва.

Какво беше станало?

Ковалски се беше проснал на леглото зад нея, ядеше маслини и чистеше петте пистолета и едрокалибрената карабина НАТО А — 91.

Бяха ходили на пазар, за да попълнят запасите си.

Ковалски си свиркаше, без да спира да премята костилка от маслина из устата си. И определено започваше да й лази по нервите. Но поне беше „на ти“ с оръжията.

От поста си Сейчан имаше чист изглед към улицата, парка и площада. Следеше дали някой няма да прояви по-особен интерес към църквата, извън туристите, които поспираха да щракнат някоя и друга снимка и продължаваха по пътя си. Следеше и за по-обемист багаж, който да скрие тежко въоръжение.

Дотук нищо подозрително. Или това, или преценката й започваше да сдава багажа.

С особено внимание наблюдаваше всички, които влизаха и излизаха в храма-музей през западните Императорски порти. Нагласила беше фокуса така, че да вижда ясно лицата. Стремеше се да ги запомня. Ако едни и същи хора влизаха и излизаха периодично, това би било знак, че мястото е под наблюдение.

А тя искаше да знае къде са позиционирани вражеските единици.

В случай че се стигнеше до престрелка.

Дотук нищо, което беше адски странно.

Къде бяха хората на Насър? Досега трябваше да са пристигнали и да са заели позициите си. Гилдията разполагаше с предостатъчно ресурси в Истанбул. Новите им оръжия бяха достатъчно доказателство за това. Дали пък Насър не беше предпочел икономичен режим на работа? Да сведе до минимум живата сила? Колкото по-малко бяха хората му, толкова по-лесно щяха да се слеят с фона.

Въпреки това й се струваше нелогично.

— Нещо не е наред — измърмори тя и мерникът й кривна леко встрани.

Каква игра играеше Насър?

Съсредоточи вниманието си върху картината долу. Висок мъж излезе от църквата. Вървеше с дълги крачки, спокойно. Сейчан фокусира обектива върху него и приближи брадатото му лице.

Е, това вече беше нещо друго.

Не знаеше името му, но го беше виждала и преди. Беше се срещнал с Насър преди две години и му беше предал дебел плик. Тогава Насър не знаеше, че Сейчан го е проследила и е документирала срещата му. Снимките на непознатия агент сега лежаха в трезора на една швейцарска банка. Един вид застраховка за черни дни.

Или за слънчев ден като днешния.

— Нищо чудно, че Насър я кара икономично — измърмори тя. Копелето си имаше вътрешен човек в Хагия София. Това не предвещаваше нищо добро. Щом този тип си тръгваше, значи някой беше поел поста му.

Високият спря насред площада и извади от джоба си телефон.

Сигурно се обаждаше на Насър да го уведоми, че плячката му е на сигурно място в църквата.

Собственият й мобилен телефон зазвъня.

Странно.

Тя посегна слепешката към апаратчето, натисна копчето за приемане на разговора и го вдигна към ухото си.

— Ало?

— Здравейте — отговориха бодро от другия край на линията. — Опитвам се да се свържа със Сейчан. Казаха ми да се обадя на този номер, за да се уговорим къде да се срещнем. С гореща препоръка от страна на двама души — един свещеник и един американец.

Сейчан настръхна, докато слушаше, и едновременно с това следеше лицето на мъжа долу: устните му се движеха в пълен синхрон с гласа в ухото й.

— Аз съм Балтазар Пиносо, от ватиканския отдел по история на изкуството.

Ако не друго, сега поне разполагаше с име, което да прикачи към снимката на Насър с непознатия. Балтазар Пиносо. Оперативен агент на Гилдията. Пое дълбоко въздух през носа. Насър не просто имаше вътрешен човек в църквата — имаше свой човек в собствената им група.

Сейчан се срита мислено. Не в Сигма имаше къртица на Гилдията. А във Ватикана.

— Ало? — каза мъжът долу с лека тревога.

Сейчан притисна по-силно буза до приклада на снайпера и се прицели.

Време беше да запушат теча.

— Ковалски… — прошепна тя.

— Мда?

— Всеки момент ще се разхвърчат лайна.

— Крайно време беше! Сейчан натисна спусъка.